Джоджо Мойс
Аз преди теб (4)

Втора глава

Не съм тъпа. По-добре да ви го кажа отсега. Но няма как да не почувстваш дефицит на мозъчни клетки, ако по-малката ти сестра не само е минала напред с една година и се е озовала в твоя клас, ами е продължила и в по-горния.

Всичко, което ми се струваше умно или оригинално, Катрина вече го бе правила преди мен, макар да е с осемнайсет месеца по-малка. Беше чела всяка книга, която вземах от библиотеката, знаеше всеки факт, който споменавах на вечеря. Не познавам друг като нея, който да обича да го изпитват. Понякога си мисля, че се обличам по-така само защото единственото, в което Трина не я бива, е да съчетава дрехите. Тя е по пуловерите и джинсите. Идеята й за шик е да си изглади джинсите.

Баща ми ме нарича „образ“, понеже винаги изтърсвам първото, което ми дойде наум. Твърди, че съм като леля Лили, макар изобщо да не съм я виждала. Не е много приятно постоянно да те сравняват с човек, когото не познаваш. Слизам например по стълбите, обута в морави ботуши, и татко се обръща към мама и казва: „Нали помниш леля Лили и моравите й ботуши?“, а мама цъка с език и прихва, сякаш това е някаква тайна шега. Майка ми ме нарича „оригинал“ — нейният любезен начин да признае, че не разбира защо се обличам така.

Но като изключим един кратък период от пубертета, никога не съм искала да приличам на Трина или на някое друго момиче в училище; до четиринайсетата си година предпочитах да се обличам като момче, а сега се обличам, както на мен ми харесва, според настроението ми за деня. Не виждам защо трябва да полагам усилия да изглеждам банално. Аз съм дребна, чернокоса и според баща ми имам лице на елф. Няма предвид „красива като елф“. Не съм грозна, ала едва ли някой би ме нарекъл красива. Не мога да се похваля с особена изтънченост. Патрик казва, че съм „великолепна“, но само когато иска да си легнем, и ми е съвсем ясен. Заедно сме почти от седем години.

Вече съм на двайсет и шест, а все още не знам какво точно искам. Не се бях замисляла по въпроса, докато не си изгубих работата. Предполагам, че ще се омъжа за Патрик, ще народя куп дечурлига и ще живея на две-три улици от мястото, където винаги съм живяла. Като изключим екзотичния начин на обличане и обстоятелството, че съм малко дребна на ръст, не се различавам кой знае колко от хората на улицата. Едва ли ще се обърнете след мен. Обикновено момиче с обикновен живот. На мен обаче си ми харесваше.

 

 

— Трябва да сложиш костюм за интервюто — настоя мама. — Сега всички ходят небрежно облечени.

— Да бе, много е важно да нося тънко райе, докато храня старчоци.

— Недей да остроумничиш.

— Не мога да си купя костюм. Ами ако не получа работата?

— Можеш да облечеш моя, ще ти изгладя и някоя хубава блуза. И поне веднъж смени тая прическа тип „принцеса Лея“ — посочи тя косата ми, която обикновено носех на две плитки, увити отстрани на главата. — Опитай се да изглеждаш като нормален човек.

Знаех, че е безсмислено да споря с майка си. Освен това беше ясно, че баща ми е инструктиран да не коментира облеклото ми, въпреки че излязох от къщи със странна походка заради прекалено тясната пола.

— Чао, миличка — пропя той и ъгълчетата на устата му потрепнаха. — Успех на интервюто. Изглеждаш много… делово.

Не ме притесняваше това, че носех костюма на майка си или че кройката му е била модерна в края на миналия век, а че ми беше възтесничък. Коланът се врязваше в талията ми, а сакото се разтваряше на гърдите. Както обича да казва татко, дори един скакалец е по-закръглен от мама.

