Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (8)

1987 г.

Джеймс направи обратен завой и излезе от паркинга.

Бяха тръгнали преди по-малко от десет минути, а Морис вече бе започнал една от историите си. Докато Джеймс извършваше обичайната проверка, за да се увери, че момчетата са оставили линейката напълно екипирана и всичко е здраво — дефибрилаторът, апаратът за електрокардиограми, смукателят, системата, комплектът за изгаряния и носилката, — Морис започна. Сега нямаше спиране.

— И казвам аз на оня, че балансът на гумите е наред. Сигурно ръчната ти е заяла, бе човек — редеше Морис. — За негова голяма изненада, се оказвам прав. Ей така, от воле му спестих деветдесет кинта и половин ден при механика. Това е другото. Механикът, когото ползва, е скапана работа. Мексиканец, какво искаш.

Морис нямаше никакво доверие на мексиканците. На Джеймс това му се струваше странно, тъй като Морис беше черен. Когато му го каза, Морис се облещи.

— Какво? Да не мислиш, че чернокожите нямат право да имат предразсъдъци като всички останали?

Сега продължи да дърдори:

— Синди разправя, че съм бил многознайко. Той сигурно реши, че му се присмивам, задето не знае как да оправи собствената си кола. Кълна се, че тази Коледа на партито в квартала направо ме пронизваше с поглед. Сега обаче знам с какво да го засека. Абе, човек, ние сме възрастни хора. Нямам намерение да му махам през улицата, ако е решил, че не проявявам уважение към него. Трябваше да го оставя гумите му да заорават по асфалта и да се чуди какво става.

Джеймс спря на обозначеното място. Други две линейки бяха спрели до тротоара.

— Извинявай, че прекъсвам вълнуващия ти монолог, но какво ще кажеш за кафе?

Морис кимна.

— Аз ще отида — каза Джеймс. — Искаш ли нещо за ядене? Яйца със сирене?

— Един сандвич — реши Морис. — С пуешко. Не, по-добре чийзбургер.

— Ти майтапиш ли се?

— Защо?

— Как защо? Осем сутринта е.

— Е и?

— Нищо, дивако. Направи отчетите.

Морис вдигна папката.

— Тогава аз ще отида. Изобщо не се майтапех за бургера.

— Знам. Тъкмо това ме плаши.

Джеймс слезе. Навън беше кучешки студ. Във въздуха се усещаше мирис на сняг. Той се загърна плътно в коженото яке.

В заведението на Елси видя обичайните заподозрени, насядали на бара, и им помаха.

— Добрутро, господа.

Рон Шанахан кимна.

— Суперско утро, господин Макийн.

Всяка сутрин казваше същото.

Работата беше колкото прилив на адреналин, толкова и рутина. Докато бяха дежурни, обикаляха едни и същи улици. Град Кеймбридж беше почти десет квадратни километра и Джеймс познаваше всеки сантиметър наизуст. За час минаваше през Харвард Скуеър три до четири пъти. Виждаше същите полицаи, медицински сестри и пожарникари всеки ден. Разбираше се с повечето от тях. Необвързаните излизаха да пийнат по нещо почти всяка вечер в „Граунд Раунд“ или в „Динг Хо“ на Инман Скуеър и или бяха влюбени, или не обелваха и дума, в зависимост от деня.

По-младите си въобразяваха, че са каубои — бяха по на осемнайсет-деветнайсет години. За да посветят някой новак, понякога го закопчаваха с белезници за телефонна кабина и го пребиваха или пък притискаха заредена пушка до главата му посред бял ден, докато зяпачите пищяха и знаеха, че щом ченгетата пристигнат, всички ще избухнат в смях и ще се разпръснат. Джеймс се държеше настрани от подобни драми.

Работата беше винаги различна. Имаше спокойни и истерични дни. Средно се отзоваваха на едно обаждане на час. Днес се предполагаше, че ще вали. По време на снежните бури обикновено нямаха работа, но и това бе относително. Както си ядеш закуската, така се налага да потеглиш по Мемориъл Драйв и да пълзиш едва-едва.

Кати бе на бара и си връзваше косата на опашка. Обеците й с коледни елементи подскачаха нагоре-надолу. Беше в средата на трийсетте, красива, въпреки че слагаше прекалено много грим. Дънките й винаги изглеждаха така, сякаш са нарисувани направо на задника.

— Здрасти, Джеймс. Две кафета ли?

— Да, и един чийзбургер.

— Толкова рано?

Той сви рамене.

— Говори с онзи с глистите в линейката. Днес рано ли ще затвориш?

— Някъде към четири, за да отида у леля за вечеря, а след това ще заведа мама на службата в полунощ.

— Ще бъде приятно.

— Казваш го, защото не познаваш мама.

Тя се обърна и се провикна към собственика Фил, който работеше на грила, за да е сигурна, че е чул поръчката.

Очите на Джеймс пареха. Той ги стисна и ги потри с пръсти. Нямаше представа как ще изкара смяната. Надяваше се да е по-спокойно, за да поспи. Днес кофеинът нямаше да му помогне.

Беше напълно нормално за медик да работи две смени по двайсет и четири часа на седмица, но през последните шест месеца той беше изкарал три такива седмици. Икономиката беше трагична, затова гледаше да поеме колкото може повече работа, просто за всеки случай.

Когато преди няколко месеца стоковият пазар се срина, на Джеймс му беше все едно, тъй като не играеше на борсата. Дори малко злорадстваше, че богатите поне веднъж са уплашени за парите си. Новият му любим виц, който чу от пациент и после повтори вкъщи поне сто пъти, беше следният: „Каква е разликата между гълъб и инвестиционен банкер? Гълъбът все още може да изръси нещо върху мерцедеса“. Морис разправяше, че изобщо не му пука за стоковия пазар, но не му беше никак приятно, че цялата работа била свързана с компютрите.

— Ти знаеш ли, че ги използват, за да прогнозират търговията? — обясняваше той на всеки, който го слушаше. — Все едно сме в ръцете на робот и на никого не му пука.

