Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (11)

1968г.

Диамантите са традиционен и ярък знак за постижения, статут и успех… Една жена лесно може да изтъкне, че диамантите са „вулгарни“, и въпреки това с трепет да приеме диамантени накити като подарък.

Проучване от 1970 г. по поръчка на „Де Беерс“

 

 

Съществуват много причини, поради които мъжете решават да подарят на съпругите си диамантени накити. Когато някой мъж е мотивиран от топли чувства, той иска да бъде уверен и поощрен. Когато мотивите му не са чак толкова възвишени, той обича да дава на себе си възвишена основателна причина.

Н. У. Еър,

Ежегоден доклад до „Де Беерс“, 1966–1967 г.

 

 

Сутринта на петдесет и третия си рожден ден Франсес вдигна телефона в офиса на десетия етаж в сградата на „Еър“.

— Франсес, обажда се Пол Дароу.

— Пол. Отдолу ли звъниш?

— Не исках да се качвам и да виждам когото и да било. Трябва да поговорим.

— Добре.

За миг се запита дали не е разбрал, че днес има рожден ден и звъни, за да й пожелае нещо хубаво. Дороти Дигнам всяка година й изпращаше жълти рози, превърнали се в традиция, но след пенсионирането й през 1960-а Франсес не очакваше някой в службата да се сети.

Запали цигара и дръпна.

— Ти видя ли новите реклами за диаманти, които Уорнър Шели ще носи в Южна Африка? — прошепна Пол.

— Няма нови реклами — отвърна тя.

— Напротив, има. Избутват ни, Франсес.

— Какви ги приказваш?

— Ела в офиса ми — рече той и затвори.

— Ама и ти си един — измърмори тя, въпреки това се надигна от мястото си и взе асансьора, за да слезе един етаж по-надолу и да разбере защо е цялата дандания.

Двамата открай време бяха партньори в създаването на рекламите за „Де Беерс“. Той създаваше художествената част, а тя пишеше текстовете. Въпреки това рядко им се случваше да работят заедно. Беше влизала в офиса му не повече от пет пъти.

Пол седеше на бюрото си, пафкаше пура и мигаше дори по-често от обикновено.

Беше стиснал лист с палец и показалец, сякаш държеше боклук.

— Намерих това.

Франсес взе листа.

Беше завършен рекламен материал. Снимка на диамант в кутия от бонбони. Беше небрежна, причудлива, различна. Точно обратното на всичко, което тя беше създала.

„Супер изненада — прочете тя. — Диаманти, оформени така, че да паснат на всеки пръст, и съвсем не изглеждат като за старица. Защото диамантите не са за определен период, стил или мода. Диамантите не са недостъпни за онези, които не разполагат с голям бюджет. Те са за всяка дама. Те са за миговете, когато иска да се почувства специална. Диамантът е за днес и сега.“

— Какво е това, по дяволите? — попита тя.

— Не питай мен.

Тя се почувства неудобно.

Колко много неща се бяха променили през последните няколко години. Сега тя бе подчинена на двайсет и девет годишна жена. Младокът Джереми Пъдни, който се беше оженил за момиче от семейство Опенхаймер, сега отговаряше за екипа на „Де Беерс“, които въртяха международния пазар, а бе млад и зелен. Франсес преглътна всяко от тези назначения, постара се да се държи ведро, а ето какъв беше резултатът.

Обърна се да си тръгне.

— Къде отиваш? — попита Пол.

— Да позвъня на Джери Лок.

Джери Лок-старши се беше пенсионирал преди година и бе заменен от сина си, който носеше същото име. Синът беше огледално копие на бащата в много отношения — беше играл голф в същия отбор на „Йейл“ и имаше същата тъжна усмивка. Бе няколко години по-млад от Франсес, но след като беше работила с баща му толкова дълго, тя го възприемаше като дете. В този момент обаче копнееше за оригинала.

Когато се върна в кабинета си, вдигна слушалката и помоли секретарката да я свърже. Когато Лок се обади, тя заговори направо:

— Обажда се Франсес Зерети. Би ли ми казал какво става с „Де Беерс“?

