Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (2)

1972 г.

На масичката в антрето бе оставена купчина от петдесет плика с марки, залепени и адресирани до пощенска кутия в Ню Джърси. Ивлин ги взе в ръка.

— Мили, тръгвам! — провикна се тя, за да я чуе Джералд в кабинета в задната част на къщата.

— Чао! — отвърна съпругът й.

— Ще пусна заявките ти за участие.

— Ти си истински ангел!

Докато затваряше вратата, той извика още нещо, но тя не го чу.

Ивлин въздъхна и се върна.

— Какво каза?

Отговор не последва. Все още не беше свикнала той да си е вкъщи в девет сутринта във вторник. Тръгна към кабинета — мина покрай всекидневната, хола, голямата трапезария, където вече бе заредила масата за трима с ленена покривка и хубавия порцеланов сервиз от майка си. В средата беше поставила голяма кристална ваза, в която по-късно щеше да натопи цветя. Сама не знаеше защо си правеше толкова труд за сина си. След онова, което беше сторил, трябваше да му направи един сандвич с риба тон, да му го поднесе в пластмасова чинийка и да го остави да го изяде на алеята пред къщата. Открай време знаеше, че неспособността й да вдигне скандал е един от най-големите й недостатъци.

Джералд седеше на бюрото в кабинета, поставил пишещата машина пред себе си и подпрял кутия с пликове на чашата кафе.

— Още ли? — намръщи се тя.

— За друго състезание са. Обиколка на Тоскана с колело, спонсорирано от спагети „Принс“! — Очите му заблестяха. Приличаше на детския си портрет, който навремето бе закачен в хола на майка му.

Съпругът й, на шейсет и шест, не се вълнуваше от красиви жени, нито от бързи автомобили, палеше се от лотарийни залагания и какви ли не състезания. Ивлин съжаляваше амбициозните млади секретарки, назначавани в застрахователната му фирма, които сигурно си въобразяваха, че ще помагат за важни договори, а вместо това часове наред надписваха приложени пликове с марки.

Откакто се пенсионира, хобито му се беше превърнало почти в мания. Обикновено не печелеше, но в редките случаи, когато късметът го спохождаше, той се окуражаваше и следващия път влагаше двойно повече усилия. Настояваше, че шансът е на негова страна, тъй като повечето хора участват в състезания само от време на време и когато (по-скоро никога, мислеше си тя) се предлага нещо, което ги интересува. Джералд участваше във всички. Занимаваше се с това повече от двайсет години и бе печелил, но наградите не бяха кой знае колко вълнуващи: два билета за мач на „Ред Сокс“, каяк, отвратителна хладилна чанта, която стоеше в гаража, моторно масло, картина на кучета в лодка, запаси за цял живот от зърнена закуска „Къбум“, която и двамата не ядяха.

„Винаги можеш да спечелиш…“ Колко пъти бе виждала тези думи, написани с едри букви? Повечето игри бяха престанали да съществуват преди години, когато Федералната търговска комисия разкри факт, който тя отдавна подозираше — че най-големите награди се присъждат много рядко. Напоследък малкото останали игри бяха на магазини за хранителни стоки и бензиностанции и служеха като промоции.

Една от тях се наричаше „Хайде на надбягванията“ — получаваш безплатен талон за „Стор енд Шоп“ и след това гледаш ежеседмично конно надбягване по телевизията. Ако конят на талона ти спечели, получаваш голямата награда. Съпругът й се настаняваше пред телевизора всеки петък, стиснал талона в ръка, изпълнен с надежда. Ивлин така и не събра смелост да му каже, че надбягванията сигурно са записани отдавна и човекът, измислил да ги раздават в магазина, много добре знае колко ще бъдат печелившите.

Срамуваше се от цялата тази работа. Нямаха нужда от абсолютно нищо. Тя обаче разбра, че нуждата и печалбата са две коренно различни неща.

— Обиколка с велосипед ли? — повтори тя. — Ти кога за последно си се качвал на велосипед?

— Когато бях малчуган с къси панталонки, Иви, но точно това е идеята — пенсионер съм! Всичко е възможно!

— Да, но, от друга страна, вече трябва сам да попълваш бланките за участие.

— Така си е — потвърди той. — Де да можех да накарам съпругата си да се включи.

Тя вдигна пръст.

— Няма начин. Както и да е, какво ми каза преди малко? Не те чух.

— Питах дали искаш да свърша нещо, докато си навън.

Ивлин се усмихна. Пенсионирането бе превърнало Джералд в различен човек, по-скоро като намерения, отколкото като изпълнение. Никога преди не й беше предлагал да помогне в къщната работа. На няколко пъти през последните седмици се възползва от предложението му и се получи следното — чиниите бяха измити и прибрани с пяната, живият плет беше окастрен дълбоко и храстите приличаха на глутница тъжни, подстригани пудели.