Сега обаче Джеймс започваше да се притеснява. Не за роботите, а за парите. Миналия месец заводът на „Дженерал Мотърс“ във Фрамингам бе затворил и приятелят му беше останал без работа. Проблемът, който уж засягаше единствено богатите, започваше да го плаши все повече.

Шефът му много обичаше да обяснява на новите, че тяхната област не подлежи на съкращения.

— Докато има наркотици, алкохол, старци и автомобили, ние ще имаме работа.

Донякъде беше така — когато икономиката се скапеше, те имаха повече работа от обикновено. Безработицата предизвикваше по-голяма злоупотреба с наркотици и алкохол, депресия, самоубийства, все такива неща. Късметът изоставяше мнозина, хора с хронични болести, които бяха пренебрегвали месеци наред, защото бяха изгубили здравната си осигуровка и не можеха да си позволят да отидат на лекар.

Така че работа имаше повече, но все по-малка част от нея бе платена. Фирмите пускаха сметки, пациентите обаче не ги плащаха и това накрая оказваше влияние върху броя на персонала.

След като го уволниха от Лин, му отне цяла година да си намери нова работа. Имаше късмет, че изобщо го взеха след случилото се, и бе твърдо решен да не я изгуби.

Добре че днес беше с Морис, а не с онова тъпо парче Андрюс. С Морис изкарваха заедно по две дежурства на седмица през последната година и половина. Разбираха се, бяха установили добър ритъм. Джеймс не беше работил с друг толкова дълго, текучеството беше значително, особено в частна фирма като тяхната. Момчетата, готови да работят на подобни откачени смени за десет кинта на час, не бяха много. Той знаеше, че Морис ще напусне в най-скоро време. Повечето му колеги ставаха супервайзъри или организатори, или асистенти на лекари. Един дори постъпи във фирмата, която извозваше боклука — специалист по отпадъците, така се изрази, защото заплащането беше по-добро. Мнозина чакаха за място в пожарната. Там медиците работеха в по-прилични часове и получаваха по-висока заплата. Пенсионираха се на петдесет и пет с осемдесет процента от пенсията си.

Джеймс беше единственият, който вече бе работил в пожарната. Беше съсипал шансовете си да се върне, така че не можеше да си представи как ще се измъкне от тук. Дълбоко съжаляваше за случилото се, дори сега, след като бяха минали три години.

Цяла година се опитваше да си намери работа, ала новината вървеше преди него. Негов приятел от дните в Лин го посъветва да си потърси работа в частна фирма и да не споменава за случилото се. Той направи точно така. Взеха го в Кеймбридж като техник в линейка и задлъжня още повече, докато миналата година не взе сертификат за парамедик в Нортистърн. Това означаваше, че е по-ценен за фирмата от обикновен техник, така че парите си струваха.

Повечето от съучениците му в Нортистърн бяха бивши медици от армията, които знаеха много повече от него. Обемът работа беше огромен, времето им беше разпределено между класната стая, линейката и спешното отделение. Писмените тестове му напомняха твърде много за гимназията. Очите му се замъгляваха, когато сядаше да учи. На първия тест оценката беше толкова ниска, че инструкторът му връчи и молба за постъпване на работа в „Бъргър Кинг“. Но докато беше в линейката или в болницата, Джеймс се чувстваше обнадежден.

Бяха първият клас парамедици в щата и това бе вече нещо. Наричаха ги Божествения отряд. Ако някой пациент изпаднеше в диабетичен шок, обикновеният техник не можеше да направи абсолютно нищо, освен да натъпче пакетчета захар в гърлото му. Парамедиците обаче можеха да му направят инжекция с 50% декстроза и да му включат интравенозна система. Обикновеният техник можеше да попадне на човек, който не диша след свръхдоза хероин, и щеше да го тръшне на носилка, за да го откара в болницата. Джеймс даваше на този човек „Наркан“ и минута по-късно той седеше на тротоара и отричаше всичко:

— Какви ги приказвате? Никога през живота си не съм докосвал наркотици.

Парамедиците носеха значки, които имаха тежест. Въпреки това неколцина от момчетата във фирмата бяха научили за миналото му. То висеше над него, каквото и да правеше. Разбираше, че го мислят за нещастник, за пълен неудачник. Бе почти невъзможно да те уволнят от държавна работа, но ето че той бе намерил начин да си го причини.

Късно една вечер, когато автомобилите бяха паркирани пред „Севън Илевън“ и Морис влезе за „Дабъл Гълп“ и хотдог, Джеймс се изправи пред Томи Бенсън, съвършен изрод. Томи бе събрал кураж да каже:

— Чух, че са те изхвърлили от пожарната в Лин. Какво не ти е наред, Макийн? Да не би да си наркоманче? Може би обичаш да си пийваш. Или пък си крадец. Да не се окаже, че трите вървят в пакет?

На Джеймс му се прииска да го удари, но си помисли за Шийла и момчетата и се качи обратно в линейката.

Морис беше единственият от фирмата, който знаеше истината. Джеймс много се страхуваше какво ще стане, ако шефът му разбере. Щеше да го уволни на секундата. Лицензът на парамедик може и да му осигуряваше известна защита, но това съвсем не беше достатъчно.

Новият, Андрюс, с когото се налагаше да работи по един ден в седмицата, беше бивш военен, пристигнал в Бостън преди пет месеца от запад. През юли, когато Андрюс започна, в линейката беше отвратително горещо. Обикаляха цяло лято с отворени задни врати и се редуваха кой да стои на задното стъпало, където можеше да се диша и да наблюдават момичетата в миниполички. През първата сутрин заедно Джеймс откри Андрюс да го чака на стъпалото, готов за тръгване.

— Здрасти, момче — поздрави Джеймс и посочи с палец седалката зад волана. — Давай.

