Джей Кортни Съливан
Диамантите са завинаги (10)

2012 г.

По някое време през зимата Джеф и Тоби си купиха еднакви диамантени пръстени, ръчно изработени от златар в Стокбридж. Едно от многобройните задължения на Кейт беше да ги вземе няколко дни преди сватбата. Вече им беше помогнала да поръчат цветята и да обмислят многобройните варианти за меню, заведе Ейва в два магазина за рокли в Манхатън. Преструваше се, че планират натруфено парти по случай рожден ден. Когато обаче отиде да вземе пръстените, нямаше как да отрече, че всъщност предстои сватба. Изненада се, когато братовчед й помоли нея, след като знаеше, че ненавижда диамантите, но си напомни, че това вече не е онзи Джеф, когото познаваше, и няма да бъде поне през следващите седемдесет и два часа.

Бижутерът беше поставил двете кадифени кутийки на стъкления плот отворени, за да покажат двата еднакви пръстена — всеки с диамант, който сияеше върху плътна платинена халка.

— Много жалко, че Тоби и Джеф няма да дойдат лично, но знам каква лудница настава, особено след като те живеят в Ню Йорк — заобяснява той. — За нас беше истинска чест да направим пръстените за гей двойка. Освен това дизайнът, който измислихме заедно, много ми хареса. Не са ли забележителни?

Той, изглежда, очакваше тя да каже нещо, но Кейт не беше сигурна какво — може би да ръкопляска, да припадне или да се разплаче.

— Супер са — отвърна тя и побърза да щракне капачетата. — Ще ми дадете ли пликче?

Той постави кутийките в лъскаво червено пликче със златна въжена дръжка и й го подаде широко усмихнат.

За момент тя си представи как разтърсва пликчето пред него и казва: „Вие разбирате ли, че тези тъпотии са подхранвали нечовешките режими в Африка? Ако трябва да сме честни, това са малки, лъскави, смъртоносни топчета.“ Но каза нещо съвсем различно:

— Благодаря.

Често обмисляше как да направи добро в свят, разкъсван от корупция, в който само като изядеш вечерята си или включиш лаптопа, допринасяш за нечии страдания. Бореше се някак да каже истината, когато същата тази истина караше околните да заемат отбранителна поза или я превръщаше в досадница.

Онова, за което мислеше и се тревожеше ежедневно, включваше не само гладуващите деца в Африка и химикалите в храната на дъщеря й. Корупцията във Вашингтон, която се ширеше накъдето и да погледнеш. Бедните, за които вече никой не говореше. Изнасилванията в Конго, които не намаляваха въпреки многото приказки. Изнасилванията в елитни американски колежи, които също не намаляваха. Пластмасата. Разливите на петрол в Мексиканския залив. Рекламите за бира, в които мъжете винаги бяха представени като тъпаци, които мислят преди всичко за футбол, а жените вечно натякваха и се интересуваха единствено от пазаруване. Злините, които причиняваше интернет. Фабриките, където при мизерни условия се експлоатираха деца и жени. За месото, дрехите, обувките, мобилните телефони. Полярните мечки. Семейство Кардашиан. Китай. Отровата, която пръскаха Хауард Стърн, и Ръш Лимбау и Глен Бек, както и неограничената порнография онлайн. Законите за контрол на оръжията, които никога нямаше да бъдат прокарани въпреки петте минути, през които всички настояваха за тях, когато беше застреляно дете или политик. Ракът, от който щяха да се разболеят някои членове на семейството й заради тютюнопушенето, микровълновите, дезодорантите и всички други пороци, които улесняваха живота или го правеха по-поносим.

Мислеше за злините по света, докато подготвяше вечерята, докато се опитваше да си спомни кога трябва да отиде на зъболекар за почистване на зъбите или се питаше дали да си родят второ бебе. Чудеше се дали с всички е така и дали повечето хора могат да изключат подобни тревоги, както правеше сестра й. Дори на Дан не му пукаше чак толкова много за онези части от света, които не виждаше. Кейт обаче не забравяше.

Открай време беше така и това чувство само се засили, когато постъпи на работа в „Човешки права“ след колежа. „Човешки права“ беше сдружение с нестопанска цел с представители в четирийсет и две страни. Те изготвяха доклади за безобразията и престъпленията, извършени по време на война, насилието срещу жени и хомосексуалисти, за достъпа до вода и други проблеми. Кейт започна като асистентка на изпълнителния директор, Елън Кари, и за десет години бе повишена два пъти. Пътуваше до Африка и Азия. Срещаше се с висшестоящи лица, отговорни за вземането на важни държавни решения, с донори и журналисти, които да направят разкрития и да предложат стратегии. Обичаше работата си, но й беше трудно да затвори вратата след работно време, нещо, за което Елън я беше предупредила.

