Джоджо Мойс
Аз преди теб (28)

Двадесет и шеста глава

Предполагам, при други обстоятелства би изглеждало странно, че аз, Луиза Кларк — момиче, което за двайсет години рядко се е отдалечавало на повече от няколко километра от родния си град, — сега летях към трета страна за по-малко от седмица. Аз обаче опаковах куфара си с експедитивността на стюардеса, като отхвърлих почти всичко и взех само най-необходимото. Трина тичаше насам-натам и ми носеше разни неща, от които според нея можех да се нуждая, после двете слязохме по стълбите. Мама и татко вече бяха в коридора, застанали заплашително един до друг, както правеха, когато нощем закъснявахме и опитвахме да се промъкнем незабелязано.

— Какво става? — Мама не отделяше поглед от куфара ми.

Трина беше спряла пред мен.

— Лу заминава за Швейцария — обясни тя. — И трябва да тръгне веднага. Днес е останал само един полет.

Тъкмо се канехме да продължим, когато мама пристъпи напред.

— Не. — Устата й бе стисната в решителна линия, ръцете й бяха скръстени непохватно пред гърдите. — Наистина. Не позволявам да се замесваш. Ако е това, което си мисля, не те пускам.

— Но… — възрази Трина и погледна назад към мен.

— Не! — повтори мама и в гласа й прозвуча необичайна, стоманена нотка. — Никакво „но“. Мислех си за това, за всичко, което ни разказа. То е грешно. Неморално. И ако те видят да помагаш на някакъв човек да се самоубие, после може да имаш много проблеми.

— Майка ти е права — подкрепи я татко.

— Виждали сме го по новините. Това може да се отрази на целия ти живот, Лу. Това интервю за университета, всичко. Сдобиеш ли се с криминално досие, никога няма да получиш диплома от университета или добра работа, или…

— Но той е помолил тя да отиде. Не може просто да го остави — прекъсна я Трина.

— Напротив. Може. Дала е шест месеца от живота си на това семейство. И като гледам какво става сега, само си е загубила времето. Ами ние? Да ни тропат на вратата и всички съседи да мислят, че сме злоупотребили със социални помощи или нещо от този род. Не, Лу най-сетне получи шанс да постигне нещо в живота си, а те искат от нея да отиде на онова ужасно място в Швейцария и да се забърка бог знае в какво. Е, аз казвам „не“. Не, Луиза.

— Но сестра ми трябва да отиде — настоя Трина.

— Не, не трябва! Тя направи достатъчно. Самата тя каза снощи, че е опитала всичко. — Мама поклати глава. — Каквато и каша да са решили да забъркат Трейнърови, като сторят това… това… каквото смятат да сторят на собствения си син, не искам Луиза да се забърква. Не искам да съсипе целия си живот!

— Мисля, че сама мога да реша — казах аз.

— Съмнявам се, че можеш. Той е твой приятел, Луиза! Той е млад човек и целият му живот е пред него. Не можеш да бъдеш част от това. Аз… шокирана съм, че изобщо си го мислиш. — В гласа на мама имаше нова, твърда нотка. — Не съм те възпитавала да помагаш на някого да сложи край на живота си! Ти би ли направила същото с дядо си? Мислиш ли, че и ние трябва да го натирим в „Дигнитас“?

— При него е различно.

— Не, не е. Не е същият като преди. Но животът му е безценен. Също както и този на Уил.

— Решението не е мое, мамо. На Уил е. Смисълът на всичко това е да подкрепя Уил.

— Да подкрепиш Уил? Не съм чувала по-голяма глупост. Ти си дете, Луиза. Още нищо не си видяла, нищо не си направила. И нямаш представа какво ще ти струва това. Как, за бога, ще спиш нощем, като знаеш, че си му помогнала? Ще помогнеш на един човек да умре! Наистина ли не разбираш какво е това? Ще помогнеш на Уил, този прекрасен, умен млад човек, да умре.

— Ще спя нощем, защото вярвам, че Уил знае кое е добро за него. Защото най-лошото е, че е изгубил възможността да взема и най-малкото решение, да направи и най-малкото нещо за себе си… — Погледнах родителите си, опитвайки се да ги накарам да разберат. — Не съм дете. Обичам го. Обичам го и не биваше да го оставям сам… и не мога да понеса да не съм там и да не знам какво… какво… — Преглътнах. — Така че — да, ще отида. Няма нужда да се грижиш за мен и да се опитваш да ме разбереш. Сама ще се справя. Но ще отида в Швейцария — независимо какво ще кажете и двамата.

В малкото коридорче стана тихо. Мама ме гледаше така, сякаш не ме познаваше. Пристъпих към нея, исках да я накарам да разбере. Но тя отстъпи назад.

