Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (12)

1972 г.

Високият старинен часовник удари дванайсет и трийсет.

Теди щеше скоро да пристигне, а на Ивлин й оставаше още много работа.

Джералд беше оставил телевизора в кабинета да работи, когато се качи на горния етаж, за да вземе душ. През отворената врата на кухнята Ивлин чуваше гласовете от телевизионната игра, аплодисментите, последвани от по-сериозния глас на обедните новини. Докато режеше целината, различи думите: Сайгон, Капитолия, студен фронт, ежегоден парад по случаи Деня на Вси светии.

Тръгна да го изключи, но спря за момент, докато репортерът обявяваше, че след като седмици наред е подхождал съвсем плахо към идеята, Джордж Макгавърн е заговорил открито за убеждението си, че президентът Никсън е лично свързан с аферата „Уотъргейт“.

— Но — каза водещият — скандалът „Уотъргейт“ е нещо досадно за повечето хора. Политика, както обикновено, казват те.

— Така си е — потвърди Ивлин. Имаше много по-важни неща, за които да се тревожи.

Завъртя копчето, докато чу щракването, картината се смали и изчезна.

През последните няколко години имаше толкова много неуредици, толкова много опити да се промени статуквото: граждански права, права на жените, дори права на хомосексуалистите. Светът беше различен и старите се чувстваха още по-стари. Беше доволна, когато училищата станаха смесени за черни и бели. Това бе много важна крачка напред. Сега обаче беше напълно законно в цяла Америка да се сключват междурасови бракове. Не беше сигурна как да го разбира.

Появи се дори чернокожа жена, която се включи в надпреварата за президент. Джералд каза, че не било сериозно, но Ивлин не мислеше така. Приятелката й Рути я беше поканила на среща за определяне и насочване на самосъзнанието, където обсъдиха дали да поведат кампания за Шърли Чизъм^[1]. Говориха и за новия бестселър „Отворен брак“, в който имаше глава, посветена на въпроса как двойките могат да изберат и приемат извънбрачни връзки като част от здрава връзка. Бяха измислили понятие като „жена — председател“ и се обръщаха към всички жени с „госпожице“, което според Ивлин бе началото на съвършено нов ред.

Рути приемаше всичко буквално — тя винаги се стараеше да бъде в крак с младите, — но нямаше мнение за половината от онова, което се проповядваше.

— Поне е различна тема за разговор от ужасната война — казваше тя.

Ивлин бе на мнение, че някои от промените са много добри. Въпреки това не отиде на друга сбирка. Имаше нещо, което я плашеше.

Изглежда, книгата я беше разтърсила най-силно.

— Отворен брак — сподели тя с Джералд същата вечер. — Нищо чудно, че синът ни не знае какво е морал, след като живеем в такъв свят.

Сега се замисли отново за това, макар да знаеше, че не бива да обръща внимание. Ако се задълбочеше над лошите черти на Теди, докато той пристигнеше, щеше да е побесняла. Опита се да си го представи като бебе, повит в синьо одеялце, след като я изписаха от болницата. Нямаше смисъл. Беше по-ядосана от когато и да било. Спомни си думите на Джули, че бил поискал развод.

Зачуди се дали да не го отпрати, макар да знаеше, че не би го сторила.

Напомни си, че и тя не е била винаги такава, каквато родителите й биха искали, а ето че всичко се бе подредило. Този път обаче беше различно. След като Натаниъл почина, майка й и баща й настояха тя да се върне в Ню Йорк, но Ивлин отказа. Единственото, което й оставаше от него, беше Бостън. Ресторантите, в които бяха вечеряли, залите, в които бяха танцували, бяха се смели и потили в летните вечери. Най-сетне тя се върна на работа, където учениците я наричаха „госпожа Дейвис“. Всеки път, когато чуеше това име, сърцето й се изпълваше и с щастие, и с тъга. Присъствието на децата й носеше удоволствие, но й напомняше и че никога няма да има свои.