Тази работа не продължи дълго, защото всеки път, когато Андрюс шофираше, Джеймс се изнервяше. Малкият не познаваше пътя, а това беше опасно. Вечно завиваше в неправилната посока, оказваха се в обратното движение на еднопосочни улици. Веднъж, докато отиваха към болница „Бет Израел“, той се опита да го насочи:

— Давай направо към неоновия триъгълник.

Той дори не разпозна знака на „Ситго“. Джеймс го перна по тила.

— Ти малоумен ли си, бе? Никога ли не си гледал мач на „Ред Сокс“ по телевизията?

Опитът му подсказа, че Андрюс няма да издържи дълго, може би още месец, максимум два. Всеки ден се молеше малкият да не дойде на работа.

Някои момчета не издържаха на най-лошото. Дори онези, които бяха кърпили войници на бойното поле, откриваха, че е различно, когато влизаш в домовете на хората. През октомври откриха тийнейджърка, пънкарка, удушена и вероятно изнасилена. Тялото й беше натъпкано в килера на запуснат апартамент. Джеймс я беше виждал да се мотае в „Пит“ в седмиците преди смъртта й. Не приличаше на бездомните хлапета, по-скоро бе от децата, които живееха в предградията и експериментираха, преди да отидат в колеж и да продължат живота си облечени с кашмирени пуловери. Едва ли беше на повече от седемнайсет. Имаше малка сребърна халка на носа, а синята й коса стигаше до раменете. Андрюс се разплака, когато си тръгнаха. За миг краката му се подкосиха.

Малко по-късно някаква жена с болки в гърба позвъни на 911. Когато Джеймс и Морис пристигнаха в апартамента й, тя им се стори добре, може би малко объркана — обикаляше и излъчваше странна енергия. Джеймс пръв разбра, че сигурно е пристрастена към болкоуспокояващи и търси начин да си осигури поредната доза.

— Наистина ли имахте нужда от линейка, госпожо? — попита Морис.

— Да. Децата ще излязат да се повозят с мен. Къде са им якетата?

— Извинете, госпожо, но не можем да вземем децата ви — отвърна Морис. — Няма ли начин да ги оставите при някоя съседка?

— В никакъв случай — отсече тя.

Джеймс стана подозрителен. В апартамента цареше тишина.

— Къде са децата ви, госпожо?

— В банята — отвърна ведро тя и посочи напукана дървена врата. Той тръгна натам и се стегна, когато натисна бравата. Във ваната се носеха две малки телца. Наоколо беше плиснала вода и кръв. Очевидно се бяха борили. Тя бе прерязала гърлата им. Когато се наведе да ги докосне, кожата им беше студена.

С Морис веднага разбраха, че малките са мъртви, но ги откараха в детската болница, сякаш очакваха да стане чудо.

— МСКБ! МСКБ! — крещеше Джеймс от задната част на линейката. Мама му стара, карай бързо.

След това целият беше в кръв. Дори след като се изми, кръвта се бе набила в гънките на дланите и под ноктите му. Беше успяла да се съсири в косата му и да проникне през крачолите.

Джеймс казваше на новите момчета да направят всичко по силите си за пациента, след това да продължат напред. Не биваше да се обвързват емоционално. Само че този случай го сломи. На следващата сутрин, преди да влезе в дома си, той изрита колата си, паркирана на алеята. Почувства се добре, затова я ритна отново, после трети път и продължи в същия дух, докато на шофьорската врата не се появи вдлъбнатина, а големият пръст на крака му не се счупи. Щом влезе, събуди Паркър, притисна го до гърдите си и остана така, докато момчето не се оплака:

— Тате, не мога да дишам.

Джеймс беше католик, ала не вярваше в Господ, защото Господ никога не му бе дал причина да вярва в него. Все още помнеше онзи вторник, когато убиха Кенеди. Докато погребалната процесия на президента минаваше през окръг Колумбия, Бостън скърбеше. Майка му си беше сложила шапка с воалетка и седеше на една от пълните с народ пейки в „Светото сърце“. Джеймс беше от лявата й страна, брат му — от дясната, а тя стискаше ръцете им. Беше поставила снимка на Кенеди на полицата над камината, до сватбените й снимки и снимките на момчетата от училище. Плачеше тихо, като останалите опечалени около нея. Църквата беше препълнена. Когато свещеникът заговори, Джеймс обърна внимание на израженията на хората — как само им се искаше някой да ги успокои, да им обясни причината за тази лудост. Свещеникът каза, че Господ бил призовал президента в рая и макар никога да не разберем причината, не бива да забравяме, че всичко, което се случва, е част от Божествения му замисъл. Всички кимаха в съгласие. Джеймс беше едва на десет и известно време пази спомена, уверен, че вярата е същността на всичко, че Господ донася утеха, която смекчава невъобразимата болка.

Сега обаче, след като бе видял как толкова много непознати поемат последна глътка въздух, той бе убеден, че не отиват абсолютно никъде. Сърцето спираше, мозъкът не функционираше и това бе краят на живота. Човекът просто си отиваше. Майка му вярваше, че съществува кратък период от време след смъртта — преди душата да се възнесе на небето — когато духът на човек витае около познатото. Когато нейната майка почина, тя заведе Джеймс в дома, в който бе израсла, и попита:

— Усещаш ли я, Джими? Бабчето е още тук.

Тогава му се стори, че усеща нещо, и й го каза. Майка му изглеждаше доволна.

Кати се върна и му подаде кафетата.

— Бургерът ще е готов след две минути.

Докато чакаше, Джеймс вдигна поглед към телевизора в ъгъла. Даваха репортаж от снощния мач на „Селтикс“. Бяха победили „Булете“ със 122 на 102. Лари Бърд беше отбелязал двайсет и седем точки.

— Добра игра — рече той, без да се обръща към никого.

Беше гледал мача до края. Беше изтощен, но знаеше, че няма да може да заспи, така че нямаше и никакъв смисъл да се мята в леглото. По време на мача изпи пет бири. Това беше нов навик — да купува стекове по шест бири и да изпива пет. Както Шийла изяждаше цялото парче торта, но оставяше последната хапка, за да прояви воля.

