Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (17)

1972 г.

В многото случаи, когато беше мислила по въпроса, Ивлин си казваше, че любовницата на сина й сигурно е красива. Тя обаче не беше, ни най-малко. Никол беше с обувки с дебели подметки и много къса рокля, въпреки че краката й бяха дебели и криви. Челото й беше прекалено високо и Ивлин бе готова да се закълне, че съвършено правата й коса е перука. Не можеше да стъпи дори на малкия пръст на съпругата на Теди. Това бе просто поредното късче от цялата тази нелепа история, която нямаше никакъв смисъл.

Ивлин ги покани. Вътрешно наддаваше писъци, крещеше и буйстваше от гняв.

— Ще ви закача палтата — бе единственото, което каза.

Не можеше да повярва колко различна е на повърхността от онова, което е отвътре. За момент се запита как е възможно човек да е сигурен в добрите чувства на другите. Дали проблемът не беше единствено у нея? Друга майка сигурно щеше да стисне момчето си за раменете и да го разтърси, докато не му потече кръв от ушите.

— Много ми е приятно да се запознаем — започна Никол и очите й се плъзнаха от килима към стенния часовник, стойката за шапки и масата, сякаш беше крадла, която оценяваше стойността на дома. — Леле, тази къща е невероятна. Имам чувството, че съм попаднала в музей.

Първия път, когато влезе в семейния дом на Джералд, Ивлин беше впечатлена от богатството, но бе достатъчно възпитана, за да не го покаже. По същия начин се беше държала и Джули, израснала в малка ферма в Орегон, но пък с маниерите на момиче, образовано при госпожица Потър.

— Донесохме ти цветя — рече Теди и й подаде подгизналия вързоп.

Ивлин го пое, без да среща очите му. Това „ние“ я прониза като стрела. Искаше да си тръгнат. Искаше Джули и момичетата да дойдат на обяд в неделя, да си побъбрят и да се посмеят, докато синът й седи в съседната стая и гледа телевизия с Джералд.

— Благодаря, миличък. Много мило.

Съпругът й най-сетне слезе от горния етаж, облечен с блейзер от туид.

— Теди! — възкликна весело той, стисна ръката на сина си и го потупа по гърба. Май не беше никак изненадан, че е довел жена.

— Това е Никол — рече Теди.

— Приятно ми е — отвърна Джералд.

Лекотата, с която се държеше съпругът й, я подразни. Защо улесняваха Теди? Те се чувстваха неловко, би трябвало и за него да е така. Не й беше приятно да мисли по този начин, но в случая беше за доброто на семейството. Трябваше да му дадат да разбере, че не одобряват и никога няма да одобрят. Не че го интересуваше какво мислят.

— Заповядайте в хола, докато аз ги натопя — покани ги тя. — Теди, знаеш пътя.

Тръгна към кухнята, последвана от Джералд.

— Какво прави тази тук? — прошепна тя.

— Нямам никаква представа.

Обзе я тъга. Той нямаше никакво намерение да си промени мнението. Вече беше взел решение.

— Отвратителни са — рече Ивлин и погледна карамфилите. — Вече са почти увехнали. Защо са ми ги донесли?

— Просто ги сложи на масата. Нищо им няма — рече Джералд.

— Не става въпрос за цветята — отвърна тя. — Трябваше да се досетя, че нещо не е наред, когато той каза, че искал да дойде, за да отпразнуваме пенсионирането ти. Като че ли някога е мислил за друг, освен за себе си.

— Няма нищо.

— Как да няма? Трябваше да ме предупреди, че тя ще дойде.

— Сигурно знае, че нямаше да се съгласиш.

— Така си е. Нямаше да се съглася. Не знам как да се справя.

— Ще се справиш. Деца, коктейли? — провикна се той.

— За мен уиски с лимон — провикна се в отговор Теди. — И водка с тоник за дамата.

Джералд наля напитките и ги отнесе в съседната стая. Ивлин подряза дръжките на цветята, сложи ги в ниска ваза и скъса няколко увехнали листенца. Разплака се, после стисна очи, за да спре сълзите. Не сега. Извади плато с топчета от сирене от хладилника и го постави на масичката за кафе в хола, а цветята — върху раклата в ъгъла. Тя беше отрупана със снимки на внучките й: балетното представяне на Мелъди и училищната пиеса на Джун. Двете облечени като русалки за Деня на Вси светии. Седнали пред коледната елха в бархетни нощници, сред море от сребърна опаковъчна хартия. Надяваше се синът й да погледне и да се засрами или да му домъчнее за децата, но той не обърна никакво внимание.

