Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (18)

2012 г.

Ейва, Мей и Оливия щяха да си направят прически във фризьорски салон, наречен „При Габриела“. Мона и Кейт чакаха реда си на пластмасови столове в средата на стаята. Вече бяха минали два часа, откакто ги гласяха, и маникюрът им беше готов. Мей беше уредила всичко. Когато попита Кейт дали знае някое хубаво салонче наблизо, тя я погледна недоумяващо. Не си беше правила маникюр от бала. Затова Мей провери онлайн и откри този провинциален салон за красота, където гласът на Франк Синатра се носеше от високоговорителите, а жена с бухнала коса и двете й дъщери работеха заедно. Високите им токчета тракаха по жълтия линолеум. Една от дъщерите, Лулу, беше бременна в шести месец. На Кейт й стана неудобно, че е на крака целия следобед заради тях, но Лулу обясни, че се чувствала чудесно.

Кейт наблюдаваше Ейва, потънала в роба, която беше поне седем номера по-голяма, а краката й висяха от стола. Дъщеря й беше в рая, докато Габриела сплиташе косата й на плитка. Единствено Кейт подстригваше косата на Ейва. Първия път се разплака, докато кестенявите кичури падаха по пода.

— Готова ли си за още лак? — попита Габриела.

— Да, благодаря — отвърна Ейва с онова гласче, на което разчиташе, когато трябваше нещо да й се размине.

Кейт затвори очи и се опита да се престори, че това не се случва.

Откакто дойдоха в салона, тема на разговор беше сватбата. Те бяха единствените клиенти.

Започна се още когато влязоха. По-малката дъщеря на Габриела със странното име Ру попита:

— Какъв е поводът?

— Братовчед ни се жени — отвърна бързо Мей.

— Леле! Денят е само за сватба. Така им е било писано.

— Аз ще нося цветята — похвали се гордо Ейва.

— Цветята, значи. Тогава трябва да измислим нещо наистина специално за теб.

Кейт забеляза ревността по лицето на племенницата си. Стана й мъчно за Оливия.

Ето че Лулу попита:

— Как са се запознали влюбените? Аз се запознах със съпруга си в March.com. Вие знаете ли, че една от всеки пет женени двойки се запознават онлайн? Пробвах и eHarmony, но там попаднах на купища християни, които живееха с майките си.

— Лулу — смъмри я Габриела. — Извинявайте. Тя не знае кога да млъкне.

— Така си е. Онлайн агенцията ми свърши работа. Момчетата ми намигаха от сутрин до вечер! Така се казва, намигам. Натискаш едно копче и то ти казва, че някой ти намига. Не отговорих на нито един от тях. Всяка маймуна може да натисне копчето. Истинският мъж ще отдели време, за да ти напише имейл, ако е заинтригуван, както направи моят Роби. Много беше сладък, забавен, но не прекали в нито едно отношение. Най-неприятно е, когато се хвърлят с главата напред и започнат да ти разказват историята на живота си. Оженихме се шест месеца след като се запознахме. На мен ми е втори брак, който, честно казано при повечето хора се получава по-добре от първия. — Тя вдигна ръка. — Може би не трябва да го казвам, ако вие, дами, сте все още с вашите ПС.

— ПС ли? — учуди се Кейт.

— Първи съпрузи.

Кейт отвори уста, за да отговори, но Мей я изпревари:

— С първите сме, но по принцип си права. На баща ни, например, му е много по-добре с недодяланата дъртачка Джен, отколкото с мама. Не се сърди, мамо.

Мона сви рамене.

— Изобщо не се сърдя.

„Джени недодялана ли беше?“ Според Кейт не беше вярно.

— От първия брак нямах деца, слава богу — продължи Лулу. — Аз бях на двайсет и три и цялата работа продължи само година. Наричат го брак за проба. Много ги има напоследък. Според мен интернет е най-доброто за неомъжените момичета. Не е чак толкова добър за женените хора покрай порното и аферите във Фейсбук. Познавам много жени, чиито съпрузи са се свързали с някоя стара съученичка и докато се усетиш, той заминава в командировка, а след това иска развод. — Тя показа с пръсти кавичките на „командировка“. — Като се замислите, това е първият път в историята, когато всеки от двойката си има собствен свят, за който половинката не знае нищо. Всички имат мобилни телефони и имейли. Сега е по-лесно да се изневерява.

Кейт си каза, че това интересно, но Габриела, изглежда, се притесни от дрънканиците на дъщеря си.

— Булката защо не дойде? — попита тя, за да смени темата. — Кой ще й прави косата?

— Няма булка — уточни Кейт. — Двама младоженци.

— Аха — отвърна Габриела, докато се опитваше да осмисли чутото. Изглежда, търсеше подходящите думи и най-сетне ги намери: — Къде са се регистрирали?

— „Крейт енд Баръл“ и „Сюр ла Табл“ — отвърна Мей. — Имат страхотен вкус. Страницата им в брачния сайт е трепач.

