Джоджо Мойс
Аз преди теб (24)

Двадесет и втора глава

Втурнах се в Спешното. Многото крила на болницата и вродената ми липса на ориентация ме накараха да се лутам безкрайно, докато намеря отделението за спешна помощ. Трябваше да попитам три пъти, преди някой да ме упъти в правилната посока. Най-сетне нахлух през вратата на Отделение С12, като дишах тежко и едва си поемах дъх. В коридора видях Нейтън — седеше и четеше вестник. Щом приближих, вдигна очи от вестника.

— Как е той?

— На кислород. Стабилен.

— Не разбирам. В петък вечерта беше добре. В събота сутринта имаше малко кашлица, но… но това? Какво се случи?

Сърцето ми биеше лудо. Отпуснах се на един стол да си поема дъх. Бях тичала почти през цялото време, след като получих есемеса на Нейтън преди час. Той изправи гръб и сгъна вестника.

— Не му е за първи път, Лу. В дробовете му влизат бактерии, кашличният рефлекс не работи както трябва и състоянието му се влошава доста бързо. Опитах да приложа някои техники за прочистване в събота следобед, но много го болеше. Изведнъж го втресе, после получи силни болки в гърдите. Вечерта се наложи да извикаме линейка.

— По дяволите! — изругах аз, превита о две. — По дяволите, по дяволите, по дяволите! Може ли да вляза?

— Много е отпаднал. Не съм сигурен, че е контактен. А и госпожа Т. Е с него.

Оставих чантата си при Нейтън, почистих ръцете си с антибактериален лосион, бутнах вратата и влязох.

Уил беше в средата на болничното легло — тялото му бе завито със синьо одеяло, свързано към система и заобиколено от различни пиукащи машини. Лицето му бе отчасти скрито от кислородна маска, очите му бяха затворени. Кожата му изглеждаше сива, със синкавобели петна, при вида, на които сърцето ми се сви. Госпожа Трейнър седеше до него, поставила ръка върху завития му лакът. Гледаше невиждащо в отсрещната стена.

— Госпожо Трейнър — казах тихо.

Тя ме погледна стреснато.

— О, Луиза.

— Как… как е той? — Исках да отида и да хвана другата ръка на Уил, но се притеснявах да седна до него. Останах да стърча до вратата. Върху лицето на майка му се четеше такова отчаяние, че се почувствах като натрапница.

— Малко по-добре. Предписаха му някакви много силни антибиотици.

— Мога ли… да помогна с нещо?

— Не мисля, не. Просто… просто трябва да чакаме. Лекуващият лекар ще мине отново след час. Надявам се, че ще може да ни даде повече информация.

Времето сякаш бе спряло. Останах вътре още малко. Пиукането на машините изгаряше мозъка ми с натрапчивия си ритъм.

— Искате ли да ви отменя за малко? Да си починете?

— Не. Мисля да остана.

Частица от мен се надяваше Уил да чуе гласа ми. Частица от мен се надяваше очите му да се отворят над тази прозрачна пластмасова маска и той да промърмори: „Кларк, ела и седни, за бога. Внасяш безпорядък в стаята“.

Но той просто лежеше и не помръдваше.

Избърсах лицето си с ръка.

— Искате ли… искате ли да ви донеса нещо за пиене?

Госпожа Трейнър вдигна очи.

— Колко е часът?

— Десет без четвърт.

— Наистина ли? — Тя поклати глава, сякаш й беше трудно да повярва. — Благодаря ти, Луиза. Би било добре. Май съм тук от доста време.

В петък не бях на работа — отчасти защото семейство Трейнър настоя да си взема свободен ден, но най-вече защото нямаше друг начин да се сдобия с паспорт, освен като отида до Лондон с влака. Отбих се у тях вечерта, на връщане, за да покажа на Уил завоеванието си и да се уверя, че неговият собствен паспорт още е валиден. Стори ми се малко притихнал, но в това нямаше нищо необичайно. В някои дни изпитваше по-голям дискомфорт. Откровено казано, умът ми до такава степен бе зает с плановете за пътуването, че не бях в състояние да мисля за нищо друго.

В събота сутринта си събрах нещата от апартамента на Патрик с помощта на татко, а следобед отидох на пазар с мама, за да си купя бански и други неща за ваканцията, и останах да спя у нашите през уикенда. Бяхме натъпкани като сардели: Трина и Томас също си бяха вкъщи. В понеделник сутринта станах в седем, готова да бъда у Трейнър в осем. Когато пристигнах, видях, че навсякъде е затворено, предната и задната врата бяха заключени. Нямаше бележка. Застанах на предната веранда и позвъних на Нейтън три пъти без отговор. Телефонът на госпожа Трейнър беше включен на гласова поща. Най-накрая, след като бях седяла на стъпалата четирийсет и пет минути, получих съобщението на Нейтън.