— Как мина полетът? — попита Джералд.

— Супер — отвърна Теди. — Пихме шампанско и портокалов сок, хапнахме юнашки — плодова салата и палачинки, наденички на скара и бъркани яйца. Пътуването със самолет е невероятно луксозна работа. Нямах никакво желание да сляза.

— Ами — обади се Никол. — Беше забавно, но ме хваща щръклицата, ако стоя дълго на едно място.

— Никол не спира да тича — обясни Теди и я хвана за ръката.

Жестът вледени Ивлин. За нея това бе огромно предателство, все едно Джералд да целуне жена, докато вечерят.

— А, не чак толкова — обясни Никол. — Просто ми е приятно да потичам в края на деня. Така се успокоявам.

Преплетените им пръсти се отпуснаха в нейния скут, докато Теди не отдръпна ръка и не започна да масажира гърба й. Ивлин усети как гърдите й се стягат. Как бе възможно подобно нещо? Очакваше някой да го спре, но кой би го направил, освен нея?

— Един ден ще я видиш на Олимпийските игри, татко — рече Теди. Взе си топче сирене и го лапна цялото.

— Хич не започвай за Олимпийските игри — отвърна Джералд. — Това лято беше най-лошото откъм златни медали в цялата история на игрите.

Ивлин често се бе чудила как е възможно съпругът й да е чак толкова запален по спорта. В началото на брака им, когато „Ред Сокс“ изгубеха някой важен мач, Джералд се заключваше в кабинета си и (макар никога да не признаваше) плачеше по петнайсет минути. Тя го чуваше как подсмърча като дете. Беше й приятно да гледа спорт, но не се вълнуваше чак толкова от резултата. Та това бе само игра.

— Отчасти са виновни съдиите — рече Теди. — Да вземеш медалите на двама, задето се смеят и разговарят по време на раздаването на наградите!

— Жалко — отбеляза Джералд. — Те се държаха като отявлени хулигани.

— Я стига. Ако бяха бели, никой нямаше да обърне внимание. Цялата работа е, че различните страни се карат за идеологии в името на спорта. Смешна работа. Трябва да се промени идеята за Олимпийските игри. Нека се провеждат в няколко страни едновременно, за да не са чак толкова очевидна мишена за насилие.

Джералд се намръщи.

— Не знам.

Преди месец единайсет членове на израелския олимпийски отбор бяха убити от арабски терористи в Западна Германия по време на игрите. Трагедията я накара да се замисли за мъката по света, за тъжните изненади, които бяха сполетели и нея навремето. Когато всички отидоха на Лейк Пласид, малко преди да се случи нещастието с Натаниъл, тя наивно мислеше, че това е просто началото. Млад живот, прекъснат толкова скоро. След това семейството им бе разделено за кратко, когато Джералд замина на война. Той беше горд, че се яви като доброволец, и бе готов да се бие, но беше твърде стар, за да го вземат войник. Тя прекарваше безполезни часове в градината си и се питаше дали е възможно Господ да е толкова жесток, че да й отнеме повече от една любов. Въпреки че, доколкото можеше да прецени, Господ не контролираше подобни неща.

— Светът е полудял — рече Никол. — Всичко се разпада.

— След като поживееш достатъчно дълго, ще разбереш, че светът винаги е бил луд — отвърна Джералд. — Винаги се е разпадал, но никога не е стигал до крах.

— Ала-бала, разпада се, не се разпада — подхвърли Теди и с Никол се изкискаха. Той се държеше като тийнейджър, не като мъж със съпруга и деца, които зависеха от него. Ивлин знаеше, че като търпи това, допуска грешка. С Джералд даваха възможност на цялото нелепо положение да продължава, а трябваше да сложат край веднъж завинаги.

— Онова, което се случи, беше варварщина — рече Джералд. — Германците със сигурност не са имали подобно нещо наум. Целта беше да накарат света да забрави нацистките Олимпийски игри през 1936. А сега… никой не може да мисли за друго.