— Няма какво, но си ми такава душичка — отвърна тя.

— Леглата горе оправени ли са? — продължи той. — Довечера къде ще го настаним?

Ивлин се напрегна.

— Няма да остане — отсече тя.

— Няма ли?

— Няма.

Беше поканила сина си на обяд, а не на вечеря, тъкмо по тази причина.

— Имаме шест празни стаи — изтъкна Джералд.

Ивлин го погледна остро. В тази битка бе отстъпила прекалено много, но сега възнамеряваше да остане твърда. Беше добър знак, че Теди ще дойде. Надяваше се това да означава, че му е дошъл акълът в главата. Когато обаче си помислеше за съпругата и децата му в другия край на града, за факта, че ги беше зарязал преди пет месеца, сърцето й се свиваше.

Теди не беше споменал дали има намерение да се прибере в дома си. Ако нямаше да се прибира, тогава най-добре беше да върви на хотел.

— Извинявай, трябваше да… — започна Джералд.

— Не, не. Всичко е наред.

Когато разговаряха по телефона миналата седмица. Теди бе казал, че иска да ги види.

— Налага се да обсъдим някои неща — подхвърли той. — Освен това така и не отпразнувахме пенсионирането на татко.

Стана й тъжно, когато си помисли колко много се зарадва Джералд на тези думи. Нямаше значение, че фирмата му организира страхотно прощално парти преди два месеца, а Теди дори не си направи труда да дойде от Флорида. Съпругът й имаше добро мнение за сина им, въпреки че всички факти сочеха обратното.

Джералд беше убеден, че Теди се връща, за да оправи брака си. Ивлин се надяваше да е така, но хранеше известни съмнения. Защо й каза, че ще дойде сам, след като тя предложи да доведе Джули и момичетата на обяд? Джералд предположи, че Теди иска да поговорят, преди да се прибере при съпругата си.

— Може дори да ни се извини — предположи той с надежда.

При тези думи Ивлин само кимна. Много държеше да цари мир и спокойствие, най-вече у дома. С Джералд рядко се караха, а когато усетеше, че назрява скандал, тя го пресичаше в самото начало и безмълвно си рецитираше стихотворението на Огдън Наш „Думи за съпрузите“, макар според нея да бе подходящо и за съпругите.

„За да цъфти брака,

за да се окичи с любов,

всеки път, когато грешиш, си признай,

когато пък си прав, мълчи.“

Само че последните няколко месеца, покрай проблемите с Теди, в отношенията им се чувстваше напрежение. Джералд даде ясно да се разбере, че независимо от всичко трябва да го подкрепят, а той така или иначе ще осъзнае, че е направил нещо нередно. Ивлин никога не се бе месила в любовния живот на сина си, докато беше млад. На няколко пъти се бе насилвала да си държи езика зад зъбите. Първото му гадже беше пияница и двамата бяха изхвърлени от почти всички барове в Бостън, в повечето случаи заради шумните им кавги. Следващата я арестуваха, след като се сби със собствената си майка. Теди поиска пари от Джералд, за да й плати гаранцията и да я измъкне от затвора. След това обаче се ожени за Джули, прекрасно момиче, и имаха две чудесни дъщери.

Ивлин много съжаляваше, че е родила само едно дете. Щеше да осинови пет, ако Джералд й беше разрешил. Когато Джули влезе в живота им, тя почувства, че има дъщеря. Двете се смееха толкова много, разменяха си книги и списания. Джули й искаше рецепти, а Ивлин ги преписваше на ръка и една Коледа й даде цяла колекция. Беше невероятно щастлива през десетте години, откакто синът й се ожени. За пръв път имаше чувството, че къщата е пълна. Хранеха се заедно, като едно семейство, веднъж или два пъти в седмицата. В неделя, след църква, децата хвърляха стар хляб на патиците, които се събираха в плиткия край на езерото, а тя и Джули седяха във вътрешния двор, пиеха лимонада и си говореха. Веднъж в годината четирите се обличаха официално и отиваха да пият чай в „Риц“. Момичетата вземаха любимите си кукли и им даваха капчици „Ърл Грей“ от фини порцеланови чашки.

Ивлин и Джули се запознаха като учителки в гимназията. Отначало тя само наблюдаваше Джули. Момичето беше високо, слабо, с красива руса коса, овладяваше учениците с лекота и ги обичаше. В учителската стая мъжете се надпреварваха да седнат до нея по време на обедната почивка. Ивлин веднага си помисли за Теди. Той трябваше да е точно с такова момиче — да обича децата, сериозна, с добро сърце.