Джералд се върна в Чикаго. Разговорите им й липсваха, както и начинът, по който я разсмиваше дори в най-потискащите дни. Когато разговаряше с хората, имаше чувството, че времето е забавило хода си — не можеше да проведе нормален разговор, не помнеше какво са й казали преди минута. Имаше група неомъжени момичета, които преподаваха в същото училище, повечето малко по-млади от нея. В петък вечер ходеха на боулинг и винаги я канеха. Тя не приемаше. Все пак беше омъжена жена. Освен това беше по-лесно да си стои сама.

Няколко месеца след погребението Джералд й писа, че се връща окончателно в Бостън. Това бе родният му град, затова Ивлин не се замисли над новината, просто й стана приятно. Фирмата на баща му имаше офис на Парк Скуеър и тя предположи, че Джералд ще постъпи на работа там. Когато обаче се срещнаха за вечеря още първата вечер след завръщането му, той й каза, че е дал на баща си предупреждение за напускане. Старият бил бесен, но Джералд обяснил, че не може да избие Натаниъл от главата си и думите му, че трябва сам да се издигне. И така, вместо да продължи по стъпките на баща си в света на банковото дело, Джералд си намери работа в застрахователна компания. Налагаше се да започне от дъното, което го очароваше, поне донякъде. Надяваше се да си създаде приятели. Наследството му, разбира се, означаваше, че не се справя съвсем сам, и той го знаеше, въпреки това имаше чувството, че постъпва благородно, като се опитва да тръгне по свой път. Ивлин смяташе, че Натаниъл щеше да се гордее, ако знаеше какво въздействие му е оказал.

Помисли си, че може би Джералд се опитва да се промени за добро и в други отношения. Изглеждаше по-здрав, изпи само един джин с тоник.

Също като нея, той се тревожеше как ще живее сега майката на Натаниъл. Беше й изпратил достатъчно пари за цяла година. (Продължи да й изпраща, докато тя не почина.) Ивлин се стараеше да посещава свекърва си в Питсбърг веднъж в месеца, въпреки че тези уикенди бяха ужасни. Къщата й се струваше мрачна, потискаща, никой не смееше да спомене името на Натаниъл. Така и не разбра дали присъствието й им е приятно, или им навява болезнени спомени.

С Джералд беше различно. Те плачеха, но и говореха за Натаниъл през смях, разказваха си любимите случки от миналото. Между приятели съществуваха моменти на близост, случки, които един мъж не би могъл да разкаже пред любимото си момиче. Сега обаче Джералд й ги разказа. Тя остана очарована, че още има страни на Натаниъл, които й предстоеше да открие. Все едно да разбереш, че любимият ти роман има още четири допълнителни глави, които незнайно как не си забелязала досега. Джералд разбираше това, а Ивлин не можеше да си представи по-ценен дар.

Досега не беше прекарвала време само с Джералд. Откакто Натаниъл го нямаше, той й се струваше по-внимателен, по-искрен. Призна, че като момче бил срамежлив, а когато тя поклати глава през смях, той настоя:

— Кълна се, че е самата истина. След това компенсирах повече от достатъчно, като се превърнах в клоуна на класа.

Макар да беше от известно и богато семейство, той предпочиташе простички удоволствия. Харесваше обикновена храна и бейзболни мачове. Ненавиждаше балета. Не разбираше смисъла на романите. Четеше единствено вестници, като твърдеше, че ставали все по-странни и по-тъжни, дори по-забавни от романите.

Понякога в неделя я канеше на вечеря в грандиозния дом на родителите си в Уелзли. Родителите на Ивлин бяха сравнително богати, но в сравнение с тези на Джералд приличаха на просяци. Тя малко се притесняваше, но се стараеше да не го показва. Харесваше й, че Джералд се държи напълно естествено, че подхвърля пиперливи шеги, въпреки че майка му свиваше вежди, а икономът заставаше с изпънат гръб до него и му предлагаше да налее десертно вино.

Никой друг не беше в състояние да я развесели така. Често Джералд я заварваше потънала в самосъжаление: хлипаше в кърпичка у дома, слушаше „Някой да ме пази“^[2] на грамофона.

— Дай да излезем, малката — предлагаше той и излизаха.