Последният доклад, който й помогна да напише, беше за диамантите. Беше бременна в трети месец с Ейва, когато изследователският им екип замина за Централноафриканската република и Конго. Кейт имаше намерение да ги придружи, но лекарят я посъветва да не заминава, а Дан категорично отказа да я пусне. Стана й ясно, че това е нова фаза от живота й, за която не бе готова.

Десет години по-рано на Запад се заговори за „кървави диаманти“. Беше пресметнато, че четиринайсет процента от диамантите, продадени в Америка, идват от бруталните войни в Африка, в които бяха загинали милиони хора.

Въпреки че беше така от много отдавна, западняците изведнъж се оказаха потресени. Не искаха да мислят, че децата войници с отсечени ръце са свързани с безценните им диамантени пръстени. И така, четирийсет и пет нации се събраха и подписаха „Процеса Кимбърли“^[1]. Диамантите „Кимбърли“ бяха придружени от сертификат, който гарантираше, че не са от мина в страна, в която се води война. На пръв поглед решението изглеждаше добро. Само че „Човешки права“ и други групи като тях хранеха съмнения.

Главният изследовател по време на пътуването се казваше Албърт Фрост. Имаше обветрено, прорязано от бръчки лице и изглеждаше по-стар от петдесетте си години. Той беше от хората, които умеят да се справят с подобни въпроси, и ден след завръщането си в Ню Йорк разкри пред Кейт потресаващите факти, без дори да направи гримаса: описа как по улиците децата, които измираха от СПИН, сграбчват интимните си части, когато минеш покрай тях, както ги бяха научили — така казваха, че са готови да разменят секс за храна, за каквото и да било.

Кейт записа всичко, което той й каза, и се почувства безполезна. Трябваше да отиде с тях. Замисли се за нероденото си дете, на което вече беше осигурено много повече.

— „Кимбърли“ работи ли изобщо? — попита тя.

Той поклати глава.

— Ще го кажа по следния начин: в Централноафриканската република има мини, от които могат да се добият по петстотин хиляди карата годишно. Само че на година там се сертифицират почти един милион карата. Добиват ги в Конго, където се смятат за кървави. Прекарват ги през границата и ето че се оказват чисти.

— И хората ги купуват, макар да знаят истината, така ли?

— Точно така. Щом камъните стигнат до мястото, на което ще бъдат оформени и шлифовани, „Де Беерс“ ги смесват с диаманти от къде ли не.

— Значи никой не знае дали купува кървави диаманти.

— Именно. Повечето хора предпочитат да мислят, че не купуват такива. Понякога ми се струва, че „Кимбърли“ е просто средство да успокоят съвестта си.

От други доклади, които бяха изготвяли, Кейт знаеше, че същото става и с минералите, които се използват за направата на лаптопи и мобилни телефони, но не й се струваха толкова корумпирани — поне не символизираха любов. След тази среща й беше още по-трудно да се отпусне и да забрави проблема. Прочете всичко, което намери по този въпрос. Когато видеше жена с диаманти на улицата или в киното, й се искаше да я дръпне настрани и да започне да реди ужасната статистика.

Няколко месеца по-късно „Човешки права“ направи прес-рифинг за окончателния доклад, а шефката й Елън и други жени от офиса за пръв път изглеждаха смутени. Нямаше и следа от обичайното им самодоволство. Елън беше обърнала годежния си пръстен, така че камъкът беше скрит в дланта й.

 

 

На сутринта на сватбата Мей изпи две чаши черно кафе в знак на протест, че Кейт имаше единствено соево мляко, след това се качи на горния етаж, за да вземе душ, и остави Кейт в кухнята с майка им и четирите деца.

Кейт плъзна пръсти през косата на Ейва и я попита:

— Вълнуваш ли се за сватбата довечера, хубавице?

— Да! До колко часа ще остана?

Бяха обсъждали този въпрос поне сто пъти, но това бе любимата част на Ейва.

— Докато можеш да си държиш очите отворени.

Майка й вдигна поглед от вестника.

— Ще съжаляваш за това.

— Случаят е специален.

— Кога ще си облека рокличката? — попита Ейва.

— Ще я взема от чичо Джеф и чичо Тоби след малко — отвърна Кейт. — Освен това трябва да им занеса пръстените.

— А, дай да ги видя — помоли майка й. — Сигурно са страхотни. Че как иначе? Джеф има невероятен вкус.

Кейт сви рамене.

— Да знаеш — рече напевно Мона, — че има много ужасни места за работа, много по-отвратителни от работата в мина. Без диаманти онези хора в Африка нямаше да имат абсолютно никаква индустрия.

Кейт поклати глава, неспособна да повярва.

