Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (13)

1987 г.

Докато Морис чакаше вътре за бургера, Джеймс мина в задната част на линейката и отвори вратите. Още усещаше вонята на бездомника. Миризмите бяха най-противната част от работата, а през лятото бяха наистина нетърпими.

Отметна чаршафа от носилката с върховете на пръстите си, както когато някое от децата му се беше напишкало в леглото. На два пъти през последната година бе хващал въшки от един и същи нещастник на Сентрал Скуеър. Отвори бутилка спирт и изля една четвърт върху дебела хавлиена кърпа. Докато търкаше седалката, се замисли за съпругата си, как се шегуваше, когато той миеше чиниите.

— Търкай, Макийн, не се помайвай.

Бяха гаджета три години в гимназията. След това Шийла реши, че той трябва да учи в колеж, ако не за друго, то поне за да отложи военната си служба, но в мига, в който получи дипломата си, единственото желание на Джеймс беше да изстреля бандата си във висините. Наричаха се „Алтириър Моутив“. Джеймс свиреше на бас китара и пишеше всичките песни. В продължение на осемнайсет месеца те се опитваха да вмъкнат репетициите в свободното си време. Джеймс работеше на деликатесния щанд в „Стоп енд Шоп“ четири дни в седмицата след училище и в събота, което означаваше, че единственото му свободно време бяха петъчните вечери и неделите. Това бе и причината да се разправят постоянно с вокала Чип Макинтайър. Чип не разбираше какво е да имаш самотна майка, която има нужда от помощ, за да си купи храна. Неговият баща беше лекар, който притежаваше огромна къща на Хоспитал Хил, и живееше в Куинси единствено защото бе расъл тук и му беше мъчно за тази дупка. За Джеймс Чип беше пълен кретен, който влезе в бандата, след като барабанистът Франк Роджър събра другите трима. Свиреха кавъри, когато Джеймс се присъедини към тях, а сега изпълняваха свои парчета. Така музиката им изглеждаше истинска. Важна.

Джеймс знаеше, че колежът не е за него. Дори да можеше някак да си го позволи, той открай време мразеше училището. Колко часа само бе изгубил, докато зяпаше как бавно се движат стрелките на часовника, сякаш се противопоставяха на законите на пространството и времето. На колко от часовете по алгебра и химия бе писал песни в тетрадката си и се преструваше, че внимава. Веднъж го хванаха и госпожа Пиърс (по американска история) повика майка му, за да се оплаче. Тя му се стори разочарована и уморена, когато се върна от работа същата вечер.

— Джими, защо си губиш времето, когато трябва да учиш?

Прииска му се да й каже, че дълбоко в себе си знае, че музиката ще го спаси. Само в това го биваше. Искаше му се да обясни, че не може да си представи, че ще остарее и ще стане някой дебелак зад бюро. Но каза само:

— Извинявай, мамо, ще престана.

Някаква искра у майка му угасна, когато изпратиха Боби във Виетнам. Джеймс знаеше, че той е всичко, което й остава, поне за момента. Мислеше, че тя ще живне, когато бандата поеме по пътя към успеха. След като й купеше голяма къща и нова кола и я заведеше на екскурзия в Ирландия, нещата щяха да се променят.

Училището приключи и те можеха да репетират по-често, въпреки че сега Джеймс беше на пълен работен ден в магазина. Направиха демо с парите, които заеха от бащата на Чип, и го раздадоха навсякъде, където се сетиха. Започнаха да получават поръчки. Свиреха в популярни клубове в града. Във „Финикс“ ги описаха като „изгряващи звезди на местната рок сцена.“ Пиеха, понякога се друсаха, но това бе част от успеха.

Шийла се записа в школа за медицински сестри. След дипломирането останаха заедно още два месеца, но накрая тя го заряза, като заяви, че не се отнасял сериозно към бъдещето си. Не го разбираше. Мислеше, че онова, с което се занимава, е глупост, измишльотина. Той реши, че това са страховете на баща й, не нейните, но така и не успя да промени мнението й. Не му беше никак приятно да са разделени. Знаеше, че трябва да си я върне, дори за целта да се пребори за договор за плоча или да напише песен, която да стане номер едно в класацията на „Билборд“.

Не излизаше с други. Изчука някакво момиче в тоалетната на „Диди“, единствената, с която прави секс след Шийла. По-късно същата вечер, след пет шота уиски и един господ знае колко бири, той се разрева в „Кътласа“ на таткото на Дейв Конъли и удари с юмрук прозореца, след което му направиха четиринайсет шева на ръката и му забраниха да припарва до къщата на семейство Конъли. Забраната остана в сила чак до раждането на първото му дете.

