Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (14)

2003 г.

Делфин беше застанала в средата на хола и оглеждаше стореното. Беше преобърнала масичката за кафе, не че имаше причина, просто така й се прииска, и надраска повърхността й с острието на ножицата.

Счупи великолепна лампа, която беше открила в антикварен магазин в Бруклин. С Пи Джей се бяха скарали заради лампата. Той настояваше, че не била неговата, сякаш някога бе имал усет за стил и красота. По това време вече се караха за всичко.

 

 

През шестте години брак Делфин и съпругът й се бяха карали само за две неща. Първо, скоро след сватбата, Анри реши, че иска дете. Мечтаеше да има дъщеря, която да се казва Жозефин. Това бе името на по-голямата му сестра, която се бе удавила едва на три. Беше странно. Делфин се съмняваше, че родителите му биха искали да им се напомня за момиченцето толкова дълго след смъртта й, а и тя нямаше желание да ражда. Беше на четирийсет, прекалено стара. Дори да се беше съгласила, бе убедена, че съпругът й е твърде стар, за да стане баща. На петдесет и пет не му бе работа да иска бебе.

Другото, заради което се караха, беше Страдивариусът.

Цигулката беше гордостта на съпруга й. Когато канеха някого на вечеря, той я донасяше на масата още преди Делфин да е сервирала сирената. Нищо друго не бе в състояние да го накара да грейне така. Ако имаше нова публика, Анри можеше да говори за Страдивари цяла нощ. Разказваше на гостите, че имало много теории за това какво придава съвършенство на звука, но според него най-убедителната била свързана с период, известен на метеоролозите като Минимум на Маундер — период между 1645-а и 1715-а, по време на малкия ледников период в Европа. Недостигът на слънчева светлина бил причината за ниски температури, които забавили растежа на дърветата и това довело до неестествено плътна дървесина. Ако погледнеш дървесните кръгове на който и да е Страдивариус, веднага се виждало.

— Плътността е съвършена навсякъде — подчертаваше Анри и вдигаше цигулката, като я обръщаше ту на една, ту на друга страна. — Ако Страдивари беше отнел дори един допълнителен милиметър дърво, звукът нямаше да е толкова балансиран.

Обикновено гостите проявяваха интерес, ала любимият й съпруг не знаеше кога да спре.

— Това е оригиналният лак. Представяте ли си? Той не е само за красота. Оказва влияние върху звука. Има незначителна капка вода, попаднала върху долната част, но тя придава характер. Доколкото знам, „Лейди Блънт“ от 1721-ва е най-добре запазеният Страдивариус. Има си струни, но не и магаренце. Така е, защото е била единствено при колекционери, почти не е свирено на нея, което е истинско престъпление.

Делфин винаги се впечатляваше от знанията му по въпроса и дори се забавляваше. Анри знаеше местонахождението на почти всички от петстотин и четирийсетте страдивариуса и обичаше да споделя тази безполезна информация с другите: четири се намирали в музея Метрополитън в Манхатън, осем — в Кралската академия по музика, над десет — в музикална фондация „Нипон“, три — в института „Смитсониън“, две били собственост на Ицках Пърлман, и така нататък.

Тъй като се страхуваше някой да не заспи, преди той да приключи, Делфин го окуражаваше да разказва по-пикантните истории, свързани със скандал или трагедия. В средата на деветдесетте Давиловият Страдивариус от 1727-а бил откраднат от дома на виртуоза Ерика Морини дни преди смъртта й, когато била на деветдесет и една. По това време тя била в болница, а семейството й така и не посмяло да й каже, че цигулката е изчезнала, искали да й спестят болката.

През 1936-а, по време на петнайсетминутна почивка между изпълненията си в руския ресторант „Беър“ в Ню Йорк, неизвестният цигулар Джулиан Олтман пресякъл улицата до Карнеги Хол, където изнасял концерт полякът Бронислав Хуберман. Хуберман пътувал с двоен калъф за цигулки, в който поставял два от най-прекрасните инструмента на света: един Гурниери и Страдивариуса „Гибсън“. След като прочела това във вестника, майката на Олтман му подхвърлила да открадне цигулката, която Хуберман не използвал същата вечер.

И така, Олтман подкупил пазача на вратата към сцената с хубава пура и се вмъкнал в съблекалнята на Хуберман. Грабнал Страдивариуса и го скрил под палтото си, докато Хуберман бил на сцената и изпълнявал безупречно соната на Франк.

Олтман скрил идентичността на цигулката, като я намазал с вакса. Свирел с нея на сватби и в кръчми почти петдесет години и казал истината едва когато бил на смъртно легло. Хуберман получил трийсет хиляди долара компенсация за загубата, която претърпял през трийсетте. Когато вдовицата на Олтман отнесла цигулката в „Лойдс“ в Лондон през 1987-а, тя била оценена на повече от милион.

Страдивариусът на Анри се казваше „Солсбъри“. Понякога той го даваше, за да свирят на него за шест месеца или за година, но след известно време си го искаше обратно. Не можеше да търпи да са разделени и когато му го върнеха, веднага го поставяше в стъклената витрина и го съзерцаваше.

Много колекционери и музиканти се бяха опитвали да го купят от него. Той бе отказал на всички. Делфин го видя да се колебае един-единствен път, на вечеря, когато стар куратор, негов приятел от Москва, Пьотр Ефимов, каза:

— Да знаеш, че Виртуоза се интересува.

Очите на съпруга й заблестяха за миг, като на дете, което гледа свещите върху тортата по случай рождения си ден. Виртуоза беше един от любимите изпълнители на Анри. Млад цигулар от Ню Йорк. Като цяло, съпругът й не се интересуваше от американските изпълнители, надути типове, които записваха албуми със Стинг и смесваха Саймън и Гарфънкъл с Бах. Въпреки че беше млад и елегантен, Виртуоза беше традиционалист, също като Анри. Веднъж гледаха негово изпълнение на концерт за цигулка на Бетовен с Берлинската филхармония и Анри го призна за гений.

— Той е необичаен — заяви Ефимов, докато вечеряха. — Бяло американче, хранено с царевица, някъде от Средния запад, а какви умения само притежава!

— Какво значение има, че е бял и е от Средния запад? — попита друг гост, млада американка, която беше дошла да купи необходимото за „Парамаунт Пикчърс“. Делфин затаи дъх. Американците бяха толкова докачливи по отношение на расата, а тя имаше нужда от продажбата.

— Тези умения са характерни за определени групи, докато при други не съществуват — обясни Ефимов. — През първата половина на двайсети век най-великите солови изпълнители на света бяха руските евреи и източноевропейците. Яша Хайфец, Нейтън Милщайн. Ефрем Зимбалист. Миша Елман. Талантът е водещото, но какво превръща едно талантливо дете в дете чудо? Репетициите. Това е всичко. А кое дете е в състояние да си избере само пътя в живота? Това произлиза от нужда, която движи родителите. Когато евреите на някои места нямат право дори да живеят в столиците, родителите приемат децата си като своя билет за Запада.

Момичето от „Парамаунт“, изглежда, остана доволно от отговора, тъй като Ефимов беше руски евреин, а американците бяха убедени, че можеш да кажеш всичко за собствения си народ.

След това обаче той продължи:

— Ще забележите, че днес повечето от надарените млади цигулари са азиатци. И в този случай родителите копнеят да се изнесат на Запад. Всички знаем, че азиатците са най-трудолюбивите, така че от чисто техническа гледна точка те са великолепни. Според мен обаче им липсва музикалност. Цигулката не се е превърнала в част от телата и кръвта им, както е при нас. Заслушайте се, когато един китаец свири на примитивен народен инструмент, и ще чуете такава красота, звукът ще ви изпълни. За цигулка обаче не може и дума да става. Там е безнадеждно.

Сега вече американката остана ужасена. Делфин прецени, че това е подходящият момент за mille-feuille^[1], макар и по-рано от предвиденото.

Седмица след вечерята получи официално писмо от самия Виртуоз. Той искаше да съобщи, че се интересува от цигулката. Беше готов да плати два милиона американски долара. Това бяха повече пари, отколкото платиха за магазина преди пет години, повече, отколкото струваше домът им. Тя обаче знаеше, че съпругът й няма да я продаде.

— Дай му я назаем — предложи тя. — Може да ти е приятно да чуеш как свири на нея.

— Да — отвърна Анри, но не спомена нито дума по този въпрос повече от година. Току-що си я беше взел от млад френски изпълнител и още не беше готов да се раздели с нея.

Един вторник, през пролетта на 2001-ва Делфин обслужваше единствения клиент в магазина, колекционер от Лондон. Беше дошъл да види чело на Тонони от осемнайсети век. Тя бе потърсила информация за него в интернет; беше вицепрезидент на водеща рекламна агенция и изкарваше по милион лири на година. Хобито му беше да събира инструменти.

— Сигурна съм, че ще ви заинтригува и лъкът, който току-що получихме — обясняваше тя на английски, когато в магазина влезе жена с тъмен костюм.

Делфин извади лъка от калъфа и го постави в ръцете му.

— Турт père^[2] — изтъкна тя и вдъхна дълбоко, сякаш лъкът бе напарфюмиран. — Който и да е свирил с него, е пукнал едва забележимо върха. Почти не се вижда, но, разбира се, оказва влияние върху качеството на звука. Все пак си остава ценен.

Жената остана до вратата. Не откъсваше поглед от Делфин.

— Un moment, s’il vous plaît^[3] — обърна се тя към жената. Беше развълнувана. Ако успееха да продадат и двете, това щеше да е най-доброто им постижение от месеци. Анри щеше да се зарадва.

Делфин приближи до жената.

— Заповядайте.

— Аз съм Хелена Кауфман — представи се тя, сякаш името й бе всеизвестно. — От Международния конгрес на евреите.