„Ние сме в окръжната болница. Уил има пневмония.

Отделение С12.“

Нейтън си тръгна и аз останах да седя пред стаята на Уил още един час. Прелиствах списанията, които някой явно беше оставил на масата през 1982 година, после извадих една книга с меки корици от чантата си и се опитах да чета, ала ми беше невъзможно да се съсредоточа.

Лекуващият лекар дойде на визитация, но се притеснявах да го последвам вътре, понеже майката на Уил беше там. Когато излезе петнайсет минути по-късно, госпожа Трейнър се появи след него. Не бях сигурна дали ме заговори просто защото трябваше да говори с някого, а аз бях единственият човек на разположение, но ми каза — с глас, одрезгавял от облекчение, — че според лекуващия лекар инфекцията е овладяна. Била особено агресивна бактериална атака. Уил имал късмет, че го били докарали в болницата навреме. Нейното „в противен случай“ увисна в тишината помежду ни.

— И какво ще правим сега? — попитах.

Тя сви рамене.

— Ще чакаме.

— Искате ли да ви донеса нещо за хапване? Или да поседя при Уил, докато вие си вземете?

В редки мигове между мен и госпожа Трейнър се появяваше нещо като разбирателство. Лицето й се смекчи за секунда — без дежурното строго изражение — и изведнъж видях колко отчаяна и уморена изглежда. Стори ми се остаряла с десет години за времето, откакто работех при тях.

— Благодаря ти, Луиза — каза тя. — Много бих искала да отскоча до къщи и да се преоблека, ако не възразяваш да постоиш при Уил. Точно сега не ми се ще да остава сам.

Щом тя си отиде, аз влязох, затворих вратата и седнах до него. Той изглеждаше странно отнесен, сякаш Уил, когото познавах, бе заминал за малко и от него бе останала само черупката. За миг се почудих дали така изглеждат умрелите. После си казах, че не бива да мисля за смъртта.

Седях и гледах как часовникът тиктака, от време на време чувах мърморещи гласове отвън и тихото проскърцване на обувки върху линолеума. На два пъти влезе една сестра и провери показанията на апаратурата, натисна няколко копчета, премери му температурата, но Уил все така не помръдваше.

— Той е… добре, нали? — попитах.

— Спи — отвърна тя успокоително. — Вероятно точно от това се нуждае сега. Не се тревожете.

Лесно бе да се каже. Но аз имах много време да мисля в тази болнична стая. Мислех за Уил и плашещата скорост, с която се бе разболял сериозно. Мислех за Патрик и за това, че дори когато събирах нещата си от апартамента му, свалях и навивах на руло моя стенен календар, сгъвах и опаковах дрехите, които толкова старателно бях подредила в неговия скрин, тъгата ми изобщо не бе потискаща, както би трябвало да очаквам. Не се чувствах разстроена или съкрушена, или някое от нещата, които би трябвало да изпитваш, когато се разделяш с дългогодишната си любов. Чувствах се доста спокойна и малко тъжна, и може би малко виновна — както заради моя принос в раздялата, така и поради факта, че не страдах особено. Изпратила му бях два есемеса, за да му кажа, че наистина съжалявам и се надявам той да се представи отлично на „Екстрийм Вайкинг“. Но Патрик не ми отговори.

След час се наведох над Уил и повдигнах одеялото. Ръката му изглеждаше бледокафява на фона на белия чаршаф. Върху дланта му с хирургична лепенка бе закрепен абокат. Когато я обърнах, белезите върху китките му бяха все така сиво-сини. Почудих се дали някога ще избледнеят, или постоянно ще му напомнят какво се е опитал да направи.

Обвих нежно пръстите му с моите. Бяха топли, пръсти на напълно жив човек. Почувствах се толкова странно облекчена от досега с тях, че продължих да ги държа, да ги разглеждам — втвърдената на места кожа, която говореше за живот, прекарван не само зад бюро, розовеещите нокти, които винаги щеше да подрязва някой друг.

Ръцете на Уил бяха хубави — привлекателни и добре оформени, с дълги пръсти и четвъртити нокти. Трудно ми беше да повярвам, че са безсилни, че никога няма да вдигнат нещо от масата, да погалят ръка или да се свият в юмрук.

