Джоджо Мойс
Аз преди теб (27)

Двадесет и пета глава

Катрина

 

Луиза не излезе от стаята си цели трийсет и шест часа след като се прибра от почивката. Пристигна от летището късно вечерта в неделя, бледа като призрак под загара си, и не можахме да разберем какво й има, понеже заяви категорично, че ще се видим в понеделник сутринта. Просто трябва да поспя, обясни тя, затвори се в стаята си и веднага си легна. Стори ни се малко странно, но пък Лу винаги си е била особена, още от малка.

Мама й беше занесла чай сутринта, но Лу продължаваше да не помръдва. На вечеря мама се разтревожи и я разтърси, за да провери дали е жива. (Такава си е мама, леко мелодраматична. Всъщност, ако трябва да съм напълно откровена, приготвила беше пай с риба и сигурно просто е искала Лу да го опита.) Ала Лу не яде, не пожела да говори и не слезе долу. Искам да полежа още малко, мамо — промърморила тя и заровила глава във възглавницата. Най-сетне мама я остави на мира.

— Не е на себе си — сподели тя обезпокоено. — Дали не е някаква закъсняла реакция, че скъса с Патрик?

— Лу пет пари не дава за него — успокои я татко. — Казах й, че е позвънил да се похвали за 157-ото си място на „Екстрийм Вайкинг“, но тя изобщо не прояви интерес. — Посръбна от чая си. — Да си призная, и аз не се развълнувах кой знае колко от постижението му.

— Да не би да е болна? Много е бледа под загара. И това безкрайно спане. Не й е присъщо. Може да се е заразила от някоя ужасна тропическа болест.

— Просто е уморена от полета — обясних аз. Казах го авторитетно, понеже знаех, че според мама и татко съм експерт по всички въпроси, с които всъщност никой не беше наясно.

— Уморена от полета! Е, ако така се отразява, по-добре да си пътувам с колата. Ти какво мислиш, Джоузи, скъпа?

— Не знам… кой да предположи, че една почивка ще я разболее толкова. — Мама поклати глава.

След вечеря се качих горе. Не почуках. (Все пак беше моята стая, като се замислиш.) Въздухът беше душен и застоял и аз вдигнах щорите и отворих прозореца. Лу се размърда уморено под одеялото, заслонила очи с ръка, край нея се носеха прашинки.

— Ще ми кажеш ли какво се случи? — Оставих чаша с чай на нощното шкафче.

Тя примигна.

— Мама мисли, че си се заразила с ебола. Предупреждава всички съседи, които са се записали на екскурзията на бинго клуба до Порт Авентура^[1].

Тя не каза нищо.

— Лу?

— Напуснах — промълви тя.

— Защо?

— Ти как мислиш? — Надигна се в леглото, посегна отпаднало към чашата и отпи голяма глътка.

За човек, който току-що бе прекарал почти две седмици в Мавриций, изглеждаше направо ужасно. Очите й бяха подути и зачервени, кожата й под загара беше на петна. Косата й стърчеше от едната страна. Изглеждаше така, сякаш не е спала от години. Но най-вече изглеждаше тъжна. Никога не бях виждала сестра си толкова тъжна.

— Мислиш ли, че наистина ще го направи?

Тя кимна. После преглътна с мъка.

— По дяволите! О, Лу. Много съжалявам.

Направих й знак да се отмести и се настаних на леглото до нея. Тя пийна още от чая си и облегна глава на рамото ми. Носеше моята тениска. Не казах нищо. Толкова се бях притеснила за нея.

— Какво да правя, Трин?

Гласът й беше изплашен, също като на Томас, когато го боли нещо или се опитва да е храбър. Чувахме как отвън кучето на съседите търчи нагоре-надолу край градинската ограда и преследва котките на квартала, като от време на време изригваше в яростен лай.