Кейт не я беше виждала, но помнеше вечерта преди няколко години, когато Каролайн, нейна приятелка от колежа, й се обади задъхано.

— Току-що попаднах на регистрацията на Евън в брачния сайт — започна тя.

Евън беше гадже на Каролайн в университета преди шест години.

— Онази гъска, за която се жени, искала „Споуд“. Тя да не би да е на сто години? И, о, боже, чаршафи със зеброва шарка. Те дом ли ще създават, или бордей?

— Аз се омъжих на двайсет и шест — заговори Мей. — Никой от приятелите ми нямаше пари. Получих ужасни подаръци.

— Мей! — скара й се Мона. — Говориш ужасни неща.

— Самата истина! Ако знаеш колко завиждах на умните хора, които изчакаха и се ожениха по на трийсет и няколко. Скоро купих на Лиз миксер от „Кичънейд“. Ами сегашните мом партита!

— Моля те, не казвай мом, защото започва да ми се гади — прекъсна я Кейт.

— Добре. Момински партита — натърти Мей. — Шаферките на Марлина я заведоха на Търкс и Кайкос за цяла седмица! Аз пък изкарах само една вечер в Поконос.

— След като на хората чак толкова им се иска да се женят, защо им е цялата тази суматоха? — попита Кейт. — Не трябва ли да запазим подаръците и екскурзиите за времето, когато приятелите ни наистина имат нужда от тях? Когато някой остане без работа или кучето му умре.

Мей я погледна слисано, но не отговори.

— Това е другото при вторите бракове — рече Лулу. — Сватбите са по-хубави. Първия път трябва да правиш онова, което другите искат. Втория път вече са вдигнали ръце от теб, така че всичко е както ти го искаш.

Мобилният на Ру завибрира на плота пред нейното огледало.

— Имаш ли нещо против да отговоря? — попита тя Мей и изскочи през мрежестата врата, без да дочака отговор.

— Много се извинявам — обади се Габриела. — Това е безобразно и непрофесионално.

— Няма проблем — отвърна Мей, но Кейт си помисли, че подобно нещо не би се случило в изтънчен салон в Ню Джърси.

— При нея положението е тежко — каза Лулу. — Влюби се в убиец. Видя го в новините и страхотно си падна по него. Написа му писмо, той отговори и година по-късно се ожениха. Само че на него не му беше позволено да присъства на сватбата, затова братовчед ни зае мястото му в съда. Сега тя изтърча навън, за да проведат единствения позволен разговор за деня. Жалка работа.

— Достатъчно! — разпореди се Габриела.

— Никога не са се докосвали! — продължи бързо Лулу, сякаш изпитваше отчаяна нужда да пусне тази последна перла от информация, в противен случай щеше да се пръсне.

— Лулу! — предупреди я отново Габриела.

Кейт искаше да научи повече. Колко необикновено! Колко впечатляващо!

Мей изглежда мислеше, че е справедливо и тя да издаде семейна тайна.

— Сестра ми трябваше да занесе диамантените пръстени на церемонията довечера, но вече изгуби единия.

Жените ахнаха.

— Не може да бъде! — възкликна Лулу и покри лице с ръце.

— Много ти благодаря — обърна се Кейт към Мей.

— Сигурна съм, че ще излезе отнякъде — обади се Габриела.

Замълчаха. Кейт запрелиства списание и почти веднага попадна на реклама за диамантени пръстени.

„Вселената ми прави гадна, ама много гадна шега“, помисли си тя.

На рекламата се виждаше манекенка с безкрайни крака в тясна черна рокля. Отдолу пишеше:

„Лявата ти ръка вижда червено и си мисли за рози.

Дясната ти ръка вижда червено и си мисли за вино.

Лявата ти ръка вярва в блестящите доспехи.

Дясната мисли, че рицарите са за вълшебните приказки.

Лявата ти ръка казва: «Обичам те.»

Дясната ти ръка казва:

«И аз се обичам».

Жени по света, вдигнете дясната си ръка.

Диамантът е за нея. Научете повече на Adiamondisforever.com“

— Гадост — промълви Кейт и затвори списанието. — Пръстен за дясната ръка ли? Значи сега трябва да мислим, че е символ на успех, ако сами си купуваме диаманти.

— О, да — заприглася Лулу. — От известно време е много модерно. Въпреки това още искаме да ги получаваме от мъжете си.

Погледна към ръката на Кейт и побърза да извърне очи.

Мей обясни:

— Сестра ми е последният човек на земята, който би си купил диамант.

Двете тръгнаха да разглеждат годежни пръстени за Мей още докато с Джош бяха гаджета. На двайсет и две, Кейт беше с гаджето си от колежа, Тод, вече три години; Мей и Джош бяха заедно само девет месеца. Мей обаче й напомняше, че е четири години по-голяма и е готова за брак. Тя пристигна в бижутерийния магазин със снимки. Кейт я наблюдаваше как описва какво точно желае на възрастния господин от другата страна на щанда.