— Мамо? Длъжница съм на Уил. Длъжна съм да отида. Кой, мислиш, ме накара да кандидатствам в университета? Кой, мислиш, ме поощри да направя нещо от себе си, да пътувам, да имам амбиции? Кой промени начина, по който възприемам всичко? Дори самата себе си? Уил го направи. През последните шест месеца живях повече, направих повече, отколкото през всичките двайсет и седем години от живота си. Затова, ако той иска да отида в Швейцария, ще отида. Каквото и да се случи.

Настъпи кратко мълчание.

— Тя е като леля Лили — произнесе тихо татко.

Всички стояхме и се гледахме напрегнато. Татко и Трина си разменяха погледи, сякаш всеки от тях очакваше другият да каже нещо.

Но тишината наруши мама:

— Ако отидеш, Луиза, повече не се връщай тук!

Думите се изтърколиха от устата й като камъчета. Погледнах я смаяно. Очите й бяха студени. Напрегнаха се в очакване на реакцията ми. Сякаш между нас се беше изправила стена, за чието съществуване не знаех.

— Мамо?

— Чу какво казах. Това е равносилно на убийство.

— Джоузи…

— Така е, Бърнард! Не мога да бъда част от това.

Помня как си помислих като през мъгла, че никога не съм виждала Катрина толкова разколебана. Видях как ръката на татко посегна към лакътя на мама, но не можех да кажа дали за да я упрекне, или да я успокои. За миг главата ми се изпразни. После минах край родителите си, почти без да съзнавам какво правя, и се упътих към входната врата. След секунда сестра ми ме последва.

Татко стисна плътно устни, сякаш се опитваше да вземе решение. После се обърна към мама и постави ръка на рамото й. Очите й се взряха в лицето му и сякаш вече знаеше какво се кани да й каже.

Той подхвърли ключовете си на Трина. Тя ги улови с една ръка.

— Излезте от задната врата, минете през градината на госпожа Дохърти и вземете вана. В него няма да ви видят. Ако тръгнете веднага и трафикът не е много натоварен, ще успеете да стигнете навреме.

 

 

— Имаш ли някаква идея как ще свърши всичко това? — попита Катрина.

— Никаква.

Не можех да я гледам продължително — ровех в дамската си чанта и се опитвах да разбера какво съм забравила. Продължавах да чувам гласа на госпожа Трейнър по телефона. Луиза? Моля те, ела. Знам, че невинаги сме се разбирали, но те моля… Много е важно да дойдеш.

— По дяволите! Никога не съм виждала мама такава — продължи Трина.

Паспорт, портмоне, ключове за вратата. Ключове за вратата? За какво? Вече нямах дом.

Катрина ми хвърли кос поглед.

— Искам да кажа, сега е бясна, понеже е в шок. Знаеш, че накрая ще спре да ти се сърди, нали? Когато се прибрах вкъщи и й признах, че съм надула корема, си мислех, че повече няма да ми проговори. Но й трябваха само… колко… два дни — и й мина.

Чувах я как бъбри до мен, но не обръщах внимание на думите й. Трудно ми беше да се съсредоточа върху каквото и да било. Сякаш нервните ми окончания бяха оживели; почти ги чувах как трептят в очакване. Щях да видя Уил! Поне това имах. Почти усещах как километрите помежду ни се свиват, сякаш бяхме в двата края на някаква невидима еластична нишка.

— Трина?

— Да?

Преглътнах.

— Не трябва да изпусна този полет.

Сестра ми не е от хората, които се предават лесно. Подреждахме се в колона, заобикаляхме, ускорявахме във вътрешната лента, нарушавахме ограничението за скоростта, слушахме какво казват по радиото за трафика и най-сетне пристигнахме на летището. Тя спря рязко и аз бях изхвръкнала от колата, когато чух:

— Ей! Лу!

— Съжалявам. — Върнах се тичешком няколко крачки назад.

Сестра ми ме прегърна много силно.

— Постъпваш правилно — увери ме тя. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — А сега се разкарай. Ако изпуснеш самолета след шестте наказателни точки в талона ми, няма да ти проговоря.

Не погледнах назад. Тичах по целия път до гишето на Швейцарските авиолинии и трябваше да произнеса името си три пъти, докато прозвучи достатъчно ясно, за да си получа билета.

 

 

Пристигнах в Цюрих малко преди полунощ. Госпожа Трейнър ми беше запазила стая в хотел на летището, както бе обещала, и обясни, че ще ми изпрати кола в девет на другата сутрин. Мислех си, че няма да мога да спя, но заспах — странна, тежка и разпокъсана дрямка часове наред — и се събудих в седем сутринта, без да знам къде съм.

Огледах непознатата стая с тежки тъмночервени завеси, чието предназначение бе да спират светлината, големия телевизор с плосък екран, пътната си чанта, която дори не си бях направила труда да отворя. Проверих часовника, показваше малко след седем швейцарско време. И докато осъзнавах къде съм, усетих как стомахът ми се свива от страх.