Сега се чувстваше като парцал, но поне си струваше. Усещаше се жив само докато гледаше баскетбол или слушаше плочите от гимназията, или изкарваше форда от гаража на майка си за пръв път всяка пролет. Може и да бе жалка работа, но поне беше истинско.

Все още обичаше музиката, която свиреше с бандата си — „Бийтълс“, „Стоунс“, „Дорс“, Арета Франклин и „Сюприймс“. Като слушаше техни песни, се пренасяше във времето, когато му се струваше, че всичко е възможно. Всяка от тях го връщаше към вълшебен момент. Първата нощ с Шийла, когато родителите й заминаха извън града, слушаха „Днес“ на „Джеферсън Еърплейн“: „Така преизпълнен съм с любов, че мога да се пръсна и да заплача“.

Когато тя му каза, че късат, той слуша „Отражения“ на Даяна Рос цели три дни, докато Шийла не реши друго.

Джеймс имаше скапана бас китара, подарък от братовчед. Друсаше се в стаята си, пускаше плоча на „Велвет Ъндърграунд“ и свиреше с тях, вдъхновяваше се, че ще напише свои песни и ще ги закачи на стените. Дни по-късно, докато се сдобряваха с Шийла в леглото или си биеше чекия, като разлистваше брой на „Плейбой“, скрит под карираното одеяло, той поглеждаше сътвореното и се чувстваше всемогъщ.

Сега си погледна часовника и отиде до телефонната кабина.

Тя се обади след първото позвъняване.

— Джими?

— Мамо?

Тя замълча и той не разбра защо. Беше се възстановила почти напълно след удара, всичко й беше наред, освен периферното зрение. Понякога обаче й беше трудно да изговаря думите.

— Честита Коледа — рече той.

— Как мина денят ти?

— Не се оплаквам. Видях приятелката ти Дорис сутринта, докато разхождах кучето.

— Нали я поздрави?

— Не, просто я изблъсках от пътя си и продължих.

— Стига глупости, Джими.

— Добре ли спа? — попита той. Беше му се оплакала, че напоследък се буди, защото не й достига въздух, а сърцето й блъска като полудяло. Когато чу това, му се прииска да я накара да се премести у тях, за да я държи под око. Вероятно и това щеше да стане, макар да нямаше представа къде ще я настанят.

Дълбоко в сърцето си знаеше, че тя няма да живее още дълго. Когато го казваше на Шийла, тя отвръщаше:

— Всяка сутрин, когато майка ти се буди, й остават шест месеца живот. Така е от десет години, Джими.

Той обаче беше сигурен и тази мисъл разкъсваше сърцето му. Когато идеше в малката й, сумрачна къща, му беше много мъчно, че някой ден, при това много скоро, от нея ще останат единствено вещите й — стари кухненски кърпи, очила на тънки златни верижки и мебели с карирана тапицерия, пропита с вонята на цигари.

— Спах добре — отвърна тя.

— Браво. Сега какво правиш?

— Слушам месата на кардинала по радиото и си правя яйца за закуска.

— Нали знаеш, че ще вали сняг? Не излизай за дълго.

Тя се разсмя. И без това не можеше да шофира. Не ходеше никъде сама. Всяка седмица я водеха на преглед, на църква и до фризьорския салон, където в петък й правеха прическа, макар той да не разбираше защо и за кого.

— Утре сутрин ще мина да те видя. Ще се върна по обяд, за да те заведа на служба. После ще отидем у Том и Линда на вечеря, нали?

— Ще съм готова.

— Този уикенд може да заведем децата до Бостън, за да видят коледните светлини в парка.

— Може — съгласи се тя. — Не помня откога не съм ходила в града.

Майка му беше истински ангел: мила, търпелива жена, която бе дала всичко от себе си, за да отгледа и възпита съвсем сама две буйни момчета. Спомняше си един от малкото пъти когато се беше опитала да ги заведе на почивка. Отидоха на мотел в Хамптън Бийч. Първо брат му намери бездомно куче и го вкара в басейна. След това Джеймс се сби с едно момче на плажа заради игра и остана с насинено око. Майка им беше донесла електрическия си тиган, за да не харчат пари по заведения. Същата вечер се опита да направи спагети в стаята, но когато включи тигана, изгърмя бушон и токът в целия мотел спря. Изхвърлиха ги. Помнеше как тя се смя и плака чак до Масачузетс.

— Откачена работа сме ние, нали? — повтаряше през сълзи и колкото и да беше странно, Джеймс се почувства горд при тези думи.

В детството му радиото непрекъснато работеше — Нат Кинг Коул, Франк Синатра, предаването „Айриш Ауър“, служба всяка сутрин в седем.

— Прави ми компания — повтаряше майка му и той едва сега осъзна колко млада е била. Беше родила брат му на осемнайсет, а Джеймс — на двайсет и две. На двайсет и три бе останала вдовица. Той все още виждаше как красивото й младо лице се мръщи, когато я лъжеше.

— Джими Макийн, признай веднагически. Очевидно е, че ментиш, лицето ти е досущ като на малък разбойник.

Преди работа сядаше на предната веранда и пушеше цигара от цигара, облечена с розов хавлиен халат, косата й бе навита на ролка. Сега беше на петдесет и шест, ала приличаше на седемдесетгодишна. Преди да получи удара, работеше всеки божи ден. Първо беше рецепционистка в кабинета на зъболекар, след това постъпи в стола на гимназията му, което навремето той приемаше като страхотно унижение. Имаше дни, когато се правеше, че не я познава. Сега, като си спомнеше това, изгаряше от срам. Вечер тя сервираше в едно заведение, за да свързват двата края. Въпреки това, след толкова много труд нямаше нищо.

Като млада едва ли си е представяла, че ще й се наложи да работи, след като се омъжи. Съпругът й сигурно щеше да я осигури, за да може тя да се грижи за децата, и това щеше да е напълно в реда на нещата.