— Разбира се, Франсес — заекна той. — Имам добри новини. Май съм забравил да ти кажа.

В „Еър“ напоследък нямаше нищо, което дори бегло да напомня добри новини. Губеха клиенти всеки ден и двамата го знаеха.

— Така ли? — отвърна тя.

— Нали познаваш Дийн Лити?

— Разбира се, Джери. Ще ми кажеш ли какво става?

Дийн Лити беше великолепно младо създание, което работеше в отдела по реклама от три, може би четири години. Всички се суетяха около нея — толкова била умна, толкова жизнена, такава творческа личност.

— Тя е новата Франсес Зерети — изтърси веднъж Лок-старши.

— Нима? Какво стана със старата? — засече го Франсес.

Дийн се беше развела преди година. Работеше в нюйоркския офис. Франсес никога не се беше питала над какво точно работи младата жена.

— Така — продължи Младши. — Ами виж, тя ще ти помага с „Де Беерс“, тъй като ти си изключително заета.

— Не съм по-заета от обикновено — опъна се тя.

— Да, добре, както кажеш.

Франсес неочаквано усети как пламва, сякаш единствено сградата на „Еър“ беше останала без климатици в цяла Филаделфия. Разтегна кабела на телефона докрай и отвори прозореца. Нахлу хладен бриз и листовете, натрупани на бюрото й, се разлетяха.

— Като казваш, че ще ми помага, да не би да имаш предвид, че ще ми вземе поръчките?

Той замълча. Беше нервен.

Франсес седна.

— Да не би да махате мотото?

— Не! Все още много харесваме „Диамантите са завинаги“. Нещата не са толкова драстични, колкото ти се струват. Скоро ти предстои пенсиониране, това е всичко. Моментът е подходящ да започнем да прехвърляме работата.

— До пенсионирането ми остава повече от година — засече го тя.

— Това не е чак толкова много време, Франсес.

— Не знам колко внимателно следиш въпросните поръчки, но традицията на диамантения годежен пръстен набира скорост през последните няколко години. Някъде между шестстотин и седемстотин хиляди карата се продават всяка година на нови двойки. Това прави средно по половин карат на пръстен.

— Да, но значителна част от това зависи от браковете, които започват да намаляват. Много добре знаеш, че времената се променят. Напоследък всички под двайсет и пет се присмиват и отричат онова, в което вярват всички над двайсет и шест. Трябва да намерим начин да продаваме стария продукт на цяло едно ново поколение. Клиентът иска резултати.

Истина бе, че голяма част от водещите списания отказваха да представят диамантите в уводните си статии всяка година, дори през година. Рекламният отдел си беше свършил работата прекалено добре и диамантите вече не бяха новост. Що се отнася до нейната работа. Франсес я поддържаше на ниво, свежа, интересна, поне доколкото можеше.

— Правила съм това стотици пъти — отвърна тя. — Мога да го свърша и насън.

Тя беше единствената, която пишеше реклами за „Де Беерс“ през последните двайсет и четири години. Беше работила и над други поръчки: „Ярдлей“ от Лондон, „Сийлтест“, „Канон“, канцеларски материали „Крейн“. Дори й дадоха бонус за някаква глупост, която написа за компактен телефонен апарат. („Малък! Прелестен! Светещ!“) „Де Беерс“ обаче беше сърцето на цялата й кариера.

— Откога това момиче работи над моята поръчка? — поинтересува се тя. Почувства се като съпруга, която разпитва половинката си откога спи с икономката.

— С Джери Сиано от творческия отдел работят над някои идеи от няколко месеца — отвърна той с неудобство.

— Месеци ли каза?

И двамата мълчаха. Тя предположи, че Младши очаква от нея да вдигне скандал. Господ й беше свидетел, че това никак не я бе притеснявало в миналото. Преди четири години баща му и президентът на „Еър“, Уорнър Шели, бяха заминали за Йоханесбург, за да отпразнуват двайсет и петата годишнина на „Еър“ и „Де Беерс“. Тя се почувства засегната, че не е поканена. Никой не се беше сетил за нея. Не каза нищо, но те се върнаха ухилени до уши, разказаха на всички, че никога не са яли и пили така, похвалиха се със златните си часовници и тогава пред очите й падна червена пелена. Та нали тя бе свършила цялата работа!