Няколко седмици по-късно събра кураж и я заговори. Цялата потръпваше от нерви, сякаш бе хлътнала. Научи, че Джули се е преместила от Орегон преди няколко месеца и познава малко хора в града. Беше най-голяма от четири деца. Родителите й бяха преподаватели, установили се в черешова ферма през петдесетте.

Ивлин сподели плановете си с най-добрата си приятелка. Рут Дайкема преподаваше алгебра на осмокласниците и винаги говореше открито.

— Внимавай — предупреди я тя. — Сватовничеството понякога се отразява зле на момичето.

Ивлин се опита да не вижда обида в тези думи и да не се пита дали предупреждението на приятелката й е свързано с непрокопсания й син. А от това, че Рути беше много близка със собствения си син, я заболя още повече.

Всъщност Ивлин мислеше доброто на Джули. По онова време, ако жената не беше омъжена до средата на двайсетте, бе малко вероятно да се омъжи. Джули беше на двайсет и три.

— Заповядай на малко парти, което ще организирам следващата седмица — покани я Ивлин по време на обедната почивка на следващия ден. Щеше да ги запознае там. Знаеше, че човек не може да насилва тези неща, но поне можеше малко да ги побутне в желаната посока.

В нощта преди партито, Ивлин не можа да спи и обмисляше кой е най-подходящият начин да ги накара да си поговорят. Ако Теди усетеше, че е замислила нещо, щеше да откаже да участва в заговора. За нейна изненада и огромно удоволствие, те се намериха на верандата още с пристигането. Когато тя отвори вратата, двамата бяха застанали пред нея. Теди грееше по начин, който не беше виждала от цяла вечност.

Започнаха да излизат и след шест месеца се сгодиха. Понякога Ивлин се питаше дали Теди е разказал на Джули за миналото си и ако не е, дали трябва тя да го стори. Накрая реши да не се тревожи. Джули, изглежда, го беше променила. По всичко личеше, че той е от мъжете, които съзряват късно. Обзе я облекчение, когато си представи, че с течение на времето Теди ще стане същият като баща си. Родиха се момичетата и тя реши, че това е краят на историята. Наистина нямаше нужда да се притеснява повече. Трябваше обаче да се сети, че човек никога не може да предвиди какво следва.

По-голямата й внучка, Мелъди, първа й каза новината, че той ги е изоставил. Случи се миналата пролет.

— Татко замина за Нейпълс по работа и там се е влюбил — заяви простичко тя, когато Ивлин се отби у тях с лалета от градината и завари снаха си разплакана на масата в кухнята.

Погали Джули по косата и наля две чаши бренди. Никога не пиеше през деня, но случаят беше спешен. Увери Джули, че Теди е допуснал глупава грешка, но скоро ще съжали и със сигурност ще се покае.

— Той се обади и каза, че ще остане известно време във Флорида — обясни замаяна Джули. — Каза, че никоя друга жена не го е карала да се чувства по този начин. Когато го попитах какво иска да каже, той отвърна, че с нея се чувствал като мъж. Бил свободен. Стори ми се толкова развълнуван. Стори ми се, че очаква да се зарадвам.

— Побъркал се е — заяви Ивлин.

Същия ден им приготви вечеря и остана, докато момичетата си легнаха.

— Утре сутринта ще позвъни, за да се извини. Сигурна съм — рече тя. Запита се дали не е започнал да пие отново. Имаше желание да се извини заради него, да падне на колене и да помоли Джули да му прости, макар да знаеше, че няма смисъл.

Когато се прибра у дома и разказа на Джералд, той каза само:

— Каква каша…

— Как е могъл, Джералд? Какво да направим? Не трябва ли да отидеш до Флорида и да се опиташ да му набиеш разум в главата?

Очакваше той да застане на нейна страна, ала Джералд поклати глава и я погледна тъжно.

— Не бива да се месим, Иви. Не е правилно да се съюзим с Джули. Той ни е син.

Известно време тя пренебрегваше съвета на съпруга си. Всяка вечер говореше със снаха си по телефона и двете обмисляха как да накарат Теди да се върне у дома. Накрая обаче Джули започна да я възприема като част от Теди. Напоследък Ивлин виждаше внучките си все по-рядко. Джули дори нямаше желание да разговаря с нея.

Погледна часовника на бюрото на Джералд. Теди щеше да пристигне в един часа. Разполагаше с по-малко от четири часа, за да купи месо, цветя, торта, да сложи обяда във фурната и да се преоблече.

— Трябва да излизам, мили — напомни му тя. — Няма да се бавя.

Джералд тръгна към нея и отпусна ръце на раменете й.

— Каквото и да ни поднесе този ден, ще се справим.

Тя му се усмихна топло.

— Знам.

