Джоджо Мойс
Аз преди теб (6)

Четвърта глава

Изминаха две седмици, в които придобих известна рутина. Всяка сутрин пристигах в Гранта Хаус в осем, провиквах се, че съм дошла, а после, щом Нейтън свършеше с обличането на Уил, изслушвах внимателно каквото имаше да ми казва за лекарствата му и по-важното — за настроението му.

След като Нейтън си тръгнеше, програмирах радиото или телевизора за Уил, разпределях хапчетата му, понякога ги трошах с малкото мраморно чукало в хаванчето. Обикновено десетина минути по-късно той ми даваше да разбера, че е уморен от присъствието ми. Тогава се залавях с дребните домашни задачи в пристройката: перях кърпите за ръце, които не бяха мръсни, или използвах напосоки различните накрайници на прахосмукачката, за да обирам труднодостъпни части от пода или первазите на прозорците, като почтително надничах през вратата на всеки петнайсет минути, както ме беше инструктирала госпожа Трейнър. Уил обикновено седеше в количката си и гледаше към оголялата и тъжна градина.

По-късно го хранех, давах му вода или някоя от калоричните напитки, подобни на лепило за тапети, които трябваше да поддържат теглото му. Той можеше да движи ограничено ръцете си, но не и в горната част, затова трябваше да го храня аз. Това беше най-лошото време от деня; някак ми се струваше нередно да храня голям човек в устата и притеснението ми ме правеше тромава и несръчна. Уил толкова мразеше тези моменти, че изобщо не ме поглеждаше.

После, малко преди един, пристигаше Нейтън и аз грабвах палтото си и изчезвах да обикалям улиците, понякога изяждах сандвича си в навеса на автобусната спирка край замъка. Беше студено и вероятно изглеждах жалка, докато седях там и дъвчех, но не ми пукаше. Не можех да прекарам целия ден в тази къща.

Следобед слагах някой филм във видеото — Уил беше член на един видеоклуб и всеки ден по пощата пристигаха най-новите филми, — ала той никога не ме покани да гледам с него, затова обикновено отивах и сядах в кухнята или в стаята за гости. Започнах да си нося книга или списание, но се чувствах виновна, че не работя, и трудно се съсредоточавах върху текста. Понякога, в края на деня, се появяваше госпожа Трейнър, но почти не разговаряше с мен, освен дежурното „Наред ли е всичко?“, на което единственият приемлив отговор, изглежда, трябваше да е „Да“.

Тя питаше Уил иска ли нещо, понякога му предлагаше занимание за следващия ден — да излезе навън или да се види с приятел, който е питал за него, — но той почти винаги отказваше, без да е откровено груб. Тя изглеждаше наранена, местеше пръсти нагоре-надолу по малката златна верижка и отново изчезваше.

Бащата на Уил — едър, приятен на вид човек — обикновено идваше, когато аз си тръгвах. Беше от типа хора, които можеш да видиш да наблюдават игра на крикет с панамена шапка, и явно отговаряше за управлението на замъка, откакто се бе пенсионирал от добре платената си работа в града. Подозирах, че е нещо като добрия стопанин, който се грижи за картофената си нива, „за да не губи връзка със земята“. Всеки ден свършваше точно в пет следобед и сядаше да гледа телевизия с Уил. Понякога, докато си тръгвах, го чувах да прави по някой коментар, за каквото там говореха по новините.

През тия първи няколко седмици си бях поставила за цел да опозная Уил Трейнър. Явно по никакъв начин не искаше да прилича на мъжа, който е бил преди. Оставил бе светлокестенявата си коса да се превърне в безформена грива, лицето му беше обрасло с четина. В сивите му очи прозираше изтощение, вероятно заради постоянния дискомфорт (Нейтън казваше, че рядко се чувства добре). Имаха вглъбения израз на човек, който се е затворил в свой собствен свят. Понякога се чудех дали не е защитен механизъм, единственият начин да се справи, като се преструва, че това не се случва с него.