— Един карат до един и половина, кръгъл диамант, съвършен или поне с много добра шлифовка, обковът да прикрива дефекти или несъвършенства. Платинена халка, може с няколко камъка отстрани. Бюджетът ни е осем хиляди долара, максимум десет.

Кейт наблюдаваше сестра си. Сякаш я беше обладало извънземно. Та това беше Мей, чието най-скъпо бижу бе тънката верижка, която получи за абитуриентския си бал. Същата тази Мей купуваше дрехите си от „Баната Рипъблик“. Уплаши се, когато видя тази й страна. Дали повечето жени се държаха така? Мъжът в бижутерията не трепна, дори остана доволен.

— Да видя какво може да се направи по въпроса — рече той. — Ще извадя няколко, за да ви ги покажа.

Влезе в задната стаичка и двете зачакаха пред дългия остъклен плот, на който се виждаха стотици пръстени — изправени, с празна чашка, като устичка на дете, на което му липсва едно зъбче, — в очакване да бъде поставен диамант. Кейт си мислеше, че пръстените се продават готови. Цялата тази работа й се стори напълно безлична.

— Все едно си в мола и сам си приготвяш пица — подхвърли тя.

Мей не й обърна внимание. Бе приковала поглед във витрината, сякаш зад нея виждаше новороденото си дете.

Мъжът се върна с четири малки плика. Изсипа скъпоценните камъни и нареди няколко модела халки на плота. Мей пробва всичките, като всеки път искаше мнението на Кейт, чиито оценки се движеха по скалата от „Мхм“ до „Става“.

— Искаш ли да пробваш някоя? — предложи й Мей.

— А, не, благодаря.

— Мисли си, че не е по диамантите — обясни Мей на мъжа, който изгледа Кейт така, сякаш току-що се е отказала от живота си. Тя винаги се притесняваше в магазините, за разлика от майка си и сестра си, които постоянно я обсъждаха с продавачите, все едно я няма. „Мисли си, че не изглежда добре по бански. Според нея нещо не е наред с лачената кожа…“

Мей отново се концентрира върху себе си.

— Харесват ми гравюрите на тази халка, но сърцата ми идват малко в повече. А и камък от един карат не е ли прекалено голям за този модел?

— Всички са ръчно изработени от двама братя от Синсинати — обясни той. — Металът се работи лесно. Могат да изпилят тези сърца и да им придадат нова форма.

— О, страхотно — кимна Мей.

След два безкрайно дълги часа за Кейт Мей най-сетне реши. Мъжът записа всичко на лист хартия с нейното име и с уговорката, че ще предаде на Джош да се отбие при Ханк, когато пръстенът е готов.

— Наистина ли така се прави? — учуди се Кейт.

— Откровено казано — деликатно подхвана той, — обикновено мъжете идват сами и просто избират нещо. Лично на мен повече ми допада вашият начин, момичета. Когато дойдете с майка си или с приятелка и го изберете лично, носите пръстен по вкуса си. Това е по-съвременният, практичен подход.

— Правото на избор на жената! — заключи Кейт.

— Именно — допълни мъжът.

Сестра й я прониза с поглед.

В колата Мей се обърна към нея.

— Защо изобщо идваш с мен, щом се държиш така?

— Как?

— Знаеш какво имам предвид.

— Просто не бях подготвена за това — отвърна Кейт. — Човек би си помислил, че вземаш най-важното решение в живота си, а ти просто си купуваш някакво бижу.

— Изборът на пръстен е изключително важно решение — продължи Мей. — Дори формата говори много за човека.

— Какво точно?

— Ами например квадратен камък означава, че си старомодна. Докато кръглият — че си стилна, но и в крак с модата.

— Откъде знаеш това?

— Просто знам. Имам приятелки, които наистина съжаляват за избора си или са се оставили да ги уговорят да вземат не чак толкова добър пръстен. Много рядко се срещат хора, които са напълно убедени, че са избрали точния пръстен.

— Мисля си, че ако заместиш думичката „пръстен“ с „мъж“, ще те разбера по-добре.

— Това има голямо значение, не разбираш ли? Символизира нещо важно.

— Да, висша форма на консуматорското общество. Виж, просто не знаех, че тайно си била обсебена от диамантите през последното десетилетие. Това е.

— Да знаеш какво искаш не е равносилно на обсебване — отвърна Мей. — Не го превръщай в драма.

— Ти изобщо знаеш ли защо го искаш? — попита Кейт.

— Да. Защото е красив.

— И това е достатъчна причина да…

— Какво? — Мей зае отбранителна позиция и я предизвика да продължи.

Настроението на Кейт помръкна. Беше убедена, че заслужава похвала, задето толкова дълго и геройски премълчаваше очевидното. Но този път се отприщи.

