Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (15)

2012 г.

След като остави Тоби и Джеф в хотела, на Кейт й се прииска да има още някоя задача, която да свърши, за да не мисли за пръстена. Само че нямаше какво, освен да се прибере у дома и да продължи да търси.

Завари зет си Джош да рита с момчетата в задния двор.

— Е? — попита той. — Как го приеха?

— Още не съм им казала — отвърна тя, малко подразнена от любопитството му.

През мрежестата врата чу Дан да пее Марвин Гей, докато миеше чиниите от закуската. Баща й беше невероятен готвач, докато бяха малки. Работата му даваше най-голяма свобода, затова си беше вкъщи с тях по-често от майка им и обикновено им приготвяше вечеря. Сега Кейт готвеше, а Дан вдигаше масата и чистеше. Опитваха се да създадат партньорство на базата на равноправие, въпреки че родителските грижи я караха да разбере колко е трудно. Когато обличаше Ейва, Дан, без да се замисля, й обуваше два различни чорапа. Когато й миеше косата, използваше четиринайсет пъти повече шампоан от необходимото.

Въпреки това Кейт не можеше да си представи как ще се справи без него. Имаше две приятелки в Бруклин, които бяха решили да имат деца без партньори — едната щеше да осинови, а другата се беше спряла на донор на сперма. Кейт никога не би се престрашила.

Влезе в кухнята.

— Казвай? — погледна я той с надежда.

— Не им казах.

— Добре. Това е добре. Тъкмо ще имаме повече време.

Тя сви рамене.

— Просто не разбирам как е възможно пръстенът да изчезне просто така. Нали не мислиш, че съм го скрила, без да се замисля? Нещо подсъзнателно?

Дан се разсмя.

— Нали не си?

— Наистина не съм! Знаеш какво е отношението ми към диамантите.

— Да, и има защо.

— Благодаря ти. — Тя сниши глас: — Мислиш ли, че някое от децата го е взело?

— Оливия ли? — попита той.

— За нея си мислех. Как ще се справим с тази работа?

— Ако е у нея, сигурно вече се разкъсва от чувство за вина и по някое време ще го върне.

— Надявам се. Познай колко струват пръстените.

Той сви рамене.

— Четиринайсет бона всеки.

Изражението му я ужаси.

— Мама му стара! Трябва да го намерим.

— Знам.

Неочаквано всяка салфетка, връзка за обувки и кутия с играчки сякаш имаше за цел да скрие пръстена. Кейт отвори чекмеджето, в което държеше всякакви боклуци, извади старите отвертки и марки, кутия с картонени кламери, няколко магнита с букви, които бяха изпопадали от хладилника.

— Да не би да мислиш, че е там? — погледна я скептично Дан.

— Не знам.

Той наля кафе в една чаша.

— Вземи, пийни си — настоя и я целуна по врата, когато й го подаде.

— Струваш ми се много по-ведър от мъжа, до когото се събудих тази сутрин — отбеляза тя.

— Радвам се за тях — рече Дан. — Просто си мислех, че бракът им може да се окаже единственият светъл лъч в иначе ужасното хилядолетие.

— Да, след като последното десетилетие беше повлияно от тероризъм, геноцид, криза, цунами, урагани, земетресения, война и мъчения, бракът изглежда съвсем невинен в сравнение с тях.

— Забрави да споменеш смъртта на магазина за плочи.

— А, да, и това.

— Не че деветдесетте бяха върхът — рече той. — Родни Кинг, Колумбайн. Уейко. Бомбата в Оклахома Сити. О Джей Симпсън.

— Да. И всички те ми се струват нищожни в сравнение с това последно десетилетие.

— Така си е. Слушай, никога не позволявай някой да каже, че не сме жизнерадостна двойка.

Тя се ухили.

— Два слънчеви лъча.