Горкият Джери я покани в кабинета си, за да й покаже часовника, и Франсес веднага го нападна:

— А къде е моят златен часовник?

Той остана с отворена уста и очите му едва не изскочиха. Никой не смееше да му говори по този начин. Никой, освен нея. Оттогава тя често мислеше за този случай. Къде ми е златният часовник? Или по-точно, къде ми е диамантеният часовник?

В момента обаче се чувстваше прекалено засегната, за да вдига врява.

— Какво ще кажеш да накарам Дийн да се качи на влака утре сутрин и да ти покаже какво е направила? — предложи той.

Франсес не отговори. Това й се стори истински тормоз, но нямаше никакъв избор.

— Има и още нещо — продължи той.

— О, боже, сега пък какво?

— Ще преместим част от творческия отдел в Ню Йорк. Включително поръчките на „Де Беерс“.

Всички очакваха това да се случи, откакто Хари Батън почина преди две години. Всеки път, когато губеха договор, клиентът изтъкваше, че причината е, че не се намират в Манхатън и не са им под ръка. Бе тъкмо обратното, когато навремето я наеха на работа, когато филаделфийският офис им придаваше по-американски вид от останалите.

Само че от доста време бяха започнали да изостават. Бяха последната от големите агенции, които получаваха петдесет процента от бизнеса си от излъчвания в ефир.

— „Ей Ти енд Ти“ заплашиха да си тръгнат и това беше последната капка — обясни Джери. — Уорнър иска рекламата и графичният дизайн да са в Ню Йорк до следващия месец.

— Не мога просто така да се преместя в Ню Йорк.

— Знам — отвърна той. — Няма проблем. Много хора ще останат във Фили. Ще прехвърлим само част от големите поръчки. Ти ще останеш тук до пенсионирането си. Няма да ти е трудно.

— Искам да ми е трудно — натърти тя.

Много добре знаеше, че „Де Беерс“ няма нужда да се местят където и да било. Семейство Опенхаймер не стъпваха в Америка. За тях беше все едно дали агенцията се намира в Ню Йорк Сити, или в Тимбукту.

Усети, че не може да диша.

— Нищо лично — заяви най-сетне той. — Това е просто естественото развитие на нещата.

Той, разбира се, беше прав. Бизнесът беше безжалостен. Старците изхвърчаха, новите бяха добре дошли. Тя знаеше този факт открай време, но досега поне не беше от старците. За пръв път в живота си Франсес си представи как се е чувствала Бети Кид, когато тя се появи нетърпелива, готова да се заеме с работата й. Горката Бети.

Затвориха и Франсес отпусна брадичка на ръцете си и се загледа в стената. Новината не трябваше да я жегне чак толкова много. Нали все още имаше другите поръчки. Въпреки това…

По обяд си взе чантата и шапката и тръгна към асансьора. Ако някой я попиташе, щеше да каже, че има среща.

Отиде с автомобила си до Мейн Лейн, където градските небостъргачи отстъпваха място на великолепни стари къщи и дървета с широко разперени клони. Щом стигна в „Мериън“, влезе в облицованата с дървена ламперия трапезария, без да вдигне поглед, докато минаваше покрай дамите, които играеха бридж в приемната. Никога досега не беше идвала в работен ден.

Виктория, сервитьорката, беше колежанка.

— Здравейте, госпожице Зерети. Мартини с две маслинки ли?

— Да, мила, благодаря. И една пилешка салата.

— Веднага.

Когато й сервираха напитката, тя изпи половината на един дъх и рече на висок глас:

— Честит рожден ден, Мери Франсес.

Чувстваше се съвършено сама, готова да се отдаде на самосъжаление, въпреки че две от приятелките й щяха да я водят на късна вечеря. Не беше съвсем сама.