Прокарах пръст по кокалчетата му. Една мъничка част от мен се почуди дали трябва да се притесня, ако в този миг Уил отвори очи, но не изпитах смущение. Чувствах със сърцето си, че за него е добре да държа ръката му в своята. Като се надявах, че по някакъв начин, въпреки бариерата на съня, той също го знае, притворих очи и зачаках.

 

 

Малко след четири Уил най-сетне се събуди. Бях навън в коридора, излетната върху столовете, четях изоставен вестник и скочих, когато госпожа Трейнър излезе да ми каже. Изглеждаше поуспокоена, когато обясни, че той говорел и искал да ме види. Каза, че щяла да слезе долу да позвъни на господин Трейнър.

И тогава, сякаш не можеше да се сдържи, добави:

— Само не го уморявай.

— Разбира се — отвърнах аз.

Усмивката ми беше очарователна.

— Здрасти — казах и подадох глава през вратата.

Той бавно извърна лице към мен.

— Здрасти.

Гласът му беше дрезгав, сякаш бе прекарал последните трийсет и шест часа не в спане, а във викане. Седнах до него и го загледах. Примигна с очи, сочейки надолу.

— Искаш да повдигна маската?

Той кимна. Хванах я и внимателно я плъзнах по главата му. На мястото, където бе опирала в кожата му, имаше тънка ивица влага. Взех кърпичка и избърсах нежно лицето му.

— Как се чувстваш?

— Бил съм и по-добре.

В гърлото ми бе заседнала голяма буца и се опитах да я преглътна.

— Не знам. Ти си готов на всичко, за да привлечеш вниманието, Уил Трейнър. Бас държа, че всичко е било просто…

Той притвори очи, прекъсвайки ме насред изречението. Когато ги отвори отново, в тях проблясваше извинение.

— Съжалявам, Кларк. Не ми е до остроумни разговори днес.

Останахме така. Аз започнах да му говоря. Гласът ми ромонеше в малката бледозелена стая, разказвах как съм си събрала нещата от дома на Патрик и колко по-лесно съм си взела сидитата от неговата колекция, защото бе настоял да ги надпиша.

— Ти добре ли си? — попита Уил, щом свърших. Очите му изразяваха съчувствие, сякаш очакваше да ме боли повече.

— Да. Разбира се. — Свих рамене. — Всъщност не е толкова зле. И без това имам да мисля за други неща.

Той мълчеше.

— Въпросът е — рече накрая, — че едва ли скоро ще мога да скачам с бънджи.

Знаех го. Бях подготвена за това от мига, в който получих есемеса на Нейтън. Но когато чух думите да излизат от устата на Уил, беше като удар.

— Няма проблем — опитах да запазя гласа си равен. — Всичко е наред. Ще отидем някой друг път.

— Съжалявам. Знам колко го искаше.

Погалих го по челото и отмахнах косата му.

— Шшшт. Наистина. Не е важно. Само трябва да се възстановиш.

Той притвори очи с леко трепване. Знаех какво говорят — тия линии около очите му, това отчаяно изражение. Говореха, че може би няма да има друг път. Уил мислеше, че никога повече няма да се възстанови.

 

 

На връщане от болницата се отбих в Гранта Хаус. Отвори ми бащата на Уил. Изглеждаше почти толкова уморен, колкото и госпожа Трейнър. Носеше измачкано непромокаемо яке, сякаш тъкмо излизаше. Казах му, че госпожа Трейнър отново е при Уил и че според лекарите антибиотиците вършат добра работа, но тя ще прекара нощта в болницата и ме е помолила да го уведомя. Не знам защо не можеше да му го каже сама. Вероятно просто й се беше струпало много на главата.

— Как е той?

— Малко по-добре от тази сутрин — обясних. — Пи малко течности, докато бях там. О, и каза нещо грубо за една от сестрите.

— Пак си е показал рогата.

— Да, пак си показа рогата.

За миг видях как устата на господин Трейнър се сви и очите му проблеснаха. Отмести ги към прозореца, после ги обърна към мен. Може би предпочиташе да не го гледам.

— Третата атака. За две години.

Отне ми минута да схвана.

— На пневмония?

Той кимна.

— Проклета болест! Той е много храбър, знаеш ли? Зад цялото това перчене. — Господин Трейнър преглътна и кимна, сякаш на себе си. — Хубаво е, че ти го виждаш, Луиза.

Не знаех какво да правя. Протегнах ръка и докоснах лакътя му.