— Едва ли можеш да направиш нещо. Господи! И като си помисля колко се стара заради него. Всички тия усилия…

— Казах му, че го обичам — призна тя, гласът й се превърна в шепот. — А той отвърна, че не било достатъчно. — Очите й бяха широко отворени и тъжни. — Как ще живея сега?

В нашето семейство аз съм тази, която знае всичко. Аз чета повече от всички. Аз следвам в университета. Предполагаше се, че имам отговори на всички въпроси.

Но сега погледнах по-голямата си сестра и поклатих глава.

— Нямам представа — признах аз.

 

 

На следващия ден Лу най-сетне слезе долу, изкъпана и облечена в чисти дрехи. Казах на мама и татко да не я закачат. Намекнах, че е проблем с приятеля, и татко вдигна вежди и направи гримаса, сякаш това обясняваше всичко и един господ знае защо е трябвало толкова да се притесняваме. Мама изтича да съобщи на съседите, че пътуването със самолет не е чак толкова рисковано.

Лу изяде една препечена филийка (не пожела да обядва), сложи си широкопола шапка и отидохме до замъка с Томас да храним патиците. Май не й се излизаше много, но мама настоя, каза, че и тримата се нуждаем от чист въздух. Това на нейния език означаваше, че няма търпение да иде в спалнята, да я проветри и да смени спалното бельо. Томас тичаше пред нас, стиснал в ръка найлонова торба, пълна с хлебни корички, а ние обсъждахме нехайно разхождащите се наоколо туристи, пазехме се от издутите им раници, разделяхме се около позиращи двойки и отново се събирахме от другата им страна. Замъкът се печеше на лятната жега, земята беше напукана и тревата стърчеше на изтънели снопчета — като последните косми върху олисяла глава.

Цветята в саксиите изглеждаха унили, сякаш вече се приготвяха за идването на есента.

С Лу не говорехме много. Какво можехме да си кажем?

Докато минавахме край паркинга на замъка, забелязах, че тя погледна изпод шапката си към къщата на Трейнър. Фасадата й се възправяше, елегантна и солидна, високите й празни прозорци скриваха съдбоносната драма, която вероятно се разиграваше там, може би дори в този момент.

— Защо не идеш да поговориш с него? — предложих аз. — Ще те чакам тук.

Тя сведе очи към земята и скръсти ръце пред гърдите си. Продължихме да вървим.

— Няма смисъл — промълви. Знаех останалата част, частта, която не изрече на глас. Той сигурно дори не е там.

Направихме бавна обиколка на замъка, докато гледахме как Томас се катери по склона на хълма и храни патиците, които в края на сезона бяха толкова преситени, че не благоволяваха да се приближат за някакво си парче хляб. Наблюдавах сестра си, докато се разхождахме, гледах загорелия й гръб, който се показваше под потника, приведените й рамене, и осъзнах, че макар тя още да не го знае, за нея всичко вече щеше да е различно. Лу нямаше да остане тук — каквото и да се случеше с Уил Трейнър. Имаше ново излъчване, излъчването на човек, познал нови неща, места и хора. Най-сетне пред сестра ми се бяха открили нови хоризонти.

— О — възкликнах аз, — имаш писмо. От университета. Пристигна, докато те нямаше. Съжалявам, отворих го. Помислих, че е за мен.

— Отворила си го?

Надявала се бях да е за допълнителната стипендия.

— Насрочили са ти интервю.

Тя примигна, сякаш получи новини от далечното минало.

— Да. И голямата новина е, че е утре — обясних аз. — Затова си помислих, че довечера може да прегледаме предполагаемите въпроси.

Тя поклати глава.

— Не мога да отида на интервю утре.

— И с какво толкова си заета?

— Не мога, Трин — каза тя тъжно. — Как бих могла да мисля за друго в такъв момент?

— Чуй ме, Лу. Интервютата не ги раздават като хляб на патиците. Това е голям шанс. Знаят, че си по-възрастен кандидат, подала си молба в необичайно време на годината и все пак са ти назначили интервю. Не можеш да ги разиграваш.