Щеше ми се да мога да му съчувствам. Наистина. Когато виждах как гледа през прозореца, аз си мислех, че не съм срещала по-тъжен човек. И докато дните се нижеха и осъзнавах, че състоянието му не е просто въпрос на обездвижване и загуба на физическа свобода, а постоянно преминаване през унижения и здравословни проблеми, през рискове и дискомфорт, реших, че на мястото на Уил и аз бих се чувствала дълбоко нещастна.

Но, за бога, колко жесток беше с мен! Реагираше остро на всичко, което казвах. Ако го питах дали му е достатъчно топло, той заявяваше, че е напълно способен да ме уведоми, в случай че се нуждае от още едно одеяло. Когато го питах дали прахосмукачката му пречи — не исках да прекъсвам филма му, — той отвръщаше „защо, да не си измислила начин да работи безшумно“. Когато го хранех, се оплакваше, че ястията са прекалено топли или прекалено студени, или че съм поднесла вилицата към устата му, преди да си е изял залъка. Имаше способността така да извърта всичко, което казвах или правех, че в крайна сметка изглеждах пълна глупачка.

През тия първи две седмици се научих да запазвам невъзмутимо изражение, да се извръщам и да изчезвам в съседната стая, да разговарям с него колкото е възможно по-малко. Започвах да го мразя и бях сигурна, че го знае.

Не си бях представяла, че е възможно да страдам толкова по старата си работа. Липсваше ми Франк, усмивката, с която ме посрещаше сутрин. Липсваха ми посетителите, тяхната компания и леките разговори, които се надигаха и спускаха около мен като кротки вълни. Тази къща, колкото и хубава и скъпа да бе, беше мрачна и тиха като морга. Шест месеца, повтарях си едва чуто, когато ставаше непоносимо. Шест месеца.

После дойде онзи вторник — тъкмо приготвях сутрешната висококалорична напитка на Уил, — когато чух гласа на госпожа Трейнър в коридора. Само дето тоя път имаше и други гласове. Изчаках с вилицата в ръка. Успях да различа женски глас, млад, изискан, и един мъжки.

Госпожа Трейнър се появи на кухненската врата — престорих се на заета и раздрусах енергично коктейлната чаша.

— Съотношението вода и мляко е 60:40, нали? — попита тя и надникна в чашата.

— Да. Тази е ягодовата.

— Приятелите на Уил дойдоха да го видят. Сигурно ще е най-добре, ако ти…

— Имам достатъчно работа в кухнята — уверих я. Всъщност изпитах облекчение, че няма да съм в компанията му за около час. Завих капачката на коктейлната чаша. — Да приготвя ли чай или кафе за гостите?

Тя сякаш се изненада.

— Да. Много мило от твоя страна. Кафе. Мисля, че аз ще…

Изглеждаше по-напрегната от обикновено, очите й се стрелкаха към коридора, откъдето чувахме приглушени гласове. Уил сигурно рядко имаше гости.

— По-добре да… ги оставя сами. — Госпожа Трейнър погледна към коридора, явно мислите й бяха надалеч. — Рупърт. Това е Рупърт, приятелят му от работата — обясни, като изведнъж се обърна към мен.

Добих чувството, че е нещо спонтанно и тя просто има нужда да сподели с някого, пък било то и с мен.

— И Алиша. Те бяха… много близки… за известно време. Чай, ако обичаш. Благодаря ти, Луиза.

 

 

Поколебах се за миг, преди да отворя вратата с лакът, балансирайки с таблата в ръцете си.

— Госпожа Трейнър каза, че може би ще искате кафе — обясних, щом влязох, и оставих таблата на малката масичка. Докато намествах високата чаша на Уил в поставката на количката му и нагласях сламката така, че той само трябваше да поизвие глава, за да я достигне, погледнах крадешком към посетителите му.