Шийла започна да излиза с някакъв тип от курса — мъж медицинска сестра, ни повече, ни по-малко. Семейство Конъли се опитаха да разведрят Джеймс, като го наричаха Местрата. Болеше го, но не бе толкова зле, колкото при следващия, студент по право в колежа на Бостън.

Деби, сестрата на Шийла, му каза за въпросния тип, когато един следобед се отби в магазина.

— Как върви, Джими? Половинка шунка и четвърт от пушеното. Още ли живееш с майка си? Разбра ли, че Шийла излиза с адвокат?

През август, след завършването, по време на участие някой си Марти Клайн проведе разговор с „Алтириър Моутив“. Беше мениджър на „Сноумен“ и „Негатив Атеншън“, местни банди, които бяха подписали звукозаписни договори и тръгнаха на национални турнета. Каза, че искал да работи с тях, да качи демото им в ефир.

Джеймс напусна работа и най-сетне събра смелост да отиде до апартамента на Шийла и да я помоли да се върне при него, защото в противен случай ще умре. Беше на прага на големия успех. Обаче нямаше да може да го постигне, ако тя не повярва в него. Никога не се бе чувствал толкова възторжен, както когато застана пред нея и заговори. А когато Шийла го прегърна и каза, че е готова да рискува и все още го обича…

Заряза адвокатчето и след месец заживяха заедно. Факт, който успяха да скрият от родителите си.

Демото така и не видя бял свят. Пуснаха го само по две студентски радиостанции. Китаристът влезе в затвора, защото преби човек в бар, а Франк Роджърс го взеха в армията. Тъй като много се страхуваха, че идва и неговият ред, родителите на Чип Макинтайър го накараха да се запише да учи. И така, Джеймс остана сам. Цялата работа изведнъж се разкапа.

Той увеси нос почти за цяла година, пушеше джойнт след джойнт в апартамента им, чистеше и подреждаше, приготвяше обяда на Шийла, да не би да й дойде до гуша и да го изхвърли.

Един ден тя му каза, че гаджето на нейна приятелка работи в противопожарната служба на Лин и в момента набират хора. Спомена, че тези длъжности се търсели, плащали добре, а осигуровките били супер. Трябвало единствено да се издържи тест, като посочи верните отговори.

Лин беше гадно място, на цели четирийсет и пет минути с кола.

— Наистина ли искаш да работя на онова място? — попита Джеймс. — Знаеш какво казват. „Лин, Лин, град на автоджамбазин исполин; никога не излизаш такъв, какъвто си влязъл.“ Извинявай, ама не ме интересува.

Шийла заяви, че ако не отиде в пожарната и не кандидатства за работата, се разделят.

И така. Джеймс стана огнеборец.

Момчетата, с които работеше, бяха бивши атлети от гимназията и приличаха на трикрилни гардероби. Той изглеждаше хърбав в сравнение с тях. Вейка. Започна да вдига тежести в пожарната между повикванията. Качи пет килограма.

Някои от момчетата бяха служили във Виетнам и познаваха хора, които бяха загинали. У дома почти не говореха за войната, въпреки че брат му беше участвал, както и много от старите им приятели от гимназията. Джеймс изпитваше ужас, че може да получи повиквателна. Единственият начин да се справи с проблема бе да се преструва, че тя не съществува. Имаше един жилищен комплекс на Стороу Драйв в Бостън, където рекламираха с билборд: „Ако живеехте тук, сега щяхте да си бъдете у дома“. През август 1972-ра някой го беше променил на: „Ако живеехте във Виетнам, сега щяхте да сте мъртъв“. Джеймс заобикаляше почти петнайсет километра, само и само да не минава покрай билборда.

През октомври обаче Фред, братовчед на Шийла, беше убит от бомба в Куанг Нгаи. Същата вечер Джеймс я завари свита на канапето, разплакана, а на масичката стоеше празна бутилка вино.

— Можеше да си ти — рече тя. — И все още може да си ти.

— Не може — отвърна той. — Тъпата война почти свърши. Правителството няма да набира повече хора.

— Никсън каза същото и преди четири години, а виж какво става.

— Това с Фред е ужасно, но няма смисъл да си повтаряш „ами ако“. Не можем да направим абсолютно нищо.

— Хайде да се оженим — предложи тя.

— Вземат в армията и женени.