Прекарваха почти цялото си свободно време заедно. Беше различно да бъде с мъж, на когото не му се налагаше да мисли за пари. Джералд предлагаше „Лок-Оубър“ за вечеря, докато Натаниъл щеше да я заведе във „Уърстнаус“. Ивлин почти имаше чувството, че предава Натаниъл, затова казваше на Джералд, че предпочита хамбургер пред филе миньон.

Един зимен следобед двамата вървяха през обществената градина в снега и обсъждаха колко щеше да се развълнува Натаниъл, ако можеше да види, че Франклин Рузвелт е избран за президент. Джералд спомена, че е присъствал на реч, изнесена от Рузвелт в Ню Йорк, докато излизал с Фран. Тогава Ивлин се замисли над нещо, което й беше направило впечатление и се сещаше за него от време на време — не знаеше Джералд да е излизал на среща, откакто Натаниъл почина. Запита се дали вината не е нейна.

— Едва ли щях да се справя без приятелството ти — призна тя. — Благодаря ти, Джералд. Надявам се не обсебвам времето ти.

— Това е напълно невъзможно.

— Ама сериозно… Ти се върна в Бостън, за да започнеш нова работа и да си създадеш приятели, да срещнеш хубаво момиче. Не ти ли преча?

Той я погледна изненадано.

— Аз се върнах заради теб.

— Как така? — попита тя.

— Така.

— Мислех, че си се върнал заради работата.

— И в Чикаго можех да си намеря работа — сви рамене той. — Обещал съм на Натаниъл да се грижа за теб.

— Така ли?

— Освен това те харесвам, малката.

Тя се усмихна немощно. Не знаеше какво да каже.

— Искаш ли да спрем на Нюбъри Стрийт и да пийнем по чаша горещ шоколад? — попита той и на нея не й се наложи да казва каквото и да било.

Случи се няколко месеца по-късно, през пролетта, когато отидоха да вечерят в „Паркър Хаус“. Натаниъл бе починал преди една година, една седмица и два дни — тя всяка сутрин пресмяташе колко време е минало. Докато се хранеха, се разплака над омара си. Каза на Джералд, че вече не помни аромата на Натаниъл, нито смеха му. Джералд отвърна, че много добре знае как се чувства. Понякога забравял името на някоя песен или ресторанта, който са харесвали, докато са били в колежа, и първата му мисъл била да звънне на Натаниъл и да го попита.

Когато сервитьорът попита дали искат десерт, Джералд предложи да си разделят един. Тя кимна.

— Мелба — обърна се Джералд към сервитьора.

— Бостънски пай със сметана — поръча в същия момент Ивлин.

Разсмяха се.

— Какво ще кажете — попита Джералд сервитьора, — ще разрешите ли дилемата?

— Ще трябва да приемете избора на съпругата си — предложи сервитьорът. — Паят е нашият специалитет.

След като той се отдалечи, те останаха смълчани.

— Леле! — възкликна Джералд.

— Това беше съвсем неволна и разбираема грешка. — Тя вдигна лявата си ръка, на която блестеше смарагдът. — Още го нося. Май винаги ще го нося. Дали влизаш в категорията на старите моми, когато съпругът ти почине?

— Едва ли някой ще те вземе за стара мома, независимо от обстоятелствата.

Тя се усмихна.

— Чувствам се като пълна егоистка, че го казвам, но ревнувам от другите жени. Говоря за онези, които ходят по срещи, които си имат бебета, които се омъжват. Чувствам се наполовина жива, Джералд. Вече не съм част от този живот.

— Ще бъдеш — рече той. — Ще видиш.

Преди месец или два щеше да й стане неприятно от тези думи, но пък той едва ли щеше да ги изрече. Както обикновено, тя се почувства благодарна, че е част от живота й.

След десерта излязоха на улицата. Вечерта беше топла и Ивлин предложи да пийнат някъде по чашка. Понечи да попита Джералд какво ще каже, когато забеляза, че я наблюдава със странно изражение.

— Какво? — попита тя.

— Сервитьорът реши, че сме женени.

— О, Джералд, не се притеснявай.