Най-напред забелязах жената. Дългокрака и русокоса, със светло карамелен тен, тя беше от типа жени, които винаги са ме карали да се чудя дали всички хора принадлежат към един и същи вид. Приличаше на породист кон. Виждала бях такива жени и преди; изкачваха с лекота хълма към замъка, уловили за ръка облечени в маркови дрехи дечица, а когато идваха в кафенето, гласовете им се лееха, кристално ясни и непринудени: „Хари, миличък, искаш ли кафе? Да ти поръчам ли едно макиато?“. Тази определено беше от типа „макиато“. Всичко в нея лъхаше на пари, висока класа и живот като от страниците на лъскаво списание.

После я погледнах по-внимателно и осъзнах смаяно, че: а) тя беше жената от снимката на Уил в ски курорта; и б) изглеждаше много, ама много притеснена.

Тя целуна Уил по бузата и се отдръпна с неловка усмивка. Носеше кафяв елек от агнешка кожа, от тези, в които аз бих изглеждала като снежния човек йети, и светлосив кашмирен шал, с който започна да си играе, сякаш не можеше да реши дали да го свали или не.

— Изглеждаш добре — каза тя. — Наистина. Оставил си косата си да порасне…

Уил не отвърна нищо. Само я гледаше, изражението му, както винаги, бе непроницаемо. За миг изпитах удовлетворение, че не бях единствената, с която се държи така.

— Нова количка, а? — Мъжът потупа облегалката на инвалидния стол с присвити устни и кимна одобрително, сякаш се възхищаваше на последен модел спортна кола. — Изглежда… доста удобна. Много… хайтек.

Не знаех какво да правя. Стоях така известно време, като пристъпвах от крак на крак, докато гласът на Уил не наруши тишината:

— Луиза, би ли сложила още няколко цепеници в огъня? Мисля, че има нужда.

За първи път използваше малкото ми име.

— Разбира се — отвърнах.

Засуетих се около камината и се разрових в кошницата за подходящите цепеници.

— Божичко, навън е голям студ — промърмори жената. — Хубаво нещо е огънят.

Отворих вратичката на камината и разръчках горящите дърва с ръжена.

— Тук е няколко градуса по-студено от Лондон.

— Определено — съгласи се мъжът.

— А аз мислех да си взема изкуствена камина. Изглеждат по-удобни от истинските. — Алиша се наведе да разгледа камината, сякаш досега не беше виждала подобно нещо.

— Да, и аз така съм чувал — потвърди мъжът.

— Трябва да го направя. Знаете как е, вземаш решение, а после… — Гласът й заглъхна. — Хубаво кафе — отбеляза след кратко мълчание.

— Та какво правиш, Уил? — попита мъжът, като се насилваше да звучи бодро.

— Почти нищо, представи си.

— Имам предвид физиотерапията и други такива. Продължаваш ли с това? Има ли… подобрение?

— Едва ли ще мога да карам ски, Рупърт. — Гласът на Уил беше изпълнен със сарказъм.

Усмихнах се едва забележимо. Това беше Уил, когото познавах. Заех се да чистя пепелта от камината. Имах чувството, че всички ме наблюдават. Тишината беше напрегната. За миг се почудих дали етикетът на пуловера ми не се е подал и потиснах желанието си да проверя.

— И тъй… — рече накрая Уил. — На какво дължа това удоволствие? Не сме се виждали от колко… осем месеца?

— О, знам. Съжалявам. Просто… Бях ужасно заета. Имам нова работа в Челси. Управителка на бутика на Саша Голдщайн. Помниш ли Саша? Налага се да работя и през уикендите. В събота е ужасно натоварено. Почти не ми остава време. — Гласът на Алиша беше станал остър. — Звънях ти няколко пъти. Майка ти каза ли ти?

— Във фирмата е голяма лудница. Ти… ти знаеш как е, Уил. Имаме нов партньор. Един образ от Ню Йорк. Бейнс. Дан Бейнс. Може би го познаваш?

— Не.

— Копелето работи по двайсет и четири часа в денонощието и очаква всички да сме като него. — Съвсем ясно се усещаше облекчението му от това, че бе намерил удобна тема за разговор. — Знаеш как се отнасят янките към работата — никакви дълги обеди, никакви мръсни вицове. Казвам ти, Уил, неузнаваемо е. Фирмата вече не е същата.