Няколко минути по-късно тя запали колата изпълнена с надежда. Щеше да се постарае да мисли положително. Не биваше да предизвиква бедите, като се отчайва. Седмица преди Теди да се обади, тя бе убедена, че той никога няма да се върне. Ето че много скоро щеше да си дойде. Един ден щяха да си спомнят за това като за мрачен период. Мъжете допускаха грешки и когато молеха за прошка, жената им я даваше. Случваше се всеки ден.

Позволи си да се наслади на свежото есенно утро. Листата пожълтяваха и дърветата в целия град се бяха обагрили в оранжево, червено и златно. Ивлин си напомни, че не бива да се заглежда дълго, докато е зад волана, да не би да кривне от пътя.

Бяха благословени с 12 140 квадратни метра гора в Белмонт Хил, къщата бе разположена далече от пътя, а в далечината искреше езерце. Целият имот бе сякаш създаден за есента — жълтите листа изглеждаха прекрасно на фона на тухлената къща, скорошните дъждове бяха придали наситенозелен цвят на тревата, а момчетата от „О’Мали Лендскейпинг“ бяха окосили преди два дни. Високите люлякови дървета и рододендроните бяха прецъфтели отдавна, но още бяха зелени и изпъкваха добре. Преди години тя засади целогодишни растения, зеленчукова градина и рози отзад. Много обичаше да се занимава с градината. Веднъж в седмицата работеше като доброволец в „Арнолд Арбъритъм“ и влизаше в ролята на гид към учебна програма, организираше ежегодно благотворително събитие за набиране на средства с екскурзии до исторически домове в Масачузетс, включително и нейния.

Ивлин постави пликовете на Джералд на съседната седалка, до списъка с покупките и чантата, и отвори прозорците, за да влезе малко въздух. По радиото пуснаха мелодия, която тя познаваше и харесваше — симфонията „От новия свят“ на Дворжак. Усили звука, докато шофираше по дългата алея към улицата.

Първо се отби в пощата и пусна пликовете на Джералд. Те бяха за звукозаписно устройство. С парите, които беше похарчил за марки, можеше да си купи такова, но това нямаше значение.

В центъра на града намери свободно място за паркиране пред книжарницата. Събра си нещата, пресече Ленард Стрийт и тръгна към Сейдж Маркет, малко по-надолу. Тъкмо стигна, когато се натъкна на Бернадет Хопкинс, стиснала за ръка момиченце с плитки. Бяха минали десет години. Бернадет беше трупнала няколко килца на талията и корема, косата й беше тупирана, но бебешкото й излъчване не се беше променило ни най-малко. Ивлин не забравяше учениците си. Много от тях бяха чудесни и продължаваха да поддържат връзка с нея. Години след като им беше преподавала, те я канеха на сватби и изпращаха десетки коледни картички със снимки на бебетата си, които тя пазеше в кутия на тавана.

— Госпожо Пиърсол! — повика я Бернадет и се обърна към момиченцето. — Роузи, това е госпожа Пиърсол. Беше любимата ми учителка в гимназията.

— Вече можеш да ми казваш „Ивлин“ — усмихна се тя.

— В никакъв случай. Не мога.

Ивлин се разсмя. Много често чуваше този отговор.

— Да не би да си дошла при вашите на гости?

Бернадет кимна.

— Братовчедка ми от Нютън си има бебе.

— Къде живееш сега?

— В Кънектикът. Дариън, съпругът ми, е оттам. Запознахме се в колежа — той беше в „Нотр Дам“, а аз в „Сейнт Мери“, разбира се. — Обърна се към детето. — Госпожа Пиърсол ми написа препоръчително писмо.

Ивлин стисна устни. Едва ли момиченцето се интересуваше от подобни неща. Може би Бернадет просто искаше да подскаже, че помни това.

— Вие бяхте всеобщата любимка — продължи тя. — Помните ли приятелката ми Марджъри Прайс? Работи в издателството на „Лейдис Хоум Джърнъл“ в Ню Йорк Сити. Разправя на всички, че благодарение на вас е станала писател.

— За мен е чест — отвърна Ивлин. — Предай й много поздрави. Поддържаш ли връзки с много момичета от класа?

Помнеше, че Бернадет беше член на ученическия съвет, може и да не беше най-умната, но определено беше най-ентусиазираната. Беше много популярна и се държеше мило с всички, което бе рядко срещана комбинация.

— О, да — закима Бернадет. — Уенди Роудс и Джоан Мур са домакини като мен. И трите имаме по едно дете на две и едно на четири. Джейс Дъглас работи като стоматологична сестра, което си е голям майтап, като си помислите, че братята й играеха хокей години наред. Нали разбрахте какво се случи с горкичката Нанси Бърд?

Ивлин поклати глава, макар да предполагаше какво ще чуе.