Вероятно видя, че Делфин не разбира, защото продължи:

— Бих искала да говоря със собственика, ако е възможно.

— Аз съм собственикът — отвърна Делфин.

Хелена Кауфман я погледна учудено.

— Да не би Анри Пети вече да не е собственик?

— Той ми е съпруг. В момента е в Берлин и оценява инструменти. За какво става въпрос?

Жената въздъхна.

— Моля да ме извините. Не искам да съм груба, но идвам чак от Брюксел с „Евростар“, за да говоря с него.

— Той очаква ли ви?

— Не, но така и не отговори на писмата ми, затова се наложи да взема нещата в свои ръце — обясни тя. — Сигурно сте ги получили.

Делфин нямаше представа за какво става въпрос.

— Аз поне не съм — призна тя. — Може Анри да ги е получил.

— Може ли да поговорим? — попита тихо жената и погледна англичанина. — Знам, че вероятно не е удобно.

— За какво става въпрос? — попита Делфин.

— Говорим с всички собственици, с които е възможно — продължи жената.

— Собственици на какво?

— Значи наистина не сте получили писмата. Собственици на цигулки — обясни тя. — Говоря за цигулки Страдивариус, Гуарнери и Амати. Най-добрите. На вас може и да не ви е известно, госпожо Пети, но хиляди от най-добрите инструменти в света са принадлежали на евреи, които са изчезнали или избягали по време на войната. Нацистите са набелязали въпросните инструменти, за да бъдат използвани в бъдещ университет в родния град на Хитлер. Знаем, че са избили много хора, за да се сдобият с цигулка като вашата.

Делфин не беше чувала за подобно нещо. Запита се защо Анри не е споменал за писмата.

Тя поведе жената към два тапицирани с плюш стола до вратата. Даде й знак да седне на същото място, на което тя бе седяла преди години, докато слушаше как децата на Франсоа Дюбре разговарят с мъжа, който щеше да стане неин съпруг.

— Моля ви, почакайте ме — помоли тя. — Ще се върна след няколко минути.

— Да не би да имате Страдивариус в магазина? — попита англичанинът.

Стори й се разочарован, сякаш, ако беше знаел, щеше да си тръгне с него преди половин час.

— Не — увери го тя. — Цигулката е от колекцията на съпруга ми.

Почувства се неловко. Искаше й се той да си тръгне, не се интересуваше дали ще купи нещо.

Той купи челото и обеща да помисли за лъка. Щом си тръгна, Делфин отиде при жената до вратата и седна на стола срещу нея.

— Казахте, че нацистите са крали страдивариуси. Какво общо има това със съпруга ми?

— По времето, когато са били откраднати — започна жената, — инструментите не са имали кой знае каква стойност, освен сантиментална. Повечето са били пазени в семействата от поколения. Евреите, които са били изпратени в концентрационни лагери, са изгубили безкрайно много. Дори не са се замисляли за нещо толкова незначително като цигулка. Сега обаче тези инструменти струват милиони. Опитваме се да ги върнем на законните им собственици.

Делфин разбра защо Анри е пренебрегнал писмата — нямаше никакво намерение да връща Страдивариуса.

— Разбирам колко ви е трудно — рече тя. — Само че съпругът ми е наследил цигулката от баща си. За него е много ценна.

— А баща му кога се е сдобил с нея? — попита жената.

— Трябва да е било през петдесетте.

Хелена Кауфман кимна многозначително и я погледна така, сякаш й казваше, че трябва да се засрами.

— „Солсбъри“ е сред цигулките, за които подозираме, че са били откраднати — заговори тя. — Сигурно си давате сметка, че документите отпреди свекър ви да я купи не са били проверени.

Бащата на Делфин веднъж я заведе до мемориала на мъчениците от депортацията, издигнат в памет на 200 000 френски жертви на нацистките концентрационни лагери. От 78 000 евреи, депортирани от Франция — 11 000 били деца — само 2500 се върнали живи. Тя дълго не можа да забрави тъмния коридор, осветен с кристал за всяка жертва, и плочата на пода: „Те отидоха на края на света и не се върнаха“.

Месеци наред след това сънуваше кошмари. Разплака се пред баща си една вечер и го попита защо я е завел там. Той й разказа какво е било да се живее в Париж по време на нацистката окупация. Никога нямало да забрави началото на окупацията, хората и животните, които извеждали от града, за да ги качат на влакове, незнайно за къде. След това германските войници марширували всеки ден по Шанз-Елизе. Знамената със свастиката се развявали пред „Отел льо Мьорис“. Имало купони за бензин и само тук-там се мяркал по някой автомобил. Почти всички карали колела. Нямало нито достатъчно топлина, нито храна. Хората били гладни, кожа и кости. Бабата и дядото на Делфин и съседите им се редували да отглеждат пилета в апартаментите. Ако чуели, че месарят е заредил стока, хората се нареждали на опашка в четири сутринта, въпреки че било незаконно.

По-големият братовчед на баща й бил арестуван и застрелян, задето бил на улицата след вечерния час, който започвал в девет. Обикновено подобни прегрешения се разминавали, но за нещастие същия ден хора от Съпротивата застреляли германски войник, а винаги когато се случвало подобно нещо, германците избивали двайсет французи за отмъщение, независимо какви били престъпленията им.

Много хора изчезнали, разказваше баща й, вещите им оставали и били единственото доказателство, че някога са съществували. Една нощ съседите им евреи били изведени. По-късно научил, че измрели в Аушвиц — и слабият, тих баща, който винаги четял книга, и многословната майка, която пеела, докато простирала, и момченцата близнаци, едва на осем.

Сега се замисли за всичко това.

— Няма как да ви я дадем — беше единственото, което каза. — А и откъде сте сигурна, че това е една от търсените цигулки?

Делфин знаеше, че светът на редките инструменти е печално известен с потайностите си. За разлика от картините или скулптурите, някои инструменти нямаха почти никакви документи, така че невинаги можеше да си сигурен къде са живели, преди да попаднат в ръцете ти.

— В миналото постигнахме много успехи при връщането на онова, което нацистите са отнели от нашите хора — банкови сметки, картини и други. Оказа се, че те се проследяват по-лесно. С инструментите е по-трудно, но сме убедени, че задачата си струва. Може би е най-важното, с което сме се заемали. Една картина ще я закачите на стената, но цигулката разказва историята на хората, които са свирили на нея.

Делфин й обеща да говори със съпруга си. След като жената си тръгна, тя се почувства нервна и превъзбудена. През нощта не можа да спи, не спря да мисли за това. По някое време след три влезе в кабинета на Анри и отключи стъклената витрина. Гледа цигулката дълго, сякаш дървото щеше да й разкаже историята си.

През 1940-а баща й е бил едва на дванайсет. Не беше участвал в Съпротивата, но се прекланяше пред онези, които бяха участвали дори по най-незначителния начин.

Повечето от хората, които бяха посмели да се включат, бяха или арестувани, или убити до шест месеца. Беше пресметнато, че са загинали около трийсет хиляди. Само че дори обикновените хора надигаха глас. Всяка сутрин всички пътници се изправяха, когато метрото навлизаше на гара „Джордж V“, и сядаха отново, щом влакът потегляше — това бе поздрав към краля.

Баща й обичаше да разказва историята за пътуването на Хитлер до Айфеловата кула. Фюрерът се възхищавал на Париж. Искал да го превърне във втората столица на Райха, въпреки че го бил посетил един-единствен път. Чичото на баща й работел на Айфеловата кула и когато се разбрало, че Хитлер иска да се качи на върха, той и негов приятел бързо развалили асансьора.

Често говореше за великите герои: Жан Мулен. Луси Обра. Любима му беше Роз Валан. Веднъж каза на Делфин, че искал тя да се казва Роз, но майка й отказала.

Валан работела като пазач в Галери Насионал дьо Жо дьо Пом^[4] по време на окупацията. Германците уведомили предварително, че няма да закачат произведенията на изкуството и музеите, но французите им нямали доверие. Когато войските нахлули през 1940-а, Лувърът се оказал наполовина празен. Французите крили произведенията на изкуството почти две години — в криптата на Сен Сюлпис, в провинцията, където щели да бъдат в безопасност. „Мона Лиза“ била пренесена в Тулуза с линейка.

Французите постъпили разумно, защото останалите произведения на изкуството били откраднати. Нацистите използвали „Жо дьо Пом“, за да сортират и трупат заграбеното от големите музеи и частни колекции в Париж. Разпределили го за германските випове и офицери с висок чин. Не предполагали, че Роз Валан знае немски и записва откъде идва всяко произведение и къде отива. След освобождението на Париж тя помогнала за връщането на четирийсет и пет хиляди творби. Делфин се запита защо е решила да се прави на герой. Какви ли качества притежаваха тези хора?

Когато Анри се върна, тя му разказа за посетителката и заяви:

— Трябва да направим нещо по въпроса.

Той махна недоволно с ръка.

— Стига глупости.

— Ами ако е истина. Ако нацистите са откраднали „Солсбъри“ от истинския собственик? Сега и ние ставаме част от кражбата.

Анри въздъхна.

— Това е нелепо предположение. Само защото нацистите са вършили подобни ужасни неща, ние ли трябва да правим репарации? Та ние дори не сме били родени по време на войната. Освен това не можеш да притежаваш Страдивариус. Можеш само да го пазиш известно време, след това да го предадеш на следващия му закрилник.

Стори й се, че долови отчаяние в думите му, опитваше се да убеди сам себе си.

Анри продължи:

— Не знаем историята на нито един от инструментите, които продаваме или колекционираме. Може да са имали щастливо минало или да са преживели трагедия. Сега обаче това има ли значение?