По време на краткото пътуване с автобуса се чувствах леко уплашена. Никога не бях ходила на интервю за работа. Започнах в „Кифличката“, след като с Трина се хванахме на бас, че не мога да си намеря работа за един ден. Просто влязох в кафенето и попитах Франк дали има нужда от още един чифт ръце. Той пък бе отворил заведението същия ден и направо не повярва на късмета си.

Не си спомням да сме обсъждали въпроса за парите. Предложи да ми плаща на седмица и аз се съгласих. Веднъж годишно ми вдигаше леко заплатата, обикновено малко повече, отколкото сама бих поискала.

Седях в автобуса и се питах какви въпроси задават хората на интервю. Ами ако ме помолят да храня тоя старец, да го къпя или нещо от сорта? Саид каза, че имало човек, който се грижел за „интимните му нужди“ (потреперих от фразата). В момента работата на втория помощник „не била много ясна“, както се изрази. Представях си как бърша лигите на дядката и крещя с цяло гърло: „Не искаш ли чаша чай?“.

В началото, докато се възстановяваше от инсулта, дядо не можеше да прави нищо. Мама се грижеше за него. „Майка ти е светица“ — казваше татко, което според мен означаваше, че тя бърше задника на дядо, без да се разпищи и да избяга от къщи. Мен никой не ме беше наричал светица. Нарязвах храната на дядо и му приготвях чай, но колкото до останалото — не бях сигурна, че съм омесена от подходящото тесто.

Гранта Хаус беше от другата страна на Стортфолдския замък, близо до средновековните стени, на дългата непавирана отсечка, върху която имаше само четири къщи, като се изключи офисът на Националния тръст в центъра на туристическия район. Милион пъти бях минавала край тази къща, без изобщо да я забележа. Сега, докато вървях край паркинга и теснолинейката, безлюдни и мрачни като летни атракции през февруари, видях, че къщата е много по-голяма, отколкото си я представях. Масивната сграда от червени тухли с красива фасада приличаше на онези къщи, които можеш да видиш в старите броеве на „Живот в провинцията“, докато чакаш пред лекарския кабинет.

Закрачих по дългата алея, като се опитвах да не мисля, че някой може да ме наблюдава от прозореца. Когато вървиш по такава дълга алея, си в неизгодна позиция; неволно започваш да се чувстваш по-нисш. Тъкмо се канех да оправя буклата на челото си, когато вратата се отвори и аз подскочих.

На верандата излезе жена, горе-долу на моята възраст. Беше облечена в бял панталон и медицинска туника и държеше палто и папка под мишница. Усмихна ми се любезно, докато ме подминаваше.

— Благодаря, че ни посетихте — чух глас отвътре. — Ще поддържаме връзка. А…

Жената, която се появи, бе на средна възраст, с красиво лице и изискана, перфектно оформена прическа. Облечена беше в костюм с панталон, който сигурно струваше колкото месечната заплата на татко.

— Мис Кларк, нали?

— Луиза. — Протегнах ръка, както ме беше инструктирала мама. Двамата с татко не одобряваха, че днешните млади изобщо не се ръкуват. „По наше време и дума не можеше да става да кажеш «здрасти» или — не дай боже — да изпратиш въздушна целувка.“ На тази жена въздушната целувка определено нямаше да й хареса.

— Заповядайте. — Тя побърза да отдръпне ръката си, но усещах как очите й ме оглеждат критично, сякаш вече ме оценяваше. — Бихте ли ме последвали? Ще говорим във всекидневната. Казвам се Камила Трейнър. — Изрече го някак уморено, сякаш бе произнасяла тези думи многократно през деня.

Влязохме в огромна стая с френски прозорци от пода до тавана. От махагонови корнизи се спускаха тежки красиви завеси, подът бе застлан с персийски килим. Миришеше на пчелен восък и стари мебели. Навсякъде имаше елегантни малки масички, чиято полирана повърхност бе осеяна с декоративни кутии. За миг се зачудих къде семейство Трейнър си оставят чашите с чая.

— Идвате във връзка с обявата в Бюрото по труда, нали? Моля, седнете.