— Преди година и половина съпругът й Рой си дошъл в отпуск от Виетнам. Казал й, че командирът му ги уверил, че след шест месеца всички американци ще се приберат. Върнал се и няколко седмици по-късно загинал.

Ивлин усети как я притиска тежест. Горката Нанси, бе толкова млада.

— Тя как е?

— Истинска развалина. Има си момченце. Разбрала, че е бременна, дни преди Рой да загине.

Ивлин се стресна, имаше чувството, че се превръща в изкопаемо. Когато беше млада, никой не изричаше „бременна“ на глас.

Каза си, че трябва да пише на Нанси и да я попита дали може да й помогне с нещо.

Гласът на Бернадет стана по-небрежен.

— Когато разбрах, че вече не работите в гимназия „Белмонт“, ми стана тъжно за племенниците ми, които никога няма да имат щастието да водите часовете им — рече тя. — Сестра ми още живее тук. В същия квартал като мама и татко.

За момент Ивлин се изкуши да я попита дали познава Джули — бяха приблизително на една възраст, — но Бернадет продължи да бъбри, без дори да си поеме дъх.

— Между другото, изглеждате чудесно. Открай време сте невероятно красива. Спомням си, че всички момчета си падаха по вас, въпреки че бяхте толкова…

— Стара ли? — подхвърли Ивлин.

— По-стара от нас — довърши Бернадет. — Честно ви казвам, че сте си същата.

Всички го казваха, макар да не беше истина. Ивлин носеше същите дълги поли и блузи с високи яки още откакто завърши колежа, а косата си прибираше на хлабав кок. През по-голямата част от живота й беше руса, също като на Джули и момичетата, но напоследък бе започнала да придобива неприятен сребрист оттенък. Беше висока за жена, един и седемдесет и пет, слаба, но не и кльощава. Цял живот ходеше на плуване, а като студентка в „Уелзли“ дори бе участвала в състезания.

Пенсионира се преди девет години, когато се роди първото й внуче. Искаше да помага на Джули и за нея това бе удоволствие, но й липсваше работата като учителка. Любимият й ден от септември беше първи, когато лятната ваканция свършваше и тя се връщаше в класната стая. Все още помнеше удоволствието, което изпитваше от мириса на нов тебешир, литературните цитати, написани върху хартия за художествен печат, които тя всяка година закачваше на таблото, празните бележници с имената на всеки ученик в края на страницата, пълни с обещания.

Преподаваше английски език и литература на втори и трети курс. Други учители правеха всичко по силите си, за да избегнат децата на тази възраст, но тя обожаваше възпитаниците си. Дори най-обърканите и най-дразнещите имаха какво да предложат, ако се постараеш да надникнеш под повърхността. Някои учители никога не се занимаваха с подобни проблемни тийнейджъри, докато тя ги поемаше с готовност.

Единственото дете, до което така и не успя да достигне, бе собственият й син. Това бе най-големият й провал. Всички очакваха да напусне работа, след като се омъжи, както правеха повечето жени, и тя наистина напусна за известно време, за да бъде с Теди и да отстъпи място на друг през последните години на Депресията. По онова време гледаха с неодобрение на работещите момичета, особено на омъжените. Повечето училища в страната дори отказваха да вземат жени на работа.

Тя обаче копнееше да се върне в класната стая и щом Джералд се прибра от войната, започна да преподава отново, след десет години. Беше необичайно мъж с положение като съпруга й да позволи на половинката си да работи. Джералд обаче я разбираше и знаеше какво означава за нея преподавателската работа.

С течение на годините децата се променяха. Беше странно и същевременно поучително да се превърне в спирка и убежище за всички момчета и момичета на петнайсет и шестнайсет в града. Родителите също се променяха с времето, към по-добро. Тя разбираше, че причините за лошите родителски грижи са в тежкото детство. Това бе просто омагьосан кръг. Мразеше родителите, които проявяваха жестокост и изпращаха децата си на училище със синини по ръцете и краката, без да изпитват срам. Тя не си бе позволила нито веднъж да удари сина си, не позволяваше и на Джералд, въпреки че по онова време всички го правеха.

Приятелката й Рути все още преподаваше и я държеше в течение за новостите. Наскоро се отби и донесе брошура, озаглавена „Как да разберете дали детето ви е потенциално хипи и как да постъпите“.

Ивлин прочете издайническите признаци:

1. Неочакван интерес към култ, вместо към общоприетата религия.

2. Неспособност да поддържа индивидуална любовна връзка, повече го привличат „груповите“ преживявания.

3. Склонност да говори с неясни философски термини и никога да не се спира на въпроса.

4. Иска пари, но няма желание да работи, за да ги изкара.