— Нима?

— Господи, да! Тия глупости за престижа. Понякога не смея да стана от стола.

Последните думи сякаш изсмукаха всичкия въздух в стаята. Някой се изкашля.

Изправих се и избърсах ръце в джинсите.

— Аз ще… Ще отида да донеса малко дърва — промърморих по посока на Уил.

Взех кошницата и побързах да изляза.

Навън беше кучешки студ, но нарочно се забавих, убивайки времето в търсене на подходящи цепеници. Опитвах се да преценя кое е за предпочитане — да загубя някой пръст от измръзване или да се върна обратно в стаята. Студът обаче наистина бе жесток и понеже показалецът, който ми вършеше работа, докато шия разни неща, посиня пръв, трябваше да призная поражението си. Понесох дървата колкото може по-бавно, влязох в пристройката и тръгнах бавно по коридора. Когато приближих дневната, чух женския глас, който си пробиваше път през открехнатата врата.

— Всъщност, Уил, има и друга причина да дойдем — казваше Алиша. — Ние… имаме да ти съобщим нещо.

Поколебах се на вратата, стиснала кошницата с цепеници в ръце.

— Мислех си… ние си мислехме, че е редно да те уведомим… Ами, новината е, че… с Рупърт ще се женим.

Останах неподвижна, чудейки се дали да се обърна кръгом и да изчезна.

Жената продължи неохотно:

— Знам, че сигурно си изненадан. Всъщност и за мен бе изненада. Ние… всичко започна доста време след като…

Ръцете ме заболяха. Гледах кошницата и продължавах да се двоумя.

— Знаеш, че аз и ти…

Поредната напрегната пауза.

— Моля те, Уил, кажи нещо.

— Поздравления — промълви той накрая.

— Знам какво си мислиш. Не сме искали да се случи. Наистина. Дълго време бяхме само приятели. Приятели, които се тревожат за теб. Просто Рупърт ми помогна страхотно след злополуката и…

— Браво на него.

— Не се дръж така, моля те. Ужасно е. Толкова се боях да ти кажа. И двамата се бояхме.

— Очевидно — изрече равно Уил.

Чу се гласът на Рупърт:

— Виж, решихме да ти го съобщим, защото държим на теб. Не искахме да го чуеш от някого другиго. Знаеш, че животът продължава. Знаеш го, нали? Все пак изминаха две години.

Настъпи мълчание. Осъзнах, че не искам да слушам повече, и се отдалечих предпазливо от вратата, задъхвайки се от тежестта на цепениците. Но гласът на Рупърт прозвуча отново, още по-силен, и бе невъзможно да не го чуя.

— Хайде, човече! Знам, че сигурно ти е ужасно трудно… в това положение. Но ако изобщо обичаш Лиса, остави я да си уреди живота.

— Кажи нещо, Уил. Моля те!

Представих си лицето му. Виждах изражението му, което успяваше едновременно да е неразгадаемо и да излъчва едва забележимо презрение.

— Поздравления — произнесе той накрая. — Сигурен съм, че двамата ще сте много щастливи заедно.

Алиша понечи да възрази — нещо неясно, — но беше прекъсната от Рупърт:

— Хайде, Лиса. Време е да си вървим. Уил, не сме очаквали благословията ти. Направихме го заради теб. Лиса мислеше… и двамата решихме… че трябва да знаеш. Съжалявам, приятелю. Аз… много се надявам да има подобрение в състоянието ти и се надявам, че ще продължим да поддържаме връзка, когато нещата… нали знаеш… щом нещата се поуталожат.

Чух стъпки в коридора и се наведох над кошницата с цепениците, сякаш току-що бях влязла в пристройката. Стъпките приближиха и пред мен изникна Алиша. Очите й бяха зачервени, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Може ли да използвам банята? — попита задавено, с дрезгав глас.

Вдигнах ръка и посочих безмълвно къде се намира.