— Първо, минното дело е една от най-опасните професии с най-ужасните рискове за здравето. Второ, ти наясно ли си, че политиката в южноафриканските диамантени мини е в основата на създаването на апартейда там? Черните миньори са били заключвани нощем. След работа ги събличали голи и претърсвали всеки сантиметър от телата им, защото се предполагало, че крадат. Подобно нещо не се е случвало с белите работници. Черните трябвало да носят какви ли не документи за самоличност. Всеки бял има право да ги поиска по всяко време и ако работникът не ги представи, отива в затвора. Абсолютно всеки бял човек!

Майка й въздъхна.

— Просто исках да видя пръстените на братовчед ти, Кейт, не да ми изнасяш урок по история. — Тя отново се наведе над вестника си.

— Извинявай.

Червеното пликче беше на перваза на прозореца над мивката, където Кейт често заставаше, докато белеше зеленчуци и наблюдаваше как Ейва си играе на двора. Тя дръпна дантеленото перде и посегна към пликчето. Стори й се по-леко.

Погледна вътре: там беше само едната кадифена кутийка. Сърцето й заблъска.

Без да каже и дума, тя се измъкна навън и провери в колата — нямаше нищо. Отиде до дрешника в антрето и провери всички джобове на връхните дрехи, дори онези, които не беше обличала от години. Беше почти сигурна, че видя и двата пръстена, преди да си тръгне от бижутерията. Но пък нали затвори кутийките толкова бързо. Възможно ли беше да се е заблудила? Не, не напълно сигурна бе, че пръстените бяха два.

Когато се върна в кухнята, се замоли майка й да излезе от стаята. Искаше да попита децата насаме. Петнайсет минути по-късно никой не беше помръднал от мястото си. Трите деца на Мей играеха видеоигри на масата, майка й все още не беше прочела страниците, посветени на изкуството и отдиха, а Ейва бе на столчето си и се радваше, че цялото й семейство е около нея. Бе решила, че са дошли, за да я видят как ще мине по пътеката към олтара в розова рокличка.

Кейт не можеше да си намери място. Накрая попита възможно най-спокойно:

— Деца, някой от вас пипал ли е пликчето?

И четирите поклатиха глави.

— Сигурни ли сте? Няма да ви се карам, ако сте го пипали. Просто търся нещо. Ейва, ти сигурна ли си?

— Сигурна съм, мамо.

— По дяволите! — изпъшка Кейт. Отиде до прозореца, стисна очи и вдигна отново пердето. „Скъпа вселено, ако ми позволиш да видя пръстена, когато отворя очи, ще ти бъда вечно задължена. Няма да задавам въпроси защо го нямаше преди двайсет минути.“

Тя отвори очи. На перваза видя единствено сбръчкания домат, който трябваше да изхвърли преди два дни.

— Какво става? — попита майка й.

— И двата пръстена на Тоби и Джеф бяха в това пликче — рече Кейт. — Сега намирам само единия.

Майка й притисна ръка към сърцето си.

— Изглеждаш така, сякаш се каниш да кажеш клетва за вярност — отбеляза Кейт.

— Изгубила си единия пръстен?

— Не съм го изгубила. Просто не помня къде съм го сложила, това е. Помогни ми да го потърся. След половин час имам среща с тях.

— Кейт! Направила си го нарочно.

— И защо?

— Преди малко каза колко много мразиш диамантите. Освен това всички знаят, че не искаш Джеф да се жени.

— Както и да е, мамо, не бих изгубила нарочно сватбения му пръстен, за да го спра.

— Също както не беше нарочно и когато си боядиса косата в синьо преди интервюто за академия „Лейнбрук“ ли?

— Тогава бях на четиринайсет. Няма ли вече да престанеш с този случай?

— А пък аз мисля, че има значение.

Кейт започна да се паникьосва, цялата се тресеше.

— Дан! — провикна се тя. — Дан! Имам нужда от теб!

Достатъчно й бе да чуе стъпките му по стълбището, за да се успокои. След малко той влезе в кухнята по долнище на пижама и бял потник. Беше на трийсет и пет, но с рошавата кестенява коса и трапчинките още можеше да мине за колежанин. Понякога тя се питаше дали ще запази това хлапашко изражение дори когато станат на деветдесет.

— Какво има? — попита той.

— Не мога да намеря единия от пръстените на Тоби и Джеф.

— Мама му стара! Чий?

— Еднакви са.

— А, ясно.

— Чичо Дан каза нещо лошо! — оживи се Макс неочаквано. — Глоба пет долара!

— Пиши ги на сметката ми, приятелю — рече Дан. — И така. Ако бях сватбен пръстен, къде щях да бъда? Ти провери ли в джобовете на палтото си?

— Аха.

— Не искам сватбен пръстен, искам сватбена тиара — обади се единствената дъщеря на Мей — Оливия. Беше на пет и бе полудяла по всичко, свързано с принцесите.