5. Засилен, дори прекален интерес към поезията и изкуството.

6. Непрекъснато се подиграва на всички форми на организирано правителство.

7. Винаги се смята за прав, никога не признава допуснатите грешки.

8. Непрекъснато отсъства от училище.

9. Склонност да излиза на срещи единствено с представители на други раси и вероизповедания.

На последната страница от брошурата беше включена бележка от психиатър, която Рути й прочете на глас с ужасен акцент: „Напълно естествено е някои от тези признаци да се проявят при напълно нормални подрастващи. Когато обаче повечето от изброените характеристики са налице, детето е на път да се превърне в «хипи». Има и очевидни признаци — като рошава коса и прекалено модерни дрехи. Само те обаче не правят «хипито». Понякога това е просто бунт. Трябва да се разговаря с децата — разговорите могат да се окажат много болезнени, — за да създадете доверие у младите хора. Те до последно ще отричат, че се държат враждебно. Докато въпросната враждебност не излезе наяве, децата ще са склонни да се бунтуват. Проявете разбиране и бъдете по-толерантни. Пубертетът е изключително труден период.“

Рути бе избухнала в смях, но Ивлин се замисли за по-голямата си внучка, Мелъди, която само след няколко години щеше да се сблъска с всичко това.

Дъщерята на Бернадет започна да нервничи и заподскача на пети.

— Хайде да си ходим, мамо.

Бернадет продължаваше да се усмихва, широко, непрекъснато, като тиквен фенер. Не обърна никакво внимание на детето.

— Имате ли си някакво занимание? — полюбопитства тя.

— О, да — увери я Ивлин. — Имам две внучки.

Истината бе, че напоследък не ги виждаше често. Преди Теди да замине, тя ги вземаше от училище два пъти в седмицата и обикновено ги гледаше в събота вечер, за да могат Теди и Джули да излязат. Винаги бе замислила какво да правят — папиемаше в задния двор или печене на сладки в кухнята. Обичаше да им чете от същите книжки, на които й бяха чели като дете. Понякога им измисляше приказки и се радваше, когато харесваха някоя и я молеха да им я разказва отново и отново. Джули обаче не я беше молила да ги гледа от два месеца. Когато Ивлин ги канеше на гости, Джули отговаряше, че са много заети и нямат време да дойдат.

Ивлин освободи чистачката, тъй като нямаше смисъл някой да й чисти банята и да оправя леглата, след като тя разполагаше с предостатъчно време. Майката на Джералд, лека й пръст, щеше да остане ужасена, но тя открай време бе на мнение, че Джералд и Ивлин живеят прекалено скромно. Ивлин не се интересуваше от показността, която богатите демонстрираха на благотворителни балове, и макар Джералд да обичаше да играе голф, предпочитаха да се приберат у дома, вместо да търпят досадните социални ангажименти. Тя излизаше единствено заради любимите си благотворителни организации или с избрани двойки от техния кръг, чиято компания допадаше и на двамата, и веднъж в месеца, в неделя, обядваше с Рути.

Тъй като Джули престана да пуска децата, Ивлин беше сама през повечето време и с тъга си припомняше детството си в Ню Йорк. Беше отгледана от гувернантка, най-малкото от четири деца, а разликата й с предишното бе петнайсет години. Сега й се струваше, че появата й на този свят е била просто грешка. Баща й вечно работеше. Ивлин го виждаше за половин час вечер, докато пиеше шерито си. Викаха я при него, когато той пожелаеше, след това бързо я извеждаха.

Майка й, изглежда, малко се дразнеше от съществуването й. Беше се надявала да води свой живот по това време. Ивлин си я спомняше като висока, забележителна жена, готова за лекция на суфражетките, облечена с дълга черна рокля и бели ръкавици, наметната с пелерина от норка, обута с черни ботуши. Носеше черна шапка с черно перо от щраус. Родителите й сигурно са били влюбени някога, но после си проговаряха единствено за да се скарат.

Като дете, Ивлин откриваше приятели и интересни занимания на страниците на любимите си книги — повечето бяха романи за дръзки героини с огромно въображение. Любима й беше „Малки жени“. Беше я чела поне петдесет пъти. Все си представяше, че сестрите Марч са нейните сестри.

Напоследък четеше по две книги на седмица. Обичаше викторианските писатели, най-много Дикенс и Елиът. Обожаваше Джейн Остин. Най-голямото й удоволствие беше да седне следобед край езерото и да чете поезията на У. Б. Йейтс или Елизабет Барет Браунинг.