— Не ме интересува. Не мога да мисля за това.

— Но ти…

— Остави ме на мира, Трин! Ясно? Не мога да го направя.

— Я стига! — извиках аз. Застанах пред нея, за да спре да върви. Томас говореше на един гълъб, на няколко крачки пред нас. — Точно сега е моментът да помислиш за това. Точно сега, независимо дали ти харесва или не, най-сетне трябва да решиш какво ще правиш с живота си от тук нататък.

Бяхме блокирали пътеката. Сега туристите бяха тези, които трябваше да се разделят и да ни заобикалят — правеха го с наведени глави или като наблюдаваха с леко любопитство спорещите сестри.

— Не мога.

— Е, толкова по-зле! Защото, в случай че си забравила, вече нямаш работа. И никакъв Патрик, който да събира счупените парчета. Пропуснеш ли това интервю, след два дни отново ще поемеш към Бюрото по труда да решаваш дали предпочиташ да обработваш пилета, или да танцуваш на пилон, или да бършеш нечий задник, за да си изкарваш хляба. И колкото и да си затваряш очите — защото вече наближаваш трийсет, — това е животът, който се очертава пред теб. И всичко, научено през последните шест месеца, ще се окаже загуба на време. Всичко.

Тя ме изгледа с онзи израз на безмълвна ярост, който се появява в очите й винаги, когато знае, че съм права, и не може да ме опровергае. Томас се появи зад нас и ме задърпа за ръката.

— Мамо… ти каза задник.

Сестра ми продължаваше да ме гледа гневно. Но виждах, че мисли.

Обърнах се към сина си:

— Не, миличък, казах залък. Прибираме се вкъщи да хапнем — нали, Лу? — и да видим колко големи залъци можеш да излапаш. А после, докато баба те къпе, аз ще помогна на леля Лу с домашното й.

 

 

На другия ден отидох в библиотеката — мама гледаше Томас, затова успях да изпратя и Лу на автобуса, знаех, че ще я видя чак на вечеря. Не таях големи надежди за интервюто, но от мига, в който я оставих, спрях да мисля за това.

Може да звучи малко егоистично, но не обичам да изоставам с курсовите си работи и изпитах известно облекчение при мисълта, че ще си почина за известно време от страданието на Лу. Малко е изтощително да си край някого, който е толкова потиснат. Да, съчувстваш му, но ти се иска да му кажеш да се вземе в ръце. Напъхах семейството си, сестра си, епичната каша, в която се бе забъркала, в една папка в главата си, после затворих чекмеджето и насочих вниманието си към случаите на освобождаване от ДДС. Бях втора по успех в курса по „Счетоводство — първо ниво“ и за нищо на света нямаше да отстъпя от това място.

Прибрах се у дома в шест без четвърт и оставих папките си на стола в коридора; всички вече се бяха наредили около кухненската маса в очакване мама да сервира. Томас скочи към мен, обви крака около кръста ми и аз го целунах, вдишвайки прекрасния му тръпчив мирис на малко момче.

— Сядай, сядай — подкани ме мама. — И татко ти се прибра току-що.

— Как се справяш с дебелите учебници? — попита татко, докато провесваше сакото си на облегалката на стола. Винаги казваше, „дебелите учебници“. Сякаш имаха собствен живот и някой трябваше да ги вкара в правия път.

— Добре, благодаря. Минах три четвърти от материала за „Счетоводство — второ ниво“. А утре ще зубря корпоративно право. — Откъснах Томас от себе си и го сложих на съседния стол, без да свалям ръка от меката му коса.

— Чу ли я, Джоузи? Корпоративно право.

Татко си открадна картоф от купата и го натъпка в устата си, преди мама да успее да го види. Каза го така, сякаш се наслаждаваше на начина, по който звучи. И вероятно бе така. Побъбрихме малко за програмата на курса. После поговорихме за работата на татко — най-вече как туристите чупели всичко. Направо не било за вярване каква поддръжка е необходима. Дори дървените стълбчета на входа на паркинга се нуждаели от сменяне на всеки няколко седмици, защото идиотите не можели да минат с кола през четириметровия проход. Аз лично бих включила разноските в цената на билета, но мен никой не ме пита.