Тя ме изгледа и аз осъзнах, че сигурно на лицето ми се бе изписало какво изпитвам. Никога не ме е бивало особено да прикривам чувствата си.

— Знам какво си мислите — каза тя след кратка пауза. — Но аз наистина опитах. Наистина. Месеци наред. Той постоянно ме отблъскваше. — Брадичката й беше вирната и имаше гротескно гневен вид. — Всъщност Уил не ме иска тук. Ясно ми даде да разбера.

Сякаш очакваше да кажа нещо.

— Не е моя работа — промълвих накрая.

Двете стояхме и се гледахме.

— Знаете ли, не можете да помогнете на човек, ако той не го желае — опита се да обясни тя.

И после си тръгна.

Изчаках няколко минути, като се ослушвах за шума от колата надолу по алеята, и влязох в кухнята. Включих електрическия чайник, макар да не ми се пиеше чай. Запрелиствах едно списание, което вече бях прочела. Накрая се върнах в коридора, вдигнах с пъшкане тежката кошница с цепениците и я понесох към дневната. Преди да вляза, се блъснах лекичко във вратата, та Уил да разбере, че идвам.

— Чудех се дали не искате да… — подех.

Ала вътре нямаше никой.

Стаята беше празна.

И тогава чух трясъка. Изтичах в коридора и чух друг, последван от шума на счупено стъкло. Идваше от спалнята на Уил. Моля те, господи, не позволявай да се нарани! Изпаднах в паника — предупреждението на госпожа Трейнър ехтеше в главата ми. Оставила го бях сам повече от петнайсет минути.

Хукнах по коридора, спрях рязко на вратата и стиснах рамката й с две ръце. Уил беше насред стаята, изправен в количката си, със закрепен на облегалките бастун, който стърчеше като копие на около четирийсет сантиметра от лявата му страна. Върху дългите лавици не беше останала нито една снимка; скъпите рамки лежаха натрошени по целия под, килимът бе осеян с блестящи парченца стъкло. Коленете на Уил бяха поръсени с късчета стъкло и трески от дървените рамки. Огледах опустошението и сърцето ми бавно възвърна нормалния си ритъм, щом видях, че той е невредим. Уил дишаше тежко, сякаш това, което бе свършил, му бе струвало значително усилие.

Количката му зави и захрущя върху счупените стъкла. Очите му срещнаха моите. Бяха безкрайно уморени. Предизвикваха ме да започна да го успокоявам.

Погледнах в скута му, а после към пода край него. Успях да различа снимката с Алиша, лицето й бе скрито от изкривената сребърна рамка.

Преглътнах, докато я гледах, и бавно вдигнах очи към Уил. Това бяха най-дългите секунди в живота ми.

— Тия гуми пукат ли се? — попитах накрая и кимнах към количката. — Защото нямам представа къде да закрепя крика.

Очите му се разшириха. За един кратък миг си помислих, че съм се издънила. Но върху лицето му пробяга едва забележима усмивка.

— По-добре не се движете — помолих. — Ще донеса прахосмукачката.

Чух как бастунът падна на земята. Докато излизах от стаята, ми се стори, че чух Уил да се извинява.

 

 

В четвъртък вечер кръчмата „Главата на краля“ винаги беше пълна, а ъгълът с дългите пейки — още повече. Седях, притисната между Патрик и един мъж, чието име май беше Рутър, от време на време зяпах конските такъми и фотографиите от замъка, осеяли дъбовите греди над главата ми, и се опитвах да изглеждам поне малко заинтригувана от разговора, който се въртеше главно около съотношението на телесните мазнини и поемането на въглехидрати.

Не се съмнявах, че срещите на „Хейлсбъри Триатлон Терърс“ на всеки две седмици бяха истински кошмар за собственика на кръчмата. Бях единствената, която пиеше алкохол, а самотното ми пакетче чипс се мъдреше смачкано и празно върху масата. Всички останали смучеха минерална вода или проверяваха количеството подсладители върху бутилките с диетична кола. Когато все пак си поръчваха нещо, нито едно листенце в салатата не биваше да е полято с пълномаслен дресинг, нито едно парченце пилешко — да е покрито с кожичка.