Докато беше бременна с Теди, се страхуваше да не роди дете, което мрази да чете. Все едно ражда извънземно. Това обаче бе една от силните страни на Теди. Той много обичаше да чете — поне като момче. Обожаваше „Тайната градина“ и навремето тя бе решила, че това е знак, че си има чувствително дете, готово да проявява състрадание. Освен това постоянно разнасяше плюшеното агне, което наричаше Агънце-Багънце. Така и не разбра защо тя не му позволи да го занесе в училище. Разплака се. Имаше къдрици, руси масури, които сърце не й даваше да отреже. Как стана толкова коравосърдечен?

Ивлин не слушаше Бернадет.

— На колко са? — попита Бернадет, очевидно за втори, може би дори за трети път.

— Моля? — попита на свой ред Ивлин.

— На колко са внучките ви?

— На девет и седем. Живеят в града.

Побъбриха още малко и най-сетне се сбогуваха. Ивлин излезе на слънце, на пълния с хора пазар, и се отправи към месарницата, където четири млади жени чакаха на опашка. По-възрастна дама пред тях никак не бързаше и искаше да види всяко парче месо.

— Рибица за осемдесет и девет цента на половин килограм? — подхвърли тя. — Става ли поне?

Ивлин се усмихна немощно на последното момиче на опашката и се нареди зад нея. Гъс, месарят, й помаха и тя му отвърна. Погледна си часовника. Самолетът на Теди със сигурност бе вече на летище „Логан“. Тя отправи безмълвна молитва да е кацнал безпроблемно.

Започна да върти годежния си пръстен, нервен навик. Носеше го толкова отдавна, че под него се бе очертала гладка бяла кожа, сякаш пръстенът я защитаваше от възрастта и сухото време, от слънцето и бръчките, от всичко.

Не бе от хората, които се увличат по бижута, но този пръстен беше изключение. Много го обичаше. Дори след четири десетилетия брак понякога го гледаше дълго. Беше уникален — с два едри, кръгли стари диаманта, рязани в Европа — в дизайна наречен байпас. Двата края на халката се срещаха над пръста, но вместо да образуват кръг, се увиваха около камъните като лози от малки диамантчета. От всяка страна имаше по три маркизита, в които всеки внимателен наблюдател би забелязал листа. Повечето годежни пръстени бяха с по един едър диамант, понякога с по три. Два бяха рядкост, но за нея бяха напълно естествени — с Джералд бяха двама, запечатани в камъка за вечни времена, любовта им бе силна, неподвластна на времето, също като диамант.

Преди години беше завещала пръстена на Джули.

Беше изработен от лондонски бижутер през 1901-ва и бе от личната колекция на госпожа Пиърсол. Тя настоя Ивлин да го вземе. Диамантите бяха още по-стари, поне на прабабата на Джералд. Той каза на Ивлин, че може да си избере пръстен от „Тифани“, но тъй като искаше да достави удоволствие на новата си свекърва, тя прие подаръка. Семейство Пиърсол бяха от хората, които вярваха, че бижутата, произведенията на изкуството и мебелите трябва да останат в семейството. И тя харесваше това у тях.

— Отива ти — каза Джералд в деня, когато й го подари. — Това би трябвало да е цвете, нали? Погледни, вече е изцяло твой.

Посочи вътрешната страна на платинената халка. Беше поръчал да гравират галеното име, с което я наричаше: Иви.

Понякога тя се чувстваше неудобно заради пръстена. Беше красив, но толкова фрапантен, че се страхуваше да го носи в училище или пред родителите на учениците си. Не искаше да създава погрешно впечатление. Подобен пръстен говореше, че с Джералд са богати. Беше направен за по-нежна жена, която разчита на персонал, никога не оправя легла и не пише на черна дъска. Камъните толкова стърчаха над халката, че тя вечно закачаше по нещо с тях, изтегляше нишки от пуловера си или някой косъм се пъхваше под коронката.

Години след като се омъжи за Джералд, годежният пръстен от първия й брак висеше на верижка на врата й. Когато отидоха на екскурзия на гръцките острови — Теди беше още дете, — тя свали верижката и я остави върху хавлията, за да поплува. Върна се и не я намери. В този момент имаше чувството, че първият й съпруг, Натаниъл, е умрял отново. Хората реагираха странно на някои вещи. Пръстенът бе най-обикновена халка с мъничък смарагд — зодиакалния й камък, — въпреки това тя го ценеше така, сякаш струваше милиони.

Най-сетне дойде и нейният ред и тя плати за три килограма ребра, които бе поръчала преди няколко дни. Гъс ги опакова в дебела хартия и ги прибра в кафяв хартиен плик.

— Това месо обикновено се приготвя в неделя — отбеляза той, докато й връщаше ресто. — Да не би поводът да е специален?

— Вече сме пенсионери. Неделя, вторник, на нас ни е все едно! — Ивлин се стараеше да говори весело, но думите й се сториха потискащи.