Пощата, получена този ден, бе поставена на масата. Тя я прегледа — сметка за мобилен телефон, покана за рожден ден на една от приятелките на Ейва и няколко безполезни листовки до госпожа Даниъл Уестли. Фактът, че не бяха женени, не пречеше на хората да я наричат с фамилията на Дан или да го наричат неин съпруг. В повечето случай тя нямаше много против.

Първия път, когато Ейва се разболя — още беше бебе, — Кейт я закара по най-бързия начин в Спешното в Бруклин. След като попълни необходимите формуляри, жената зад гишето заяви студено:

— Бихте ли ми казали каква се падате на това дете?

— Аз съм й майка.

— Тя има две фамилни имена — отбеляза жената. — Системата ни не може да обработи тази информация, изберете само едното. — Сякаш се беше върнала в 1952-ра. Сякаш десетки омъжени жени не запазваха моминските си имена и не даваха фамилии с тире на децата си.

Най-много се вбеси, защото подобни неща не биваше да се случват в Бруклин. Можеше и да се очаква подобно отношение в градчето, където живееше Мей. Там всички се гордееха с връщането към старите, закостенели разбирания; там на момиченце, чиито родители не са женени, ще му се подиграват, там жените задължително приемат фамилиите на съпрузите си, сякаш изобщо не бе имало феминистко движение. „Просто така е по-лесно“, уверяваха я приятелките й. Те искаха да бъдат семейна единица, а в семейните единици всички имат едни и същи имена.

Тя бе готова да признае, че думите са подвеждащи, но това съвсем не означаваше, че трябва да потъпчеш ценностната си система, за да опростиш нещата. Получаваше се неудобно, когато хората се опитваха да разберат как да наричат Дан. Ако опреше ножът до кокала, тя го наричаше свой партньор, но за повечето непознати тази дума разкриваше, че тя е или лесбийка, или адвокат. Стараеше се да не го нарича никак, просто Дан.

Влезе бавно в хола. Мей се беше настанила на канапето между Ейва и Оливия. Момиченцата гледаха епизод от „Барни“ по телевизията. Мей беше пуснала лаптопа си, но гледаше през прозореца. Най-вероятно спеше с отворени очи. Тя обичаше да казва, че не е спала и една нощ през изминалото десетилетие, откакто Лио се роди и не спираше да реве.

Оливия и Ейва бяха с розови пластмасови тиари с медальони в средата, на които бяха нарисувани принцеси на „Дисни“. Оливия си беше сложила розова балетна рокличка върху пижамата, а Ейва се беше омотала с розов шал от пера, а голите й крачета бяха обути с пластмасови розови обувки на висок ток. Обувките и този розов цвят накараха Кейт да се почувства неловко. Никога не беше виждала тези джунджурии. Сигурно Мей ги беше донесла. Несъмнено, щом си тръгнеха, Ейва щеше да поиска свои боклуци в този захаросан цвят.

На Кейт й се прииска денят да е приключил. Искаше семейството й да си отиде и да ги оставят на мира.

— Здрасти — обади се тя, — какво става?

— Току-що видях във Фейсбук, че приятелката ми Рейчъл отново е бременна — отвърна Мей.

— Виж ти.

— Кълна се, че ако кръсти бебето Амилия, ще й прережа гърлото.

Кейт погледна Ейва. Подборът на изразни средства на сестра й беше доста грубичък за събота сутрин. Вниманието на Ейва обаче беше погълнато от действието на екрана.

— На теб какво ти пука? — попита Кейт. — Ти няма да имаш повече деца, нали?

— Може би. Две момичета и две момчета би било хубаво.

Тя знаеше, че сега е на мода двойките от Ъпър Ист Сайд да имат по четири, пет, дори шест деца. Все едно подчертаваха: „Вижте ни колко сме богати! Можем да си позволим всички тези деца, при това в най-скъпия град на света.“ Очевидно тази тенденция започваше да се пренася и в Джърси.

— Нещо ново за пръстена? — попита Мей.

Кейт поклати глава.

— Момичета, слушайте ме внимателно — заговори строго Мей. — Ако някоя от вас е взела пръстена, да го върне веднага, иначе лошо й се пише.