Той, изглежда, имаше право, но от този момент насетне всеки път, когато Делфин видеше цигулката, я побиваха тръпки. Когато Анри пътуваше, тя покриваше стъклената витрина с чаршаф. Когато някой споменеше възможен купувач, независимо дали ставаше въпрос за Виртуоза, или за друг, тя се оживяваше, записваше си цялата информация и дни наред напомняше на Анри за възможността.

Едва пет месеца след посещението на Хелена Кауфман терористи блъснаха самолети в Световния търговски център в Ню Йорк. Докато гледаше събитията по телевизията, Делфин не можеше да повярва, че подобно нещо се случва. Плака, когато си представи колко семейства са съсипани.

— Това ще ни се отрази ужасно — заяви Анри.

Тя се почувства неловко, защото той се проявяваше като егоист, макар и единствено пред нея.

— Стига глупости — сряза го тя.

Той обаче се оказа прав. Бизнесът им започна да запада. Американците се страхуваха да летят и на никого не му беше до купуване на инструменти. Следващата година се оказа най-лошата.

Анри беше невероятно депресиран. Мълчеше, минаваха дни, без да проговори.

През повечето време магазинът беше празен. Дълговете им се трупаха. И преди бе имало подобни спадове, които продължаваха един или два месеца и винаги завършваха с облекчение в последния момент, докато този път кризата продължи десет месеца и нямаше изгледи нещата да се променят. През юни той й каза през сълзи, че ще се раздели с цигулката „Солсбъри“, за да спаси магазина. Виртуоза щеше да записва Двоен концерт на Бах с главния цигулар на Парижката опера в края на юли и се разбраха да дойде да я вземе.

До пристигането му Анри седеше сам със Страдивариуса почти всяка вечер, след като станеха от масата. Галеше нежно цигулката, сякаш се радваше на старо куче, което иска да приспи. На Делфин й мина през ум, че би я занесъл в леглото, ако тя позволи.

Изпита облекчение, когато разбра, че ще се отърват от нея, но я болеше за съпруга й. Последната вечер останаха до късно, загледани в стъклената витрина. Тя стисна ръката на Анри. Той беше толкова чувствителен, толкова лесно раним. Делфин се запита колко ли време ще му е необходимо, за да се възстанови.

— Когато бизнесът ни потръгне, ще я откупим от него — обеща тя, макар да знаеха, че това няма как да се случи.

На следващия ден чакаха у дома и не отвориха магазина. Апартаментът им приличаше на погребален дом, но тя се постара да му придаде празничен вид. Извади купички солени фъстъци, маслини и поднос с хапки.

Двайсет минути след определеното време Виртуоза още не беше дошъл.

— M’a pose un lapin^[5] — заяви Анри.

— Не, ще дойде.

Пристигна с половин час закъснение, с черни дънки, неприбрана в панталоните риза и гуменки „Кънвърс“. Беше изключително красив във всяко отношение — едър мъж, с дълбок, тътнещ смях, приятен глас, широки рамене и гъста черна коса. Когато го гледаха в Берлин, не им се беше сторил толкова едър, но сега, в апартамента им, сякаш изпълваше стаята.

Настоя да му казват Пи Джей, име, което й се стори ексцентрично, типично американско. Заговориха на английски, не казаха и дума на френски.

Тя се притесняваше как ще се държи Анри, но той й се стори доволен. Извади Страдивариуса и помоли Виртуоза да посвири. Тя не беше сигурна дали не прекалява с тази молба; беше чела в един вестник, че на Виртуоза понякога му плащат хиляда долара на минута за изпълненията. Но беше важно той да пробва цигулката и явно нямаше нищо против те да слушат.

През годините имаше няколко теста, в които слушателите не бяха направили разлика между Страдивариус и детска цигулка. Когато обаче Пи Джей седна на канапето й и засвири „Адажио“ на Албинони, тя веднага разбра, че пред нея е забележителна двойка. Забеляза цветовете в музиката му. Наситено сапфиреносиньо и великолепно червено. Звукът беше толкова сладък и красив, същевременно в него имаше нещо тъжно. Когато той свиреше, тъгата в живота й се връщаше, събираше се в гърлото й, изливаше се в сълзи.

Заведоха го на вечеря в „Льо Флоримонд“.

Този път той закъсня само с петнайсет минути.

— Bonjour! — поздрави с подчертано „р“, след това влезе в ресторанта. — Изгубих се. Всички улици тук ми се струват еднакви.

По време на вечерята Анри се държа така, сякаш провеждаше официално интервю.

— Значи си от щата Охайо?

— Точно така.

— Професионалният ти дебют е на шестнайсет с оркестъра на Кливланд, нали така? Първият ти албум излиза следващата година. Завършваш обучение в „Джулиард“, след това получаваш стипендия „Ейвъри Фишър“ за обещаващи американски изпълнители на класическа музика.

Делфин се намръщи. Анри говореше така, сякаш се опитваше да информира Пи Джей как е протекъл собственият му живот.

— Точно така. Спечелих стипендията на двайсет и една. Страшно вълнуващо — призна той, макар че начинът, по който го каза, съвсем не беше вълнуващ.

— Formidable^[6] — въздъхна Анри. — Разкажи ни за записа, над който работиш тук. И двамата сме почитатели на Бах.

Пи Джей понечи да отговори, но съпругът й продължи:

— Изключително трудна работа, тъй като Бах не е поставил никакви обозначения за динамика. Как да спазиш точно намеренията му, след като нито един от оригиналните нотни листа не е запазен.

— Освен концертите за клавесин — изтъкна Делфин.

— Да, но какво ли би казал Бах, ако ги чуеше изпълнени на пиано? — вметна Анри.

Тя се разсмя.

— Още малко и ще кажеш на Пи Джей, че концертът трябва да се свири задължително с помощни струни.

— Невероятно е, че музиката му е жива почти триста години — рече Пи Джей. — Понякога се питам какво би казал Бах по този въпрос. Прекарал съм безброй часове в изучаване на динамиката и орнаментиката. Това е една от любимите ми творби.

— Ами новите композитори? — попита Анри. — Често ли свириш техни произведения?

— Не. Срам ме е да си призная, но е така. Все още уча по един концерт на година и имам чувството, че едва съм се докоснал до класиците. Но пък ги харесвам — разказваше Пи Джей. — Фен съм на Арво Пярт. С удоволствие бих изпълнил неговата „Spiegel im Spiegel“^[7] някой ден. Струва ми се обаче, че публиката предпочита по-традиционни творби. Искат Брамс. Но тази музика е толкова предсказуема.

Делфин остана доволна от преценката му.

— Напълно съм съгласна.

— А какво ще кажеш за френските композитори? Равел, например? — попита Анри.

— Музиката му много ми харесва, разбира се.

— Стори ми се интересно, че си избрал да запишеш Двойния концерт с французин — отбеляза Анри. — Има ли някаква разлика в начина, по който свирим ние и американците. Как мислиш?

Делфин въздъхна и поклати глава. Единственият отговор, който щеше да свърши работа, бе да каже, че французите са по-добри във всяко отношение.

Пи Джей сви рамене.

— Забелязал съм, че французите държат лъка по-високо и дясната им ръка е вдигната по-високо. Така се получава огледален звук.

Тя се разсмя, но те не забелязаха.

— Реших да свиря на цигулката „Солсбъри“ по време на записа утре. Не съм и предполагал, че ще свикна с нея толкова бързо, но имам чувството, че винаги сме били заедно. Донесох старата си Гуарниери за всеки случай, въпреки че ще я продам веднага щом се върна в Ню Йорк. Вече имам купувач.

— От колко време свириш на Гуарниери? — попита тя.

— От три години. Получих я, когато бях на двайсет. Преподавателят ми, покойният Джордж Сенет, ми я остави в завещанието си.

— Какъв калъф имаш? — попита Анри.

— „Бам“, раница.

Анри се усмихна доволно. Фирмата беше добра, при това френска. Какъв глупав въпрос!

— Защо искаш цигулката „Солсбъри“ толкова много? — полюбопитства тя.

— Открай време мечтая да притежавам Страдивариус. Дълбочината на звука е невероятна — отвърна Пи Джей.

— Музикант от твоя калибър трябва да свири на такъв невероятен инструмент — отвърна Анри.

— Докато стана на двайсет, свирех на Страдивариус, но я ползвах назаем.

Анри въздъхна.

— Преди сто години всеки сериозен музикант е можел лесно да се снабди с Гуарниери или Страдивариус. Сега повечето трябва да вземат назаем инструментите си от фондация или от спонсор, а има толкова ограничения как да се свири на тях. Нелепо е.

Пи Джей кимна, но тя се напрегна. Прииска й се Анри да престане да се държи като чак такъв авторитет.

— Много е неприятно, когато зависиш от капризите на покровител — подхвърли Пи Джей. — Трябва да свириш винаги когато ти се нареди.

Нещо у него й напомняше за баща й. Макар да бе нелепо да ги сравнява, тя си помисли как баща й е зависел от благоволението на мадам Делкур на долния етаж. Тя го караше да свири Шопен следобед, докато пишеше писма, или да изпълнява „Песен без думи“ на Менделсон, докато тя поднасяше коктейли на вечерите у тях. Бащата на Делфин приемаше весело това задължение. Обичал да свири на красивото пиано и това му давало възможност да изпълнява класиците.

— Направо ти се къса сърцето, когато трябва да върнеш чуждата цигулка — рече Пи Джей. — Просто не е редно да е така. По принцип музикантите могат да си позволят свой собствен инструмент. Само че хубавата цигулка и лък понякога струват повече от покрива над главата ти.

— Това част от споразумението ли е, когато подписваш договор за мениджмънт? — попита Анри. — На шестнайсет ли беше, когато започна?