Мама свърши със сервирането и най-после седна. Томас се хранеше с пръсти, когато мислеше, че никой не го гледа, и веднъж каза „задник“ с лукава усмивка, а дядо ядеше, втренчил поглед в стената отсреща, мислейки за свои си работи. Аз хвърлих поглед към Лу. Тя се взираше в чинията си и побутваше печеното пиле, сякаш се опитваше да го скрие. Охо!, помислих си.

— Не си ли гладна, скъпа? — попита мама, проследявайки погледа ми.

— Не особено — отвърна тя.

— Топло е за печено пиле — съгласи се мама. — Но реших, че имаш нужда от по-силна храна.

— Е… ще ни кажеш ли как мина интервюто? — Вилицата на татко спря на половината път до устата му.

— А, това ли. — Тя изглеждаше разсеяна, сякаш я питаше за нещо, което бе правила преди пет години.

— Да, това.

Лу бодна късче пилешко.

— Добре мина.

Татко ми хвърли бърз поглед.

Аз свих лекичко рамене.

— Само добре? Обикновено казват веднага.

— Одобриха ме.

— Какво?

Тя продължаваше да се взира в чинията си. Аз спрях да дъвча.

— Казаха, че съм точно типът кандидат, който търсели. Трябвало да завърша някакъв подготвителен курс и после мога да се запиша в университета.

Татко се облегна назад в стола си.

— Но това е фантастична новина!

Мама се пресегна и я потупа по рамото.

— Браво, миличка! Това е страхотно!

— Не толкова. Не мога да си позволя четири години учене.

— Не го мисли, скъпа. Наистина. Виж колко добре се справя Трина. Ей — побутна я с лакът, — ще намерим начин. Винаги намираме начин, нали така? — Татко направо сияеше. — Всичко се нарежда чудесно, момичета. Това семейство го чакат добри времена.

И тогава, изневиделица, тя избухна в сълзи. Истински сълзи. Заплака, както плаче Томас, със сълзи и сополи, без да я е грижа кой ще я чуе; риданията й разсякоха тишината в малката стая като с нож.

Томас я погледна изненадано, с отворена уста, и се наложи да го придърпам в скута си и да го разсея. И докато играех с картофените парченца, приказвах на грахчетата и си преправях гласа, тя им каза.

Каза им всичко: за Уил и шестмесечния договор и какво се беше случило на остров Мавриций. Докато говореше, мама затули уста с ръка. Дядо бе добил сериозен вид. Пилето изстина, сосът в сосиерата под форма на лодка се покри с коричка.

Татко клатеше невярващо глава. После, докато сестра ми описваше подробно полета от Индийския океан и гласът й премина в шепот, докато предаваше последните си думи към госпожа Трейнър, той избута стола си и се изправи. Заобиколи бавно масата и я прегърна, както правеше, когато бяхме малки. Стоеше и я държеше в обятията си, притискайки я силно към себе си.

— Исусе Христе, горкият човек! Горкичката ти! О, Исусе!

Не знам дали някога бях виждала татко толкова шокиран.

— Ама че бъркотия!

— Минала си през всичко това? Без да кажеш на никого? И ни изпрати само картичка с подводното гмуркане? — Мама не можеше да повярва. — Мислехме, че това е ваканцията на живота ти!

— Трина знаеше — обясни тя и ме погледна. — Трина беше страхотна.

— Не съм направила нищо — казах аз и гушнах Томас. Той вече бе изгубил интерес към разговора, след като мама бе сложила пред него кутия с шоколадови бонбони. — Само те изслушвах. Ти свърши всичко. Всички идеи бяха твои.