— Фил се скапа на шейсетте километра. Каза, че взел да чува гласове. Накрая едва си вдигал краката. Наистина имаше вид на зомби.

— Купих си от новите японски маратонки, ония с балансьорите, и свалих петнайсет минути от времето за шестнайсетте километра.

— Недей да използваш платнена торба за велосипеда. Найджъл си е взел и не е във възторг.

Не обичах особено срещите на „Триатлон Терърс“, но при моето нарастващо работно време и тренировъчния график на Патрик това бе една от малкото сигурни възможности да бъдем заедно. Седеше до мен, опрял мускулесто бедро до моето, обут в къси панталони въпреки ужасния студ навън. За членовете на клуба бе въпрос на чест да носят колкото е възможно по-малко дрехи. Мускулести и жилави, мъжете се перчеха с марковите си спортни екипи, които уж притежаваха всевъзможни екстри или бяха леки като паяжина. Наричаха се Скъд и Триг и си показваха травмите или предполагаемото нарастване на мускулна маса. Момичетата не носеха грим и от обветрените им лица личеше, че за тях е фасулска работа да бягат за здраве при минусови температури. Гледаха ме с едва забележимо неодобрение, може би дори с неразбиране — без съмнение преценяваха съотношението на мускулите и мазнините в тялото ми и намираха, че има какво да се желае.

— Беше ужасно — обяснявах на Патрик, докато се чудех дали мога да си поръчам чийзкейк, без компанията да ме отлъчи като прокажена. — Приятелката му и най-добрият му приятел.

— Не можеш да я виниш — отвърна той. — Нали не ми казваш, че ще останеш с мен, ако се парализирам от врата надолу?

— Разбира се.

— Не, няма. А и аз няма да го очаквам.

— Аз обаче ще го направя.

— Само че аз няма да те искам. Няма да искам някой да остане с мен от съжаление.

— Кой казва, че ще е от съжаление? Нали отвътре ще си същият?

— Изобщо няма да съм същият. — Той сбърчи нос. — Няма да ми се живее. Да разчиташ на другите за всичко. Някакви непознати да ти бършат задника.

Мъж с бръсната глава навря лице помежду ни.

— Пат — поиска да знае той, — опита ли новата енергийна напитка, дето е като гел? Миналата седмица една такава ми експлодира в раницата. Не бях виждал подобно нещо.

— Не съм, Трит. На мен ми дай бананова и „Лукозейд“.

— Дазър пи диетична кола на триатлона „Норсмен“. Изсмука я цялата на две хиляди метра височина. Скъсахме се от смях.

Аз се усмихнах едва-едва.

Мъжът с бръснатата глава изчезна и Патрик отново се обърна към мен. Явно продължаваше да размишлява върху съдбата на Уил.

— Господи. Като си помисля за всички неща, които няма да мога да правя… — Той поклати глава. — Няма да мога да тичам, да карам колело. — Погледна ме, сякаш изведнъж се беше сетил. — И да правя секс.

— Разбира се, че ще можеш да правиш секс. Просто жената трябва да е отгоре.

— Сигурно ще се задушим.

— Много смешно.

— Пък и ако си парализиран от шията надолу, предполагам, че… ъъъ… инструментът ти няма да функционира както трябва.

Помислих си за Алиша. „Опитах всичко — беше ми казала. — Наистина. Месеци наред.“

— Сигурно при някои хора е така. Но все трябва да има начин… ако човек прояви въображение.

— Да бе! — Патрик отпи от водата си. — Защо не го попиташ утре? Нали каза, че е ужасен. Може да е бил такъв и преди злополуката. Може би това е истинската причина да го зареже. Мислила ли си за това?

— Не знам… — Спомних си фотографията. — Двамата изглеждаха много щастливи заедно. — Но какво доказваше една снимка? Вкъщи имаше фотография в рамка, на която се усмихвах лъчезарно на Патрик, сякаш току-що ме бе измъкнал от горяща сграда, а в действителност тъкмо го бях нарекла „пълен кретен“ и той бе отговорил: „О, я се разкарай!“.