— Да станеш съучастник на брутални режими в изнасилвания и убийства на невинни африканци, за да можеш да носиш лъскава красива дрънкулка до края на живота си.

— Как може да си такава „черна станция“ — ядоса се Мей и удари волана. — Трябваше да взема Ким или мама, или просто да дойда сама.

— Наистина, защо ме покани да дойда?

— Мама реши, че може би ще ти хареса и ще промениш отношението си към брака.

— Мили боже!

Бяха планирали да вечерят заедно, но Мей я остави на спирката на метрото, без да се сбогува.

На сватбата на Мей и Джош, планирана за следващата година, щеше да има блус бенд от Мемфис, фонтан от шампанско и (освен триетажната торта) мелба бар. Сладоледът се сервираше в миниатюрни пластмасови бейзболни каски — половината с надпис „Марлинс“ в чест на семейството на Джош от Флорида, а другата половина — с „Метс“. Сватбеният агент, нает от Мей, се казваше Дебора и главната й задача сякаш бе да й напомня, че „това е най-важният ден в живота й“, ако Мей понечеше да се безпокои за разходите. Макар че организацията на събитието надхвърли четирийсет хиляди долара, Мей не спираше да обяснява на всички, че щяло да бъде „скромно забавление.“ Снабди шаферките си с лъскави розови суичъри с цип и надпис на гърба: „Аз съм с госпожа Роузън.“ В края на вечерта всички гости получиха по едно кенче бира „Буд Лайт“ с термоизолация от стиропор с посвещение: „Мей и Джош, 30 септември 2000. За спомен и за да си охлаждате бирата!“

Оттогава винаги когато Кейт зърнеше диамантения пръстен на сестра си, се чувстваше неловко. Не понасяше мисълта, че този общоприет символ на любов и съвършенство е напълно несъвместим със самото естество на брака — дори най-сполучливият брак бе донякъде мърляв и отегчителен. Отхвърляше наложеното схващане, че отношенията могат да са съвършени само защото двама души са стигнали до брак. Докато Мей и Джош не бяха женени, Мей й разказваше за съмненията и страховете си, когато го хванала да разговаря по телефона с бившата си, както и за мнението си, че го намира мързелив и без амбиции. Но всички тези теми отпаднаха след годежа им. Пръстенът и сватбата сякаш й запушиха устата.

Кейт се намести на пластмасовия си стол. Искаше й се да си тръгне, но осъзна, че вероятно ще висят в салона поне още час. Запрелиства поредното списание.

Беше на последната страница, когато получи есемес от Джефри: „Не мога да го направя.“

Не се изненада, макар че преди няколко часа бе изглеждал съвсем спокоен. Явно съмнението бе неизбежна част от преживяването — като се почне от избора на торта и колебанието между диджей и оркестър. Всеки, който изпитваше съмнения, търсеше нея. Кейт обичаше да си мисли, че е заради умението й да изслушва, но осъзнаваше, че просто представлява друга категория — единствено тя не се бе омъжвала и никога нямаше да го направи. Колебаещата се страна можеше да сподели с нея всичко, без да се притеснява, че ще я засегне по някакъв начин.

Мъжете играеха голф във „Феърмаунт“. Досега не бе чувала Джеф или Тоби да се интересуват от голф, но нали бяха сватбари, а сватбарите непременно играеха голф, така както се регистрират в общината, подлагат се на диети и таят задни мисли.

„Идвам да те взема“, отговори тя.

— Трябва да тръгвам — каза на Мей. Ру оформяше косата й на кок.

— Какво? — учуди се Мей. — Защо?

— Джефри е в предстартова треска.

— Аха — отвърна Мей. Пет пъти беше канена за първа шаферка и бе наясно с подготовката. — Ами косата ти?

Още преди няколко седмици се бе опитала да им обясни, че няма нужда да си прави прическа. Вместо да се повтаря, просто каза:

— Прическата ми няма да е от голямо значение, ако останем без един младоженец.

— Ще се справи — увери я Мей. — Нормално е.

— Знам. Все пак трябва да отида. Ще можеш ли да прибереш Ейва вкъщи?

— Разбира се.

— Нали ще останеш с леля Мей и баба? — попита Кейт.

— Аха — отвърна Ейва.

Кейт си помисли колко внимателно двамата с Дан бяха изградили определен начин на живот на дъщеря си — чист въздух, органични плодове и зеленчуци, училище „Монтесори“ от следващата година, макар че още не знаеше как ще плащат за него, полово неутрални играчки, подсказващи, че едно момиче може всичко. Въпреки това сега Ейва изглеждаше по-щастлива от всякога с яркорозовите си нокти и прическа.

Кейт поклати глава и се разсмя на път към колата. Щеше да се тревожи за това някой друг път.

Когато двайсет минути по-късно мина през портала на „Феърмаунт“, завари Тоби пред входната врата. Приближи се до него и спусна стъклото на пасажерското място.