— Страхотни идеи, няма що. — Тя се облегна на татко, звучеше съкрушено.

Татко повдигна брадичката й, за да го погледне.

— Направила си всичко възможно.

— И се провалих.

— Кой казва, че си се провалила? — Татко отмахна косата й от лицето. Изражението му беше нежно. — Едно знам за Уил Трейнър, за мъжете като него. Едва ли на света има нещо, което би могло да промени решението на такъв човек, вземе ли го веднъж. Той си е такъв. Не можеш да накараш хората да се променят.

— Но неговите родители! Как могат да го оставят да се самоубие?! — възкликна мама. — Що за хора са?

— Съвсем нормални, мамо. Просто госпожа Трейнър не знае какво друго да направи.

— Е, за начало може да не го води в тая проклета клиника. — Мама се ядоса. На бузите й бяха избили червени петна. — Аз бих се борила със зъби и нокти за вас двете и Томас.

— Дори ако вече е опитал да се самоубие? — попитах аз. — По наистина ужасен начин?

— Той е болен, Катрина. Депресиран е. На уязвими хора като него не бива да се позволява да… — Тя се задави от ярост и попи очите си със салфетка. — Тази жена е безсърдечна. Безсърдечна! И като си помисля, че са въвлекли в това и Луиза. Та тя е съдийка, за бога! Човек си мисли, че една съдийка знае кое е правилно и кое — не. Кой друг, ако не тя. Ще взема да ида у тях и да доведа Уил тук.

— Сложно е, мамо.

— Не! Не е! Той е уязвим и тя не трябва дори да си го помисля. Шокирана съм. Горкият човек!… — Тя стана от масата, взе останалото пиле и се запъти към кухнята.

Луиза я гледаше как се отдалечава, леко смаяна. Мама никога не се ядосваше. Май последният път, когато я чух да повишава глас, беше през 1993 година.

Татко поклати глава, явно умът му беше другаде.

— Просто си мислех… сега ми е ясно защо не виждам господин Трейнър. Чудех се къде е. Реших, че всички са отишли някъде на семейна почивка.

— Те… заминали ли са?

— Последните два дни не е идвал на работа.

Луиза се отпусна отмаляло на стола си.

— По дяволите! — възкликнах аз и запуших ушите на Томас с ръка.

— Утре е.

Лу ме погледна и аз вдигнах очи към календара на стената.

— Тринайсети август. Утре.

 

 

Лу не направи нищо в този последен ден. Беше станала преди мен и гледаше втренчено през кухненския прозорец. Валеше, после се проясни, след това заваля отново. Тя легна на дивана при дядо, изпи чая, който й направи мама, и на всеки половин час виждах как погледът й се плъзга мълчаливо към часовника на камината. Ужасно беше да я гледам. Заведох Томас на плуване и се опитах да я накарам да дойде с нас. Казах й, че мама ще го гледа, ако реши да дойде с мен на пазар по-късно. Казах й, че ще я заведа в кръчмата — да си побъбрим на спокойствие, — но Лу отклони и двете предложения.

— Ами ако съм направила грешка, Трин? — попита ме толкова тихо, че само аз я чух.

Хвърлих поглед към дядо, но той не виждаше друго, освен конните надбягвания. Май татко още залагаше скришом вместо него, макар да не си признаваше пред мама.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако е трябвало да отида с него?

— Но… нали каза, че не можеш?

Навън небето бе посивяло. Тя се взираше през безупречно чистите прозорци към мрачния ден навън.

— Помня какво казах. Но не мога да понеса неизвестността. Искам да знам какво се случва. — Лицето й леко се изкриви. — Искам да знам как се чувства. Съжалявам, че дори не се сбогувах с него.

— Би ли могла да отидеш сега? Да опиташ да си запазиш място в самолета?

— Много е късно — промълви тя. И затвори очи. — Няма да стигна навреме. Има само два часа до… докато приключат. Проверих. В интернет.

Аз чаках.