Патрик беше изгубил интерес.

— Ей, Джим… Джим, успя ли да погледнеш новите олекотени велосипеди? Струват ли си?

Оставих го да смени темата и се замислих върху думите на Алиша. Представях си живо как я е отблъснал Уил. Но все пак, ако обичаш някого, не трябва ли да останеш с него? Да му помогнеш да излезе от депресията? „В здраве и в болест“ и тъй нататък?

— Ще пиеш ли още нещо?

— Водка с тоник. Диетичен тоник — отвърнах, когато той вдигна вежди.

Патрик сви рамене и се упъти към бара.

Бях започнала да се чувствам малко виновна заради начина, по който обсъждахме работодателя ми. Особено когато осъзнах, че сигурно бе подложен на това през цялото време. Почти невъзможно беше да не правиш предположения за по-интимните аспекти от живота му. Изключих. Край мен разговаряха за тренировъчен уикенд в Испания. Слушах с половин ухо, докато Патрик се появи отново и ме смушка.

— Какво ще кажеш?

— За кое?

— Да изкараме един уикенд в Испания. Вместо почивката в Гърция. Можеш да се излежаваш край басейна, ако не ти се участва в колоездачната обиколка. Все още можем да купим от евтините билети. Дотогава има шест седмици.

Помислих си за госпожа Трейнър.

— Не знам… Едва ли ще им хареса, ако си взема отпуск толкова скоро.

— Имаш ли нещо против да отида сам? Много ми се иска да направя малко височинни тренировки. Мисля да участвам в големия.

— Големия?

— Триатлон. „Екстрийм Вайкинг“. Сто километра с колело, петдесет километра пеш и едно хубаво дълго плуване в Северния ледовит океан.

За този триатлон се говореше със страхопочитание, а ония, които бяха участвали в него, носеха травмите си като ветерани от някаква далечна и особено жестока война. Патрик едва не си прехапа устните в очакване на отговора. Загледах се в приятеля си, сякаш бе същество от друга планета. За миг си помислих, че ми харесваше повече, когато работеше в телемаркета и не отминаваше бензиностанция, без да се зареди с десертчета „Марс“.

— Смяташ да участваш?

— Защо не? В отлична форма съм.

Помислих си за всички тия допълнителни тренировки, безкрайните разговори за тегло и разстояния, мускулна маса и издръжливост. И без това напоследък трудно можех да получа внимание от Патрик.

— Ти също можеш да участваш — предложи той, макар и двамата да знаехме, че не го вярва.

— Направи го, щом толкова искаш — отвърнах. — Имаш благословията ми.

И си поръчах чийзкейк.

 

 

И да съм мислила, че събитията от предния ден ще разтопят леда в Гранта Хаус, явно съм грешала.

Поздравих Уил с широка усмивка и бодро „добро утро“, а той дори не си направи труда да отмести поглед от прозореца.

— Утрото не е добро — промърмори Нейтън, докато си обличаше палтото.

Бе от ония мрачни утрини с ниско надвиснали облаци, в които дъждът замеря ядно прозорците и ти е трудно да си представиш, че слънцето някога ще се покаже. Дори аз се чувствах унила в подобни дни. Не беше кой знае каква изненада, че Уил е по-зле. Заех се със сутрешните си задължения, като през цялото време си повтарях, че това е без значение. Никой не е казал, че трябва да харесваш работодателя си, нали? Повечето хора не ги харесват. Помислих си за шефа на Трина — темерут с няколко развода зад гърба си, парясник, който следеше колко пъти сестра ми отива до тоалетната и правеше хапливи коментари, когато тя се оправдаваше със слабите си бъбреци. Пък и вече бях изкарала две седмици тук. Това означаваше, че ми остават само пет месеца и тринайсет дни.