— Трябва да имаш пръстен, глупачке — рече Макс. — Всички имат пръстени.

 

 

Четирийсет минути по-късно Кейт седна зад волана, сложи си колана и въведе в джипиеса адреса на „Бърчланд Ин“. За нея посоките бяха трудна работа. Преди да се преместят тук, шофираше не повече от два пъти в годината, но сега се налагаше да сяда зад волана всеки ден. Все още не се чувстваше спокойна, особено когато Ейва беше на задната седалка и я питаше защо има нужда от ключ, за да запали, защо колата е синя, защо рибите живеят в морето, защо небето помрачнява нощем.

Радиото беше включено на „Ен Пи Ар“. Кейт го спря, доволна, че настъпи тишина. Бяха претърсили цялата къща, дори автомобилите — включително този на сестра й — но така и не откриха пръстена. Привиждаше й се навсякъде, като мираж в пустинята; виждаше го в чинията на нощното шкафче, където Дан държеше монетите от джобовете си, на ръба на мивката в банята, където понякога си оставяше часовника.

Паниката бе изместена от примирение. Това беше положението. Ако не го откриеха, щеше да й се наложи да извади две хиляди долара от фонда за колеж на Ейва и да купи на Джеф нов. Разсмя се на глас при тази нелепа мисъл — дали имаше две хиляди в сметката?

Почти всичко, което изкарваха, беше вложено в къщата. Тя мислеше, че си струва, макар понякога да подозираше, че притежаването на дом е просто поредният начин, по който капиталистическото общество завладява живота ти. Какво означаваше да притежаваш къща? Можеха да садят цветя и да махат шкафове, без да питат хазяина. И какво от това? Можеха да се гордеят, че притежават нещо. Защо?

Живееха в Бруклин, докато Ейва стана на годинка, в апартамент на четвъртия етаж в сграда, която навремето е била пълна с наркомани и бездомници, на две пресечки от Гоуанъс Канал. Вечер се разхождаха по Юниън Стрийт, покрай гара „Хес“, закусвалнята и графитите, посветени на момче на име Раул Васкес, което бе застреляно на това място в средата на деветдесетте. Всяка година на рождения му ден някой поставяше цветя до стената.

Сега кварталът беше безопасен, въпреки че настилката все още беше от пясък. На пресечката между Трета и „Невинс“ имаше единствено складове за ковчези. Хората, които работеха там, бяха мили, приятелски настроени и този факт понякога развеселяваше Кейт. Може би непрекъснатото напомняне, че животът е безценен, ги правеше така радостни; винаги махаха с ръка или подхвърляха някой виц, когато Дан ги поздравеше.

Веднъж той ги видя да пренасят семпъл дървен ковчег от камион. Не беше украсен, нито подплатен. В единия му край пишеше „Глава“.

— Значи дотук стигаме — рече мрачно той, когато се прибра у дома.

Майката на Кейт хвърли един поглед на района и й каза, че трябва да се преместят. Тук обаче наемът беше нисък и Кейт харесваше семействата, които се събираха по тротоарите през летните вечери — няколко поколения хапваха печено месо, пиеха бира и мексиканска кола, пускаха домашно приготвени фойерверки, които се превръщаха в златни цветове пред прозореца на спалнята.

На тяхната пресечка имаше и странни хора, които обаче я изпълваха с топлота — огромен едноок мъжага, който я поздравяваше всяка сутрин пред пивницата на ъгъла; странна италианка с дълбоки бръчки, която разхождаше шест малки бели кученца и знаеше само четири думи на английски, които използваше непрекъснато: „Господ да ви благослови!“; пуерториканска бабка, която не изглеждаше чак толкова стара, но не можеше да говори. Кейт реши, че е прекарала инсулт. Жената разговаряше само с ръмжене, но влагаше такъв ентусиазъм, че, изглежда, не осъзнаваше, че никой не я разбира. Всъщност имаше и такива, които я разбираха.

Дан каза, че иска да имат двор, в който Ейва да тича. И двамата се съгласиха, че животът в покрайнините е като да чакаш да умреш, затова се преместиха на два часа нагоре по течението на Хъдсън, в селцето Стоун Ридж, което им се струваше по-истинско, също както градът преди това.

Понякога тя се питаше дали на Дан не му се искаше да напуснат Бруклин отчасти за да я накара да се откаже от работата си. Мястото й в „Човешки права“ беше едно от малкото неща, за които непрекъснато се караха. Кейт се гордееше с работата, която вършеше; тя беше част от личността й, може би най-значителната част. След като Ейва се роди, тя откри, че работата й отнема прекалено много. Имаше нощи, когато хранеше бебето и мислеше единствено за децата, които страдаха някъде по света. По време на срещи се разстройваше толкова много, че се налагаше да стиска седалката на стола с две ръце, за да не изфучи от стаята.