Ейва я погледна ужасено — никой не й беше говорил по този начин. („Дали не гледа гузно?“, помисли си Кейт.)

— Кълна се, Господ да ме порази — заяви драматично Оливия.

— Кълна се, Господ да ме порази — повтори Ейва. Погледна с обожание братовчедка си, която на пет вече беше мъдра, опитна, вряла и кипяла.

Барни и приятелите му на екрана започнаха да пеят песничка за семейството. Кейт мразеше децата в „Барни“; приличаха й на миниатюрни членове на култ, думите им бяха прекалено ведри, но без да носят и следа от обич.

„Колко сте в семейството?“, попита Барни публиката с превъзнесен, прекалено ентусиазиран глас на прероден християнин.

— Колко? — обърна се Мей към Оливия, прозвуча отегчено.

— Петима! — отвърна Оливия. — Ейва, колко сте в семейството?

— Петима? — изкрещя Ейва.

Оливия разкриви лице разочаровано.

— Не. Трима сте, глупачке.

— Оливия! — сряза я Мей. — Внимавай какви ги приказваш. Това беше първи рунд.

На екрана деца с гащеризони се качиха върху маса за пикник и заявиха оживено: „Има едно момиченце, което живее с майка си, а татко й е далече. Въпреки че вижда родителите си поотделно и двамата я обичат, при това всеки ден!“

— Защо вижда родителите си поотделно? — попита Оливия. След това отговори на въпроса си: — Разведени са като баба и дядо.

— Може би — отвърна Мей.

— Родителите на приятелката ми Лили са разведени — продължи Оливия почти гордо, че знае нещо по въпроса. — Също и на Джо и Сара на нашата улица, но аз не ги харесвам. Не защото родителите им са разведени, просто не ги харесвам.

Кейт и Мей бяха от първата голяма вълна деца на разведени родители. Когато постъпи в колеж, Кейт познаваше повече хора, чиито родители са разделени, отколкото такива, чиито родители са заедно. Всички разказваха ужасии — съквартирантката й през първата година. Тейлър, беше качила четири килограма в годината, когато техните се разделили, защото си я разменяли в понеделник и четвъртък вечер и в тези дни и двамата й приготвяли вечеря. На нея сърце не й давало да им каже да престанат. Когато друго момиче от техния коридор се прибрало вкъщи, след като спало у приятелка, заварило майка си да прави секс със съседа, докато баща й бил в командировка. Тя веднага казала на баща си, а след това, в продължение на десет години, се обвинявала за развода. Най-откачената история разказваше Ед, който твърдеше, че всички приятели завиждали на родителите му, защото си имали красив дом, три деца и къща на брега на езеро в Ню Хампшър. Баща му се прибирал от работа всяка вечер точно в шест — весел, мил. Целувал съпругата си, изкарвал боклука и прибирал играчките от двора. Една вечер седнал на масата, както обикновено. Когато съпругата му сложила храната, той най-неочаквано изкрещял: „Ненавиждам пилешко.“ Излязъл и повече не се върнал.

Кейт бе въвличана във всеки спор, докато не разбра, че собствената й майка я е използвала. Мона обикновено разпитваше колко пари е похарчил баща й за новата си кола и дали се вижда с друга. След това използваше информацията срещу него в съда.

— Къде е мама? — попита Кейт.

— Излезе на разходка — рече Мей. — Според мен е притеснена за представянето си.

— Аз не съм нервна — рече Ейва.

— Браво на момичето! — отвърна Мей.

Кейт трепна при този отговор. Нямаше нищо лошо в това да се чувстваш нервен, както нямаше нищо хубаво в това да не си нервен. Запита се дали сестра й притежава умението само за два дни да съсипе три години внимателно подредени родителски грижи.

— Не съм много развълнувана, защото няма булка — обади се Оливия. — Искам да видя принцеса!

Мей я погали по рамото.