Преди седем години, без каквото и да било предупреждение, Линдън Джонсън промени политиката, която спасяваше женените мъже от армията. Той посочи, че единствено мъже, които се оженят до полунощ на същата дата, или мъже с деца ще бъдат изключени. Всички женени мъже без деца щяха да бъдат третирани като неженени. Джонсън съобщи това в пет часа източно време, прекалено късно за тази част на страната. Единственото място на Западното крайбрежие, на което можеше да се ожениш без период на изчакване и без кръвен тест, беше Лас Вегас. Хиляди мъже и момичетата им се отправиха натам същата вечер. Джеймс имаше по-голям братовчед в Калифорния, който бе отишъл с автомобил и се бе оженил за момиче, с което се познаваше от шест седмици. Бракът им беше анулиран, но тя вероятно му спаси живота.

— Родителите ми излъгали за възрастта си, за да се оженят, преди татко да го пратят да се бие във Втората световна война — обясни Шийла. — Сега разбирам защо.

Той поклати глава.

— Ти искаш ли да се омъжиш?

— Защо не? Рано или късно ще го направим, нали? Каква е разликата, ако е сега, вместо след две или три години?

Не бе и помислял по този въпрос. Но пък сърцето му заблъска от щастие. Тя искаше да се омъжи за него.

— Пияна си — отсече той.

— Знам, Джеймс. Това обаче не означава, че не говоря сериозно. — Тя го привлече върху себе си. — Какво ще кажеш?

Той я целуна и се запита дали да приеме сериозно въпроса й. Надяваше се да говори сериозно. На сутринта тя отново подхвана темата.

— Искам да се оженим. Ако нещо ти се случи, искам да знам, че съм ти била съпруга. Моля те, помисли си.

Джеймс се потеше обилно, когато три седмици по-късно отиде да говори с баща й. Седна на масата в кухнята на Том и Линда. Лампата от витражно стъкло над тях му заприлича на лампа за разпит. Преди да отиде, беше изпил три бири, но отпуснатите в скута му ръце продължаваха да треперят.

— Сигурни ли сте, че сте готови? — попита Том. — Говоря от гледна точка на зрелост, не финансово.

— Да, господине — рече Джеймс, макар да съзнаваше, че звучи като хлапе. Беше едва на двайсет.

— Едно време мама казваше: „Когато се жениш бързо, си остави достатъчно време, за да се разкайваш“ — добави застаналата до мивката Линда, преструваше се, че мие чинии. — Защо не изчакате малко, Джими?

Той само кимна. Щеше да се зарадва да получи благословията им, но всъщност пет пари не даваше какво мислят. Вече бе купил пръстена.

Похарчи абсолютния максимум, който можеше да си позволи, въпреки това пръстенът, който подари на Шийла, беше съвсем мъничък; диамантът беше само четвърт карат. Независимо от това, когато го купи, за пръв път в живота си се почувства възрастен. Помоли бижутера да вгради камъка в халката, тъй като Шийла беше медицинска сестра и той прецени, че може да разкъса гумените ръкавици и да й пречи.

Все още помнеше как се чувстваше, докато държеше пръстена в джоба си. Страхуваше се да не оплеска предложението — Шийла щеше да получи един-единствен пръстен, а казваха, че това бил най-важният момент в живота на жената. Колкото и бедняшки да бе изборът му, той знаеше, че диамантът ще предаде нещо, което думите не биха могли. Жените искаха диаманти. Това означаваше, че си сериозен. Предложи й на дигата край Улъстън Бийч и Шийла се разплака от изненада, когато той се отпусна на колене, сякаш предложението бе негова идея.

Бяха сгодени вече месец, когато в една януарска събота войната най-сетне приключи. Седяха в тихия хол и гледаха по телевизията подписването на съглашението за прекратяване на огъня. Телефонът звънна. Навън биеха църковните камбани. На две пресечки от тях в пожарната зави алармата.

— Господи! — рече Шийла. — Най-сетне се свърши.

Джеймс заби пръсти в подлакътника на канапето. Знаеше, че трябва да се радва, но се почувства напрегнат.

Погледна Шийла и се опита да разбере дали няма нещо друго, освен облекчение в изражението й. Тя бе поискала да се оженят, за да не се случи най-лошото, но сега вече нямаше подобна опасност. Знаеше, че трябва да я попита дали все още иска и да й даде възможност да се откаже. Само че не можеше.

— Какво има? — попита го тя.

— Нищо — отвърна той. — Страхотна новина.