Никога не приемаше хората, на които служеха, като някаква абстракция, както ставаше с някои от колегите й. Те бяха прекалено истински за нея. Беше изгубила напълно професионалната дистанция. Не можеше да обсъжда спокойно и разумно петгодишни момиченца в индийски бордей или осемгодишни, принудени да станат булки в Йемен, без да помисли за тях, както мислеше за собствената си дъщеря.

Знаеше, че не може да ги спаси. Промените ставаха съвсем бавно, ако изобщо настъпваха. Това беше един от най-трудните уроци за нея.

Понякога имаше чувството, че полудява. Дори когато бебето спеше, тя не можеше да заспи. Дан каза, че не му е никак приятно да я вижда в такова състояние, че трябва да си намери друга работа, която не въздейства по този начин на нея и на семейството им и не ги лишава от щастие. Кейт беше донякъде съгласна, но реши, че й трябва време — когато бебето поотраснеше, може би нещата щяха да се променят. Лекарят й предписа ниска доза „Золофт“^[2], за да потисне безпокойството, но тя не усети въздействие.

Ейва навърши годинка и Дан организира чудесно парти с приятели и роднини. Закачи цветни гирлянди из целия апартамент и купи остри шапки в цветовете на дъгата с евтини ластици под брадичките. Децата ядоха пица, а възрастните пиха вино.

Всички донесоха подаръци. Нямаше книжки с картинки и изскачащи играчки, а изящно опаковани кутии, които напълниха хола им. Мей донесе комплект ръчно рисувано дървено суши и клечки, а Мона — дървен комплект за кухня с фурна и хладилник. Съседката от долния етаж беше купила малка пурпурна пола на балерина. Беше оставила етикета и когато извади поличката от опаковъчната хартия, Кейт видя, че струва двеста долара. Имаше миниатюрни велурени ботушки и обувчици с каишки, целите обсипани с пайети, смешно кожено палтенце, което тя абсолютно никога нямаше да облече на Ейва, и дори тениска с портрет на Фрида Кало.

Докато наблюдаваше как дебелите пръстчета на дъщеря й късат опаковъчната хартия на поредния подарък, тя усети, че гърдите й се свиват. Не можеше да диша.

— Връщам се веднага. — Усмихна се, за да не съсипе момента. Дан я погледна загрижено, но тя поклати глава, сякаш да каже, че няма за какво да се притеснява.

След няколко минути Тоби я откри да седи на ръба на леглото и да гледа през прозореца.

— Светът е толкова несправедлив — рече тя и усети, че говори като гневна тийнейджърка. — Всички тези скъпи подаръци за едногодишно дете, което дори не ги иска. Не искам да изляза неблагодарна, просто се чувствам безсилна. Не разбирам как е възможно да имаме толкова много, когато други нямат нищо.

— А, не знам. В сравнение с онези в Ъпър Ист Сайд, нямаме нищо — рече Тоби и се опита да я накара да се усмихне. — Ако видят този апартамент, ще организират благотворителна акция за теб.

До този ден тя бе като всички останали; отлично знаеше какво не е наред с живота й, какво трябва да оправи, но не предприемаше нищо. След като гостите си тръгнаха, се поразходи и помисли. Разбра, че Дан има право.

Преместването бе основателно извинение за напускане. Елън беше казала, че ще измислят нещо; можеха да осъществяват видеовръзка или тя да ходи по два пъти в седмицата. Кейт обаче отказа. Когато пристигнаха в селото преди две години, започна да организира благотворителна кухня за бедни от понеделник до четвъртък, което беше важно, както изтъкна Дан, и много по-лесно осъществимо. В града Кейт беше на пълен работен ден и въпреки че Дан работеше от дома им, имаха детегледачка три дни в седмицата. Сега се опитваха да се грижат сами за детето. Тя работеше от дома два дни, а той си беше вкъщи непрекъснато и някак успяваха.

Кейт се наслаждаваше на топлотата и сигурността на пашкула, който бяха създали, но понякога се задушаваше. Най-близкият им съсед живееше на осемстотин метра от тях. Тя не си намери приятелки; жените, с които работеше, бяха по на шейсет години. Понякога вечеряха с родителите на някое от приятелчетата на Ейва, но единственото общо между тях бяха децата им.

Ню Йорк й липсваше, работата също. Липсваха й шумните тълпи непознати, от които с години се беше опитвала да се отърве. Все още ходеше на протести в града, подписваше онлайн петиции, даряваше колкото можеха да си позволят — понякога дори повече, — макар да не беше същото като едно време.