— Не се притеснявам. Стана ми приятно.

— Как така?

Той заговори бързо:

— Не е ли очевидно, Ивлин? Луд съм по теб.

— Не говори така.

— Мислех, че…

— Какво? Само защото казах, че съм самотна, ти реши да предприемеш офанзива. Казал си на Натаниъл, че ще се грижиш за мен, и това включва да ме съжаляваш, така ли?

Той се намръщи.

— Да те съжалявам ли? Иви, харесвам те от деня, в който се запознахме.

— Престани — помоли тя.

— Ти беше с червен бански, а мокър кичур се беше лепнал за бузата ти.

— Така ли?

— Беше най-красивото момиче, което съм виждал. Исках да те поканя на вечеря, но Натаниъл те покани пръв. Ще ти призная, че отначало побеснях. Когато обаче те опознах, разбрах, че не си за такъв като мен. Беше над моето ниво, сякаш беше създадена за него.

— Не говори така.

— Истина е, нали?

Ивлин не знаеше какво да каже.

— Тъкмо затова той винаги се тревожеше дали ще си намеря подходящо момиче — продължи Джералд. — Чувстваше се виновен, защото знаеше, че си падам по теб, макар да бяхме наясно, че никога няма да си моя.

— Трябва да вървя — рече тя, когато едно такси спря до тротоара.

Цяла седмица нито се срещаха, нито разговаряха. Джералд й липсваше. Смееше се, когато си припомняше негов виц. Щом прочетеше нещо интересно, й се приискваше да му разкаже веднага.

Когато се върна от църква следващата неделя, той седеше на прага й. Тя усети прилив на радост.

— Какво ще кажеш да се поразходим? — покани я той.

Тя се усмихна.

— Добре.

Тръгнаха по калдъръмените улици, разказваха си как е минала седмицата им. Не споменаха казаното от него и тя откри с известна изненада, че й се иска той отново да повдигне въпроса. Продължиха така още два месеца. Всеки път, когато се замислеше над положението, в което се намираха, тя се чувстваше озадачена. Искаше й се Джералд да я целуне.

Най-сетне, в една гореща юлска вечер, тя го целуна. В целувката имаше искра, която не бе вярвала, че ще се появи, за която не бе и предполагала преди пет години, дори преди пет месеца.

— Сигурна ли си? — попита Джералд.

— Да.

Ожениха се след четири месеца, в задната градина на вилата на родителите му в Бъркшърс. Когато й предложи, Джералд й подари тънка златна верижка с пръстена. Без да каже и дума, той свали пръстена на Натаниъл и го сложи на верижката, след това я закопча на врата й.

Никога не обсъждаха дали Натаниъл би одобрил, защото знаеха отговора. Бяха наясно, че хората приемат положението като скандала на сезона. Един ден, когато влизаше във фоайето на училището, Ивлин чу коментара на една от учителките.

— А младоженецът е най-добрият приятел на първия й съпруг! Според мен не е редно.

Когато Ивлин се показа иззад ъгъла, жената поруменя.

Тя обаче не се вълнуваше какво говорят хората. С Джералд се бяха влюбили, въпреки че обстоятелствата бяха наистина необичайни. Дори Натаниъл да беше невидимият трети в брака им, той присъстваше само в най-добрия смисъл — мисълта за него и краткия му живот ги караше бързо да изглаждат неразбирателствата.

Тя забременя на медения месец, точно както се надяваше. Кръстиха сина си Тиодор Натаниъл и поне отначало им се струваше, че детето носи сърцето и душата на Натаниъл — беше невероятно щастливо бебе, непрекъснато се смееше и се удивяваше и на най-незначителните неща. Когато се роди, Ивлин се наслади на първите мигове с него. Струваше й се толкова близък. По-късно, когато позволиха на Джералд да влезе в стаята, тя си помисли, че последния път, когато бяха заедно в болнична стая, бе най-ужасният момент в живота им, докато сега можеха да се порадват на щастието си.