— Наистина го виждам.

Той ми кимна едва и взе панамената си шапка от закачалката в коридора. Като измърмори нещо, което би могло да бъде „благодаря ти“ или, „довиждане“, господин Трейнър мина край мен и излезе от предната врата.

Пристройката изглеждаше странно тиха без Уил. Осъзнах колко съм свикнала с приглушения шум на моторизираната му количка, движеща се напред-назад, с едва доловимите му разговори с Нейтън в съседната стая, с ниското бръмчене на радиото. Сега пристройката беше празна, въздухът — като изсмукан.

Опаковах една чанта с всичко, от което Уил би могъл да се нуждае на следващия ден, включително чисти дрехи, четката му за зъби, четката за коса и лекарствата, плюс слушалки, в случай че е достатъчно добре да слуша музика. Докато прибирах нещата, се борех с нарастващото чувство на паника. Едно гласче постоянно се надигаше у мен и ми говореше: Ето как ще се чувстваш, ако умре. За да го заглуша, включих радиото в опит да оживя пристройката. Поразтребих, застлах леглото на Уил с чисти чаршафи и набрах малко цветя от градината, които сложих в дневната. После, когато всичко беше свършено, погледнах и видях на масата папката за ваканцията.

Следващия ден щях да прекарам в преглеждане на всички документи и отменяне на всяко пътуване, всяка екскурзия, която бях резервирала. Никой не можеше да каже кога Уил ще е достатъчно добре, за да направим някоя от тях. Лекуващият лекар бе подчертал, че трябва да почива, да завърши курса с антибиотици, да стои на топло и да е сух. Рафтингът в пенливи бързеи и подводното гмуркане не бяха част от плана за възстановяването му.

Загледах се в папките си, в резултата от всички мои усилия, труд и въображение. Загледах се в паспорта, за който бях чакала на опашка, и си припомних как у мен се бе надигнала възбуда още докато седях във влака на път към града — и за първи път, откакто се бях заела със своя план, се почувствах истински обезверена. Оставаха само малко повече от три седмици, а аз се бях провалила. Договорът ми беше към края си и не бях направила нищо, за да променя решението на Уил. Боях се дори да попитам госпожа Трейнър накъде, за бога, ще вървим от тук нататък. Внезапно се почувствах съкрушена. Отпуснах глава в ръцете си и останах така в смълчаната малка къща.

— Здрасти.

Вдигнах рязко глава. Беше Нейтън, изпълваше малката кухня с едрото си тяло. Преметнал беше раницата си през рамо.

— Дойдох само да оставя някои лекарства. Трябва да са тук, когато се върне. Ти… добре ли си?

Избърсах смутено очи.

— Разбира се. Съжалявам. Просто… просто съм малко разочарована, че трябва да отменя всичко.

Нейтън смъкна раницата от рамото си и седна срещу мен.

— Гадно е, знам. — Вдигна папката и я запрелиства. — Искаш ли да ти помогна утре? Няма да им трябвам в болницата, тъй че мога да се отбия за един час сутринта. Да ти помогна с обажданията.

— Много мило от твоя страна. Но няма нужда. По-лесно ще е, ако свърша всичко сама.

Нейтън приготви чай, седнахме един срещу друг и го изпихме. Мисля, че за първи път двамата с него наистина разговаряхме — имам предвид, без Уил да е с нас. Той ми разказа за бивш свой пациент, квадриплегик с дихателен апарат, който се разболявал поне веднъж месечно през цялото време, докато работел при него. Разказа ми за предишните пневмонии на Уил, първата, от които едва не го убила и му били нужни седмици да се възстанови.

— В очите му се появява особен поглед… — промърмори той. — Когато е много болен. Плашещо е. Сякаш просто… се оттегля. Сякаш вече го няма.

— Знам. Мразя тоя поглед.

— Той… — поде Нейтън. После очите му се отместиха рязко и той затвори уста.

Седяхме и държахме чашите си в ръка. С крайчеца на окото изучавах Нейтън, гледах откритото му приятелско лице, което за кратко се бе затворило. И осъзнах, че се каня да задам въпроса, чийто отговор вече знаех.

— Знаеш, нали?

— Какво да знам?

— За онова… което иска да направи?

В стаята се възцари тишина — внезапна и напрегната.

Нейтън ме погледна внимателно, сякаш преценяваше как да отговори.

— Знам — успокоих го. — Не съм искала, но знам. Затова беше… затова беше тази ваканция. Затова бяха излизанията. Опитвах се да променя решението му.