— Те… правят го само до пет и половина. — Тя поклати объркано глава. — Заради швейцарските служители, които трябвало да присъстват. Не обичали да… да документират… нещата след работно време.

Не знаех какво да й кажа. Не можех да си представя да чакам като нея и да не знам какво се случва в някакво отдалечено място. Никога не бях обичала мъж, както тя обичаше Уил. Разбира се, харесвах мъжете, харесваше ми да спя с тях, но се чудех дали не ми липсва чувствителност. Не можех да си представя да плача за мъж, с когото съм била. Единствената донякъде сходна ситуация беше да си представя как Томас чака да умре в някаква непозната страна и само при мисълта за това в мен нещо се преобърна — толкова беше ужасно. Затова пъхнах и тази ситуация в шкафа с папки в главата ми, в чекмеджето с надпис немислимо.

Седнах до сестра си на дивана и се загледахме мълчаливо в конните надбягвания с напрегнатото внимание на хора, заложили всичките си пари на един кон.

И тогава на вратата се позвъни.

Луиза скочи от дивана и за секунди се озова в коридора. Отвори вратата толкова рязко, че дори моето сърце спря.

Но на стълбите не беше Уил. Беше млада жена — със силен, умело положен грим и елегантна прическа. Сви чадъра си и се усмихна, докато посягаше към голямата чанта, метната през рамото й. Почудих се за миг дали не е сестрата на Уил.

— Луиза Кларк?

— Да?

— Аз съм от „Глоуб“. Може ли да поговорим за малко?

— „Глоуб“?

Усетих объркването в гласа на Луиза.

— От вестника? — пристъпих зад сестра си. Тогава видях бележника в ръката на жената.

— Може ли да вляза? Просто искам да си поговорим малко за Уил Трейнър. Вие работите за Уил Трейнър, нали?

— Без коментар — намесих се аз. И преди жената да успее да каже още нещо, хлопнах вратата под носа й.

Сестра ми остана смаяна в коридора. Трепна, когато звънецът проехтя отново.

— Не отваряй! — изсъсках.

— Но как са…?

Започнах да я бутам нагоре по стълбите. Господи, едва вървеше. Сякаш още не се беше разсънила.

— Дядо, не отваряй вратата — извиках аз. — На кого си казала? Някой трябва да им се е обадил. Кой знае? — попитах, когато стигнахме площадката.

— Госпожице Кларк! — Гласът на жената долетя през отвора за пощата. — Моля ви, отделете ми само десет минути… разбираме, че това е деликатен въпрос. Бихме искали да изложите вашата гледна точка в тази история.

— Това означава ли, че е мъртъв?

Очите на Лу бяха пълни със сълзи.

— Не, просто означава, че някой задник се е опитал да изкара пари. — Замислих се за миг.

— Кой е, момичета? — чухме гласа на мама отдолу.

— Никой, мамо. Само не отваряй вратата.

Надзърнах през парапета. Мама държеше кухненска кърпа в ръце и се взираше в неясната фигура, виждаща се през стъклените панели на входната врата.

— Да не отварям вратата?

Улових сестра си за лакътя.

— Лу… не си казала нищо на Патрик, нали?

Нямаше нужда да ми отговаря. Смаяното й изражение казваше всичко.

— Добре. Не изпадай в паника. Само не отваряй вратата. Не вдигай телефона. Не им казвай нищо, ясно?

 

 

На мама никак не й беше забавно. Особено когато и телефонът започна да звъни. След петото позвъняване прехвърлихме всички обаждания към телефонния секретар, но пак трябваше да ги слушаме, гласовете им изпълваха малкото ни коридорче. Бяха около четири-пет, все едни и същи. Всички предлагаха на Лу да изложи своята гледна точка за „историята“, както я наричаха. Сякаш Уил Трейнър сега беше някаква стока, за която всички се биеха. Телефонът звънеше, на входната врата се звънеше. Седяхме със спуснати пердета и чувахме как журналистите бъбрят помежду си и разговарят по мобилните си телефони точно пред нашата порта.