Докато жената прелистваше папката с документи, аз скришом огледах стаята. Мислех, че къщата ще прилича на болница, с асансьори и лесно почистващи се повърхности. Но тази беше като петзвезден хотел. Класата си личеше, вещите бяха подбрани с вкус и изглеждаха ценни. Върху един бюфет имаше снимки в сребърни рамки, само че бяха доста далеч и не можех да разгледам лицата. Докато домакинята преглеждаше книжата, аз се наместих в стола, за да виждам по-добре.

И в този момент го чух — отчетлив звук от раздиращ се шев. Погледнах надолу и видях, че страничният шев на полата се е разпрал и копринените конци са се разнищили грозно. Почувствах как лицето ми пламва.

— Така… госпожице Кларк… имате ли опит с квадриплегията^[1]?

Обърнах се с лице към госпожа Трейнър, като се извих така, че сакото да покрие колкото е възможно по-голяма площ от полата.

— Не.

— Отдавна ли сте санитарка?

— Ъъъ… Всъщност никога не съм била — признах аз и добавих, сякаш чувах гласа на Саид, — но съм сигурна, че мога да се науча.

— Знаете ли какво е квадриплегик?

Поколебах се.

— Когато… се нуждаеш от инвалидна количка?

— Може и така да се каже. Има различни степени, но в този случай говорим за пълно обездвижване на краката и съвсем слабо използване на ръцете. Това притеснява ли ви?

— Със сигурност не толкова, колкото притеснява него. — Усмихнах се плахо, но лицето на госпожа Трейнър остана безизразно. — Съжалявам, не исках да…

— Можете ли да шофирате, госпожице Кларк?

— Да.

— Талонът ви чист ли е?

Кимнах.

Камила Трейнър отбеляза нещо в списъка си.

Полата продължаваше да се цепи. Виждах как бримката пълзи неумолимо нагоре по бедрото. С тази скорост, когато се изправех, щях да приличам на шоугърла от Лас Вегас.

— Добре ли сте? — Госпожа Трейнър се бе вторачила в мен.

— Малко ми е топло. Нали може да си сваля сакото? — Изхлузих се от него, преди тя да успее да каже нещо, и го вързах около талията си, за да скрия цепката на полата. — Изглежда, съм се поразгорещила — промърморих и й се усмихнах. — Докато идвах насам, искам да кажа.

Последва кратка пауза, след което госпожа Трейнър се върна към папката си.

— На колко години сте?

— Двайсет и шест.

— И сте били на предишната си работа шест години?

— Да. Казаха, че ще ви изпратят копие от препоръката ми.

— Хммм… — Госпожа Трейнър я извадя и примижа. — Предишният ви работодател твърди, че сте „мила, общителна и жизнерадостна“.

— Ами, платих му.

Отново никаква реакция.

По дяволите, помислих си.

Сякаш ме изучаваха. При това доста безцеремонно. Изведнъж блузата на майка ми с нейните проблясващи на бледата светлина синтетични нишки ми се стори евтина. По-добре да си бях облякла един обикновен панталон и семпла блуза. Всичко друго, само не и тоя костюм.

— И защо сте напуснали работата си, щом толкова много ви ценят?

— Франк… собственикът… продаде кафенето. Онова в другия край на замъка, „Кифличка с масло“. Не съм искала да напускам.

Госпожа Трейнър кимна. Може би смяташе коментара за излишен, а може би и тя самата предпочиташе да съм на старата си работа.

— Какво точно искате от живота?

— Моля?

— Мислите ли да правите кариера? Ще използвате ли тази работа като стъпало към нещо друго? Имате ли мечти за определена професия?

Погледнах я смаяно.

Това някаква уловка ли беше?

— Ами… не съм мислила толкова надалеч. Откакто изгубих работата си, просто… — Преглътнах. — Просто искам пак да работя.