Шийла, сестра й и майка им прекараха следващите седем месеца в непрестанни разговори за сватбата. Той нямаше представа, че трябва да се обсъдят толкова много неща — храна, избор на цветове, дали да покани тази или онази приятелка за шаферка. Не се намеси нито веднъж, а когато тя го питаше за мнението му, неизменно отговаряше: „Както ти прецениш“. Това я вкисваше, но пък той не можеше с нищо да допринесе за цветята на масата.

Баба му много обичаше да разказва как с дядо му се оженили за десет кинта. Запознали се на Касъл Айлънд и той й предложил на петата среща, след три месеца. След церемонията отишли в дома на братовчедка й на сандвичи, бира и сладолед. И това било всичко, единственото тържество на баба му. Доколкото той помнеше, тя носеше единствено семпла златна халка на безименния пръст.

Сватбата на Джеймс обаче щеше да е истинско събитие. Родителите на Шийла възнамеряваха да организират страхотно парти във „Флориан Хол“ с вечеря, оркестър и безплатен бар, който след четири часа щеше да се плаща.

В продължение на два месеца преди церемонията всяка събота ходеха при енорийския пастор в „Мери Стар ъв дъ Сий“ за предсватбено обучение, където монсеньорът говореше за прошка и разрешаване на конфликтите и как да се разберат кой какво да върши у дома. Това обучение беше задължително, ако искаш да се венчаеш в църквата.

„Че кой по-добре ще ни научи на тънкостите в брака от врекъл се на безбрачие свещеник?“, заяви Джеймс един следобед, докато отиваха към църквата. Шийла изшътка, но се разсмя.

В деня на сватбата им се очакваше дъжд. Предишната вечер майка й закачи броеници на всички дървета на Уилет Стрийт, за да го прогони. На сутринта, когато се събудиха, небето беше безоблачно. За Джеймс всичко премина сред вихър от размазани познати лица, шампанско и музика. Шийла и баща й танцуваха на „Малкото момиченце на татко“, а старият дръпна реч, за която Джеймс още не му беше простил напълно.

Същата вечер двамата седнаха в хотелското легло, което гостите бяха посипали с розови цветчета и презервативи, и разкъсаха един по един пликовете, които бяха получили. Тя ги отваряше, той броеше парите и слагаше чековете и новичките стодоларови банкноти на две спретнати купчинки. Бяха събрали общо шест бона. Легнаха си с мисълта, че са богати като крале. Похарчиха парите още преди да измине година от сватбата.

Шийла винаги казваше, че много харесва пръстена си и че той е помислил как и кога ще го носи. С течение на годините обаче, когато видеше пръстените на други жени — на Деби, на приятелките й, — Джеймс усещаше срам. Трябваше да й подари нещо зашеметяващо красиво, нещо, с което да докаже на всички, че я обича достоен мъж.

След кражбата тя каза, че й липсвал единствено диамантът. Беше го носила десет години и половина и както всички предмети, които някога са ти се стрували изключително важни, и той бе останал на заден план. През последния месец поглеждаше ръката си с неподправена тъга. Джеймс не помнеше кога точно реши да й купи нов. Независимо от всичко.

Две години след като се ожениха, шефът му дойде при него с предложение: имали нужда от няколко човека, които да преместят на медицински постове, и според него Джеймс бил много подходящ. До войната във Виетнам полицейските управления и погребалните домове откарваха спешните случаи до болниците, като се подразбираше, че при смърт погребалната агенция ще поеме мъртвия, и тъкмо затова грозните им стари линейки приличаха на катафалки — те си бяха такива. Катафалките бяха единствените превозни средства, в които човек можеше да легне. Хората обаче бяха започнали да разбират, че колкото по-бързо откарат даден човек в болницата, толкова по-добри грижи ще получи и толкова по-големи са шансовете му да оцелее. Сега пожарната поемаше тези случаи и бе организирана школа специално за новата работа. Джеймс отиде на десетседмичен курс по животоспасяване и от пожарникар в Лин стана медицински консултант при спешни случаи в Лин.

Отначало му беше приятно да е част от спасителния екип. Шийла каза, че бил създаден за тази работа — беше чула някои от сестрите да го хвалят, защото бил много добър с пациентите и върнал към живота доста критични случаи. Когато нещата вървяха към подобряване, той се чувстваше като герой. Имаше обаче и много нещастни случаи. Казваха, че не били по негова вина. Ако това беше истина, защо тогава обираше лаврите за добрите? С течение на времето стигна до извода, че деветдесет процента от случаите нямат нищо общо с уменията му. Всичко беше свързано с това колко бързо бе открит проблемът и в кой момент хората са позвънили на 911, с трафика, дали телефонните линии са свободни, с раздрънканите стари асансьори, на които бяха необходими часове, за да изкачат три етажа.