В цветарския магазин се опита да се поразведри и купи далии, орхидеи и рози. Букетът се получи толкова голям, че едва успя да го обхване с едната си ръка. Налагаше се да остави покупките в колата и едва след това да отскочи до пекарната. Беше поръчала кокосова торта в „Олин“. Друг път щеше да направи тортата сама, но щом си помислеше за обяда, се чувстваше объркана и решаваше, че нещо друго е по-важно — или трябваше да прибере летните дрехи, или да извади зимните. Трябваше да измие и прозорците.

Върна се в колата и остави месото и цветята на задната седалка. Забеляза на пода малката розова панделка, която внучката й Джун си беше слагала безброй пъти. Въздъхна и я вдигна, плъзна пръсти по материята, дори я поднесе към носа си, за да провери дали не носи сладкия аромат на детето. След малко я пъхна в чантата си. Най-добре да не мисли за това точно сега.

Беше решила да направи сос от авокадо преди обяд, тъй като младите, изглежда, много го харесваха. Щеше да поднесе любимите си топчета от сирене и пълнена целина, да направи салата „Уолдорф“. Прехвърляше съставките наум, когато мина покрай книжарницата и се обърна към витрината, за да се огледа.

От другата страна на стъклото стоеше Джули. Погледите им се срещнаха. Ивлин се усмихна и тръгна към вратата.

Джули се обърна и закрачи към дъното на книжарницата.

Ивлин я заболя, но забърза след нея и отпусна ръка на рамото й.

— Здравей.

— Ивлин, моля те, остави ме — прошепна тя.

— Джули, миличка.

Най-сетне Джули се извърна към нея. Ивлин забеляза, че е плакала.

— Ти знаеш ли, че той си идва? — попита младата жена.

Ивлин кимна.

— Знаеш ли какво иска от мен?

Тя се сви.

— Не.

— Иска развод.

Ивлин усети как сърцето й се пропуква също като тънък лед.

— Трябва да има някакво основание — рече Джули. — Някой трябва да е извършил прелюбодеяние, да е изоставил другия, да е импотентен или непрекъснато пиян, или жесток побойник.

„Прелюбодеяние“, помисли си Ивлин, но Джули продължи:

— Не е виждал децата си от пет месеца, дори не им се е обаждал, а когато най-сетне благоволява да се обади, ми казва, че адвокатът му е предложил да запише в молбата тормоз. Очевидно това се доказва най-лесно, защото за всичко друго не могат да призоват свидетели. Каза, че ще ми направи услугата да не споменава, че съм го хванала с друга жена в леглото. Щял да ми направи услуга! Иска да се изправя в съдебната зала и да кажа, че ми е насинил окото, че ме е удрял в лицето, че ме е блъскал в стената. Аз пък трябва да намеря приятелка или съседка, които да потвърдят, че са видели всичко. Дори предложи ти да се явиш.

— Но това означава да лъжесвидетелствам — възмути се Ивлин.

— Той каза, че хората го правели непрекъснато.

Почувства се засрамена, сякаш тя беше виновна за онова, което той искаше. Как бе възможно синът й да иска собствената му съпруга да лъже за нещо толкова ужасно? Нима наистина бе повярвала, че той се връща, за да се сдобрят? Беше я лишил от семейството й. Ощетяваше и децата си, и съпругата си. Беше дълбоко възмутена от егоизма му. Теди бе почти на четирийсет и дори не се замисляше как ще повлияе решението му на другите.

— Джули, това е лудост. Теди се е побъркал.

— Ще заведа момичетата в Юджийн, за да съм близо до нашите — призна Джули.

Ивлин кимна.

— Това ще се отрази добре на всички, докато нещата се изяснят.

Джули я погледна в очите. На Ивлин й се стори, че забеляза едва доловими следи от нежност на лицето й.

— Заминаваме завинаги, Ивлин.

Ивлин се почувства така, сякаш я бяха ударили.

— Не заминавай — помоли тя. — Още не е прекалено късно. Можеш да му кажеш, че няма да се съгласиш на развод. Не му позволявай да определя всички правила.

— Знам, че се опитваше да направиш нещо добро, но те моля да не го правиш. Умолявам те. Върви си.

— Но…

— Много те моля — настоя Джули. — Замесени са адвокати. Не трябва да разговарям с теб.

На Ивлин й се прииска да каже, че ще свидетелства в нейна полза, ако се стигне дотам. Искаше да каже, че днес следобед ще убеди някак сина си да се върне завинаги.

Вместо това кимна и се отправи към вратата. Намери сили да купи торта от пекарната и да излезе на заден ход на улицата, но след като шофира известно време, се разплака. Хлипаше дълбоко и звукът я накара да заплаче още по-сърцераздирателно. Сълзите й не спряха чак до дома.