Обяснението ми беше жалко. Кой идва на интервю, без да знае какво иска? Изразът на лицето на госпожа Трейнър говореше, че и тя си е помислила същото.

Жената остави химикалката си.

— Така… кажете ми, госпожице Кларк, защо да предпочета вас, вместо, да речем, предишната кандидатка, която има няколкогодишен опит с хора с увреждания?

Погледнах я в очите.

— Хммм… честно? Не знам. — Думите ми бяха посрещнати с мълчание, затова добавих: — Това ще решите вие.

— Не можете ли да ми дадете поне една причина да се спра на вас?

Изведнъж пред мен изплува лицето на мама. Не можех да понеса мисълта да се прибера у дома със съсипан костюм и провалено интервю. А за тази работа плащаха повече от девет лири на час.

Поизправих се на стола.

— Ами… аз уча бързо, никога не боледувам, живея наблизо — от другата страна на замъка — и съм по-силна, отколкото изглеждам… Може би достатъчно силна, за да ви помагам в грижите за вашия съпруг.

— Съпруга ми? Не се налага да се грижите за моя съпруг. Става въпрос за сина ми.

— Сина ви? — Примигнах. — О! Не се боя от тежка работа. Умея да общувам с всякакви хора и… и правя хубав чай. — Не спирах да говоря. Мисълта, че става дума за сина й, ме обърка. — Според баща ми това не е кой знае каква препоръка. Но смея да твърдя, че едва ли има нещо, което не би могло да се оправи с чаша хубав чай…

В начина, по който госпожа Трейнър ме наблюдаваше, имаше нещо странно.

— Съжалявам — промърморих, когато осъзнах какво съм казала. — Нямах предвид, че… параплегията… квадриплегията… състоянието на сина ви… може да се оправи с чаша чай.

— Трябва да ви предупредя, госпожице Кларк, че мястото не е постоянно. Ще е максимум за шест месеца. Затова и заплатата е по-висока. Искаме да привлечем подходящия човек.

— Повярвайте ми, ако сте работили във фабрика за обработка на пилета, всяка друга работа ще ви се види привлекателна. — О, млъкни, Луиза! Прехапах устни.

Но госпожа Трейнър сякаш не ме чу. Затвори папката си.

— Синът ми — Уил, пострада при пътна злополука преди две години. Нуждае се от грижи двайсет и четири часа в денонощието, повечето от тях са поети от квалифициран болногледач. От помощника му се очаква да е тук през деня, да прави компания на сина ми, да го храни, да свършва по нещо в къщата и да внимава да не се нарани. — Камила Трейнър впери поглед в скута си. — За Уил е много важно човекът до него да е наясно с тази отговорност.

Всичко, което каза, дори начинът, по който произнасяше думите, подсказваше, че ме смята за кръгла глупачка.

— Разбирам. — Понечих да си взема чантата.

— Значи приемате работата?

Това беше толкова неочаквано, та отначало реших, че не съм я чула правилно.

— Моля?

— Добре е да започнете колкото е възможно по-скоро. Плащането е на седмица.

За миг онемях.

— Значи предпочитате мен пред… — подех смаяно.

— Работният ви ден ще е доста продължителен — от осем сутринта до пет следобед, понякога и по-късно. Няма специално време за обедна почивка, но докато Нейтън, квалифицираният болногледач, за когото ви споменах, изпълнява обичайните процедури, ще имате на разположение половин час.

— И от мен няма да се изискват… медицински грижи?

— Уил получава възможно най-доброто медицинско обслужване. Нуждаем се единствено от човек, който е жизнерадостен… и с ведър дух. Животът на сина ми… никак не е лек и е добре да има някой, който да го окуражава и да… — Тя замълча и се загледа в една точка отвъд френските прозорци. Накрая се извърна към мен и рече: — да кажем, че за нас психическото му здраве е не по-малко важно от физическото. Разбирате ли?

— Така мисля. Трябва ли… да нося униформа?

— Не. В никакъв случай. — Тя погледна към краката ми. — Но може би е добре да се обличате… малко по-скромно.