Дванайсет години минаха, откакто започна работа в линейка, а сега разбираше, че никога не е вземал самостоятелно решение. Шийла му каза да стане огнеборец и той го направи. Тя му каза да й предложи. Шефът му реши, че трябва да стане медицинско лице. Нито едно от тези неща не бе замислено и решено от него.

Единственото, за което носеше отговорност, бе решението да изгуби първата и единствена добра работа, която някога щеше да има. В пожарната партньор му беше Макели. Мак притежаваше харизма. Той можеше да убеди куче да се дръпне от камион, пълен с месо. Бяха приятели, почти като братя, но така, както хората си представят братята, а не както братята се държат наистина. Дори си приличаха: ниски, бледи ирландчета с тъмни коси.

Мак пиеше твърде много. Беше и избухлив. Съпругата му непрекъснато го заплашваше, че ще го напусне, и веднъж наистина го направи. Върна се след месец, но, изглежда, раздялата беше прекършила нещо у Мак. Той имаше деветгодишен син със синдром на Даун и непрекъснато говореше за хлапето — не за факта, че му има нещо, ами: „Синът ми много харесва това предаване“ и „Синът ми каза нещо изключително смешно“. За Джеймс това показваше, че е невероятен човек. Чувстваше се късметлия в сравнение с него. Паркър беше на четири годинки, здраво дете и макар хората да разправяха, че децата подлагали брака на огромно изпитание, сега с Шийла бяха по-влюбени от когато и да било. Джеймс изкарваше добри пари и най-сетне имаше чувството, че нещата си идват на мястото.

Опита се да помогне на Мак. Няколко пъти го покри, когато идваше на работа пиян. Мак вечно беше на изпитателен срок в пожарната заради едно или друго нарушение. Всички се шегуваха с този факт, тъй като бе всеизвестно, че няма човек, уволнен от пожарната.

Няколко месеца преди края чакаха на червен светофар, когато бездомник почука на прозореца от шофьорската страна. Мак свали стъклото.

— Какво има, приятел?

Бездомникът навря пистолет в лицето му и Мак потегли по-бързо, отколкото Джеймс предполагаше, че е възможно. Скапанякът стреля по тях; чу как куршумите барабанят по задните врати. Джеймс беше сигурен, че той щеше да оплеска работата, да застине на място или да поеме в грешната посока. Мак обаче запази самообладание и подкара право към полицейското управление. Спаси живота и на двамата. Ченгетата бързо откриха бездомника — някакъв луд, който си търсел пари за дрога.

Подобни гадости се случваха на талази. Седмица по-късно огромен пияница в задната част на линейката най-неочаквано халоса Джеймс в лицето. Джеймс падна назад и докато се изправи, пациентът имаше прясна рана в средата на челото — Мак го беше заковал с клипборда. Кръвта капеше по носа му и влизаше в очите.

В линейката имаше ченге, което видя какво стана.

— Нараняването си го имаше, когато го прибрахме, нали така, мой човек? — попита Мак.

Ченгето кимна.

— Така си е.

— Според мен му трябват шевове — продължи Мак. — Сега лягай и млъквай, мама ти стара.

Нещото, както Джеймс и Шийла започнаха да го наричат, се случи скоро след това. Късно една вечер с Мак отидоха в парк в покрайнините на града, където преди няколко месеца бяха започнали да се събират наркомани. Някой беше позвънил и предупредил за опит за самоубийство.

— Как изобщо са забелязали? Не са ли прекалено заети да се унищожават? — попита Мак. Той беше от Лин, момче от работническата класа, което беше станало добър човек, поне в сравнение с момчетата, с които беше израснал. Не проявяваше абсолютно никаква толерантност към наркоманите.

Надрусаните бяха непредсказуеми. Ако някой от тях започнеше да се опъва, със сигурност следваше бой. Момче под наркотично въздействие можеше да те тръшне като нищо и бяха необходими двама, дори трима, за да го усмирят. Наркоманчетата не знаеха какво е страх.

Джеймс не бързаше, дори не си направи труд да включи сирената.

Когато пристигнаха, паркът се оказа толкова тъмен, че се наложи да се върнат до линейката да вземат фенери, които закрепиха на главите си, преди да тръгнат по пътеката. Като миньори. Под краката им се чуваше хрущенето на мускалчета за крек. Някъде в далечината се носеха стоновете на момиче. Тръгнаха натам и оглеждаха за игли, въпреки че хората тук едва ли можеха да си позволят хероин. Преди две години момче от отряда им се убоде и се зарази с хепатит С. Почина след десет месеца.