Сега бе още по-нещастна и напрегната, по-разтревожена за състоянието на света, може би защото вече не играеше съществена роля за промените. Животът в провинцията беше спокоен, но й оставаше прекалено много време за мислене. Нощем сънуваше хората, чиито каузи беше изоставила. Едно бе да не знаеш за злините по света, съвсем друго да знаеш много добре и да не правиш нищо по въпроса.

Опитваше се да си припомни, че в някои отношения обожава провинцията. Тук животът течеше с различно темпо; имаше неща, които й се бе искало да направи в Бруклин, а направи чак сега. Приготвяше вечери, пишеше благодарствени писма и се занимаваше с градината. Четеше много и изготвяше простички проекти за подобряване на дома им, които навремето щеше да накара портиера да свърши.

Каменната къща беше построена през 1793-та и все още бяха запазени оригиналните греди на тавана. Имаше три спални и баня с медна вана на втория етаж, а долу — уютна стая за четене, хол, където вечер гледаха телевизия, обновена кухня и камина. Имаха два декара двор с поточе, с истинска клетка за кокошки и каменна къщичка за опушване на месо, която Дан използваше като кабинет. Беше по-щастлив от когато и да било.

Мей нарече къщата „по-скоро вила, отколкото къща за живеене“, което не беше никакъв комплимент.

Сестра й живееше в покрайнините. Беше майка на пълен работен ден, откакто се роди вторият й син. Не одобряваше, че навремето майка им е работила. Изглежда, искаше да бъде тъкмо обратното на нея и така да постигне обратния резултат. Кейт не беше сигурна дали ще се получи. Сега Мей говореше единствено за джипове, за детски играчки, за новите си кухненски уреди.

В последните години започна непрекъснато да гледа „Фокс Нюс“. Веднъж, на вечеря, когато се беше събрало цялото семейство, тя изпи прекалено много пино ноар и изнесе трийсетминутна тирада колко подозрително било, че президентът Обама отказал да направи публично достояние акта си за раждане. Най-лошото беше, че Мей не бе развила това мнение сама. Просто бе приела политическите възгледи на съпруга си, като неговия интерес към ските и слабостта му към „Маями Долфинс“.

 

 

Кейт влезе на паркинга на „Бърчланд Ин“, където Джеф и Тоби си бяха взели апартамент с камина и, както й съобщи Джеф с есемес сутринта, най-голямото легло, което бил виждал. Бяха отседнали тук, защото това беше мястото на първата им ваканция заедно преди десет години.

Джефри беше донесъл рокличката на Ейва от града. Кейт му каза, че ще я вземе преди десет. Беше закъсняла с двайсет минути, но Тоби и Джеф не изглеждаха разтревожени.

Седяха в бели ракитени столове на просторната веранда на хотела, пиеха кафе и гледаха ширналата се морава. Джеф беше на трийсет и пет, метър осемдесет и девет, красив като актьор, с гъста прошарена коса. Тоби беше малко по-нисък, осем години по-възрастен и съвършено плешив, но красив по свой си начин. Обличаха се подобно, със скъпи пуловери и колосани ризи. Тя реши, че вероятно ползват една и съща дизайнерска козметика, тъй като имаха еднаква съвършена кожа. Днес грееха. Около тях витаеше възторг и въодушевление.

— Вие двамата сте най-спокойните бъдещи младоженци, които съм виждала — рече тя, докато ги прегръщаше.

— Закусихме с невероятни наденички и палачинки с боровинки — похвали се Джеф. — А парфето с гранола беше с бита сметана. Попаднали сме в рая.

— Освен това остават още два часа, докато мама пристигне — въздъхна Тоби. — Тогава започвам да се наливам с водка.

Тя се разсмя. Леля й Абигейл и чичо Денис бяха напълно слисани, когато Джефри разкри сексуалната си ориентация през първата година във „Вандербилт“. Писа за това на Кейт. „Много са разстроени, решили са, че съм ги предал. Дано това не промени отношенията ни. Надявам се, няма да сметнеш, че съм крил от теб толкова години. Или пък, като те знам каква си, сигурно си имала подозрения…“

Кейт знаеше, че братовчед й е гей, откакто разбра, че съществува нещото, наречено хомосексуализъм. Изпрати му картичка, в която написа: „Обичам те, Джеф. Гордея се с теб. Да, наистина подозирах.“

На Абигейл (сестрата на майка й) и Денис им бе необходимо доста повече време да приемат истината. Джеф беше играл бейзбол в гимназията. Беше завел кралицата на випуска на абитуриентския бал. Просто не можеха да разберат как момчето американска мечта може да се окаже нещо съвсем различно.

— Не съм предубедена, просто се тревожа, че това ще направи живота му много по-труден — рече Абигейл. Майката на Кейт беше казала почти същото, когато дъщеря й излезе на две срещи с чернокож, докато беше в университета.