Снимките бяха в долното чекмедже, където ги бях оставила предния ден, и сега, клекнала на пода, се заех да ги подреждам на килима и да преценявам коя рамка мога да поправя. Биваше ме да поправям разни неща. А и мислех, че това е доста добър начин да убия малко време.

Бях се занимавала с прегледа десетина минути, когато тихичкото бръмчене на моторната количка ме предупреди, че Уил идва.

Стоеше на вратата и ме гледаше. Имаше тъмни сенки под очите. Нейтън ми беше казал, че понякога изобщо не спи. Не ми се мислеше как бих се чувствала на негово място — да лежиш по цяла нощ прикован в легло, от което не можеш да станеш, с мрачни мисли в главата.

— Реших да видя дали няма да мога да поправя някои — обясних и вдигнах една снимка. На нея той скачаше с бънджи. Опитвах се да изглеждам жизнерадостна. Уил се нуждае от някого с ведър дух, някой с позитивно мислене.

— Защо?

Примигнах.

— Ами… някои от тях може да се спасят. Донесох от къщи лепило за дърво. Но ако искате да ги сменим, ще отскоча до града в обедната почивка да купя нови. Или може да идем двамата, ако ви се излиза…

— Кой ти каза да ги поправяш?

Гледаше ме, без да мигне.

Опа, помислих си.

— Аз… просто се опитвах да помогна.

— Искаш да поправиш онова, което счупих вчера.

— Аз…

— Знаеш ли какво, Луиза? Би било хубаво някой да се замисли поне веднъж какво искам аз. Това, че повредих снимките, не беше случайно. Не беше опит да променя радикално вътрешния дизайн. Счупих ги, защото повече не желая да ги виждам.

Изправих се.

— Съжалявам. Мислех, че…

— Мислеше, че знаеш какво правиш. Всички си мислят, че знаят от какво имам нужда. Хайде да върнем обратно скапаните снимки. Така горкият инвалид ще има какво да гледа. Не искам тия скапани снимки да се вторачват в мен всеки път, когато съм прикован в леглото, преди някой да благоволи да ме извади от скапаната стая. Ясно? Мислиш ли, че можеш да го проумееш?

Преглътнах.

— Нямаше да поправя тази с Алиша — не съм толкова глупава… Просто реших, че след известно време може да поискате…

— За бога… — Той извърна глава, гласът му направо режеше. — Спести ми психотерапията. Върви да си четеш скапаните жълти списания или каквото там правиш, когато не приготвяш чай.

Бузите ми пламнаха. Гледах как маневрира в тесния коридор и чух гласа си, преди да успея да се спра:

— Няма нужда да се държиш като задник.

Думите проехтяха в тишината.

Инвалидната количка спря. След дълга пауза той я обърна бавно, за да може да ме гледа, с ръка върху малката ръчка.

— Моля?

Погледнах го право в очите, сърцето ми биеше до пръсване.

— Държа се идиотски с приятелите си. Чудесно. Вероятно си го заслужават. Но аз съм тук всеки ден, ден след ден, и се старая да си върша работата. И ще съм ти благодарна, ако не превръщаш живота ми в кошмар, както правиш с останалите.

Уил се вторачи в мен. След миг мълчание заговори отново:

— Ами ако ти кажа, че не те искам тук?

— Ти не си ми работодател. Нае ме майка ти. Докато тя не каже, че не ме иска повече тук, оставам. И не защото много ме е грижа за теб или харесвам тая глупава работа, или искам да променя живота ти по един или друг начин, а защото парите ми трябват. Разбра ли? Имам нужда от тия пари.

Изражението на Уил Трейнър не се бе променило кой знае колко, но ми се стори, че съзрях изумление — сякаш не беше свикнал някой да му противоречи.

По дяволите! — помислих си, щом осъзнах какво бях направила току-що. — Тоя път се издъних.

Но Уил просто ме гледаше и когато не отместих очи, въздъхна леко, сякаш се канеше да каже нещо неприятно.

— Права си — изрече той и обърна количката. — Само остави снимките в долното чекмедже, ако обичаш. Всичките.

Последва тихо бръмчене и той изчезна.