Момичето лежеше върху гаджето си, и двамата покрити с неговата кръв, надрусани до припадък. Малкият — кльощав, бял, около метър и деветдесет — си беше прерязал вените. Първоначално отказа да тръгне с тях. Най-сетне Мак го накара да се изправи. Беше го разсмял.

Джеймс се качи на предната седалка, а Мак положи пациента на носилка. Всичко беше наред, после най-неочаквано се обърка. Когато Мак понечи да захване китките на хлапето, то започна да буйства и кръвта му опръска навсякъде.

— Успокой се! — изкрещя Мак. — Стига де.

Малкият се подчини, но след това заговори:

— Познавам те.

— Нима?

— О, да. Братовчед ми изчука жена ти миналата година. Детето ти е умствено изостанало, нали?

Мак откликна на секундата. Удари го с юмрук в главата и хлапето изпадна в безсъзнание. Последва втори юмрук, просто така. Джеймс много добре разбираше Мак. Той самият не беше удрял пациент, но имаше случаи, когато едва се сдържаше. Запита се дали казаното от хлапето беше истина, но не се замисли дори за миг над инцидента.

Няколко дни по-късно, когато ги повикаха в кабинета на началника, те решиха, че сигурно ще получат повишение.

— На кого от вас, тъпаци, трябва да благодаря за тази работа? — попита шефът им.

Побутна купчина снимки на масата. Под бледата светлина на лампата на челника, се виждаше как хлапето се свива, когато юмрукът се вдига към лицето му. След това юмрукът се стоварва и главата му отскача под неестествен ъгъл. Джеймс забеляза техния номер на автомобила, виждаше се ясно в долната част на снимките.

Видя капка пот да се стича по лицето на Мак.

— Кой ги е направил? — заекна Мак.

— Преди седмици монтираха камери за наблюдение на паркинга.

Джеймс бързо пресметна: партньорът му и без това се движеше по тънък лед, а той нямаше нито едно нарушение. За първо прегрешение ти се разминаваше само с предупреждение.

— Аз бях — намеси се той. — Извинявай, шефе.

Шефът изви вежди.

— Ти ли? Наистина ли?

— Позволете да обясня…

— Не си прави труда. Уволнен си, Макийн.

— Какво?

— Уволнен си. Малкият, когото си ударил, си има богата приятелка. Баща й заплашва да изпрати въпросните снимки на „Глоуб“ и да ни съди, ако някой не изхвърчи заради тази работа. Със сигурност няма да бъда аз. Не трябваше да го биеш на отворена врата. Как можа да направиш подобна глупост!

Джеймс беше зашеметен. Мак не се намеси, за да го спаси. Просто остави нещата така.

Когато разказа на Шийла, тя побесня.

— Опитах се да помогна на приятел — обясни той.

— Ами! Какъв рицар си се извъдил! Не помисли ли за собственото си дете? Какво ще правим сега. Джими?

Не му говори два дни, освен един-единствен път, посред нощ, докато и двамата лежаха будни.

— Щях да те уважавам повече, ако наистина беше ударил келеша. Но тази работа е напълно откачена.

През годината, докато беше безработен, Джеймс не спираше да мисли за бандата. Копнееше за китарата си, будеше се, обзет от паника, мислеше как е оставил всичко да му се изплъзне.

Не беше свирил извън къщи от цяла вечност, но дълбоко в себе си още мечтаеше да постигне успех. Знаеше, че всяко момче фантазира как става Тед Уилямс или Пол Макартни, но той чувстваше, че има талант. Имаше ли начин да върне времето назад?

Беше музикален и се опита да проследи как се развива музикалният свят, макар вече да беше стар задръстеняк. Понякога гледаше „Ем Ти Ви“. Отиде до „Тауър Рекърдс“ и се опита да поговори с покритите с пиърсинг момчета с боядисани коси, които работеха там. Те гледаха на него като на изкопаемо. Когато го попитаха за Удсток, Джеймс им каза, че Монтерей Поп може да ги сложи в малкия си джоб.

— Монтерей беше върхът — обясни той. — Той беше отдаден на музиката, човече. Ами Отис Рединг. Хендрикс направо те забиваше в земята. Грейс Слик беше на върха, а пък каква готина беше. Наричаха я „Лицето, което може да те изпрати на хиляди пътешествия“.

— Ти беше ли там? — попита едно от момчетата.