— Германия не заслужаваше Олимпийските игри, ако питаш мен — намеси се Никол.

Ивлин затвори очи. Беше съгласна, но не обичаше да говори за неприятни теми по време на социални сбирки. След малко щяха да се прехвърлят на въпроса за Виетнам или шоковите мерки, предприети от Томас Игълтън, а бяха дошли, защото синът й бе допуснал безобразна грешка. Трябваше да поговори с него насаме. Може би щеше да го накара да се поразходят, след като обядват, само двамата. Колкото по-бързо приключеха с обяда, толкова по-скоро щеше да има тази възможност.

— Заповядайте в трапезарията — покани ги остро тя. — Джералд, би ли ми помогнал в кухнята? Трябва да нарежа печеното.

— Вече?

— Да.

Джералд стана от стола.

— Още по един коктейл?

— Защо не — отвърна Никол.

Ивлин погледна празните им чаши и с изненада видя, че са ги изгълтали прекалено бързо. Беше преживяла сухия режим и вероятно се дължеше на възрастта й, но напоследък забелязваше, че все повече хора прекаляват с пиенето. Обаче нещо в поведението на момичето и в лекотата, с която гълташе алкохола, я притесни. Оставаше синът й отново да започне да пие.

— Тя ми изглежда приятна — заяви Джералд, когато влязоха в кухнята.

Ивлин се ококори.

— Ти да не си се побъркал?

— Просто не й даваш шанс.

— И защо да го правя? Тя е уличницата, която разби живота ни, ако си забравил.

— Иви! Чуй се само.

Той се усмихна, протегна ръце, за да я прегърне и успокои. Този път обаче тя не се остави.

— Трябва да направя салатите — рече и му обърна гръб. — Очаквах трима, не четирима. Трябва да ги направя по-малки.

— Ще сложа още едни прибори — каза той и я целуна по бузата.

Докато ядяха първото, Никол коментира всеки предмет на масата. Харесаха й чашите за вода, тежките сребърни прибори и чиниите. Влюби се в кристалния полилей.

Когато Ивлин донесе печеното и го сложи на масата, Никол стисна лявата й ръка.

— Божкей, вижте само този диамантен пръстен! — Обърна се към Теди. — Тед, изящен е.

Сякаш разглеждаха витрините в „Тифани“, а ръката на Ивлин и самата Ивлин бяха едно нищо.

— Беше на мама — обясни Джералд.

Ивлин си сложи резен печено, преди да подаде подноса на Никол. Обикновено чакаше, докато гостите си сервират, но неочаквано прецени, че няма смисъл да спазва каквото и да било приличие.

— Това е най-красивият пръстен — отбеляза Никол.

Сигурно си въобразяваше, че някой ден ще бъде неин. При тази мисъл на Ивлин й се прииска да хвърли пръстена в езерото, само и само Никол да не го получи, дори за секунди. Бе се замислила дали да не го даде на Джули, независимо че щяха да се разведат. Но тя сигурно щеше да откаже, дори да се опиташе да я убеди да го запази за момичетата.

— Най-добрата ми приятелка току-що получи най-големия диамант от гаджето си… е, сега май й се пада годеник! — усмихна се Никол. — Горкичкият, спестявал цяла вечност за този пръстен. Щял да й предложи много преди това, но тя има вкус все към скъпотии.

Ивлин си помисли, че манията по диамантите, която наблюдаваше напоследък, е вулгарна. Когато беше млада, единствено хора от семейства като това на Джералд си ги позволяваха. Никой не чакаше с години, за да промени живота си, преди да купи едно бижу.

Ето че Никол забеляза още нещо в стаята.

— Картината с кучетата в лодката е страхотинска — отбеляза тя.

Ивлин пъхна хапката в уста, за да не каже и дума. Усмихна се през стиснати устни. Картината с кучетата в лодката беше повод за много разправии, особено когато съпругът й настоя да я закачи в трапезарията, точно срещу оригинал на Антонио Джейкъбсън, който бе в семейството от 1898-а.

— Иви я мрази — уточни Джералд. — Спечелих я. Тогава ми дадоха второ място. Първата награда беше истинска лодка.

— Не може да бъде! — отвърна Никол подигравателно, сякаш той беше малоумен старчок, но Джералд, изглежда нямаше нищо против. — Как така се остави на второ място?