Прииска й се да има запис на разговора от сутринта, за да чуе всяка дума отново, да помисли на по-свежа глава. Джери й каза, че времената се менят, че имали нужда от нов подход.

Мисълта, че тя няма да се справи с работата, бе нелепа. Минали бяха едва няколко години, откакто бе спасила „Де Беерс“. Всички ли бяха забравили?

През 1960-та хората от „Де Беерс“ решиха да се сдушат с руснаците, вместо да се конкурират с тях, когато откриха огромни залежи на диаманти в Сибир. Диамантите бяха малки, повечето между два и четири карата, и бяха милиони. На пазара, създаден от „Еър“, нямаше нужда от такива камъни, но „Де Беерс“ държаха да контролират диамантите по цял свят, независимо къде са открити и колко са големи.

Джери пощръкля.

— Профукахме толкова време да убеждаваме хората, че истинското предложение за брак може да бъде изразено единствено с най-големия възможен диамант. Сега искат да се обърнем на сто и осемдесет градуса и да заявим: „Много се извиняваме, обаче се прехвърлете на малки диаманти.“ Кой ще ни вярва отсега нататък?

— Добре — отвърна Франсес, вече замислена над възможностите. — Какво прави диаманта специален, освен размера?

Той изчака половин секунда, преди да отговори:

— Нищо не ми идва на ум.

— Ще поработя над въпроса — обеща тя. — Няма страшно.

Когато се прибра вечерта, тя си наля питие и записа петдесет идеи, може би дори повече, до една неподходящи и ужасни. Уплаши се, че Джери е прав — не можеш цели три десетилетия да набиваш в главите на жените, че искат нещо, а след това най-неочаквано да настояваш да пожелаят обратното.

На събранието на следващата сутрин, за пръв път, откакто се помнеше, Франсес призна, че не може да предложи абсолютно нищо. Останалите предложиха още неподходящи идеи — защо жените да не си вземат по един голям плюс един малък. Какви ли не глупости.

След това тя се върна в кабинета си и извади тетрадката с всички реклами, които беше написала. Винаги се вълнуваше, когато разгръщаше страниците. Търсеше нещо, което да възпламени въображението й, макар да не беше наясно какво точно.

Най-сетне попадна на страница от петдесетте, покрита с бели маргаритки. Тогава се бяха опитали да приложат по-научен подход към пръстените. В тази обява тя беше писала за цвят, за бистрота, за шлифовка и карати. Идеята не беше кой знае какъв хит, затова я бяха изоставили и се върнаха към захаросаните сантиментални призиви.

Отиде при директора на творческия отдел и започна:

— Четирите достойнства на диамантите: цвят, бистрота, шлифовка и карати — започна тя. — Какво ще кажеш да ги превърнем в официален термин? Жената може да отиде при бижутера и да попита. Така можеш да си купиш мъничък камък, но да си сигурен, че е много по-съвършен от някой три пъти по-голям.

— Идеята ми допада, но не мога да си представя коя жена ще се заинтересува дали камъкът е бистър, когато е поставен под микроскоп.

Тя сви рамене.

— Ако рекламите са достатъчно убедителни, защо да не го направи? Ако бижутерите застанат зад тази работа, а те би трябвало да го направят, тогава всичко ще бъде наред.

— Миналия път не се получи — напомни й той.

— Може би не сме били достатъчно настоятелни.

Изготвиха каре със заглавие: „Как да си купим диамант“ към всички реклами. „Поинтересувайте се от цвета, бистротата и шлифовката — те определят качеството на диаманта, допринасят за красотата и стойността му. Изберете си великолепен камък и винаги ще се гордеете с него, независимо от размера му.“

Франсес написа много по въпроса — четири години пускаха тази реклама на цяла страница, представляваше просто схема за определяне на четирите качества на диамантите. Рекламният отдел разби идеята на истории за вестниците и мъжките списания с обяснения как да се купи най-хубавият диамант. И ето че телевизионните водещи, „Тифани“ и всяка булка в Америка вече обсъждаха това, сякаш бе нещо старо като света.