— Не, бях едва на четиринайсет. Брат ми обаче ходи.

Джеймс дълго се бе молил на Боби да го вземе. Година по-рано гледа документален филм в кино „Кливланд Съркъл“, още в деня на първата прожекция.

През осемдесет и първа едно от момчетата от „Тауър“ му пусна запис от чужбина, наречен „Момче“ на бандата „Ш“. Звученето допадна на Джеймс: и повторенията на китарата, и гласът на младия и гневен ирландец Боно Вокс. По-рано същата година „U2“ бяха направили нова, по-изчистена (не чак толкова впечатляваща, въпреки това страхотна според Джеймс) плоча с Брайън Ино и сега бяха на път да се превърнат в най-великите рок звезди в света.

— Само че трябва да внимават — обясни той на хлапето зад щанда, когато си купи „Дървото на Джошуа“ миналата година. — Прекалено много внимание от самото начало може да те прецака. Вземете „Клаш“. Разпаднаха се адски бързо през осемдесет и втора, когато заминаха на турне с „Ху“ и неочаквано всички заговориха, че факлата на рок музиката е предадена. Дошло им е времето.

Когато се върна, повтори това пред Шийла.

— Нали знаеш, че си на средна възраст? — беше единственият й коментар.

 

 

— Пи четири — чу се сега гласът на диспечерката по радиото. Това бяха те.

Нона работеше за Кеймбридж от сто години. Джеймс би познал гласа й дори на онзи свят — продран пушачески глас със силно изразен бостънски акцент.

Тъкмо слагаше нов чаршаф на носилката. Втурна се към предната част, грабна слушалката и натисна страничното копче.

— Пи четири слуша.

— Пациент припаднал в Уитсън Хол. Полицията на кампуса вече пътува натам.

— Няма ли застреляни или самоубийци, при които да ме изпратиш? — попита той. — Моля те, Нона. Прати ме където пожелаеш, само да не е в „Харвард“.

— Това е положението.

Той изпъшка и слезе от линейката. Кеймбридж беше странно място, пълно с контрасти. В единия край на улицата живееха милионери, а в другия — единствено ченгета и тираджии. В този град се сблъскваш с какви ли не хора — от безделници, които се въргаляха в собствените си фекалии, до най-видните възпитаници на колежите от Бръшляновата лига.

Той предпочиташе безделниците. Хлапетиите от „Харвард“ бяха най-обикновени разглезени келешчета, които не знаеха как се пие. Работата му изискваше да се отнася внимателно с всеки пациент, да покаже уважение. В повечето случаи имаше желание да направи точно това, тъй като се натъкваше на хората, когато им е най-зле, когато са най-слаби и уязвими. Джеймс повтаряше, че единственото общо между пациентите е, че не очакват да го виждат всеки ден. С възпитаниците на „Харвард“ обаче му се налагаше да полага огромни усилия. Обикновено впрягаше цялата си воля, за да не ги удари. Шийла казваше, че иска Паркър да учи в „Харвард“, а първата мисъл на Джеймс беше: „Само през трупа ми“.

През уикендите, когато беше нощна смяна, му се налагаше да ходи до кампуса по шест, дори седем пъти. Ако някой в нормалните колежи се напиеше, съквартирантът му даваше аспирин и чаша вода, след което си лягаха и се наспиваха. Мърлячите от „Харвард“ звъняха на 911, след това оповръщаха линейката и разправяха, че ще те съдят, ако се опиташ да им промиеш стомаха, или че прегрешението им ще бъде записано в досието.

В квартала, в който Джеймс беше израснал, възрастните непрекъснато заплашваха с въпросното досие. В неговото се мъдреше сбиване в бар, когато беше на седемнайсет, и обвинение в кражба на алкохол от магазин в Дорчестър приблизително по същото време. Някои от приятелите му още се забъркваха в такива гадости и понякога той също се изкушаваше — те изкарваха годишната му заплата за два месеца, като продаваха наркотици или подправяха чековете от социалните служби, изпратени до разни бабки. Той обаче знаеше, че не може да се занимава с подобни неща и да живее спокойно. Нямаше да може да гледа майка си в очите.

Влезе в заведението и кимна на Морис.

Партньорът му се беше облегнал на бара и бъбреше с Фил, собственика.

— Точно сега ли? Бургерът ми още не е готов.

— Извинявай, приятел.

Фил поклати глава.

— Ще те чака, когато се върнеш.