Нейтън остави чашата си на масата.

— Знаеш ли, често се чудех — призна. — Ти сякаш… имаше мисия.

— Имах. И още имам.

Той поклати глава. Не бях сигурна дали се опитва да ме насърчи да не се предавам, или да ми каже, че нищо не можем да променим.

— Какво ще правим, Нейтън?

Минаха няколко секунди, преди да заговори отново.

— Знаеш ли какво, Лу? Наистина харесвам Уил. Няма да крия, чувствам го много близък. От две години съм с него. Виждал съм го в много лоши моменти, виждал съм го и в добрите му дни, и мога само да ти кажа, че не бих искал да съм на неговото място за всички пари на света.

Той отпи голяма глътка чай.

— Имало е дни, когато оставах през нощта, и той се събуждаше и започваше да крещи, защото в сънищата си все още ходи и кара ски, и прави всичко останало, и в тези няколко минути, когато е много уязвим и споменът му е още съвсем пресен, чисто физически не може да понесе мисълта, че няма да го върши отново. Не може да го понесе. Седял съм до него и не съм знаел какво да му кажа, за да се почувства по-добре. Съдбата му е раздала най-ужасните карти, които можеш да си представиш. И ще ти призная нещо. Снощи го гледах и си мислех за живота му и какво ще стане с него… и макар с цялото си сърце да желая на тоя готин пич щастие… не мога да го съдя за онова, което иска да направи. Той има право на избор. Трябва да има.

Усетих, че ми е трудно да си поема дъх.

— Но… това беше преди. Всички признахте, че е било, преди да дойда. Сега е различен. С мен е различен, нали?

— Разбира се, но…

— Но щом ние не вярваме, че може да се почувства по-добре, дори да стане по-добре, как той да повярва, че е възможно да му се случат и хубави неща?

Нейтън остави чашата си на масата. Погледна ме право в очите.

— Лу, той няма да стане по-добре.

— Откъде знаеш?

— Знам. Ако не направят някой наистина голям пробив в изследването на стволовите клетки, Уил го чакат още десет години в тази количка. Минимум. Той е наясно, нищо че семейството му не желае да го признае. И това е другият проблем. Госпожа Т. иска да го запази жив на всяка цена. Господин Т. мисли, че трябва да го оставим да реши сам.

— Разбира се, че решението трябва да е негово, Нейтън. Но първо трябва да прецени какви възможности има.

— Той е умен човек. Отлично знае какви възможности има.

Гласът ми се извиси в малката стая:

— Грешиш! Казваш ми, че не е помръднал, откакто дойдох. Казваш ми, че не изглежда поне малко по-добре благодарение на мен.

— Не мога да видя какво става в главата му, Лу.

— Знаеш, че промених начина му на мислене.

— Не, знам, че той би направил почти всичко, за да си щастлива.

Изгледах го недоумяващо.

— Мислиш, че се преструва само за да съм щастлива? — Почувствах как се изпълвам с гняв към Нейтън, към цялата им скептична групичка. — Щом не вярваш, че всичко това може да свърши работа, защо изобщо се съгласи да дойдеш? Защо ти е да идваш на тази почивка, а? Защото звучи добре, нали?

— Не. Искам той да живее.

— Но…

— Но искам да живее, ако той го иска. Щом не желае, тогава, като го принуждаваме да продължава, ти, аз — без значение колко го обичаме — просто ще се превърнем в още двама проклети досадници, които му отнемат правото на избор.

Думите на Нейтън отекнаха в тишината. Избърсах една самотна сълза от бузата си и се опитах да възвърна нормалния ритъм на сърцето си. Нейтън, явно притеснен от сълзите ми, се почеса неловко по врата, а после, след минутка, мълчаливо ми подаде къс от кухненската ролка.

— Просто не мога да позволя да се случи, Нейтън.

Той не каза нищо.

— Не мога.

Загледах се в паспорта си, седнала на кухненската маса. Снимката беше ужасна. Все едно беше на съвсем друг човек. Някой, чийто живот, чийто начин на съществуване, нямаше нищо общо с моя. Гледах паспорта и си мислех.

— Нейтън?

— Какво?

— Ако успея да уредя друга почивка, нещо, на което лекарите са съгласни, нали ще дойдеш? Нали пак ще ми помогнеш?

— Разбира се. — Той стана, изплакна чашата си и метна раницата си през рамо. Преди да излезе, се извърна и ме погледна. — Но трябва да бъда честен, Лу. Съмнявам се, че дори ти ще успееш.