— Благодаря, че дойде — каза той.

— Ти ли пусна съобщението? — попита тя. — Мислех, че е Джеф.

— Аз бях — отвърна той. — Исках да ти пиша бързо, така че никой да не забележи, и съм грабнал неговия айфон.

— Още ли играят?

— Да.

— Какво им каза, като тръгна?

— Казах, че цветарите са се обадили, че има проблем с черешовите цветчета.

— Звучи правдоподобно. Ами хайде. Качвай се.

Настани се до нея и тя му се усмихна. Братовчед й Джеф се бе запознал с него преди около десет години, точно когато Тод я заряза. Джеф и Тоби тъкмо бяха започнали да се влюбват, което при нормални обстоятелства предполага себичност, усамотяване, усещането, че на света сте само двамата. Но понеже тя страдаше, постоянно й отделяха време. Канеха я на вечери в събота, за да не остава сама. Уреждаха й срещи, като единственият им критерий беше човекът да не е обратен и да не е обвързан. Повечето опити бяха катастрофални, но тя оценяваше усилията им.

След четири години срещна Дан и четиримата започнаха да излизат заедно из Ню Йорк. Когато решиха да се преместят, най-голямото й притеснение бе, че ще са далеч от Тоби и Джеф. Но момчетата ги посещаваха през месец-два. Идваха за рождени дни, за четвърти юли и летни излети в планината. След десет години Тоби й бе толкова близък, колкото и Джеф.

— Знам едно много подходящо местенце — каза тя.

Барът представляваше старо дървено бунгало край пътя. При по-висока скорост не се забелязваше. Кейт и Дан бяха спрели там за по бира в деня, когато отидоха за пръв път до къщата. И тогава, както сега, барът бе почти празен. Вътре бяха само барманът и двама местни, седнали в ъгъла под оранжевата неонова реклама на „Буд Лайт“ във формата на каубойска шапка. Беше известно, че старата гвардия като тях не понася юпита като нея да се мотаят из долината.

— Две уискита — поръча тя на бармана. Обърна се към Тоби и забеляза премрежения му от сълзи поглед. — Миличък, какво става?

— Майка ми няма да дойде.

— Какво?

— Знаехме, че може да се случи така. Преди няколко дни ми каза, че не е сигурна дали е редно да приема действие, с което според нея ще ме прати в ада. Снощи разговаряхме и ми каза, че ще дойде. Но тази сутрин ни звънна, точно след часа на полета, и каза, че се е разколебала на качване в самолета.

— Много ми е мъчно, че е станало така — увери го Кейт.

— Не е заради това, честна дума — отвърна той. — Всъщност без нея ще стане по-лесно.

— Тогава какъв е проблемът?

Той заговори смирено и бавно, нещо нетипично за него.

— Как да ти обясня? Добре. Ами, когато се преместих в Ню Йорк в края на осемдесетте, щом някой умреше от СПИН, в „Таймс“ съобщаваха, че еди-кой си е загубил дългогодишния си приятел. Никога не пишеха — съпруг или партньор, а просто „дългогодишния си приятел“. Спомням си, че скоро след като се запознахме, с Джеф говорихме по този въпрос и той се ядоса. Според него това било омаловажаване на фактите. Трябвало да кажат нещо много по-значимо, като партньор или любим. Аз просто не можех да повярвам, че хората ще го приемат. Те трудно го приемаха дори когато използваха евфемизми.

— И? — подкани го тя.

Питиетата пристигнаха и те отпиха по глътка.

— Като дете си мислех, че съм болен и никога няма да бъда нормален. Наблюдавах родителите си, баба си и дядо си, лелите и чичовците си. В гимназията виждах как хората си намират момичета, а аз знаех, че ще остана завинаги сам. Сам до смъртта си, а оттам — в ада. В Ню Йорк понятието ад има отвлечен смисъл. Но там, където отраснах, ад съществува. Говоря за ад с главно „а“, като име на щат, като Синсинати. Често лежах буден и си мислех за това. Понякога дори съм мислил за самоубийство. Децата ме подиграваха безмилостно, сигурно защото усещаха, че съм различен.

Кейт го прегърна през рамо.

— Нашият пастор беше обсебен от това. Сега като си мисля, почти съм сигурен, че добре се прикриваше. Стоеше на амвона и — забравил войни, престъпления, глад, бедност — заклеймяваше най-страшното нещо на земята — хомосексуалността. Обясняваше как всичко това идвало от дявола, който се опитвал да изкуши мъжете да се държат така отвратително, за да ги подтикне към греха. Казваше, че всеки можел да се подаде на такива чувства, но трябва да се борим с тях. Според него сякаш цялата Библия се свеждаше до Содом и Гомор — бог мразел гейовете и разрушавал цели градове, за да го покаже. Баща ми побесняваше всеки път, щом се подхванеше тази тема. Ще си помислиш, че по стените на къщата ни пъплят рояци педалчета, толкова често говореше за това. Винаги ми се е струвало странно, още повече, че той всъщност не познаваше нито един гей. И тогава осъзнах, че ме подозира. Когато бях съвсем малък, ме биеше с колана си и естествено аз плачех. Кое дете не би плакало? Удряше ме, докато не млъкнех. Твърдеше, че това бил единственият начин да се увери, че няма да се извъдя някой женчо.