Джеф дълго отказваше да ги запознае с партньорите, с които излизаше. После се появи Тоби. Сега Денис звънеше на Тоби, за да обсъждат спортни събития, а Абигейл наричаше и двамата свои синове. Кейт беше удивена, че човешкото сърце може да се отвори по този начин, че толерантността и дори любовта могат да избуят навсякъде.

Родителите на Тоби бяха евангелисти. Той не им беше казал, че е гей. Бяха виждали Джеф много пъти, но го наричаха „съквартиранта на Тоби“.

— Просто не разбирам защо са решили, че мъж на ръководна длъжност на четирийсет и две ще живее със съквартирант, но хората вярват в онова, което искат — отбеляза веднъж Джефри.

Новината за сватбата ги шокира. Кейт мислеше, че вече са разбрали, че синът им е гей. Може би имаше разлика между това да знаеш нещо и да го признаеш. Майката на Тоби плака. Баща му отказа да дойде от Алабама за сватбата, затова тя щеше да е сама.

— Гей или не, сватбата е за всички останали, не само за двамата, които се женят — подчерта сега Джеф.

— Да не би някой да го е оставил на таблото за бележки? — пошегува се Кейт, макар да знаеше, че е прав. На сватбата на Мей родителите й бяха седнали един до друг на първата пейка в църквата, сякаш това свято събитие за кратко поне елиминираше взаимната им омраза и изпълнения с горчивина развод. Гледката беше повече от странна. Тя се запита как ли се чувства мащехата й.

— Къде са пръстените? — попита Джеф. — Нямам търпение да ги видя.

— Да не би да искаше да ви ги донеса?

Не беше добра лъжкиня. Имаше чувството, че чува как сърцето й ускорява ритъма си.

— Мислех, че искаш да ги донеса направо във „Феърмаунт“ довечера.

За нейна огромна изненада Джеф сви рамене.

— Добре.

— Искаш ли кафе? — предложи Тоби.

— Не, благодаря, ще ви оставя — рече тя. — Дойдох да видя един господин във връзка с една рокля.

Тоби скочи.

— Ще я донеса. Вие си поприказвайте. Заповядай, седни.

Кейт седна.

— Кажи как са пръстените — помоли Джеф.

— Хубави са.

— Не са ли прекалено натруфени?

— Не.

— Добре. Аз малко се поувлякох. Знам, че не е за вярване.

— Колко струват? Питам само от любопитство. Извинявай, ако въпросът е неуместен.

— И още как — отвърна той. — Четиринайсет хиляди.

— Четиринайсет хиляди долара за два пръстена? — сопна се тя. Не можа да се сдържи.

— Не — отвърна Джеф и отпи кафе. — Четиринайсет хиляди всеки. Камъните са по един карат. Изработката е ръчна.

Кейт имаше чувството, че ще повърне. Как бе могъл да я въвлече в това, след като знаеше, че е напълно неподходяща за целта?

— Красив ден за сватба — отбеляза тя.

— Да, слава богу. Според прогнозата ни очакват осемнайсет градуса и никакви валежи.

— Браво. Притесняваш ли се?

Той се усмихна.

— Както добре ти е известно, от месеци се правя на булка. Когато разбрах, че можем да разчитаме на любимия ни фотограф, имах чувството, че съм се надрусал с екстази.

— Спомням си.

— Понякога обаче се замислям за разходите, колко бързо ще мине и замине всичко и настроението ми се стопява. Днес съм просто развълнуван. Май това е недостатъкът, когато се жениш по-късничко. На самия ден си почти спокоен.

— Говориш така, сякаш си на шейсет.

— Просто чакаме отдавна, това е — обясни той. — Радвам се, че ще го направим в нашия щат. Ако се бяхме оженили в друг щат, а не в Ню Йорк, щях да се чувствам странно.

Преди десет месеца губернатор Куомо най-сетне бе легализирал еднополовите бракове в Ню Йорк. Щом чуха новината, Тоби и Джеф предложиха един на друг брак, както бяха на канапето у дома. Месец по-късно, на двайсет и четвърти юли, браковете започнаха. Чиновници из целия щат започнаха да продават лицензи, въпреки че беше неделя. В „Бъроу Хол“ поднасяха безплатна торта и шампанско. Когато излезеше новобрачна двойка от кметството в центъра, огромна тълпа започваше да аплодира, да пуска сапунени мехурчета и да хвърля конфети.

Хората искаха да се оженят веднага, уплашени, че възможността може неочаквано да изчезне, както бе станало в много други щати. Преди седем години на някои от най-близките им приятели бяха издадени брачни свидетелства в Сан Франциско, но пет месеца по-късно щатският върховен съд обяви браковете за невалидни.