— Така се случи — отвърна Джералд. — Навремето бях пръв подгласник в игра, спонсорирана от „Ролс-Ройс“. Печелившият получи „Силвър Клауд“, като десет хиляди долара бяха дадени за шофьор. Аз получих кашон моторно масло.

Никол се разсмя.

— Не може да бъде! Кофти късмет!

— Дори второто място е истинско чудо — рече той. — Почти невъзможно е да се спечели нещо, когато спонсор е голяма корпорация. Вземи например общоамериканската игра на „Кока-кола“. Имат по девет милиона участници на година.

— Играеш за кока-кола ли? — попита Никол.

— Господи, не, печелившият получава двайсет хиляди долара плюс два автомобила, моторна лодка, екипировка за къмпинг…

— И трябва да плати данък за тези неща — намеси се Теди. — Една нещастна домакиня спечели преди години и дължи повече данък, отколкото някога ще успее да плати.

— Няма опасност подобно нещо да се случи с баща ти — засече го Никол. — Той може да си позволи данъка и какво ли още не.

Ивлин усети как се напряга. Запита се дали Теди ще съсипе семейството им и ще се остави да го лапне една златотърсачка. Докато беше учителка, харесваше най-много бедните момичета, които бяха мечтателки и искаха да постигнат нещо велико в живота. Собственият й син нямаше нищо против да живее от парите, които Джералд беше изкарал с много труд, и да се възползва от семейното име.

Казват, че не можеш да ги вземеш със себе си, и това, разбира се, беше истина. Ивлин се надяваше да остави всичко на внучките си и на Джули. В никакъв случай нямаше да позволи да отидат при тези двамата, които не различаваха правилно от неправилно.

Никол продължи:

— Какво трябва да направиш, за да спечелиш нещо такова? Какви умения трябва да притежава човек?

— Няма специални умения. Това не е за състезание — отвърна Джералд, предоволен, че има публика. Обожаваше разговорите, а още повече вниманието. Ивлин се почувства предадена.

— Това е нещо много различно — продължи той. — Тук печалбата се определя от шанса. Състезанието изисква талант, като да напишеш стихче. Тези минаха от мода. Бях абониран за списание „Контест Уъркшийт“, за да се науча да пиша по-добре, но изданието се промени с течение на времето. Сега просто изброяват текущите състезания.

Ивлин се намръщи, като си помисли за есето от двайсет и пет думи за торта и за неуспешните стихчета, които беше измислил. Дори години след като бе отхвърлен, Джералд продължаваше да се разхожда из къщата и да ги припява гордо.

— Това не е ли просто социално приемлив начин да залагаш? — попита Никол.

— Не бих казал — отрече Джералд. — Не е нужно да купуваш каквото и да било. Всичко е явно. Това е чисто и просто реклама. Ако фъстъчено масло „Скипи“ обявят състезание… — Имаше такова и голямата награда беше четириседмично околосветско пътешествие за двама със самолет. Той не спечели.

— Трябва да поставят плакати във всеки магазин. А като идеш да вземеш формуляри, заставаш пред огромния плакат и тогава може да ти се прииска да си купиш бурканче „Скипи“.

— Ами ти? — попита Никол.

— Какво?

— Купи ли си „Скипи“?

Истината бе, че съпругът й никога не бе стъпвал в магазин за хранителни стоки. Молеше Ивлин да му вземе формуляри, когато пазарува, или просто изпращаше секретарката си.

Веднъж Ивлин го накара да върне наградата. Играта беше спонсорирана от фирма за производство на кучешка храна и Джералд спечели шотландски териер, който трябваше да вземат от Единбург, като разноските бяха платени. Когато Ивлин изтъкна, че никога не е имал желание да гледат куче, той бе нещастен като дете; тъгува дни наред, разказваше й за симпатичното териерче, което прабаба му имала, когато бил дете.

Тъкмо това мразеше най-много в хобито на съпруга си; игрите те подвеждаха, че имаш нужда от нещо, за което не би и помислил.

— Попадала ли си на „Познай цената“ по телевизията? — попита Джералд. — Познаваш цените на всеки предмет от ежедневието, като електрически уреди и царевица в консерва. Мисля, че ще бъда много добър. Понякога се пробвам с продуктите в кухнята.

Ивлин подпря глава на ръцете си и си представи Джералд в телевизионното състезание.