— Исусе! Какво правеше майка ти тогава?

— Понякога плачеше и се опитваше да го спре. Но повечето пъти не обръщаше внимание. Е, трябва да знаеш, че тогава не бях онзи Тоби, когото познаваш и обичаш. Бях добро християнче, на което ужасно много му се искаше родителите му да са доволни от него, затова и аз мразех гейовете. Мислех си, че заслужават да умрат, макар да осъзнавах, че донякъде и аз съм такъв. После, когато бях на петнайсет, една вечер в града арестуваха две момчета, които правели секс в кола. Едното не беше от града, но другото бе синът на зъболекаря и ходеше редовно на църква с родителите си. Беше двайсетгодишен. Изпратиха го в някакво лечебно заведение във Флорида. Върна се след година, ожени се за едно нещастно момиче и си родиха две деца.

— Мамка му! — ядоса се Кейт. Никога не бе споменавал това пред нея, нито пред братовчед й. — Джеф знае ли за това?

Тоби кимна.

— Когато изпратиха момчето там, баща ми се развихри. На шестнайсетия ми рожден ден каза, че ще отидем на вечеря в града. Боготворях го. Дори на шестнайсет, когато трябваше да знам, че е съвършен загубеняк, толкова се гордеех, че получавам специално внимание от него.

Кейт кимна и пресуши чашата си. Махна на бармана за още две. Мъжът гледаше „Бар Наздраве“ на телевизора, който висеше над главата му, и това й се стори много забавно. Прииска и се да го сподели с Тоби, но попита:

— И какво стана?

— Издокарах се и баща ми ме заведе в един ресторант за скара. Поръча огромно количество алкохол — бърбън, текила, шотове с водка. Изпихме всичко. Това беше във времена, когато алкохол се сервираше след осемнайсет години. Можех да мина между капките, но все пак беше забранено. Да се натряскаш със собствения си баща! През цялото време си мислех: „Уха! Старият най-после ме третира като равен.“ Към края на вечерята се започна — педалите това, педалите онова. Спомням си, че каза, че обратните трябва да бъдат разстрелвани на място. Не се замислих много, защото такъв си беше баща ми. Излязохме от ресторанта и аз се отправих към колата. Но баща ми ме спря: „Не, не отиваме натам.“ Нямах представа накъде ме води. Главата ми се въртеше, но не се възпротивих. Изминахме пеша около петнайсет-двайсет пресечки и стигнахме до някакъв разнебитен жилищен комплекс. Баща ми натисна един от звънците и вратата се отвори. Каза ми: „Връщам се веднага“.

След няколко минути се върна и заяви: „Всичко й е платено. Аз ще чакам тук.“

Кейт щеше да повърне, все едно се бе качила на влакче в увеселителен парк и се спускаше с всичка сила от най-високата точка.

— Баща ти е поръчал проститутка?

Той кимна.

— Ти какво направи?

— Бях ужасен. Мисля, че се разплаках. Дори не бях целувал момиче дотогава и всичко беше толкова объркващо. Освен това нали ни учеха, че сексът преди брака е грях. Жената беше на около четирийсет години и остана истински смаяна, като ме видя. Чудя се откъде баща ми изобщо познаваше такава жена, а тя сигурно се чудеше защо, по дяволите, ме праща там. Може и да е знаела.

— Правихте ли секс? — попита Кейт.

Той кимна.

— Страхувах се какво ще последва, ако не го направя. После с баща ми си тръгнахме и никой от нас не продума. Никога не споменахме този случай.

— И е очаквал, че заради това няма да станеш обратен? — попита тя.

Той се изсмя в недоумение.

— Очевидно. По-късно учих няколко години в Крисчън Колидж, както знаеш, и излизах с няколко момичета, но за не повече от месец-два. Бях си поставил за цел да ги водя у дома след няколко срещи, за да покажа на родителите си, че съм нормален. Но през по-голямата част от времето бях сам. Чувствах се най-самотният човек на земята. На деветнайсет се преместих да живея в Ню Йорк и това ме спаси. Боже, колко бях смотан! Пълен нещастник — спях, с когото ми паднеше, танцувах по цели нощи в гей клубове, носех впити по тялото тениски. Като хлапе в сладкарница, както се казва. Правех всичко извън нормите, защото истинската ми същност бе потискана и задушавана. Изведнъж се почувствах свободен. Винаги съм си мислил, че имам два живота — преди и след Ню Йорк. Двама различни мъже. Въпреки това не съм заличил старите рани, осъзнавам го.