Франсес се зае да разработи традицията с диамантения годежен пръстен в страни, където тя не беше съществувала — страни като Швеция и Германия, където обичаят бе да се подари семпла златна халка и той, изглежда, бе непоклатим. Така щяха да се отърват от излишъка от малки камъни.

Междувременно „Де Беерс“ измислиха нов пръстен. Нарекоха го диамантен пръстен за годишнини. Бе направен от двайсет, дори повече ситни сибирски диаманта, които обхващаха като обръч целия пръст. През 1964-та Франсес насочи цялото си внимание към тази задача и измисли мотото „Диамантите разкриват все по-дълбока любов“. Кампанията се увенча с небивал успех.

А ето че сега, четири години по-късно, я измитаха същите хора, които я бяха хвалили четвърт век.

Джери-младши каза, че не било лично. Може би на теория беше точно така. Само че за Франсес това беше работата на живота й. Без нея тя беше никой.

Досега не се беше замисляла за пенсиониране, макар да знаеше, че времето наближава. Може би някъде дълбоко в себе си си беше представяла как се мести в предградията, как става в десет и във вторниците играе голф. Бе мислила с какво може да се занимава. Само че не си беше представяла, че няма да работи, защото празнотата щеше да е огромна.

Родителите й починаха през 1959-а. Майка й си отиде първа, а след шест месеца и баща й. За него вече нямаше нито една причина да живее. Франсес поддържаше връзка с братовчедите си, но истинското й семейство го нямаше от години. Какво й оставаше? Другите хора се радваха на внуци, преоткриваха половинките си или каквото там се прави в подобни случаи. Нейната най-дълга връзка не беше с мъж, а с фирма.

Джери Лок-старши веднъж й показа писмо от Сесил Роудс, създал „Де Беерс“ в края на деветнайсети век. Роудс така и не се оженил. В писмо до свой приятел той го съветваше: „Надявам се никога да не се ожениш. Много ми е неприятно, когато хората се женят. Те просто се превръщат в машини и не мислят за нищо друго, освен за половинките си и за поколението.“

А ето че те двамата, той и Франсес, бяха по-отговорни от всеки друг за традицията на диамантените годежни пръстени.

— Извинявай, Фран? — прозвуча глас зад нея.

За секунда тя помисли, че сервитьорката е забелязала празната й чаша, но сервитьорката не би се обърнала към нея на малко име. Извърна се и видя Мег Патерсън.

— Бях на горния етаж, играех бридж, когато ти влезе. Тъкмо приключихме за днес. Може ли да седна при теб?

Франсес се усмихна.

— Разбира се, заповядай.

Беше длъжница на Хам и Мег, благодарение на тях попадна тук. Бяха се сблъскали с огромни трудности, докато уредят членството й, тъй като старците от борда бяха заплашили да напуснат, ако бъде приета неомъжена жена. Сега обаче имаше и други неомъжени дами. Те, разбира се, нямаха право да гласуват и едва ли някога щяха да им позволят. На Франсес й беше все едно. Тя не искаше да гласува. Искаше да играе голф и да пие мартини на терасата по залез.

Мег извади пакет „Парламент“ от чантата си и предложи на Франсес цигара, преди да запали.

— Да не би да имаш среща?

— Не. Просто реших да си тръгна следобеда. Имам рожден ден.

— О! Извинявай, не знаех.

— Няма откъде.

Сервитьорката й донесе салатата и предложи нова напитка.

— Да, благодаря — кимна Франсес. — За теб какво да бъде, миличка?

— Коктейл „Уайт Ръшън“^[1] — поръча Мег. — Благодаря, Виктория. Моля те, пиши всичко на сметката на Хам.

— В никакъв случай! — възнегодува Франсес, но Мег вдигна ръка, за да й покаже, че няма намерение да се разправят.

— Днес имаш рожден ден.

— Благодаря ти.

— Какво мислиш за голямата новина? — попита Мег. — „Еър“ в Ню Йорк.