— Точно така — потвърди Пи Джей. — Преподавателят ми уреди да свиря във вечерното шоу на Джони Карсън, когато бях на дванайсет — тогава ме приеха в института в Кливланд. Карсън беше върхът. Не мога да си представя някой от днешните водещи да позволи на дете да свири Вивалди. Както и да е, мениджърът има интерес от цялата работа, но аз не подписах за дълъг период. Имах късмет, защото много младежи днес трябва да участват в конкурс след конкурс. За мен бе много по-лесно. Дължа всичко на Джордж Сенет. Имах невероятен късмет, че започнах да уча при него.

Сега вече и двамата я дразнеха. Пи Джей явно бе свикнал да бъде звездата. Цялата вечер не ги беше попитал нищо за тях самите. Не спираше да се възторгва от човек, когото не познаваха и чиято безценна цигулка се канеше да продаде на онзи, който предложеше най-висока цена.

След вечерята Анри предложи:

— Хайде да те изведем някъде утре, след като приключиш със записа. Има едно място в Маре, което много харесваме. В девет добре ли е?

Пи Джей го погледна изненадано, но се съгласи. Тя се запита дали Анри не се опитва да задържи любимата си цигулка, като се сближи с американеца. Още малко и щеше да я помоли да го осиновят.

— Утре ще ви оставя сами — рече тя, докато вървяха към къщи.

Той кимна.

— Добре, добре.

На сутринта обаче Анри се преви, притисна стомаха си и каза, че му е лошо. За момент тя се запита дали пак не е в депресия. Депресиите му понякога започваха с болки в корема. Случваше се без всякакво предупреждение, дори когато имаха билети за симфония или се канеха да заминат за Великобритания през уикенда. Налагаше се да отложат всичките си планове. Когато съпругът й се почувстваше по този начин, почти нищо не беше в състояние да му върне добрата форма. Тя пробваше да го развесели, да му разкаже нещо, пускаше му любимата музика, обличаше специално бельо и му приготвяше специална вечеря. Той обаче се търкаляше в леглото с дни, обзет от отчаяние, и се връщаше към нормалното си състояние внезапно. Делфин се страхуваше, че някой ден той ще отиде на онова тъмно място и няма да се върне.

Този път обаче Анри изглежда наистина беше болен. Хукна към банята и повърна.

— Добре съм, нищо ми няма — рече, когато се върна в стаята и се просна на леглото. — Merde!^[8] Как е възможно да се случи точно когато ще ходим на вечеря?

Делфин се изненада. Анри почти никога не ругаеше.

— Сигурна съм, че Виртуоза ще си намери по-интересно занимание — отвърна тя.

— Не! Не можем да се проявим като чак толкова невъзпитани и да го оставим сам. Ти ще отидеш.

— Аз ли? Защо?

— Доколкото знам, не си е взел мобилен телефон. Няма как да се свържем с него, за да го предупредим, че няма да идем.

— Можем да оставим съобщение в хотела му.

— Просто го забавлявай, мила. Знам, че не ти харесва много, но бъди любезна. Става въпрос за бизнес.

Тя знаеше, че е много повече от това, но нямаше желание да му противоречи.

Делфин пристигна в ресторанта точно в девет. Беше с червена пола до коляното, бяла копринена блуза без ръкави, шал и сандали. Тоалетът, с който беше ходила на работа. Косата й беше вдигната на хлабав кок.

Той закъсня с петнайсет минути, както предишната вечер.

— Леле, че си хубава. Къде е Анри?

Тя се почувства поласкана, макар че той не се извини за закъснението. Когато седнаха, му каза, че съпругът й е останал у дома, защото е настинал.

— Много неприятно — рече Пи Джей. — Не трябваше да се разкарваш заради мен, а да си останеш у дома и да се грижиш за него.

— Той може и сам да се грижи за себе си — отвърна тя.

— Щом казваш. — Погледна менюто. — Какво е хубаво тук?

Двойката до тях ги погледна. Заведението беше малко, само с десет маси, поставени съвсем близо една до друга. Пи Джей говореше по-високо от останалите, но, изглежда, не забелязваше. Делфин сниши глас почти до шепот с надеждата той да последва примера й.

— Всичко е хубаво — отвърна тя. Запали цигара и му предложи. Той поклати глава.

— Кажи как мина записът?

— Много добре! След това се правих на турист, което сигурно ще ти се стори тъповато.

— Тъповато ли?

— Отегчително.

— Ясно.

— Ходих на върха на Айфеловата кула — рече той. — Чакането беше пълна лудница, но пък горе е адски красиво. Ти ходиш ли там?

— За последно съм се качвала като дете.

Той кимна.

— Аз никога не съм се качвал на върха на Емпайър Стейт Билдинг, а живея на четирийсет пресечки оттам. Както и да е, след това се разходих покрай Сена и се опитах да отида в Лувъра… всъщност отидох, но… боже, той се оказа огромен. Купих това за мама. — Бръкна в малка хартиена торбичка и извади пластмасово преспапие със сняг и малък Нотр Дам. — Тя ги събира — обясни той. — После седнах пред едно кафене, защото в самолета четох пътеводител и там пишеше, че това било задължително.

Тя се разсмя и се замисли колко типично американско е всичко това: сяда пред някое кафене и се радва на деня, защото е прочел в пътеводителя, че така се прави.

— Как ти се стори?

— Добре. Не беше по-различно от това да пиеш кафе в Ню Йорк, само дето повече хора пушеха. Жените тук са толкова красиви — знам, че е стереотип, но е истина. Виж, езикът е труден. Напоследък все съм някъде, където не знам как да кажа друго освен „здрасти“. Тук обаче имам чувството, че десет парижани ме преценяват всеки път, когато отворя уста. Чувствам се малко неловко.

Делфин се усмихна. Не се чувстваше чак толкова неловко, след като не си беше направил труд да научи друго освен bonjour и merci.

— Какво друго да направя, преди да си замина? — попита той. — Има толкова много неща за гледане. Невероятно е. Един приятел ми каза да видя Сен Мартен.

Делфин кимна. Кварталът беше нов, бохемски и на Анри дори не би му минало през ум да го разгледа. Тя не знаеше много за него.

— Колко време ще останеш? — попита.

— Още две седмици.

— Така ли? Анри не ми е казал.

— Сигурно не съм му казал. Никога не оставам повече от ден, максимум два, но този път реших да си направя истинска ваканция. Графикът ми е почти празен до септември, което ми се случва рядко. Моля те, не ме разбирай погрешно. И двамата бяхте много мили. Аз обаче гледам да не се събирам много с хора от музикалните среди, стига да е възможно.

Тя не се обиди от думите му, беше на същото мнение, но той реши, че я е засегнал.

— Не че разговорите не са ми приятни — продължи той. — Израснал съм в семейство с пет деца и най-сериозната тема за разговор беше дали да гледаме „Семейни връзки“, или телевизионна игра. Родителите ми са свестни хора, умни, но нямат много фантазия. Понякога това ми липсва.

Делфин се трогна от думите му. Повечето млади таланти в техния свят държаха да присъстват на всеки концерт и социално събиране в Париж. Говореха за високопоставените си семейства, сякаш си бяха спечелили членство. Остана впечатлена, че животът му на виртуоз не го е променил. Едва сега разбра, че предишната вечер е бил любезен.

— Надявам се съпругът ми да не ти е досадил. Той толкова се вълнува — обясни тя. — И моето семейство не беше царството на фантазията. Обичахме музиката, но не всичко, което допадаше на другите. Понякога, когато Анри заговори за разни теории, мислите ми започват да блуждаят. Татко се интересуваше единствено от звученето.

Той кимна.

— Същата работа. Предпочитам да свиря, а не да говоря за свирене. Изнасям по петдесет концерта на година. Почти по един на седмица. Трудно ми е да намеря място в живота си за нещо друго, освен за цигулката. Преди две години се прехвърлих към голяма фирма, която се занимава с мениджмънта. Списъкът им с клиенти е впечатляващ. При тях е Йо-Йо Ма, за бога. Но всичко е напълно безлично, напълно изкуствено. Моят мениджър се казва Марси. Страхотна е, но всяка моя крачка е добре пресметната. Свиря по три концерта с благотворителна цел — тя го реши — заради добрите отзиви в пресата. Господи, говоря като пълен кретен!

— Не, разбира се.

— Искам да кажа, че тя се опитва да се възползва от историята за бедното момче от малък град. Така че, когато даря приходите от някой концерт, все едно давам средства на своята общност. Просто ми се струва пресилено. Горките деца не искат да слушат солово изпълнение на цигулка, те искат айпод.

Делфин се замисли за нощта с Ефимов, колко изненадан беше, че бяло момче от Средния запад свири толкова добре. Запита се дали това има предвид Пи Джей.

— Приятно ли ти е да пътуваш толкова много? — попита тя.

— Не съвсем. Не мога да разгледам нито едно място. Просто влизам и излизам от различни хотелски стаи. Обикновено свиря в осем вечерта и докато съм на сцената, чувам как стомахът ми къркори. Само че след това се налага да отида на прием, да благодаря на донорите, да приказвам с хората. По това време вече съм умрял от глад. Ресторантите са затворени. Често трябва да си припомням в кой град се намирам, преди да си легна, за да не се паникьосам, когато се събудя. Да не говорим, че вечно бъркам имената. Още като дете имах чувството, че всички знаят моето име, докато аз не зная техните.

Тя отново се замисли за баща си, който веднъж й каза, че единственият недостатък да си пианист в хотел е анонимността — на никого не му пука как се казваш.

— Ти си знаменитост — отбеляза тя.

Той се разсмя.

— Нищо подобно. Девет цяло и девет от всеки десет души на улицата нямат представа кой съм. Не че съм неблагодарен. Обикновено не казвам тези неща на никого. Но живея в този ритъм вече от пет години. Много е самотно. Кучето ми липсва.

Тя се разсмя.