Бащата на Джеймс се беше напил до смърт. Всички разправяха така. Сега обаче Джеймс знаеше, че да се напиеш до смърт е просто любезният начин да се каже, че баща му е бил алкохолик, благополучно успял да скапе черния си дроб. Клетките му постепенно са били заменени от мастни образования, от които кожата му е пожълтяла, коремът му се е подул толкова много, че на последните снимки приличаше на кльощав мъж в осми месец на бременността. Независимо от всичко, той бе продължил да пие, докато накрая черният му дроб бе отказал напълно, а след него и бъбреците. Бавната смърт го бе повалила на двайсет и осем. Истинско постижение.

Хората се опитваха да успокоят Джеймс, но как да скърбиш за човек, когото дори не помниш? Разбираше, че за брат му Боби е било по-трудно, защото той го помнеше и може би тъкмо затова Боби, който открай време беше кретен, използваше всяка възможност, за да пребие Джеймс и да го накара да се чувства нещастен и незначителен.

Шийла разправяше, че е заровил чувствата си. Веднъж дори му предложи да се замисли за посещение при психиатър. Той обаче нямаше какво да каже. Искаше му се майка му да не живее сама, но пък, от друга страна, на него му се искаха толкова много неща. В интерес на истината, беше му мъчно за времето, когато беше в гимназията и петнайсетгодишният му басет умря. Според Шийла това беше важно събитие, тъй като баща му бе обичал тази порода и си имаше колекция от чаши с басети, статуетки, лъжици и разни други дреболии, които останаха за Джеймс и Боби.

Тя казваше, че Джеймс обичал толкова много форда от 49-а, защото бил на стария. Майка му беше оставила автомобила да гние на алеята и в годината, след като завърши гимназия, Джеймс го стегна безупречно. Сложи скоростна кутия на „Хърст“ и кожени седалки от премазан „Мустанг“, който откри в автоморга. Никога обаче не мислеше за баща си, когато караше колата. Чувстваше, че е единствено и само негова.

Можеше да каже със сигурност, че липсата на баща му го е определила като човек много повече, отколкото споменът за него. Беше расъл през петдесетте, когато хората бяха убедени, че повечето семейства са като Ози и Хариет от едноименния сериал. Всичките му приятели си имаха по двама родители — баща, който работеше в офис, и майка, която си стоеше вкъщи. Джеймс мечтаеше да се появи някой мил човек, който да ги спаси. Майка му обаче не излезе на нито една среща след смъртта на баща му. И до днес я наричаха госпожа Макийн, въпреки че съпругът й беше починал през 1954-та. Не че скърбеше за него. Дори не го споменаваше. Джеймс имаше чувството, че поведението й е свързано не толкова с предаността, колкото с някакво старовремско убеждение, че в брака имаш право на един опит.

— Утре, щом ми свърши смяната, ще дойда да изрина снега — обеща й той. — Ти си стой вътре. Няма да ходиш дори до пощенската кутия.

— Джими, не се притеснявай за мен — рече тя. — Аз се притеснявам за теб. Работиш прекалено много. Имаш нужда от почивка.

— Шийла сигурно ще напазарува следобед — рече той. — Така че направи списък.

Грижеха се много за майка му. Боби не правеше нищо. Беше се върнал малко чалнат от Виетнам. Според Шийла не беше честно, че той гледа да се спаси от тези си задължения, но Джеймс беше склонен да го остави на мира. Когато бяха малки, американските деца попиваха патриотизма, без дори да го виждат, също както собствените му момчета поемаха флуорида с питейната вода. Виетнам беше убил това у мнозина. Никой не знаеше за какво се бият.

Боби поскита известно време след войната. Включи се към нещо, наречено благодат, което се описваше като лично усъвършенстване, но за Джеймс си беше чиста проба култ. Ожени се за някаква луда, с която се запозна на курса. Преместиха се в Аризона и Джеймс вече не се виждаше с брат си. Когато се споменаваше името на съпругата му, Шийла бе категорична:

— Тази продава козметика „Мери Кей“ от врата на врата. Най-голямата й цел в живота е да продаде достатъчно червило, за да спечели розов кабриолет. Брат ти е пълна откачалка, след като се е оженил за нея.

Джеймс чу дрънченето на звънеца. Някой влизаше в заведението. Нахлу студен въздух. След това долетя гласът на Морис:

— Макийн, да вървим.

— Викат ме — рече той в слушалката. — До утре.

— Обичам те, Джими — отвърна тя.

— И аз те обичам, мамо. И още нещо, не пести от топлото. Обещай ми.

Напоследък доста възрастни хора не можеха или не искаха да харчат за отопление, измръзваха и ги откриваха в креслата им. Преди седмица бяха отишли на адрес, след като жена не била виждала съседката си дни наред. Джеймс знаеше, че наемът в сградата е контролиран, и първото, за което си помисли, беше отоплението. Когато влязоха, апартаментът се оказа топъл. Морис пипна термостата.

— Изключен — рече той.

Фурната в кухнята беше пусната на максимум, вратата й беше оставена отворена. На крачка от нея на пода лежеше белокоса жена в розов халат, починала от отравяне с въглероден окис. Съседите имаха късмет, че не бяха измрели с нея.

Затвори телефона и се обърна.

— Кати…

— Знам — усмихна се тя. — Трябва да вървите.

— Да ми пазиш бургера — рече Морис, макар да знаеха, че ще му направят нов, когато се върне. Всички линейки се отбиваха тук, така че Кати беше свикнала, а и беше добра жена — понякога, след затваряне, отнасяше непродадените сандвичи в тяхната стая в болница „Кеймбридж“, ако има гладни, които не са на смяна. Затова винаги й оставяха бакшиши.

Джеймс пъхна петачка в буркана на бара, преди да тръгне.

Качи се зад волана. С Морис се редуваха на всеки няколко часа и той винаги поемаше първата смяна.

— „Олбъни“, двеста и четирийсет — обърна се към него Морис и сложи предпазния колан.