— Не съм сигурна дали изобщо се възстановяваме от детството си — каза Кейт. — Просто реагираме срещу него.

— Все повтарях на Джеф, че не искам голяма сватба, но нали знаеш как обича да се увлича. Все пак това е и неговият ден. Иска ми се да го изживее както трябва. Но всичко това изглежда прекалено хубаво. Когато слушам как онези фанатици по телевизията ни обясняват, че хомосексуалният брак е просто стръмният път към полигамията или колко е нездравословно за децата, или каквото се сетиш, винаги се сещам за „Таймс“ и дългогодишните приятели. Дори не мога да повярвам, че коментират хомосексуалните бракове по телевизията. Това е истински напредък!

— Ами да! — съгласи се тя. — Тогава какъв е проблемът, миличък? Не е ли прекрасно всичко това?

— Да, но… Много отдавна не съм ходил на църква и си мислех, че съм приключил с нея. Въпреки това все дочувам в главата си едно тихо гласче да ми нашепва, че онова, което върша, е неправилно. Естествено, знам, че баща ми няма да е тук днес. Подготвен бях и за вероятността майка ми също да не присъства. Но обаждането й ме засегна по особен начин. Изглежда, държа на това повече, отколкото си давам сметка. Наистина има голям напредък, но ако сега отидем в родния ми град в Алабама, хванати за ръце, ще ни убият. Правилно ли е да се женим, щом толкова много хора отхвърлят такива бракове? Онази част от мен, която ме кара да се ненавиждам и която чува как хората защитават традиционните бракове, се съгласява с тях. Не мога да му го кажа, защото ще ме помисли за луд, и знам, че е прав, но какво ми помага това?

— Тоби. Днес се запознах с една жена, която се е оженила за затворник. Дори не са се докосвали. Той не могъл да присъства на сватбата. Да не ми кажеш, че това е общоприето само защото той има пенис, а тя — вагина? И че е много по-истинско от онова, което имате вие?

Той се разсмя от душа, с онзи дълбок, спонтанен, жизнерадостен смях, който тя толкова много обичаше.

— Къде се кри досега, по дяволите?

— В козметичния салон.

— Хм. Трябваше да се досетя — поклати той глава. — Благодаря, че дойде. Сега се чувствам малко по-добре.

— Разбира се.

— Джеф е обсебен от идеята да направи съвършен днешния ден. Само като погледнеш съвършените цветя, съвършената храна, съвършената градина и съвършеното време, забравяш, че не можеш да си наемеш съвършеното семейство, с което да го споделиш. Обвързан си със старото, скапаното, което винаги си имал.

Кейт го хвана за ръката.

— Не забравяй, че и аз съм твоето семейство. Позволявам на дъщеря си да се облече като принцеса само този път, макар да ми иде да повърна. Отгоре на всичко съм поканила Мей и Мона да останат у нас две нощи. Толкова много те обичам.

Той се усмихна.

— Оценявам го, наистина.

Тя усещаше как уискито притъпява усещанията й. Въртеше й се една идея, която вероятно не беше добра, осъзнаваше го, но продължи:

— Искаш ли да ти кажа нещо, което ще разсее мислите ти? — попита тя.

— Да, разбира се.

— Добре, но да знаеш, че ти го казвам само защото няма да можеш да мислиш за нищо друго, след като го чуеш.

— Изглежда пикантно. Давай.

— Загубих единия пръстен.

Той ококори очи.

— Определено не си представях, че ще чуя точно това. Давам ти шест плюс за елемента изненада. Сигурно разбираш, че Джеф ще те убие.

Почувства се истински доволна, че го накара да се усмихне.

— Не си ли бесен?

— Не. Ще го намерим, нали? Провери ли си джобовете? Да не си го пробвала тайничко или нещо подобно, и после да си забравила?

— Ха! Не. И двата пръстена стояха в кутийките си и в торбичката от бижутерския магазин. Оставих ги в кухнята. Тази сутрин едната кутийка липсваше.

— Взе ли отпечатъци?

— Не, но имам заподозрян.

— Оливия ли?

— Точно така.

— Казах на Джеф, че щом сме поканили Ейва, трябва да поканим и децата на Мей на сватбата. Така е редно. Но знаеш ли… Мей. Той не искаше да има нищо общо с нея.

— Напълно го разбирам. Сигурен ли си, че не си ми ядосан?

— Пръстените означават много за Джеф — отвърна той. — За мен — не чак толкова. Исках просто да купя нещо от „Блу Найл“ и да приключим.

— Какво е „Блу Найл“?

— Сайтът, от който можеш да си купиш диаманти с голяма отстъпка. Откровено казано, аз изобщо не исках да нося диамант.

— Браво на теб.

— Не поради хуманни съображения, а защото ги намирам за сладникави.

Тя се разсмя.

— Охо.