— Сериозно! Когато си солов изпълнител, всички мислят, че разполагаш с пълна свобода — продължи той. — Това обаче означава да свириш, без дори да познаваш хората от оркестъра. Свириш на една репетиция, след това още веднъж — може би — с диригента, и това е всичко.

Тя кимна. Често си мислеше, че не е честно елитните музиканти да решават бъдещето си, преди да са научили много за живота.

— Трябва да отидеш на стълбите на Сакре Кьор с термос вино по залез — каза му тя. — Центърът „Помпиду“, ако харесваш модерното изкуство.

Той сбърчи нос.

— След това музеят „Орсе“ — продължи да изброява тя. Открай време харесваше Дега, като момиче беше влюбена в красивите му балерини, а по-късно и в „L’absinthe“^[9]. — Отиди в музея „Роден“. Великолепен е. Творбите му са изложени в собствения му дом. Има и скулптури на Камий Клодел. Изключително красиви произведения. Заредени с чувство.

— Клодел? Той пък кой беше?

— Любовницата на Роден.

— Ама каква е тая работа с французите и техните любовници? — попита той.

— Да не би да е различно при другите?

— Да. Например американците.

— Бил Клинтън ли? — засече го тя.

— А, не започвай с него. Говоря ти за истинските американци. Рок звездите и политиците не се броят.

— А художниците се броят — пошегува се тя. — Така и не разбрах защо американците толкова държат на личния живот на обществените фигури. Като че ли сексуалните подвизи на мъжа имат нещо общо с умението му да управлява.

— А нямат ли? — попита той. — Една свирка в Овалния кабинет през работно време, например.

— Да не би да обвиняваш човек, че е отишъл да се поразходи, за да се освободи от стреса?

Той се ококори.

— Да не би да сравняваш следобедна разходка с орален секс със стажантка? Ти си невероятна жена.

— Вземи нашия Митеран — изтъкна тя. — Беше женен, със синове, и имаше дъщеря от любовницата си. Любовницата и дъщерята бяха до останалата част от семейството на погребението му. Никой нямаше нищо против. Според французите на хората не им влиза в работата какво вършиш. Освен това проявяваме повече здрав разум към тези неща. Не че ги правим по-често от вас, но не сме чак толкова възмутени, когато се случи нещо подобно. Дори Елисейският дворец, където живеят френските президенти, е бил построен като резиденция за любовницата на Луи XV, мадам Помпадур. В Америка вие сигурно щяхте да изгорите сградата до основи.

Когато сервитьорът дойде, Пи Джей наблюдаваше внимателно как Делфин поръчва.

Изпиха бутилка вино и по чаша шампанско с десерта. Без Анри атмосферата беше коренно различна. Почти не говориха за работа. Пи Джей се оказа по-приятен събеседник, отколкото тя предполагаше, обсъждаха филми, филмови звезди, които бяха разбунили духовете в Америка, и начина, по който страната му се беше променила след терористичните атаки. Когато вечерята приключи, Пи Джей настоя да плати.

— Толкова се радвам, че дойде — призна той. — Благодаря ти.

Канеше се да се сбогува и тя усети разочарование. Представи си как се прибира в апартамента си, тихото жужене на телевизора в хола, включен на новините.

— Трябва да отидеш и във Версай — подхвана отново старата тема. — Дворецът й градините са невероятно красиви. Пътуването с влака е много приятно. Ще минеш през много симпатични градчета.

— Добре. Благодаря. Слушай, ще бъде ли невъзпитано, ако те поканя на питие?

Сърцето й затрепка.

— Ни най-малко. Знам едно приятно място.

След няколко минути тя вече даваше напътствия на таксиметровия шофьор да ги откара до „Отел дьо Грийон“. На тъмната задна седалка Пи Джей протегна ръка към предпазния колан и пръстите му докоснаха нейните.

— Трябва да кажа на Анри какво сме намислили — рече тя.

Думите й прозвучаха странно, но той гледаше през прозореца към профучаващите сгради.

— Градът е много красив — изтъкна Делфин. — Няма друг като него.

Написа есемес на съпруга си: „Американецът иска още едно питие. Прибирам се скоро, надявам се.“

Анри отговори бързо: „Горкичката. Извинявай! Благодаря ти, че се съгласи.“

— Какво е това? — посочи Пи Джей.

Тя погледна към неоновата реклама над градините „Тюйлери“.

— Летен карнавал.

— Да отидем ли? — предложи Пи Джей.

— Сега ли?

— Разбира се.

Той се ухили. Тя помоли шофьора да спре на портата. Вътре цигански оркестър дрънкаше на тамбурини, семейства се бяха настанили до масите за пикник, пиеха вино, ядяха палачинки и захарен памук. Деца скачаха на батути и сякаш летяха във въздуха. Двамата тръгнаха по пътеката и минаха покрай къща с призраци, след която имаше поне двайсет различни игри. Някакъв човек слизаше с олюляване от въртележка.

— Май някой се е издрайфал — посочи го Пи Джей.

Градът беше оживен в този час. Тя не помнеше откога не е ходила вечер на друго място, освен в концертна зала или ресторант.

Когато стигнаха до края на панаира, минаха през една порта и пресякоха площад „Конкорд“. Тя кимна на портиера пред „Льо Крийон“ преди да влязат през въртящата се врата, сякаш очакваше той да я познае, макар никога да не се бяха виждали.

Когато влязоха във фоайето с шахматно подредени мраморни плочи на пода, бели колони и позлатени кристални полилеи, Пи Джей погледна дрехите си.

— Подходящо ли съм облечен за тук?

Делфин кимна.

— Добре си.

Преведе го покрай затворените врати на бутика, където бяха изложени най-добрите модели на „Диор“, „Прада“, „Лансел“. Фоайето се разшири, след това отново се стесни, докато минаваха покрай огромни сребърни вази, пълни със свежи бели рози. Завиха наляво към бара с червени кадифени столове, стени с тъмна ламперия и матирани прозорци. Когато Делфин беше момиче, барът беше в сутерена и съвсем не беше толкова изискан. Наричаха го Американския бар.

— Ела насам — посочи тя към маса до пианиста. — Това е любимото ми място.

Все още беше рано, едва единайсет, и заведението предстоеше да се напълни. Имаше осем малки масички и двайсет и четири места плюс още осем на бара. Много по-малко, отколкото по времето на баща й.

Тя запали цигара, вдъхна дълбоко, издиша и погледна дима. Не беше идвала тук поне десет години.

— Ти не пушиш — отбеляза тя.

— Не. Пробвал съм няколко пъти в гимназията. След това мама ме хвана и за наказание ме накара да изям една цигара.

— Да я изядеш? — ахна тя, но реши, че сигурно не е разбрала.

— Да я изям — потвърди той и се огледа. — Приятно местенце.

— Татко свиреше тук на пиано, когато бях дете.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— По цяла вечер седях на маса в ъгъла и го гледах как свири. Барманът ми правеше коктейли „Шърли Темпъл“, а сервитьорката играеше на карти с мен, докато хората не си тръгнат. На следващия ден заспивах в училище.

— Доста… необичайно — заяви той. — Не че да свириш на цигулка между три и пет часа на ден, когато си на девет, се брои за обичайно.

Делфин се усмихна.

— Някога искал ли си по-обикновено детство?

— Да. А ти?

Тя сви рамене.

— Не познавах друго детство.

— Майка ти къде беше? — полюбопитства той.

— Почина, когато бях на четири.

Така твърдеше баща й, но когато тя стана на двайсет и пет, той й разкри истината. Майка й ги напуснала, когато Делфин била на четири, просто една нощ изчезнала, без да каже и дума. Четиринайсет години нямал никаква вест от нея, докато съдебният лекар в Сен Манде не изпратил писмо, за да му съобщи, че е починала и най-близкият роднина трябва да прибере тялото.

Делфин мисли за това седмици наред, докато то не я смаза. Най-накрая реши да го изхвърли от мислите си. Майка й беше починала, има ли значение кога? Така или иначе нея я нямаше открай време.

Беше казала истината единствено на Анри.

— Леле, боже! — въздъхна Пи Джей. — Тежка работа. Моите съболезнования.

— Беше отдавна.

— Сигурно си била много самотна — отбеляза той.

Тя често бе рисувала красиви картини от детството си пред съпруга си и бизнес партньори. Те много се забавляваха, докато вечеряха в „Льо Крийон“ с американски актьори или богати парижки бизнесмени и евтините им курви. Ако разкажеш една история достатъчно пъти, тя става почти истина. Сега обаче, докато седеше с Пи Джей, си спомни. Имаше много нощи, в които баща й се напиваше до припадък и тя трябваше да го влачи до дома. А колко се страхуваше, вечно я беше страх. Беше едва на единайсет, когато една нощ някакъв бизнесмен я последва в тоалетната. След това убеди баща си, че е достатъчно голяма, за да остава сама вкъщи. Все пак мразеше тихия апартамент и непрекъснато поглеждаше към часовника и чакаше той да се прибере.

Разказа част от това на Пи Джей, но пропусна да спомене за бизнесмена в тоалетната.

— Моят старец също си пийваше — призна той. — От него научих сто думи за напиване. Наквасен, натряскан, вързал кънките, накъркан, напоркан…

Почувства се виновна, когато разбра какво си е помислил той.

— Баща ми обаче бе готов на всичко за мен — добави тя. — Беше толкова талантлив. Преди мама да си отиде, той пътуваше с известно трио. Започна тази работа единствено за да не му се налага да пътува. През деня даваше уроци по пиано, за да си е вкъщи, когато се прибера. Записа ме в престижно католическо училище, въпреки че не можеше да си го позволи. Направи го заради мен.