На този адрес ходеха поне веднъж на ден. Това беше единственият приют за пияници в града. Всички останали държаха посетителите да са трезви, но на „Олбъни“ 240 даваха легла независимо колко си пиян, стига да се държиш прилично. Имаше хора, които настояваха приютът да бъде закрит, както и „Армията на спасението“ наблизо. Проведе се разгорещен дебат, съвсем в духа на кокошката и яйцето, за бездомните на Сентрал Скуеър, където се намираха всички приюти — много ли са, причиняват ли неприятности? Да не би приютите да бяха там, защото на това място живееха бездомните? Могат ли да се отърват от тях, като ги закрият или преместят?

Всъщност, макар да си въобразяваха, че са забележително толерантни към различните, хората от Кеймбридж не искаха подобни типове наблизо. Градът се беше променил до неузнаваемост през последните години. Масачузетският технически университет изкупи старите фабрики за бонбони и ги превърна в офиси и апартаменти: „Сюпириър Нът“, „Тутси Рол“, шоколадовата фабрика, всички бяха преустроени. На Кендъл Скуеър издигаха небостъргачи, където щяха да се настанят „Байоджен“ и други нови технологични фирми — районът кипеше от дейност през деня, а нощем опустяваше, с изключение на „Мариът“. Масовото заминаване на белите от средната класа през седемдесетте беше приключило и сега юпитата се връщаха, изтърбушваха старите викториански постройки и не спираха да се оплакват от бездомните пияници и наркоманите на Сентрал Скуеър, които, поне според Джеймс, бяха пълноправни собственици на площада.

Пияниците бяха най-отвратителни. Те го потискаха до безумие. Обикновено ги намираха мъртви, което беше жалко, защото от време на време, когато ги виждаше трезви, имаше чувството, че среща съвършено различен човек и добиваше представа какви щяха да бъдат, ако не се наливаха.

Движението се оказа натоварено. Винаги беше натоварено. Преди две години в Милуоки снабдиха парамедиците с мотори „Харли Дейвидсън“. На Джеймс му се стори идейно, но благодари на Господ, че не му се налага да се придвижва по този начин. Ако трябваше да се качи на мотор, сам щеше да има нужда от линейка.

Включи сирената. Повечето автомобили пред него се отдръпнаха надясно, но някаква майка в комби не помръдна от средата на пътя, сякаш очакваше да мине през нея.

— Мърдай, лелке! — изрева Морис.

Най-сетне тя се изтегли и Джеймс натисна газта.

— Отиваме да приберем един психар — обясни Морис. — Държи се странно. Кърви. По всяка вероятност ще буйства.

— Страхотно — отвърна Джеймс.

— Нали? Да ни е честита Коледа.

Когато пристигнаха, момчетата от пожарната вече бяха там. Стояха на няколко крачки от пациента и не го закачаха.

— Благодаря, че го позяпахте, момчета — измърмори Морис.

Частните фирми и пожарните отряди воюваха открай време. Тяхната фирма имаше договор за всички спешни повиквания на 911 за Кеймбридж, което означаваше, че имаха проблемни случаи всеки ден. Ако не беше договорът, щяха да водят пациенти до болниците и да оставят истинската работа на пожарникарите. Въпреки това пожарните екипи се отзоваваха на всяко повикване. Държаха те да получат финансирането, определено за покриването на спешните повиквания, макар че повечето огнеборци нямаха никакво желание да се притичат на помощ в подобни случаи. Бяха готови да спасяват хора единствено когато слагаха защитни костюми или се изискваше намесата на гмуркачи. Всичко по-незначително беше под нивото им. Едно време и той беше от тях. Помнеше, когато в Лин им доставиха апарати за кръвно налягане. Момчетата направо полудяха. „Да не ни мислят за скапани сестри?“ Когато обаче получиха дигиталните апарати, никой не гъкна. Измисляха какви ли не извинения, за да ги използват. Също като Паркър с неговото „Нинтендо“.

Джеймс и Морис оставиха сигналните светлини включени и слязоха. Мъжът беше в края на четирийсетте, облечен с бархетна работна риза и изцапан гащеризон. Беше или пиян, или надрусан, или и двете, поклащаше се ту на една, ту на друга страна, а главата му се лашкаше на гърдите. На дясната му буза се виждаше дълбока рана, а кръвта се стичаше и попиваше в яката. Наскоро бе ходил в болница — още не беше свалил пластмасовата гривна.

Познаваха някои от наркоманите и бездомниците по име — чести пътници, както ги наричаха. Знаеха пълната медицинска история на тези момчета и номерата на социалните им осигуровки, защото ги виждаха непрекъснато. Джеймс обаче не познаваше този.

Миришеше на алкохол и пикня, на гнило. Лесно го убедиха, че трябва да го качат в линейката, и го положиха на носилката. Морис се качи отзад и Джеймс се върна зад волана.

Вонята, която се излъчваше от мъжа, бе толкова противна, че му се наложи да диша в ръкава си.

Отвори прозореца, но не тръгна. Обади се на дежурния лекар и поиска разрешение да сложат интравенозна система, в случай че Морис сметне за необходимо. Винаги трябваше да искат разрешение от лекар, въпреки че те никога не отказваха.

След това взе папката от съседната седалка и започна да попълва доклада. С едно ухо обаче слушаше какво става отзад, за да е сигурен, че Морис е в безопасност.

— Редовно ли пиете? — попита колегата му.

— Да.

— Кога пихте за последен път? — Замълча, след това сам отговори на въпроса си. — Очевидно днес. Друсате ли се? Вземате ли някакви хапчета? Кокаин?

— Не се занимавам с такива гадости. Приключих с тях.

— Аха. Кога за последно се друсахте?

— Опитвам се да си спомня.

— Добре.

— Днес е различно — рече непознатият. — Усещам нещо като сърбеж в главата.

— Добре. Ще се опитаме да разберем каква е причината. — Гласът на Морис беше успокояващ, сякаш говореше на децата си. — И така. Защо бяхте в болница?