Франсес се запита дали всички на този свят са научили преди нея. Имаше чувството, че само за ден е станала напълно ненужна. Припомни си как преди тринайсет години, малко преди да стане член на „Мериън“, Мег й призна, че ще се местят в Ню Йорк. Така и не се преместиха. „Еър“ беше тяхното семейство, а Хам беше лоялен, също като Франсес.

— Аз оставам тук — призна Франсес. — Ще пътувам, както досега. За мен нищо няма да се промени.

Мег кимна.

— Хам също ще се опита да работи от тук. Никак не ми се иска да продаваме къщата, защото много я обичам. Съседите ни са много свестни хора. Преди десет години бях съгласна да се впуснем в приключение в Ню Йорк, но сега съм по-улегнала.

Франсес я погали по ръката.

— И с мен е същото.

— След като Хам се пенсионира, ми се иска да попътуваме — продължи Мег. — Никога не съм виждала Европа.

— Супер.

— Винаги мъничко съм ти завиждала, Франсес.

Франсес се разсмя.

— Боже милостиви, защо?

— Ти умееш да контролираш съдбата си. Аз пък се озовах на място, на което не съм и очаквала да попадна. А си представях, че ще стана майка. От момиче. Изглежда, не ни е писано да имаме деца. Тогава какво ми остава? Да бъда най-обикновена домакиня.

— При това най-страхотната — отвърна Франсес.

Мег сви рамене.

— Понякога ми се струва, че не можем да определим от какво сме се отказали, докато не стане прекалено късно.

 

 

В два след полунощ Франсес още не беше заспала. Трябваше да позвъни на Дороти, за да обсъди с нея случилото се, или пък на братовчедка си Маргарет, но сега бе прекалено късно. А знаеше, че няма да може да заспи.

Опита да се успокои. Така ставаше в живота. Бяха й вземали и други договори, бе получавала поръчки, над които бе работил друг. Нищо лично.

Когато настъпи утрото, тя облече най-елегантната си рокля, но въпреки това приличаше на чорлава учителка. Посивелият й кок висеше и не й оставаше друг избор, освен да си сложи очилата с дебели стъкла, които носеше от няколко години. Без тях не виждаше нищо.

Когато Дийн Лейт влезе в офиса й на токчета и с костюм с панталони, шит по поръчка, Франсес изпита неудържимо желание да се пъхне под бюрото и да умре. Никога не бе виждала жена в костюм с панталони, освен на корицата на „Уименс Уеър Дейли“.

— Здрасти, Франсес — поздрави Дийн. — Удобно ли е?

— Разбира се. Заповядай, седни.

Дийн стискаше дебела папка под неестествено тъничката си ръка.

— Донесла съм идеите си.

Франсес кимна.

— Хубаво. Дай да видим какво си измислила.

Дийн отвори папката. Тя бе невероятно женствено създание, красива, модерно облечена, но някак по-самоуверена от останалите жени, които Франсес беше виждала в тази офис сграда или в която и да е друга. Така се държаха съвременните работещи момичета. Тя не криеше женствеността си, нито пък се извиняваше за нея, както беше едно време. Напротив, подчертаваше я, и тъй като й беше дадено повече, отколкото на която и да било жена преди нея, тя изискваше повече.

— Първо искам да ти кажа, че се възхищавам на работата ти — призна Дийн. — Харесва ми колко много разкрива всяка от рекламите ти.

Франсес се насили да се усмихне.

— Благодаря ти.

— Тъкмо обнових някои неща. Опитвам се да стигна до хипитата и мечтателите. Ето…

Дийн плъзна лист по бюрото. На илюстрацията се виждаше психеделично петно в оранжево и синьо: жена с дълга коса и корона от цветя, голите й ръце бяха обгърнали кръста на мъжа пред нея. Зад двойката беше приседнал анимационен лъв.

Мили боже, имаше нужда от коктейл.

Текстът гласеше: „Мъж, който сам си е господар, е голямата ми любов. Силен, горд, самоуверен. Сега той ще сподели живота си с мен. Диамантите са завинаги“.