Момичетата в „Сен Агата“ бяха жестоки. Не я канеха на рождени дни, нито да си играе с тях. Беше на четиринайсет, когато някой пусна слух, че била прелъстила млад свещеник, и оттогава никой не разговаряше с нея. Всяка сутрин броеше часовете до обяд, когато тичаше към къщи, за да се нахрани. Не призна всичко това пред баща си. Искаше той да вярва, че е най-щастливото момиченце на света. Понякога, когато той влезеше в кухнята, се преструваше, че клюкарства по телефона, въпреки че в другия край на линията нямаше никого.

— Когато си спомня жертвите, които правеше за мен, сърцето ми се къса — завърши тя.

През отворената врата към фоайето видя забързана чистачка с черна рокля и бяла престилка.

— И татко беше същият — вмъкна Пи Джей. — Отказа се от всичко заради нас, децата. Това е достойно за уважение, въпреки че понякога го поглеждам и се питам защо му е бил такъв живот. Питам се дали не ни мрази. Баща ти зае ли се с по-сериозна музика, след като ти порасна?

— Не. Зае се с недвижими имоти. Приятелката му го вкара в този бизнес — и мен също, за известно време. Не че ни беше приятно. Аз се чувствах… изгубена. Но пък изкарахме доста пари.

Тя бе използвала парите, за да купи магазина, което щеше да допадне на баща й. Мислеше, че го прави заради него, но може би изборът й бе егоистичен. Може би просто се опитваше да поддържа спомена за него жив в деня, когато се запозна с Анри. Баща й беше починал на шейсет, все още пълен с живот.

Приближи се сервитьор — кльощав старец с бяла коса и стегнат черен костюм. Делфин не го познаваше.

Поръчаха си шампанско.

— Този хотел е най-добрият в Париж — рече тя. — Правят всичко с финес. Ако гостът е жена, всеки ден подреждат свежи цветя в стаята й, оставят женски списания, има специално диетично меню и пътеводител за най-добрите места за шопинг.

Той се подсмихна.

— Ако някой хотел в Америка се опита да направи подобно нещо, сигурно ще ги съдят.

— Защо? — учуди се Делфин.

— Феминизъм.

— Имаш ли си приятелка в Ню Йорк? — попита тя.

— Не, госпожо. Имам много момичета и приятелки, но не и гадже.

— Защо така?

— Просто нямам късмет в любовта. Имаше едно момиче. Шанън. Беше отдавна.

— Какво значи отдавна за двайсет и три годишен мъж? — попита тя. — Та ти си още почти дете.

Той се разсмя.

— Скъсахме преди година.

— Какво се случи?

— Първо, аз нямам време. Почти не се виждахме. Тя обаче беше специална. Умна, но от семейство като моето. Мама я обожаваше. По едно време си мислех да се оженим. Само че непрекъснато се карахме. Карахме се, после се сдобрявахме, после пак се карахме. Както става обикновено.

— Чакай да позная — прекъсна го тя. — Влюбваш се безумно в жените още щом се запознаете. След това излизате веднъж, втори път, говорите си цяла нощ, ти ги вкарваш в леглото и губиш интерес. Никой не е виновен, но въпросните жени страдат за теб, молят те да ги приемеш обратно, а ти не изпитваш нищо.

Той наклони глава на една страна.

— Може би.

— Ти си мъж в голям град, възможностите са толкова много, че не можеш да се въздържиш и се възползваш също като момче в сладкарница.

— От опит ли говориш?

— Може би. Ти си un cavaleur^[10]. Опитен женкар.

— Предпочитам да се наричам романтик — поправи я той.

Тя се разсмя.

— Май не си твърде впечатлена от мен — отбеляза той. Беше очарован от тази мисъл.

— Млад си — оправда го тя. — Не можеш да се сдържаш.

Не спираше да споменава младостта му, сякаш за да докаже на себе си, че не флиртува, а просто му дава съвети. Често се наслаждаваше на очарованието на флирта, когато беше с Анри. Откакто беше омъжена, мъжете се държаха различно с нея. Този път обаче й се струваше по-опасно от обикновено.

— Ами Анри? Той на колко е? На шейсет? — попита Пи Джей. — Сигурно е трийсет години по-възрастен от теб.

— Престани да ме ласкаеш.

— Говоря сериозно — отвърна той. — Ама каква е тази работа с готините жени и старите мъже? Трябва да дадеш шанс на някой млад мъж.

Думите му увиснаха за момент, когато сервитьорът донесе шампанското. Делфин имаше чувството, че са ученици, на които им се е разминало на косъм, след като са преписали на теста. Отпи малка глътка шампанско, за да се стегне. Трябваше да прекрати този разговор. Не беше честно към горкия Анри.

— Анри е едва на петдесет и пет — прошепна тя. — Разликата ни е петнайсет години. — Тя не разкриваше възрастта си пред никого, но този американец… Цялата тази вечер й се струваше напълно нереална.

— И двамата не изглеждате на годините си — отвърна той. — Ти си великолепна. Сигурно хората ти го повтарят непрекъснато. Сигурно те спират на улицата.

Делфин се разсмя.

— Ти май се напи.

— Не искам да обидя стария Анри, но той сигурно коленичи всеки ден и благодари на Господ, че си е хванал готина жена като теб.

Истината бе, че мъжете цял живот й повтаряха, че е красива, докато Анри рядко споменаваше външния й вид.

— Съпругът ми се интересува повече от красотата на инструментите.

В мига, в който думите й се изплъзнаха, тя разбра, че е много пияна. Трябваше да се прибира. Щеше да допие чашата и да си тръгне. Междувременно щеше да смени темата.

— Харесва ли ти музиката? — попита. Пианистът беше преполовил съвършеното си изпълнение на „Нощ и ден“, една от любимите й мелодии.

— Много. Обожавам Коул Портър.

— О, и аз — призна тя. — Когато става въпрос за пиано, този бар има една интересна история. Тук Мария Антоанета идвала на уроци, докато сградата била дом на граф Дьо Крийон. Горе има апартамент, в който отсядал Ленард Бърнстейн заради красивото дървено пиано в хола. Не съм го виждала, но било невероятно.

— Да отидем да го видим — предложи той.

В този момент тя усети топлата му ръка на бедрото си. Не бе никак изненадана от усещането. Той се наведе напред и я целуна.

— Ти си най-невероятната жена, която съм срещал.

— Колко пъти досега си мислил същото? — попита тя, въпреки че й се искаше да е истина.

— Ако отида на рецепцията и взема стая, ще се качиш ли с мен? — прошепна той.

Тя усети как зърната й се втвърдяват, а краката й потръпват.

— Май трябва да ти зашия един шамар.

Той я целуна отново и плъзна ръка в косата й. След това стана от масата.

— Дай ми две минути.

Делфин помаха на сервитьора и плати спокойно, сякаш непрекъснато правеше подобни неща. Напитките бяха по двайсет евро. Знаеше, че стаите са по деветстотин на вечер. Никога не се беше качвала горе.

Когато Пи Джей се върна, не спомена цената, нито пък факта, че вече си има чудесно жилище в Латинския квартал. Протегна ръка.

— Ела.

В асансьора се притиснаха един към друг, гърбът й бе опрян в стената, а ръцете му пълзяха по цялото й тяло. Целуна я със сила, почти с жестокост. Докато вървяха по коридора, продължаваха да се целуват, притиснати, а на всеки няколко крачки се блъскаха в стените.

Той отключи вратата на стаята и още преди тя да чуе затварянето, я вдигна за дупето и я положи на леглото, сякаш не бе по-тежка от перце. Събу бикините й, след това коленичи на пода и нежно разтвори краката й.

След като се любиха, на нея не й се искаше да се прибира. Струваше й се невъзможно да стане от леглото. Само че минаваше полунощ, а и какво щеше да каже на Анри?

Стана и си събра дрехите. Той лежеше и я наблюдаваше как се облича.

— Ще дойдеш ли с мен във Версай? — попита.

Тя се разсмя.

— Кога?

— Утре.

— Няма как.

— Намери начин — отвърна той. — Моля те. Ще те чакам тук в десет.

В таксито на път към къщи тя се чувстваше толкова лека, че трябваше да притисне ръка към гърдите си, за да не се понесе. Опита да си напомни, че той е просто едно американче, което иска да се възползва максимално от френската си ваканция — хубаво вино, Айфеловата кула и гола парижанка в хотелското легло. Само че й се стори, че има нещо повече.

Анри спеше. Сърцето й блъскаше, когато се отпусна до него. Стори й се, че бие толкова силно, че ще го събуди, но той не помръдна. На сутринта, когато будилникът издрънча точно в седем, тя така и не бе успяла да заспи. Той се обърна и я погледна.

— Какво ново? Как прекара с американеца?

— Добре — отвърна тя.

— Толкова ли беше зле?

— Добре беше. Просто в момента не ми е съвсем добре.

— Миличката ми — заговори той като на любимо дете. — Искаш ли от специалното ми лекарство?

Специалното лекарство, което тя често му носеше след твърде дълъг обяд, беше чист, хубав скоч, който той пазеше в килера.

— Не. Май съм прихванала твоя стомашен грип.

Беше сигурна, че ще забележи лъжата, но той не се усети.

— Защо не си починеш днес? Аз се чувствам много по-добре, а днес нямаме срещи. Мога сам да се справя с магазина.

Тези думи тласнаха съдбите им в различни посоки.

Тя остана да лежи, заслушана как той се подготвя за деня в другите стаи на апартамента. Донесе й топла препечена филийка с масло и кафе на поднос, преди да излезе.

— Да не започнеш да подреждаш гардеробите или нещо подобно — предупреди я той. — Просто си почини.

Щом той излезе, тя взе душ, облече се, гримира се внимателно, сложи си парфюм и избра хубаво бельо. Предишната нощ Пи Джей й беше казал, че момичетата в Ню Йорк, дори младите, носят огромни грозни памучни гащи. Как ги нарече? Бабешки гащи, нещо подобно. Делфин избра сутиен и прашка от фина дантела в черно и виолетово.