— Няма да го направя, Иви. Не се безпокой.

Обърна се към Никол.

— Съпругата ми е сериозен човек. Много умна, човек с тежест. Обречена е да живее със зевзек като мен.

Ивлин изви очи.

— Стига си драматизирал. Не съм чак толкова сериозна.

Джералд вдигна пръст.

— Обърнахте ли внимание? Не отрече, че съм зевзек.

— Вие как се запознахте? — полюбопитства Никол.

— В колежа — отвърна остро Ивлин. С удоволствие би разказала по-дългата история на много хора, но Никол не беше сред тях.

Никол направи тъжна физиономия и Ивлин се запита дали Теди не й е казал.

— Ами вие? — попита Джералд, вероятно забравил с кого разговаря.

Ивлин го стрелна с изпепеляващ поглед и той, изглежда, разбра, че е прекалил. Само че бе прекалено късно. Тя затаи дъх.

— В един бар — отвърна щастливо Никол. — В хотела, в който беше отседнал, докато беше в командировка. Моя стара приятелка също беше отседнала там и двете имахме среща на по питие. Той беше на съседната маса и ми хвана окото, защото насред претъпкания бар четеше тъпо списание, посветено на пътувания — нали се сещате, онова с жълтата корица и снимки на голи жени в Африка. Наведох се към него. „Извинете, но мислех, че дядо ми е единственият, който чете това нещо, когато е сред хората.“

Ивлин ощипа горната част на бедрото си толкова силно, че я заболя. На следващия ден щеше да има синина. Спомни си миналата Коледа, когато Джули се опитваше да измисли какъв подарък да му купи. Ивлин й каза, че има намерение да подари на Джералд абонамент за „Нешънъл Джиографик“, и предложи Джули да направи същия подарък на Теди. Може би така щяха да вдъхновят съпрузите си да ги заведат на околосветско пътешествие.

Беше й много неприятно, че в живота успяваш да свържеш късчетата едва след като са се задвижили. Ако не беше предложила списанието, може би Никол нямаше да го забележи.

Никол продължи:

— Та тримата се заговорихме. Накрая… — каза го с многозначителен смях, — приятелката ми разбра и се разкара. Така останахме само двамата.

Ивлин си ги представи в полутъмен, опушен бар, чува се музика, те флиртуват и се смеят, пият, а на две хиляди и петстотин километра Джули приготвя вечеря на децата и им помага да си напишат домашните, завива ги в леглата им, опитва се да позвъни на Теди, но от хотела й казват, че в стаята му никой не отговаря.

— Показах му плажа и отидохме на дълга разходка — продължи Никол.

— Близо до плажа ли живееш? — попита уморено Джералд и Ивлин забеляза, че той се опитва да се овладее. Дори на него му беше дошло в повече.

— На няколко минутки е от апартамента ни — уточни тя. — Трябва да ни дойдете на гости.

Значи живееха заедно. Ивлин не можеше да определи защо е толкова изненадана. Теди не им беше казал къде живее, а тя просто се бе надявала на най-доброто. През последните години на няколко пъти се беше натъквала на неомъжени бивши ученици с гаджета, които не познаваше. Макар нито един от тях да не беше чак толкова невъзпитан, че да го каже направо, в процеса на разговора тя разбираше, че споделят легло и дом. Това я стряскаше всеки път. Беше толкова облекчена, че Теди и Джули проявиха здрав разум и изчакаха до сватбата, но по всичко личеше, че здравият разум е бил проявен от Джули.

— Извинете ме — рече тихо Ивлин и стана от стола, без да дочака отговор. Тръгна по коридора, мина през кухнята и излезе в задния двор.

Чу след себе си стъпки и реши, че е Джералд. Когато се обърна, видя Теди, скръстил ръце.

— Добре ли си? — попита той.

Тя усети как напират гневни сълзи.

— Не, не съм — сопна се. — Как можа да го направиш, Теди? Къде ти беше умът?

Той я погледна изненадано и това я втрещи.

— Виж сега, не съм заминал за Флорида с намерението да се влюбя. Просто се случи — отвърна той. — Какво можех да направя?

Тя стисна очи и заговори, без да ги отваря.

— Можеше просто да си тръгнеш. Можеше да се прибереш при съпругата си. Не трябваше да допускаш да изпадаш в подобно положение.