Последва мълчание.

— Трябва да знам кога за последно сте вземали лекарства — повиши глас Морис, като баща, който се кара на дете, което се е прибрало след определения му час.

Непознатият заговори предизвикателно:

— Всъщност не съм пристрастен.

Морис кимна.

— Пили ли сте валиум? Пушили ли сте крек?

— Ами да.

Морис разкопча ризата на непознатия и започна да го оглежда. Извади стетоскоп от джоба на панталоните, провери сърдечния ритъм и продължи да пита, сякаш водеше небрежен разговор.

— Кога беше последният път? Днес приемали ли сте наркотици?

— Не — повиши глас мъжът и Джеймс се обърна да погледне. — Мама му стара, мразя наркотиците. Мразя и тъпия Роналд Рейгън.

Стисна китката на Морис, но той се дръпна рязко.

— Постарайте се да не ме пипате.

Партньорът му говореше спокойно, както винаги, но Джеймс усети гнева му.

— Щеше да ме удариш, нали? — обвини го мъжът.

— Нищо подобно.

— Напротив, мой човек. Щеше да ме удариш. Няма проблем.

— Нямах никакво намерение да ви удрям — натърти Морис.

Следващите думи на пациента прозвучаха подигравателно.

— И как е да си супер афроамериканец?

Морис беше расъл на юг. Съпругата му беше янки, както той казваше — черно момиче от Роксбъри. Обичаше да повтаря, че Бостън е много по-расистко място от Джорджия.

— Супер — отвърна той, без да губи контрол. — Кога бяхте в болница?

Пациентът повиши заплашително глас.

— И как е да си супер афроамериканец?

— Супер. Бихте ли отговорили на въпроса ми? Имате ли някакви психически проблеми?

— Ами ти?

— Понякога — отвърна Морис. — Какво ти е, човече? Шизофреник ли си, от депресия ли страдаш, от безпокойство?

— От всичко, господин Гето.

— Май са ви слагали система.

— Ти ходил ли си в университета на Джорджтаун?

Морис въздъхна.

— Не съм.

— Аз съм ходил. Искам да отида в психиатричното отделение на болница „Кеймбридж“.

— Добре, но първо ще се отбием в Спешното — обясни Морис. — Така, този маншет ще измери кръвното ви налягане.

— Ще ти кажа истината, обичам те, приятелче.

— Знам.

Мъжът вдигна глава.

— Как е пенисът ти?

— Супер.

— Видя ли. Знам те аз. Това е шибаната истина. Ти си Рик.

— Аз съм Рик. Ще ми позволиш ли да ти сложа система? Друсал ли си се?

— Не съм, никога не се друсам.

— Имаш белези по вените. Нови има ли? Не мърдай.

Морис постави внимателно системата. Нямаше как да боли, особено при наркоман, който бе свикнал с игли, но човекът изкрещя силно.

— Ако ми скапеш шибаната ръка, и аз ще скапя твоята шибана ръка.

Джеймс си пое дълбоко дъх и усети как свива юмруци. Вече му беше ясно, че кретенът по всяка вероятност ще започне да се бие. Представи си как му се налага да скочи от седалката и да го повали с удар. Страхуваше се, че започне ли, няма да може да спре.

— Няма проблем, всичко е наред. Просто ти вдигам ръката — отвърна спокойно Морис. — Сега ще ти сложа предпазния колан, така че спокойно.

Мъжът се успокои, Морис кимна на Джеймс и се зае с работата си. Джеймс включи на скорост и остави сирената да работи.

— Как се казвате? — попита Морис. Стараеше се да поддържа небрежен разговор.

— Ами ти как се казваш? Рик? — попита мъжът.

— Рик. Ами ти?

Онзи пак се разкрещя:

— Мама ти стара, ако ме попиташ още веднъж, ще те фрасна.

— Спокойно. Как се казваш?

— Стисни ми ръката.

Джеймс ги наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Незнайно защо, Морис се прояви като пълен глупак или просто от съжаление протегна ръка. Джеймс видя как непознатият я стиска, след това вдига другия си юмрук и замахва.

— Макийн, отбий — изкрещя Морис и се дръпна рязко.

— Точно така. Макийн, отбий — обади се саркастично мъжът.

Джеймс спря и отпи глътка кафе.

Морис погледна пациента.

— Всичко наред ли е? Трябва ли да те вържа?

— Наред е. Африка. Дай да си стиснем ръцете.

Имаше медици, които биха отбили в някоя тъмна уличка, за да пребият изрода. Морис обаче не беше такъв човек. Преди няколко месеца пациент с пристъп изхрачи кръв в лицето му.

— Ха така. Сега и ти имаш СПИН. — Морис просто избърса кръвта с ръкава си и продължи, сякаш нищо не се беше случило.

— Приключихме с ръкостисканията — заяви той. — Да звъня ли в полицията?

— Добре. Рик, кораво момче си, печелиш. Лекарите няма да ми помогнат. Имал съм предостатъчно пристъпи и те не могат да ми помогнат.

— Ще те откараме в болница и там ще се погрижат за теб.

— Как ли пък не.

Морис кимна отново на Джеймс, той даде мигач и се вля в движението. Обади се по радиостанцията в Спешното, за да съобщи, че пациентът буйства. Донякъде му беше жал за човека. Беше очевидно, че е смахнат, а и беше съвсем сам на Коледа. Джеймс знаеше, че по-късно ще се смеят. През повечето време хуморът им беше черен, особено когато виждаха най-лошото — убийства или нещастия, свързани с деца. Поне по веднъж на месец прибираха дете, натъпкало нещо в устата си, което бе влязло в гърлото му — или игла за шиене, или писалка, какво ли не. Миналия месец попаднаха на шестгодишно момче, което се беше задавило с хотдог и сега беше в кома. Дори се пошегуваха: „Как да превърнеш върл почитател на телешкото в зеленчук?“

Като дете той никога не се притесняваше от опасностите. Колко следобеда само бе прекарал зад къщата и мяташе бирени бутилки по бараката, просто защото така му се искаше, а по-късно вадеше късчета стъкло от ръцете и краката си. Колко пъти само беше ходил на стоп с приятелите си до Бостън или скачаше свит на топка от покрива на гаража на Големия право в басейна. Само като си помислеше колко много неща можеха да се объркат. Неговите деца нямаше да са такива, нямаше да ги остави без надзор, нито да се отнася към тях толкова небрежно.