Когато стигнаха кампуса, Джеймс погледна странните наклонени отоплителни решетки, които университетът беше инсталирал на тротоарите в началото на зимата. Бяха махнали плоските, за да не могат бездомниците да спят върху тях.

Минаха през портите на двора. Цареше неестествена тишина.

— Това хлапе какво изобщо прави тук? — попита Морис. — Нали всички са в коледна ваканция?

Джеймс сви рамене.

Пред общежитието, което наподобяваше Белия дом, извадиха носилката. Джеймс усети как гърбът му изпука, а след това остра, прорязваща болка. Направи гримаса.

— Добре ли си? — попита Морис.

— Добре съм.

Ченге от кампуса чакаше на входа на общежитието. Джеймс го беше виждал няколко пъти, но не успя да си спомни името му.

— Как е? — попита той. — За съжаление тя е на петия етаж.

— Естествено.

Заизкачваха се. На четвъртия етаж Джеймс имаше чувството, че дробовете му ще откажат. Когато застанаха пред вратата, видяха залепени три розови ленти — Сара, Дженифър и Адира.

Ченгето почука.

— Влезте — обади се глас.

Момичето беше индийка или нещо такова. Беше седнала на канапето в обща стая, която миришеше на тамян. На стената бе закачено червено килимче и навсякъде бяха натрупани книги. Тя беше с долнище на анцуг и тениска. Черната й коса се стелеше по раменете. Приличаше на дванайсетгодишна.

— Вече съм по-добре — рече тя. Говореше с британски акцент. — Не трябваше да звъня.

— Какво се е случило? — попита Джеймс.

— Бях под душа и неочаквано ми причерня, имах чувството, че ще припадна.

— Така ли?

— Да. Излязох от банята и седнах на канапето, наведох глава между коленете си и се почувствах по-добре.

— Добре — отвърна Джеймс. — Случвало ли ви се е и преди?

— Не, господине.

Господи, на колко ли години й изглеждаше?

— Днес ядохте ли нещо? — продължи да пита той.

— Не.

— Душът горещ ли беше?

— Да! — отвърна тя, сякаш той беше Макгайвър. — Колкото можах да издържа.

Джеймс потропа с крак по дюшемето. Огледа топлото, удобно канапе и кожения стол в ъгъла. Това общежитие беше по-хубаво от собствения му дом.

— Смятате ли, че имате нужда да ви откараме в болница? — попита той.

Тя поклати глава.

— Вече се чувствам добре.

Дадоха й да подпише. Джеймс я посъветва да легне, да се отпусне, да изпие чаша вода и да хапне нещо.

— Кога ще се върнат съквартирантките ви? — продължи той.

— Заминаха за празниците — обясни тя.

Запита се защо никоя не я беше поканила, след като тя очевидно беше далече от дома. Беше глупаво, но за момент му се прииска да я покани вкъщи.

— Имате ли планове за Коледа? — полюбопитства той, макар да не му влизаше в работата.

— Утре ще съм с приятели — кимна тя.

Морис, Джеймс и ченгето излязоха. Беше започнал да прехвърча сняг, който се задържаше по тревата и по предното стъкло.

— Значи душът е бил поне трийсет и осем градуса, а тя е била с ниска кръвна захар и се чуди, че й е прилошало — отбеляза ченгето. — Тези хлапета от „Харвард“ направо ме убиват.

Джеймс си помисли, че вероятно момичето просто се е почувствало самотно. Срещаха доста такива хора, въпреки че повечето бяха възрастни или откачени.

— Миналия петък се наложи да интубират момиче от същото общежитие. Пила толкова много, че не можела да диша.

Морис кимна.

— С други думи, обикновена петъчна вечер.

— Леле, човече, мразя ги тези хлапета — продължи ченгето. — Знаете ли, че по време на баскетболните мачове говорят против Университета на Масачузетс? Наричат ги Школа за безопасност. Това е тяхната представа за обида. Смотаняци. — Той поклати глава. — Както и да е. Лека работа.

Когато се качиха в линейката, Джеймс се наведе напред и отвори жабката. Извади шишенце „Адвил“, изтръска три хапчета в ръката си и пресметна, че с тези ще станат шест за деня. Преглътна ги и подкара към бара на „Елси“.

След минута чуха познатия глас на Нона:

— Пи четири.

— Мама му стара — въздъхна Морис.

Джеймс посегна към радиото. Преди да натисне копчето, се обърна към партньора си:

— Докато си вземеш бургера, май наистина ще дойде време за ядене, мама му стара.

Изражението на Морис беше много сериозно, когато го погледна.

— Господи, дано грешиш!