Взе метрото до „Льо Крийон“. На всяка спирка си казваше да не се надява прекалено много. Можеше дори да не го завари там. Когато пристигна. Пи Джей беше застанал отпред и щом очите им се срещнаха, по лицето му се разля прекрасна усмивка.

Обядваха във Версай, в кафене на тротоара, целуваха се на масата като тийнейджъри. Тя му показа живописното кметство — истински палат, сладкарниците, в които се продаваха съвършени, дребни плодове и зеленчуци от марципан. Разхождаха се през селото хванати за ръце, след това отидоха до двореца, където продължиха да се целуват. Целуваха се и в галерията с огледалата, и в градините, и под сянката на дъба на Мария Антоанета, който според надписа, кралицата спасила от изкореняване през 1790-а, малко преди да бъде обезглавена.

— По този път се стига до Симетиер де Гонар — посочи тя, докато се връщаха към влака. — Едит Уортън е погребана там.

Пи Джей я погледна недоумяващо.

— Писателката — подсказа му тя.

— Аха! — Той се смути. — Не познавам добре френските писатели.

— Едит Уортън — повтори тя, като се опита да произнесе името като американка, защото реши, че акцентът й го е объркал. — Тя е нюйоркчанка.

Той поклати глава.

— А, ясно.

Когато се върнаха в Париж, отидоха в хотела му, бутикова сграда на странична уличка. Той й каза, че навремето бил метох. Съблече я пред тесния прозорец, дървените кепенци бяха отворени към алеята. Докато я водеше към леглото, тя чу как гълъбите пляскат с криле и смеха на възрастните клиенти, които пушеха пред киното отсреща. Чуваше и собственото си дишане, смесено с неговото.

След това се отпуснаха в леглото и той заспа с глава на голите й гърди. Делфин не можа да заспи. Огледа стаята и видя Страдивариуса, подпрян на стол в един ъгъл. Неочаквано й се прииска да каже на Анри, че Пи Джей го е оставил просто така, че дори не го е заключил в сейфа на хотела. Стори й се безотговорно и същевременно вълнуващо.

Трябваше да си тръгва. Анри щеше да се прибере в седем.

— Трябва да вървя — прошепна тя и се почувства разголена, прииска й се да се сгуши някъде в провинцията заедно със съпруга си и да чете Зола или последния роман на Жан Екноз.

— Още не — спря я Пи Джей, но тя вече бе скочила.

Когато същата вечер Анри се прибра, тя лежеше на канапето по нощница и се престори на заспала.

Пи Джей позвъни на мобилния й около полунощ. Тя го чакаше, стискаше телефона в ръка, цялото й тяло бе изтръпнало от нетърпение. Щом усети първата вибрация, изтича в банята, за да отговори.

— Трябва да те видя отново — заяви той. — Можеш ли да дойдеш веднага?

Тя се разсмя.

— Не!

— Тогава утре. Много те моля.

Магазинът затваряше всеки ден от дванайсет до три. Разбраха се да се видят в „Брасри Елиз“ в дванайсет и половина.

Съпругът й само кимна, когато му каза, че има среща със стар приятел на баща си, който бил от Тулуза.

— Трябва да се върна чак до къщи — рече тя. — Отседнал е близо до Рю Клер.

Беше намислила това, в случай че някой от съседите я види и спомене пред Анри. Стори й се, че прозвуча изкуствено, но Анри не забеляза нищо.

— Трябва да вземеш колата. Аз имам предостатъчно документи, с които да се занимавам.

— Добре.

Заведението се намираше на четири пресечки от апартамента. Когато Делфин видя, че Пи Джей я чака, тя го хвана за ръка и без да каже и дума, го поведе към дома си. Всяка незначителна подробност от живота й неочаквано се взриви — и когато отвори тежката порта към вътрешния двор, и когато завъртя ключа в ключалката, и когато влезе в асансьора и дръпна вратата, а устните му се впиха в нейните, докато се качваха етаж след етаж. След като се любиха, тя остана в кухнята и го наблюдаваше как седи без риза на масата и разгръща страниците на вчерашния „Льо Монд“. Той сякаш бе част от апартамента. Представи си идващите години — двамата седят в същата стая по абсолютно същия начин.

Следващият ден беше петък. Както обикновено, вечерта с Анри трябваше да заминат за вилата. Беше си казала, че няма начин да се измъкне, че така е по-добре, че трябва да си поеме дъх, да се отърси от тази глупава връзка. Никога не бе правила подобен секс, нито с Анри, нито с друг. Обаче не биваше да забравя, че Пи Джей е изпълнител, при това много добър. Беше изключително убедителен, докато я любеше, сякаш наистина беше влюбен в нея, но това не означаваше, че е така. Бе допускала тази грешка твърде често в миналото.

Делфин му каза, че няма да я има целия уикенд. Той запротестира, но тя му напомни, че разполагат с цяла седмица и може да се срещнат отново. Беше горда с решителността си, но към четири часа започна да се разколебава. В пет стомахът й се сви при мисълта, че ще бъде без него. В шест, докато затваряха за деня, тя се обърна към съпруга си.

— Тази седмица просто не съм на себе си. Не се чувствам добре.

Той кимна.

— Въздухът в провинцията ще ти се отрази добре. Много се вълнувам за понеделник сутринта. Казах ли ти, че Шеймъс О’Мали идва от Галуей?

Призля й. Очевидно не беше достатъчно настоятелна.

— Той е един от четиримата в света, които правят първокачествени ирландски гайди.

Думите й избликнаха, сякаш някой друг ги изричаше:

— Питам се дали ще имаш нещо против, ако този път остана.

Той я погледна загрижено.

— Не е нужно да ходя. Можем да останем в града, ако предпочиташ.

— Не, не — побърза да го спре тя. — Ти върви. Знам, че очакваш с нетърпение камерната музика в събота. Надявам се да не се засегнеш, но ще ми се отрази добре да остана сама.

— Да не би да съм направил нещо нередно? — попита той.

— Не, разбира се. От време на време жената има нужда да остане сама.

— Добре — рече той. — Щом искаш.

Делфин отиде в хотела на Пи Джей, само че той беше тръгнал да разглежда Париж. Тя слезе във фоайето, където имаше бар на самообслужване. Наля си чаша бяло вино и остави пет евро в кошничката. След това седна на масата и почти цял час наблюдава как туристите влизат и излизат, стиснали покупките си и карти. Представи си най-лошото: че се е върнал в Ню Йорк или че влиза в хотела с друга жена. Когато той най-сетне се появи, я подмина, след това се обърна два пъти, преди да осмисли видяното.

— Та това си ти! — възкликна възторжено. — Първо си помислих, че съм си въобразил. Мисля единствено за теб и си представям лицето ти непрекъснато, откакто ме събуди вчера.

Разходиха се край Сена, покрай bouquinistes^[11], които продаваха стари книжки с меки корици и постери. По реката минаваха лодки с туристи, а пътниците махаха като обезумели от палубите. Делфин и Пи Джей също махаха, двама flâneurs^[12] без планове и без задължения. Макар това да беше Париж, нейният град, всичко й се струваше различно, когато той беше с нея. Дори дърветата покрай реката изведнъж станаха по-живи, клоните им завършваха със съвършени зелени листенца.

Спряха в едно кафене за вечеря. Когато излязоха на улицата, тя с изненада забеляза, че слънцето е залязло. Попита го колко е часът. Беше един след полунощ.

Десетки млади се бяха събрали на брега на реката, пееха и танцуваха, разбиваха празни бутилки в калдъръма. Пи Джей се смееше и поглеждаше надолу.

— Дали да не слезем?

Тя понечи да откаже, да изтъкне, че е прекалено стара за подобно нещо, и тогава й хрумна, че животът й беше станал еднообразен, сериозен, но тя съвсем не беше стара. Целуна го, стисна ръката му и го поведе към най-близките стъпала към водата.

Съботата прекараха в леглото й, говориха си, любиха се часове наред, докато не се сетиха, че цял ден не са хапвали нищо. Късно вечерта тя му приготви стек алангле.

В неделя сутринта се събуди сама и го завари в хола. Той беше отворил кепенците и гледаше навън.

Заведе го на пълния с народ открит пазар под железопътната линия на булевард „Дьо Гренел“, където ходеше два пъти в седмицата. От двете страни на алеята имаше поне сто сергии, всичките красиво подредени, с много вкус. На някои се продаваха зрели плодове: череши, горски плодове и ревен; огромни домати и патладжани, артишок, гъби — дълги и тънки или широки и месести; на трети бяха изложени поне трийсет вида маслини в обикновени квадратни тенекии и какви ли не подправки и ядки. Пи Джей снима poissonneries^[13] със сребърни риби и миди, пъстърва, прозрачни пурпурни октоподи върху легло от листа и лед. Тя посочи fromagerie^[14], която се държеше от баща и дъщеря. Имаше над двайсет пити сирене, от които те режеха парчета и ги увиваха в бледосиня хартия. На сергия за колбаси имаше каци с говеждо по бургундски, паеля и малки пилета, които се печаха на грил. Доставчикът флиртуваше с всяка възрастна госпожа, която теглеше количка за покупки. Бялата му престилка беше изпръскана с кръв. На цветните сергии имаше рози и кали в розово. Най-различни божествени миризми изпълваха пазара, оживял в очакване на удоволствието от хубава храна и напитки.

Тръгнаха бавно към дома по авеню „Дьо ла Мот Пике“ и ядоха яркочервени fraises^[15]. Тя с удоволствие наблюдаваше как той рее поглед към Айфеловата кула, която тя виждаше всеки ден.

— Не ми се тръгва от Париж — призна той.

— Тогава недей — рече тя. — Ти си човек на изкуството. Можеш да живееш навсякъде.

В този момент тя повярва, че вероятно има начин да продължат. Не можеше да си представи, че той ще си тръгне.