От задната част на линейката се понесе гласът на бездомника:

— Ти от коя част на Африка си, мой човек?

— От Атланта.

След пет минути пристигнаха в болницата. Джеймс беше много доволен да прехвърлят това смрадливо лайно на сестрите. Морис беше на ръба.

Качиха се обратно в линейката и той попита:

— Да поостанем ли тук, или да…

— Не, човече, искам си бургера.

Джеймс кимна и подкара към „Елси“.

— Смрадлив расист — подхвърли Морис.

Джеймс сви рамене.

— Има и по-гадни.

Големия и О’Нийл обичаха да го бъзикат, че Кеймбридж го е превърнал в чувствителна госпожица, която се мотае с хомо типове и чернилки, същите боклуци като пациентите му.

— Ирландски хомофоби хардлайнери като вас няма да издържат и ден на моята работа — отвръщаше той. — Вие, момчета, сте престъпни типове, изпълнени с омраза.

Шефът му наричаше това културна компетентност — да знаеш да се оправяш с всеки, да питаш наркомана от улицата: „Какво си направил, коктейл от мет и кока ли?“ След това влизаш в просторната къща на някой богаташ и той започва да се жалва, че го боли корем, а ти питаш: „Да сте имали пристъпи на метеоризъм, господине?“ Все едно си попаднал в тъпа реклама за дижонска горчица. Не трябваше да се притесняваш нито от богатите, нито от бедните, нито от гейовете, нито от нормалните, нито от белите, нито от черните, от никого.

Черно хлапе беше обрало съпругата му. Джеймс се постара да не споменава този факт пред Морис, страхуваше се да не каже нещо, за което после ще съжалява.

Беше благодарен, че е оставила нещастника да вземе каквото е искал. Шийла каза, че ако бебето не е било с нея, щяла да се съпротивлява, и Джеймс не се съмняваше в това. Помнеше една вечер в гимназията, когато отидоха на бар в Чарлстън. Бяха с един от по-големите му братовчеди и дори не се наложи да показват фалшивите си лични карти. Влязоха три момичета от „Хъни Бийс“ и заведението се изпразни. Дори момчетата се страхуваха до смърт от тях, защото те бяха пълни откачалки. Веднъж наръгаха едно момче от братството заради каса бира. Шийла обаче настоя да останат, за да си довърши напитката.

Тя не бе направила кой знае какъв проблем от факта, че нападателят й е чернокож, въпреки че родителите й подчертаха, че в техния квартал никога няма да попаднеш на подобни лица. Може и да прозвучеше безобразно расистко, ако кажеше нещо на Морис, но понякога Джеймс се питаше дали той не би разбрал.

Беше на двайсетина, все още пожарникар, когато започна бъсинга^[1] в Южен Бостън. Единствените коментари тогава бяха за белите боклуци от ирландски произход. Заклеймяваха ги като расисти, които замерват с камъни черните деца. Само че негов братовчед, ченге в Бостън, беше повикан, когато напълно невинен бял бил извлечен от колата и пребит с такава жестокост, че изпаднал в кома, докато група чернокожи зяпали и крещели:

— Да умре.

Джеймс не обичаше да мисли за подобни неща, но при подобни обстоятелства всички се превръщаха в диваци.

— Аз разказах ли ти за вечерята по случай годишнината в „Джимис Харбърсайд“? — попита Морис.

Беше му разказал тази история поне сто пъти, но започнеше ли, нямаше никакъв смисъл да се опитва да го накара да замълчи. Освен това историята беше приятна.

След вечерята съпругата на Морис взела колата от валето, докато той бил в тоалетната. Излиза той от ресторанта и я вижда, че чака до тротоара, на няколко крачки от входа, когато бял тип в костюм се приближава към него.

— Дори не срещна погледа ми — обясняваше Морис сега. — Просто ми набута ключовете в ръката. „Синьо беемве“, измуча. Реши, че след като съм черен, трябва да съм вале.

— Ти какво каза? — попита Джеймс, щастлив да го подкани да каже най-върховния лаф.

— Казах: „Веднага, господине“. След това изминах пеша цяла пресечка, за да хвърля ключовете му в пристанището.

Избухнаха в смях, когато Джеймс спря на червено.

Очите му се затваряха. Полагаше огромно усилие да ги държи отворени. От опит знаеше, че докато светофарът се смени, ще мине цяла вечност, затова затвори очи, само за миг, и усети как го залива облекчение.

В следващия момент усети, че Морис го разтърсва за рамото.

— Макийн, добре ли си? Ти да не заспа?

— Какво? Не.

— Искаш ли аз да карам?

— Не, добре съм.

Върнаха се в „Елси“ и той се отдръпна, за да може Морис да слезе.

— Искаш ли сандвич? — попита Морис.

Джеймс си погледна часовника.

— Още няма девет, бе човек. Донеси ми едно диетично пепси.

Пиеше огромно количество пепси, може би по осем или девет кутийки на ден. Позволяваше на Паркър да си пийне, докато ядяха пица в петък вечер, а Шийла мразеше напитката.

Джеймс обаче го беше научил да отговаря:

— Мамо, това е изборът на новото поколение.

Тя неизменно отвръщаше:

— Това е отрова.

Все някога Джеймс щеше да се откаже да пие пепси. С течение на годините Шийла промени много от навиците му. Накара го да престане да пуши трева, преди Паркър да се роди, сложи край на цигарите, докато беше бременна с Дани. Всеки път, когато изпиваше повече от две бири пред нея, тя задължително му напомняше за баща му.