— Миналия април станахме в четири сутринта, за да гледаме кралската сватба по телевизията. Направих кифлички с бита сметана и гледахме с огромно удоволствие. На Оливия много й хареса. Съсипа всички бъдещи сватби.

— Ти майтапиш ли се? — отвърна Кейт.

— Беше велик ден. Веднъж в живота. Не помниш ли, когато станахме рано, за да гледаме как Даяна върви към олтара? Не помниш ли колко развълнувани бяхме?

— Бях на пет. Както и да е, виж къде съм сега.

Мей продължи:

— Оливия е луда по Кейт Мидълтън.

Сякаш за да подчертае думите на майка си. Оливия заговори:

— Има си кученце, което се казва Лупо — изтърси, без да откъсва очи от телевизора.

Мей грейна, сякаш това бяха най-ценните думи, които някое дете беше изричало.

— Рисува я в училище, докато другите рисуват мечки или разни подобни.

Кейт се намръщи.

— Тази работа ми се струва опасна и вредна.

— Кейт, просто се опитвам да водя нормален разговор с теб. Трябва ли винаги да правиш неприятни забележки?

Мей притежаваше невероятната способност да помни дати и да е в течение на онова, което става в поп културата. Не беше изненада, че докато предишния април Кейт мислеше за арабската пролет, Мей бе мислила за принцеса в сватбена рокля. Сестра й не беше лош човек и съвсем не беше глупава. Просто вярваше, както много други хора, че животът е достатъчно труден и няма нужда да се обременяваш с нещастието на непознати. Представите им за успех бяха коренно различни. За Мей успехът се измерваше с онова, което човек може да натрупа през живота си, а не на колко хора си помогнал.

Когато видя по новините кадри от сватбата на принц Уилям и Кейт Мидълтън, Кейт забеляза, че минават с автомобил по улиците на Лондон без кортеж, че са поканили на сватбата си собственика на местния пъб и пощальона. Всичко бе така изпипано, че да не дразни безработните маси или онези, които нямаха достатъчно храна, за да се почувстват и те радостни и доволни. Когато хората страдаха, правителствата им осигуряваха сватби или война, за да ги разсеят, а понякога и двете.

Кейт беше прочела, че еднополовите сватби ще донесат триста милиона долара на щата Ню Йорк през следващите три години. Това я караше да се пита дали вземането на такова решение в този конкретен момент няма общо с парите. Попита баща си, но той каза, че е малко крайно, както казваше за всички нейни идеи. Въпреки това подчерта, че я уважава, задето подлага всичко на съмнение. Мей приемаше всичко за чиста монета и за него това бе недостатък. Беше много важно да се търси истината, въпреки че човек рядко попадаше на нея.

Години наред бе редактор на колонката с писмата в „Стар Леджър“. Макар да бе крайно неетично, понякога, когато се запалеше по някой въпрос, той пишеше писма под фалшиво име и ги публикуваше. Беше искал да стане редактор на страницата за мнения и по някое време разбра, че едва ли ще се добере до мечтата си.

Миналата година, след повече от три десетилетия във вестника, бе освободен напълно безцеремонно — предложиха му „компенсация“, за да смекчат удара. Съпругата му изгуби работата си от раз, тъй като раждането на интернет означаваше смърт за библиотеката в нюзрума, която тя държеше и която, колкото и иронично да звучеше, бе наричана „моргата“. Сега прекарваха дните си у дома, решаваха кръстословици и от време на време си търсеха работа, макар да знаеха, че в тази криза и на тяхната възраст няма да се получи. От друга страна, бяха твърде млади, за да се пенсионират.

— Говорила ли си с татко напоследък? — попита Кейт.

— Да, видяхме ги миналия уикенд — отвърна Мей.

— Как ти се стори?

Мей сви рамене.

— Татко си е татко.

След няколко минути Кейт се качи на горния етаж. Бодна я чувство на вина, когато влезе в стаята на Ейва. Розовият сак на племенницата й беше отворен на пода. Кейт погледна през рамо, преди да претърси всеки малък сатенен джоб, но така и не намери пръстена.