Сякаш бяхме под обсада. Мама кършеше ръце и се провикваше през отвора за пощата да се разкарат от градината, щом някой от тях се осмелеше да влезе вътре. Томас надничаше от прозореца на банята и искаше да знае защо има хора в двора ни. Четирима от съседите ни позвъниха, искаха да им кажем какво става. Татко паркира на съседната улица и се прибра у дома през задната градина. Започнахме да мислим за замъци и вряло олио.

После, след кратък размисъл, позвъних на Патрик и го попитах колко е взел за ценните си сведения. Едва забележимото забавяне, преди да отрече, ми каза всичко, което исках да знам.

— Чуй ме, боклук такъв — изсъсках аз. — Така ще ти сритам маратонските пищяли, че 157-ото място ще ти се види страхотен резултат!

Лу просто седеше в кухнята и плачеше. Не истински плач, само безмълвни сълзи, които се стичаха по лицето й и които тя бършеше с длан. Не знаех какво да й кажа.

Което беше добре. Достатъчно имах да казвам на всички останали.

Всички репортери, освен един, се ометоха до седем и половина. Не знаех дали се бяха отказали, или им бе писнало Томас да изхвърля през отвора за пощата парчета лего всеки път, щом пъхнеха бележка. Казах на Луиза да изкъпе Томас вместо мен, защото така щях да прослушам всички съобщения на телефонния секретар и да изтрия тези от журналистите, без тя да ги чува. Двайсет и шест. Двайсет и шестима нахалници. И всички звучаха толкова мило, толкова съчувствено. Някои дори й предлагаха пари.

Натиснах за всички командата „изтрий“. Дори за онези, които предлагаха пари, макар че, признавам си, мъничко бях изкушена да разбера колко дават. През цялото време чувах как Лу говори на Томас в банята, както и неговото хленчене и цамбуркане, докато бомбардираше с батмобила си огромните сапунени мехури. Това е нещото, което не знаеш за децата, докато не се сдобиеш с такива: задължителната баня, легото и рибните пръчици не ти позволяват да мислиш дълго за неприятни неща. Накрая стигнах до последното съобщение.

„Луиза? Камила Трейнър е. Би ли се обадила? Колкото може по-скоро?“

Взрях се изненадано в телефонния секретар. Върнах съобщението и го прослушах отново. После изтичах горе и толкова бързо измъкнах Томас от банята, че изобщо не разбра какво става. Остана да стърчи с плътно увита около телцето хавлия, като здраво стегнат вързоп, а Лу, препъваща се и объркана, вече беше стигнала до средата на стълбите, следвана по петите от мен.

— Ами ако тя ме мрази?

— Не звучеше така.

— Ами ако от пресата са обсадили и тях? Ако си мислят, че аз съм виновна? — Очите й бяха широко отворени и ужасени. — Ако звъни да ми каже, че той вече го е направил?

— О, за бога, Лу! Поне веднъж в живота си се вземи в ръце! Няма да разбереш, докато не се обадиш. Обади й се. Просто го направи.

Изтичах обратно в банята да се погрижа за Томас. Навлякох му пижамката и му казах, че дядо ще му даде бисквита, ако веднага отиде в кухнята. После надникнах от вратата на банята, да видя дали сестра ми е на телефона в коридора.

Тя се беше обърнала с гръб към мен, с едната ръка приглаждаше косата на тила си.

— Да — чух я да казва. — Разбирам. — А после: — Добре. — И след пауза: — Да.

Близо минута съзерцаваше краката си, след като остави слушалката.

— Е? — попитах.

Тя ме погледна, сякаш току-що ме е видяла, и поклати глава.

— Няма нищо общо с вестниците — обясни ми, гласът й все още бе скован от шока. — Тя ме помоли — умоляваше ме — да отида в Швейцария. Запазила е място за полета тази вечер.