— Може би трябва да те предупредя, че „Де Беерс“ са консервативни клиенти — обади се Франсес. — Те си имат стриктни правила. Никаква религия в рекламите. Мъжете и жените не могат да бъдат… Искам да кажа, че не трябва да има… докосване.

— Знам — отвърна Дийн. — Въпреки че Джери Сирано казва, че можем малко да тласнем нещата.

— Така ли?

— Да. Тези вече са одобрени.

— Ясно. — Тя се опита да прикрие изненадата си. — Въпреки това е важно да не забравяш целта. В този случай да поддържаш традицията на диамантения пръстен, като убедиш потребителите, че най-уникалните, най-скъпите диаманти са за годежните пръстени.

— Знам. Погледни това предложение. То е за „Севънтийн“, „Вог“ и „Лайф“.

Франсес вдигна страницата към лампата.

„Принцът или каубоят, или онзи, за когото не си казала на никого, неочаквано става истински. Той иска да се ожени за теб. Диамантите са завинаги.“

Изобщо не беше зле.

— Имаш талант — отбеляза Франсес, макар да я заболя.

— Благодаря. А тази ми е любимата. Това е снимка на Луси Сароян като дете и колажът е с нейна снимка като голяма. И двете са на Ричард Аведън. Имам нужда от още време, но си мисля за „Във всяка жена живее момиченце, което мечтае за деня, когато някой ще я открие, обича и ще й подари пръстен. Диамантите са завинаги“.

— Коя е Луси Сароян? — попита Франсес.

— Актрисата — отвърна Дийн, сякаш беше очевидно. — Баща й спечели награда „Пулицър“. Майка й е омъжена за Уолтър Матау. Брат й е поет. Пише стихотворения от по една дума.

Франсес се намръщи.

— Миличка, няма такова нещо като стихотворение от една дума.

— Последното, което исках да ти покажа, е малка промяна в твоето мото. Нещичко за непрекъснато разрастващата се група жени, които не искат да се сгодяват. Те обаче може да решат сами да си купят диаманти. „Диамантите са за сега.“

— Това вече го видях.

— А, добре.

— Трябва да се гордееш със себе си — рече Франсес, макар да не беше сигурна защо го казва. — Как се справяш? Непрекъснато има промени.

— Нямам търпение да се върна в Ню Йорк — призна Дийн. — Когато постъпих в „Еър“ Филаделфия, имах чувството, че са ме изпратили в Средновековието.

— В какъв смисъл?

— Бутиковата агенция, в която работех, беше на последния етаж на хотел „Плаза“ — обясни тя. — След това дойдох в „Еър“. Тук всичко е толкова остаряло. Вземи само фактът, че няма никаква комуникация, нито пък сътрудничество между отделите по графичен дизайн и реклама. Дори не са на един етаж. Ами тази работа с докладната записка, която получаваш от някой висш служител в счетоводството, който ти обяснява, че „Във ваша власт е да създадете реклама, която разкрива и ала-бала, за да подчертае дрън-дрън.“ Дървена работа. Вече никой не работи по този начин. Дънинг казва, че тази фирма тиктака като добре смазан часовник, което е истинска анатема за творческия процес.

Франсес изви вежда.

— Дънинг ли?

— Робърт Дънинг. Той е шеф на творческия отдел в Ню Йорк.

— Знам кой е.

Тя го наричаше Дънинг. Франсес се запита дали не са двойка, или просто днес хората говорят по този начин.

— Да не говорим за начина, по който се отнасят към жените тук — продължи Дийн. — Ще ме правят вицепрезидент. Все още не трябва да казвам, но и без това скоро ще го съобщят. Шейсет и осма година сме, а те едва сега ще назначат първата жена вицепрезидент от творческия отдел.

Франсес бе съсипана. По нейно време жените не само не заемаха подобни постове, ами тя самата не бе и сънувала, че ще се стигне дотук.

Това момиче бе напълно безапелационно. Франсес можеше да е същата навремето, ако бе имала шанс.

— Просто не знам как си издържала навремето — продължи Дийн. — Аз щях да полудея.