— Знам — отвърна той по-внимателно. — Но сега, след като вече се е случило…

— Не е прекалено късно — заобяснява тя. — Честна дума. Знам, че Джули е готова да ти прости. А момичетата имат нужда от баща си. Моля те.

— Мамо — рече той с тъжна усмивка. — С Никол ще останем заедно. Ще й предложа брак.

Ивлин се стегна.

— Това момиче е… тя е…

— Я не се прави на сноб — сряза я той. — Нямаш представа колко е трудно за един обикновен човек да се натресе на подобно нещо.

Като че ли той знаеше нещо за обикновените хора. Беше единственият от семейството, който никога не бе имал постоянна работа.

— Джули ти даде всичко — настоя тя. — Роди ти деца.

— Не съм искал деца — отвърна той. — Извинявай, ако ти се струвам груб, но е истина. Никой не ме е питал. Жениш се и най-неочаквано започват едни очаквания и ти просто трябва да ги приемеш. Сега ми се предоставя нов шанс. Двамата искаме да попътуваме, да се впуснем в приключения.

Ивлин се обърна и тръгна към езерото. Чу как листата хрущят под ботушите му и забърза.

— Връщай се вътре — провикна се тя. — Просто се махни от мен. Напълно си се побъркал.

Той я стисна за лакътя и я обърна към себе си, за да го погледне отново.

Толкова много приличаше на Джералд на тази възраст. Навремето Ивлин си представяше, че Джули ще бъде за Теди същото, което тя беше за Джералд — щеше да подчертае доброто у него, да заглади острите ръбове. Сега обаче разбра, че дори по времето, когато беше млад зевзек, както той се изрази, Джералд беше добър до дъното на душата си. Теди изобщо не приличаше на него.

— Дал си клетва — натякна тя. — „Докато смъртта ни раздели“. Не можеш да я потъпчеш просто така.

— Времената се менят. Клетвите са имали много повече смисъл, когато хората са умирали по на трийсет и пет. — Той се усмихна. — С Джули имахме проблеми още преди Флорида. Ако искаш да знаеш, тя вечно съди всичко и всички.

— Какви проблеми?

— Бях се поувлякъл със залаганията. Не че нямаше да се справя. Тя обаче направи страхотен проблем.

Ивлин си помисли за парите, които беше взел назаем от Джералд непосредствено преди да замине. Беше казал, че му трябват за нов бизнес.

— Искаш да кажеш, че баща ти щеше да те измъкне — озъби се тя. — О, Теди, никога ли няма да пораснеш?

— Вече съм пораснал, мамо.

Знаеше, че това е ужасната истина, но заяви твърдо:

— Няма да получиш развод.

Каза го така, сякаш той още беше на седем и тя му казваше защо не бива да се крадат бонбони от магазина.

— Напротив — отвърна той. — Срещнах се с адвоката си днес сутринта и сме определили дата за изслушване в съда. Всичко е готово.

Ивлин остана без дъх.

— Ясно.

— Съжалявам, че те разочаровах — продължи той.

— Нима?

— Да! Ожених се за Джули, защото тя беше момичето, което ти искаше за мен.

— Я стига.

— Истина е. Да не би да мислиш, че не забелязвах колко много я обичаш? Тя беше като дар божи за теб. Виж, тя е страхотен човек, но между нас не вървеше. Никол е сродната ми душа. Може и да не е чиста и безупречна като Джули, но и аз не съм. Тъкмо това се опитвам да ти кажа.

— Вършиш нещо крайно нередно — рече тя. — Ако продължиш по този път, уверявам те, че няма да имаш никакво спокойствие в живота.

— Извинявай, но това изобщо не е така.

— Джули е съсипана. Не разбираш ли?

— Обичаш я повече, отколкото обичаш мен — отвърна той. — Признай си.

— Добре. Обичам я повече, отколкото обичам теб.

Ивлин съжали в мига, в който думите излязоха от устата й. Не защото не каза истината, а защото я беше казала. Ако трябваше да избере между двамата, щеше да избере Джули. Джули обаче не искаше да бъде избрана, не и от нея, не и след онова, което Теди беше направил.

— Тръгваме си — заяви той и се врътна към къщата.

— Така е най-добре — отвърна тя и не го последва.