Все още виждаше Теди като дете, седнал под върбата в задния двор, където четеше комиксите за Супермен, сложил очила за рентгенови лъчи. Беше се постарала да го обгради с грижи и любов, да поощрява интересите и надеждите му. Тъй като той нямаше братя и сестри, двамата с Джералд непрекъснато играеха с него — на криеница или гоненица в хола след вечеря. Много различен подход от този на родителите й.

Теди обаче растеше и Ивлин започна да го губи. Той се оказа с лош характер и често се биеше в училище. В „Харвард“ непрекъснато получаваше порицания заради побоища, пиянство и вандализъм. Накрая го изключиха, задето преписа на изпита по история. Той откликна с гняв, сякаш му го бяха причинили. След това започнаха дълговете от хазарт, които бяха в хиляди, и нови сбивания. Пиеше прекалено много и едва ли това бе единственият му порок. Никога не бе постъпвал на истинска работа, луташе се от една вятърничава идея към друга и в повечето случай Джералд плащаше. Веднъж Теди открадна празен чек от бюрото му и го написа на свое име за десет хиляди долара. По-късно се извини и каза, че щял да ги върне. Така и не ги върна, въпреки това му простиха. Сладкото й малко момченце се превърна в мъж, когото тя не познаваше и не можеше да разбере.

Джералд твърдеше, че няма причина, ала тя бе убедена, че майчината любов е от първостепенно значение за формирането на едно дете. Какво ли бе направила, за да съсипе Теди до такава степен?

Педиатър веднъж й каза, че сигурно го е носила прекалено много като бебе. Щом той се роди, на нея й се искаше да го притиска завинаги до себе си. Когато Теди стана в шести клас, семейството на Джералд настоя да го запишат в частно училище, но Ивлин отказа да го пусне. Може би защото вече бе изгубила твърде много или защото той беше първото й и единствено дете.

Понякога се питаше дали Теди я мрази, задето започна да преподава отново, когато той беше на дванайсет. Дали не й се сърдеше, задето бе дала от обичта си на други деца? Имаше ученици, които си бяха проправили път до сърцето й. Момче, чийто баща беше пияница и чиято майка бе починала, се грижеше съвсем само за трите си малки братчета. Казваше се Адам и едно лято Ивлин се грижи за тях, докато баба им пристигне от Мемфис. Имаше и едно момиче, Сабрина, която не можеше да чете много добре. Ивлин работеше с нея по три пъти в седмицата. Преподаваше й в къщата, защото Сабрина много се страхуваше другите деца в училище да не открият тайната й. Когато някое дете беше изложено на риск, Ивлин го държеше под око дълго след като вече не му преподаваше, понякога дори след като завършеше. Пишеше писма. Канеше ги на вечеря. Дали Теди разбираше, че го обича повече от всички останали.

Независимо от причината, нещата започнаха да се объркват, а сега той мислеше за развод, след като съпругата му бе най-доброто, което му се беше случвало. Ивлин обичаше сина си, но имаше нещо, което не бе казала дори на Джералд — макар да бе благодарна, че се получи, тя често се бе питала кое е накарало Джули да се влюби в него. Теди не беше мил и внимателен мъж, не беше дори кавалер, нито пък чаровник. Тя се тревожеше, че някоя сребролюбка ще се ожени за него единствено заради наследството му. Джули обаче бе видяла нещо в него.

Може би онова, което Джули бе видяла, не беше истинско и никога не е било; може би всяко качество, което си въобразяваше, че Теди притежава, бе просто отражение на силното й желание.

 

 

Когато в един и петнайсет на вратата се позвъни, Ивлин тръгна бавно към антрето, стиснала юмруци, сякаш й предстоеше да се качи на гилотината.

Нямаше никакво желание да чува обясненията му. Изобщо не трябваше да му позволява да идва.

Тъкмо протягаше ръка, когато дръжката хлътна и Теди отвори от външната страна. Изглеждаше същият, както последния път, когато го видя — преди пет месеца. На лицето му нямаше и следа от срам. Държеше букет завяхващи карамфили, увити в капеща хартия.

— Мамо — рече той и я целуна по бузата. — Запознай се с гаджето ми, Никол Стандиш.

Ивлин застина на място.

Беше довел другата жена.