— Животът ми е в Ню Йорк — отвърна Пи Джей. — Не ми отговаряй веднага, просто си помисли. Би ли дошла с мен?

— Знаеш, че не мога — отвърна тя.

Той кимна.

— Знам, че не устройва никого от двамата, но се влюбих в теб.

— Не говори така — рече тя, макар да имаше чувството, че също се влюбва. Напомни си, че трябва да е силна — мъжете като него даваха обещания, които не можеха да изпълнят.

— Много мислих — отвърна той — и съм сигурен, че чувствата ми са истински. Не е защото сме в Париж или защото ти не си свободна, нито защото си красива. Обичам те. Това е.

Тя кимна и не отговори, уплашена от онова, което може да обещае, ако проговори.

— Ще се преместя в Париж, ако пожелаеш — заяви той. — Но не и по този начин. Не и докато си омъжена за друг и трябва цял живот да се крием.

За пръв път този уикенд Делфин се замисли за Анри. Той беше сам на вилата, както никога досега. Сигурно през целия уикенд беше чел и слушал музика, беше се притеснявал за съпругата си, която му се струваше малко отнесена през изминалата седмица. Едва ли се е хранил, след като нея я нямаше, за да му напомня. Докато беше ерген, живееше на супи от консерва.

— Ти още ли си влюбена в съпруга си? — попита Пи Джей. — Извинявай. Нямам право да питам.

— Никога не съм била влюбена в него. Не и по този начин. Но не става въпрос дали съм влюбена, или не.

В този момент забеляза проблясък на надежда у него, макар той да не каза и дума.

В понеделник имаше стачка на служителите в метрото. Тя се замисли за Пи Джей, докато се занимаваше с документацията и показваше на момченце и майка му колекция от сравнително евтини африкански инструменти — балафон. Двоен кларинет от Египет. По обяд Пи Джей се обади, за да каже, че ще вземе такси и ще дойде. Тя затвори магазина за обедна почивка и двамата се разхождаха дълго из Монмартър, докато Анри изнасяше лекция в Сорбоната. Показа му блока, в който беше израснала, на тясна уличка, която, макар и скромна, беше само на две пресечки от изключителния квартал, пълен с voies privées^[16].

— Живеехме на петия етаж — каза тя. — Нямаше асансьор. Тук, в Париж, бедни и богати живеят в една сграда. Колкото по-беден си, толкова по-малък е апартаментът ти и толкова на по-висок етаж е.

Той се разсмя.

Когато му показа тухлената къща, в която беше живяла, преди да се пренесе при Анри, той ахна.

— Красота — възкликна и я снима. — Как си я е позволил баща ти?

— Хазяйката го обичаше. Той даваше уроци по пиано и на нея, и на всичките й приятелки. Освен това й свиреше винаги когато тя пожелаеше.

— Сигурно се е дразнел.

— Според него размяната си струваше — отвърна тя.

— За това е бил прав.

Тя се почувства горда с къщата, доволна, че той наистина я е оценил като нещо изключително.

Стисна ръката му и поеха по булевард „Клиши“ с евтините секс магазинчета. На места имаше магазини за биохрани или бутици, което означаваше, че хората в Монмартър са всякакви.

— Тук беше по-скоро quartier populaire^[17]. Травестити и проститутки живееха на ъгъла до нас, когато бях дете — спомни си тя. — Татко казваше, че това е добро, защото означавало, че някой си държи очите отворени за всичко, което става.

Никога не би споменала това пред Анри, но бе сигурна, че на Пи Джей ще му стане смешно.

— Да, по-добре е от квартален патрул — отбеляза той насмешливо.

Замълча, после продължи:

— Това е любимата ми част от Париж.

Във вторник се любиха в хотелската му стая, а на Анри каза, че ще ходи на лекар. Пи Джей си заминаваше в събота вечерта и това тежеше и на двамата. В сряда не можа да се измъкне. Не спря да мисли за него, за устните и ръцете му, за всяка дума, която си бяха казали през изминалата седмица.

До четвъртък не спомена за предложението му.

— Нали знаеш, че ако замина с теб, ще се откажа от всичко? От целия си живот.

— Знам — отвърна той.

— Няма ли да е твърде голямо напрежение за мъж на твоята възраст?

— Ти си единствената жена за мен — увери я той. — Сигурен съм.

— Ами ако това се промени?

— Няма.

— Ами горкият Анри? Какво ще му кажа?

— Мислех, че всички французи имат извънбрачни връзки и половинките им нямат нищо против — отвърна той.

— Гледал си прекалено много филми. А и това не е просто извънбрачна връзка.

Делфин се разплака. Когато той я попита защо плаче, тя каза, че не знае, но истината бе, че бе влюбена. Току-що беше осъзнала, че се замисля дали да не замине с него.

Прииска й се да имаше поне една добра приятелка, на която да позвъни и да поиска съвет. Тя обаче беше прекъснала връзките с малкото си приятелки от университета, след като те се омъжиха и родиха деца. Когато се запозна с Анри, беше съвсем сама на света, а сега имаше само общите им познати. Прииска й се да поговори с баща си, дори се замисли дали да не отиде на гроба му, но нямаше смисъл. Отговорите, които можеше да й даде, бяха в миналото. Налагаше се да реши сама.

В петък отново си остана вкъщи, за да размисли. Разходи се из Париж, опитваше се да разсъждава разумно, като прецени всички възможности. Щеше да се възползва от шанса и да рискува всичко — и брака си, и бизнеса, и единствения град, който бе наричала дом. Можеше да остави Пи Джей да замине и да се върне към нормалния скучен и еднообразен живот.

Всеки август затваряха магазина. След седмица щяха да заминат за три седмици в провинцията. Къщата щеше да е тиха, както винаги. Делфин не беше сигурна дали ще издържи.

Ако мислеше практично, просто не можеше да изостави съпруга си. Освен това рискът беше прекалено голям. Щеше да преобърне живота си заради мъж, когото познаваше от две седмици. Ако обаче се замислеше за себе си като за зрънце звезден прах сред милиарди други, когато си казваше, че животът й е невероятно кратък и че всичко това няма да означава абсолютно нищо след сто години, беше склонна да рискува. Защо не? Собствената й майка я беше изоставила и тя бе оцеляла. Анри щеше да се възстанови.

У дома си свари чай от липа и лавандула, с какъвто баща й я успокояваше, когато беше дете. Сега обаче имаше нужда от нещо по-силно, затова си наля от скоча на Анри.

Когато той се върна от работа, куфарът й беше готов и тя трепереше. Беше му сипала скоч и му подаде чашата, щом той влезе в хола. Трябваше да му каже веднага, преди да изгуби смелост. Беше решила да не споменава Пи Джей, просто да каже, че има нужда да се разделят за известно време. В мига, в който отвори уста, всичко излезе.

— Трябва да ти кажа нещо — започна тя. — Тъй като няма лесен начин, ще го кажа направо. Влюбена съм в друг. L’Américain. Виртуоза. Прекарах известно време с него и той иска да замина с него за Ню Йорк. Съгласих се. Може и да е грешка, но няма да разбера, ако не опитам. Трябва да опитам.

Анри я погледна объркано за момент, сякаш бе влязъл в грешния апартамент, след това лицето му се сгърчи. Отпусна се на стола зад себе си, като че ли краката не го държаха.

— Усетих, че нещо се е променило — призна той. — Помислих, че си бременна.

След тези думи отпусна глава на ръцете си и Делфин усети тежестта на престъплението, което вършеше.

— Прости ми — прошепна като глупачка. — Моля те.

Последва ужасен час, може би най-кошмарният в живота й.

Анри не попита абсолютно нищо. Не я помоли да размисли. Просто седеше на стола и плачеше. Най-сетне Делфин го целуна по косата и излезе.

Щом усети свежия въздух навън, я обзе радост. Обърна се и се усмихна на стареца, с когото се размина. Никога не беше изпитвала толкова силни, толкова завладяващи чувства. Сигурно това беше грозен егоизъм, непростим, но неописуемо сладък. Пи Джей я чакаше в брасерито. Когато тя го поздрави, той я сграбчи, завъртя я във въздуха и рече:

— Наистина ще го направим.

— Наистина!

Пусна я на земята и за момент й се стори, че той пропада. Отпусна се на колене и извади пръстен от джоба на ризата си.

— Беше на мама — рече. — Ще се омъжиш ли за мен?

Тя прошепна „да“ и се прегърнаха. Когато Пи Джей плъзна пръстена на ръката й, той иззвъня в семплата златна халка — напомняне, че цялата тази работа е малко нелепа. Как бе възможно да е тук, да обещава да се омъжи за него, след като вече бе омъжена?

Пропъди тази мисъл.

— Да не би да носиш годежния пръстен на майка си навсякъде, в случай че ти се прииска да предложиш брак на някоя? — попита тя.

— Не — отвърна той. — Позвъних на приятел в Ню Йорк и го помолих да ми го изпрати още миналия уикенд.

— Миналия уикенд ли? Но аз не се бях съгласила да дойда с теб миналия уикенд.

Той се ухили.

— Аз обаче много се надявах да се съгласиш.

На следващата вечер отпътуваха за „Джей Еф Кей“ и тя усети как гърдите й се изпълват с дива тръпка. „Ще се омъжа за този красив, великолепен мъж — мислеше си, докато го гледаше. — Започвам нов живот.“ Нямаше търпение да сподели новината с някого, с човек, който я обичаше и щеше да бъде щастлив. Колкото и да беше странно, си помисли за Анри.

Значи трябваше да поиска развод. Знаеше, че това ще го съсипе. Притесни се за черните настроения, в които изпадаше. Той не можеше да се овладее и просто потъваше. Прииска й се да го прегърне, да го утеши. Но това вече не беше нейна работа.