— Няма нищо специално в тях. Всички жени в „Денис“ имат по един.

— Кога за последно си бил в „Денис“?

Той се ухили.

— Все пак сме мъже. Не съм чувал мъжете да носят диаманти. Но според Джеф е модно. Казва, че след пет години всички мъже ще имат.

— Хм.

— Знаеш ли, че вече можеш да си купиш неконфликтни диаманти — каза той. — Има такива мини в Канада. Предлагат ги с лазерен отпечатък на микроскопична полярна мечка, кленов лист или нещо подобно.

— Да, чух, че дори някои от канадските мини са собственост на „Де Беерс“ — отвърна тя.

— О… Ами да, има дори и изкуствени диаманти. Правят ги в микровълнова фурна. Една фирма пък произвежда диаманти от пепелта на кремирани мъртъвци.

— Това е най-ужасяващата история, която съм чувала.

— Знам! Джеф наистина имаше фикс идея да си измислим сами пръстените. Така и стана в крайна сметка. Искаше да са уникални.

Кейт кимна. Прииска й се да сменят темата.

— Добре ли си? — попита Тоби.

— Да, напълно. Малко се понапих.

— Не, имам предвид изобщо. От известно време се каня да те питам. Изглеждаш някак различна. Отначало си мислех, че е въпрос на време — заради преместването тук и всичко около това. Но сега не съм толкова сигурен.

— Тук ми харесва — увери го тя. — И, естествено, обичам Дан и Ейва. Макар че се чувствам някак изгубена. Работата ми липсва. Имам чувството, че загърбих всичко, на което държа.

— Искаш ли да се върнеш в Бруклин?

— Част от мен го иска, но Дан е много по-щастлив тук.

Винаги се бе чудила на хора, които напускаха Ню Йорк. Докато живееше там, приятелките й постоянно разправяха колко по-хубав бил животът на друго място. Беше се впускала точно в такива разговори: „В Остин никога няма да ти се наложи да търпиш студа! Можеш да си наемеш къща за жълти стотинки! А в Портланд, Мейн, щом отвориш очи сутрин, виждаш океана!“

Но когато някой просто спре да говори и наистина напусне града, положението се променя. Да, Ню Йорк е като трън в петата, но си е Ню Йорк. Предполагаше, че да посещаваш разни места и да си останеш нюйоркчанин е едно, а да се преселиш — съвсем друго. Бившата й шефка живееше в Хорс Кънтри близо до Ню Джърси и пътуваше всеки ден. Веднъж бе казала на Кейт, че има моменти, в които направо й писва. Кейт очакваше своя момент. Някакъв душевноболен я събори на улицата, когато беше в начална бременност. Успя да се хване, преди да падне, но беше опасен инцидент и дни наред след това се питаше: „Това ли е знакът? Приключих ли с Ню Йорк?“ После обаче продължи да живее по обичайния начин. Година преди това в един горещ августовски следобед бе видяла как младо момиче пресича релсите и бе прегазено от влак №6. Кейт се бе свлякла на земята. Като се прибра, призна през сълзи на Дан: „Край. Повече не мога да живея в тази тъпканица и да споделям болката на всички.“ Но на следващата сутрин сълзите й бяха пресъхнали и тя се качи на влака, както обикновено.

В крайна сметка решителната стъпка не беше нейна. Дан искаше още едно дете. Искаше дървета, ливади и простор. Искаше съвместният им живот да бъде по-лесен, отколкото бе в Бруклин. Искаше да й спести обсебването от трагедии и да й предостави простички удоволствия. Кейт искаше същото, на теория, макар понякога да си мислеше, че не е създадена за спокоен живот. Все търсеше конфликтите — вестниците и сайтовете допълваха информацията.

— Защо не поговориш с Дан за това? — попита Тоби. — Вие сте най-сплотената двойка, която познавам. Можеш да му кажеш всичко.

— Не е това — отвърна тя. Знаеше, че може да каже на Дан абсолютно всичко и той дори би й помогнал да открие начин, за да се получат нещата. Но това бе толкова далеч от неговите желания. Единият трябваше да се жертва. Това бе най-трудното в един брак или отношения като техните: надеждите, страховете и щастието на единия зависеха от другия. Когато престанеш да приемаш тази зависимост, свършваш като родителите й — затъват в горчилка, гняв и самота.

— Харесвам Дан, но ти никога не си била от хората, които ще допуснат очакванията на другите да диктуват положението — каза Тоби. — Не започвай сега.

Тя се усмихна.

— Две хиляди и дванайсета сме — продължи той. — Не може ли да работиш дистанционно или да оставаш в града по няколко дни седмично, когато Ейва тръгне на училище? Знам колко обичаше работата си. Не ти ли се струва, че се отказа прекалено рано?

Думите му я стреснаха и трогнаха — дори в специалния си ден мислеше за нея.

— Може би си прав — каза тя и стисна ръката му.