Аз също сведох очи — сакото ми се беше поизместило и разкриваше значителна част от голото ми бедро.

— Това… Съжалявам. Полата се разпори. Не е моя.

Ала госпожа Трейнър сякаш не ме чу.

— Ще ви обясня какво трябва да правите, когато започнете. В момента с Уил се общува трудно, госпожице Кларк. За тази работа е необходимо по-скоро отношение, отколкото професионални умения… доколкото ги имате. Така… значи ще се видим утре?

— Утре? Няма ли… не желаете ли да ме представите на сина си?

— Днес Уил не се чувства много добре. Ще започнем утре.

Осъзнах, че госпожа Трейнър вече е готова да ме изпрати, и се изправих.

— Да — промърморих и се увих в сакото на мама. — Ъъъ. Благодаря ви. Ще се видим утре в осем.

 

 

Мама сипваше картофи в чинията на татко. Сложи му два, той обаче посегна към купата за още. Тя го спря и върна картофите обратно, а когато той посегна отново, го плесна по кокалчетата с лъжицата за сервиране. Около малката маса седяха родителите ми, сестра ми и Томас, дядо и Патрик, който в сряда винаги идваше на вечеря.

— Тате — обърна се мама към дядо, — искаш ли някой да ти нареже месото? Трина, ще нарежеш ли месото на дядо си?

Трина се наведе през масата и с ловки движения се зае да накъсва парчетата в чинията на дядо. Вече бе направила същото за Томас.

— Е, Лу, разказвай — колко зле е тоя човек?

— Сигурно доста, щом искат нашата дъщеря да се грижи за него — изкикоти се татко.

Телевизорът зад гърба ми работеше, за да могат татко и Патрик да гледат футболния мач. От време на време заничаха край мен към екрана и замръзваха с храна в устата, щом някой направеше добър пас или стреляше покрай вратата.

— Според мен това е страхотна възможност. Ще работи в една от големите къщи. За добро семейство. Изискани ли са, миличка?

На нашата улица „изискани“ означаваше хора, в чието семейство няма регистрирани за хулиганство.

— Предполагам.

— Е, добре ли се представи пред техни височества? — подсмихна се татко.

— Успя ли да го видиш? — Трина се пресегна, за да попречи на Томас да бутне сока си с лакът. — Инвалида? Как изглежда?

— Ще го видя утре.

— Звучи ми странно. Да седиш с него по цял ден, всеки ден. Девет часа. Ще си с него повече, отколкото с Патрик.

— Няма да е трудно — отвърнах.

Патрик, седнал в другия край на масата, се престори, че не ме е чул.

— Е, поне няма опасност от сексуален тормоз — пошегува се татко.

— Бърнард! — смъмри го мама.

— Само казвам каквото си мисли всеки. Май не можеш да искаш по-добър шеф за приятелката си, а, Патрик?

Патрик го удостои с усмивка. Беше зает да отбива опитите на мама да му сипе още картофи. Този месец бе на диета без въглехидрати, готвеше се за маратона в началото на март.

— Може да се наложи да учиш езика на глухонемите. Тъй де, щом човекът не говори, как иначе ще разбираш какво иска?

— Тя не ми каза, че не говори, мамо. — Всъщност не можех да си спомня какво беше казала госпожа Трейнър. Още бях донякъде в шок, че съм получила работата.

— Може би говори с помощта на някое устройство. Като оня, учения. От „Семейство Симпсън“.

— Копеле — обади се Томас.

— Не го наричай така — смъмри го татко.

— Стивън Хокинг — намеси се Патрик.

Мама изгледа първо Томас, а после и баща ми.

— Ти си виновен — каза тя. Погледът й беше остър като нож. — Ти го учиш на лоши думи.

— Не съм аз. Не знам откъде го е чул.

— Копеле — повтори Томас и погледна право към дядо си.

Трина направи физиономия.