Кейт беше придружавала братовчед си на десетина демонстрации, бореше се да му осигури правото, за което тя самата не бе сигурна, че си струва да воюва. Искаше й се хората да протестират, за да бъде премахнат бракът, но знаеше, че очакванията й са твърде високи.

Тоби искаше да се оженят на първата възможна дата, но Джеф настоя за истинска сватба, за която са необходими месеци планиране.

Тоби се върна с роклята — бледорозова, бухнала, многопластова тафта с малки бели копринени рози на талията.

— Дано детенцето не е пораснало неочаквано — рече Джеф. — Защото тогава ще трябва да отскоча до селския магазин и да отвлека първото красиво момиченце, което ще се събере в рокличката.

Кейт се обърна към Тоби.

— Ти сигурен ли си, че искаш да се ожениш за този тип?

По лицето му се разля широка, глуповата усмивка.

— Толкова е красиво тук — отвърна той. — Много спокойно.

— Онази вечер имаше голяма дандания точно под прозореца на стаята, защото някакво хлапе пребило турист — разказа Джеф. — Изобщо не можахме да спим.

— В Челси ли? — попита тя.

— Не било нищо. И заради това нищо изпратиха четири пожарни автомобила. Представяш ли си?

— Можете да се преместите тук — предложи тя, макар да знаеше, че никога не биха го направили. Провинцията не беше за всички. Тя дори не беше сигурна, че е за нея.

— Много ми харесва, но не и за постоянно — отвърна Джеф. — Прекалено тихо е. Нощем, щом чуя да проскърцва подът, си мисля, че Дик и Пери идват да ме убият.

Тоби стисна ръката му.

— Нали ни знаеш. За нас излизане сред природата е да се качим на покрива, за да си изпием коктейлите.

Синьо комби намали на улицата и зави към хотела.

— Това е свещеникът — рече Джеф. — Каза, че ще се отбие, за да обсъдим клетвите.

Кейт едва се сдържа да не подчертае, че никога не е чувала думата „свещеник“, нито пък друго религиозно понятие, да излиза от устата на братовчед й. Наложи си да премълчи, убедена, че това е поредната част от сватбения карнавал.

Мей също имаше свещеник на сватбата. Майка им беше протестантка, баща им — евреин, но те нямаха религиозно възпитание. Кейт порасна, без да чуе и дума за Господ. В гимназията, когато попита майка си дали е вярваща, Мона наведе глава на една страна.

— Не мога да кажа със сигурност. Понякога. По малко.

— Не — беше категоричен баща й.

Дан вярваше в Господ. Тя много харесваше това у него. За щастие Ейва щеше да наследи неговите добри маниери и добродушие, неговата вяра, че нещата по принцип са смислени, дори човек да не е сигурен как и защо. Дан беше расъл в Канзас Сити. Тя бе на мнение, че корените му от Средния запад са до голяма степен свързани с възгледите му за живота, макар да му беше безкрайно неприятно, когато някой генерализираше за хората от Средния запад. Това се случваше непрекъснато в Ню Йорк, където или те питаха дали си расъл във ферма, или подхвърляха нещо, свързано с „Магьосникът от Оз“.

Кейт се изправи и рече:

— Оставям влюбените птички. Звъннете ми, ако имате нужда от нещо.

Джеф стана, за да я прегърне за довиждане.

— Благодаря ти, че дойде. Ще се видим след осем часа. На сватбата.

Той изви два пъти вежди, за да покаже възторга си.

Заслужаваше по-добър приятел от нея, човек, който ще заподскача от радост. Кейт обаче полагаше много усилия. И той го знаеше.

На път към къщи тя се замисли за дълготрайната любов между Джеф и Тоби. Години наред след развода на родителите си не можеше да определи кое е нормално и кое не — дори след като се запозна с Дан, всяка незначителна кавга я ужасяваше, караше я да се пита дали това няма да съсипе отношенията им.

Светът, изглежда, бе пълен с предупреждения, че любовта не може да издържи — времето лети, отношенията се влошават. Тези предупреждения бяха също като табела „Внимание: падащи камъни“ на неосветена магистрала нощем. Вече се намираш по средата. Какво да правиш? Да спреш автомобила ли?

Веднъж Кейт попита щастливо омъжената си шефка каква е тайната на успешния брак. Елън и съпругът й се харесваха и обичаха след двайсет години заедно.

— Мъжете се щастливи, когато им сервираш вечеря. Може да купуваш китайска храна шест вечери в седмицата, достатъчно е да му я сервираш в чиния и да му пъхнеш в ръката ножа и вилицата — рече Елън. — Самото готвене не е важно.

— Това ли е?

— Ами да, горе-долу е това. Слагам кетчуп или соев сос, или каквото ми попадне. Правя много суфлета. Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Тогава трябва да се научиш.