— Сигурно ще изперкам, ако ми говори през онова апаратче. Представяш ли си? — И продължи с хриптящ глас: — Дай ми чаша вода.

Умна, но не достатъчно, че да не й надуят корема, както мърмореше татко понякога. Беше първият член от семейството, който учеше в университет, но раждането на Томас я принуди да напусне в последната година от следването. Мама и татко още таяха надежди, че един ден Трина ще ни направи богати. Или че ще работи на някое място със секретарка, която не седи зад гише. И двете възможности ги удовлетворяваха.

— Защо си мислите, че като е в инвалидна количка, трябва да говори неразбираемо? — попитах.

— Ще станете доста близки. Сигурно ще трябва да му бършеш устата и да му даваш да яде и да пие.

— Е, и? Не е висш пилотаж.

— Казва жената, която слагаше памперсите на Томас от обратната страна.

— Само веднъж.

— Два пъти. И ги смени всичко на всичко три пъти.

Взех си малко зелен фасул, за да изглеждам по-бодра, отколкото се чувствах.

Но още докато бях пътувала с автобуса към къщи, в главата ми се бяха въртели същите мисли. За какво ще си говорим? Ами ако той само ме зяпа по цял ден, с клюмнала на една страна глава? Дали няма да изперкам? Ами ако не мога да разбера какво иска? Бях пословична с неспособността си да се грижа за каквото и да било; вкъщи нямахме вече нито декоративни растения, нито домашни любимци след провалите с хамстера, насекомите пръчици и златната рибка Рандолф. Ами тая сухарка, майка му — често ли щеше да е с него? Не ми се нравеше мисълта постоянно да ме надзирават. Госпожа Трейнър беше от хората, които те карат да се чувстваш пълен глупак.

— Патрик, ти какво ще кажеш по въпроса?

Приятелят ми отпи голяма глътка вода и вдигна рамене.

Навън дъждът трополеше по перваза на прозореца — едва се чуваше през подрънкването на приборите и чиниите.

— Парите са добри, Бърнард. При всяко положение е за предпочитане пред нощните смени във фабрика за обработка на пилета.

Думите му бяха последвани от одобрителното мърморене на всички около масата.

— Значи само това ще кажете за новата ми работа — че е по-добре, отколкото да товаря изкормени пилета в самолетен хангар? — умърлуших се аз.

— Винаги можеш да влезеш във форма и да станеш фитнес инструктор като Патрик.

— Да вляза във форма, значи. Много ти благодаря, татко. — Тъкмо посягах да си взема още един картоф, но размислих.

— Защо не? — каза мама. Изглежда, канеше се да седне, но след миг отново скочи, за да сипе малко грейви^[2] в чинията на дядо. — Не е зле да го имаш предвид в бъдеще. Много те бива да убеждаваш.

— Бива я да трупа сланинки — изсумтя татко.

— Току-що получих работа! — възкликнах аз. — И то по-добре платена от предишната.

— Но е временна — отбеляза Патрик. — Баща ти е прав. Не е зле да влезеш във форма, докато си там. От теб би излязъл чудесен фитнес инструктор, стига да се напънеш малко.

— Не желая да ставам фитнес инструктор! Цялото това… подскачане… не е за мен. — Патрик ми се ухили, когато произнесох беззвучно: „Ще те убия“.

— Лу иска работа, на която да си клати краката и да зяпа по цял ден телевизия, докато храни със сламка своя Айрънсайд^[3] — захапа ме сестра ми.

— Да бе. Понеже кисненето на увехнали нарциси в кофи с вода изисква голямо физическо и умствено усилие!

— Шегуваме се, скъпа. — Татко вдигна чашата си с чай. — Страхотно е, че си получила работата. Гордеем се с теб. Веднъж стъпиш ли в оная голяма къща, бас държа, че копелетата няма да искат да те изпуснат.

— Копеле — промърмори Томас.

— Не го е чул от мен — избъбри татко с пълна уста, преди мама да успее да каже нещо.