Станах с мъка от леглото — тъкмо навреме, за да повърна в малката баня. Свлякох се на теракотения под с полепнала по челото коса и буза, притисната към хладния порцелан. Чувах гласа на майка си, нейните протести, и усетих как ме залива ужасен страх. Нямаше да мога да го направя. Не исках пак да се проваля. Не исках да гледам как Уил умира. Простенах силно и се надигнах, за да повърна отново.

Не можех да ям. Успях да преглътна чаша черно кафе, взех си душ и се облякох. Стана осем часът. Взрях се в бледозелената рокля, която бях метнала на стола предната вечер, и се почудих дали е подходяща за там, където отивах. Щеше ли някой да носи черно? Не трябваше ли да нося нещо по-весело и живо — като червената рокля, която знаех, че Уил харесва? Защо й трябваше на госпожа Трейнър да ме вика тук? Проверих мобилния си телефон, чудейки се дали мога да се обадя на Катрина. Сега там щеше да е седем и половина сутринта. Но тя сигурно обличаше Томас, а мисълта да говоря с мама ме плашеше. Сложих си грим, седнах край прозореца и минутите започнаха бавно да отминават.

Сигурно никога в живота си не съм се чувствала по-самотна.

Не можех да остана повече в малката стая. Намятах нещата в пътната чанта и излязох. Щях да си купя вестник и да чакам във фоайето. Едва ли щеше да е по-зле, отколкото да седя в тишината на стаята или да слушам новините по сателитния канал, обгърната от задушаващата тъмнина на завесите. Минавах край рецепцията, когато видях компютърния терминал, дискретно поставен в един ъгъл. Пишеше: За ползване от гостите. Моля, попитайте на рецепцията.

— Може ли да го ползвам? — обърнах се към рецепционистката.

Тя кимна и аз си купих жетон за един час. Знаех съвсем точно с кого искам да говоря. Усещах инстинктивно, че той е от малцината, с които можех да се свържа по това време. Влязох в чатрума и написах на мястото за съобщения:

„Ричи? Там ли си?“

„Добро утро, Пчеличке. Днес си подранила?“

Поколебах се само за миг и написах:

„Днес ще е най-странният ден в живота ми. В Швейцария съм.“

Той знаеше какво означава това. Всички знаеха какво означава. Клиниката беше тема на множество разгорещени спорове. Написах:

„Страх ме е.“

„Защо си там тогава?“

„Защото не мога да не съм тук. Той ме помоли. В един хотел съм. Чакам. Ще отида да го видя.“

Поколебах се, после написах:

„Нямам представа как ще завърши този ден.“

„О, Пчеличке!“

„Какво да му кажа? Как да променя решението му?“

Ричи не отговори веднага. Думите му се появиха на екрана по-бавно от обикновено, сякаш много внимаваше.

„Щом е в Швейцария, Пчеличке, едва ли ще промени решението си.“

Усетих огромна буца в гърлото и преглътнах. Ричи продължаваше да пише:

„Моят избор не е такъв. Както и на повечето от нас в този чатрум. Обичам живота си, макар да не е какъвто желая. Но разбирам защо на приятеля ти му е дошло до гуша. Уморително е да водиш такъв живот, уморително по начин, който здравите хора не могат да разберат. Ако е решил твърдо, ако наистина не вижда начин нещата да станат по-добри, просто трябва да си с него. Няма нужда да мислиш, че е прав. Но трябва да си там.“

Осъзнах, че съм спряла да дишам.

„Късмет, Пчеличке. И се обади. Сигурно няма да ти е лесно след това. Но каквото и да се случи, бих се радвал да имам приятел като теб.“

Пръстите ми застинаха на клавиатурата. Написах:

„Ще ти се обадя.“

После рецепционистката ми каза, че моята кола е пристигнала.

 

 

Не знам какво очаквах — може би някаква бяла сграда край езеро или до заснежени планини. Може би някаква солидна мраморна фасада с позлатена табела на стената. Но не очаквах да пътувам през индустриален район и да ме оставят пред съвсем обикновена наглед къща, заобиколена от фабрики и — кой знае защо — футболно игрище. Прекосих двора, минах край езерце със златни рибки и позвъних на входната врата. Жената, която я отвори, веднага разбра кого търся.

— Той е тук. Да ви заведа ли?

В първия миг не помръднах. Взирах се в затворената врата, странно напомняща вратата на пристройката на Уил, пред която бях стояла преди толкова месеци. После си поех дъх. И кимнах.

Видях леглото, преди да видя него; изпълваше стаята с махагоновата си рамка, странните цветни мотиви на юргана и възглавниците изглеждаха нелепо на подобно място. Господин Трейнър седеше от едната му страна, госпожа Трейнър — от другата.

Тя стана, щом ме видя, беше призрачно бледа.

— Луиза.

Джорджина седеше на дървен стол в ъгъла, превита о две, ръцете й бяха притиснати една в друга като за молитва. Вдигна глава, когато влязох, очите й бяха мътни и зачервени от мъка и за миг се изпълних със съчувствие към нея.

Самата стая беше светла и просторна — като в луксозна вила. Имаше застлан с плочки под и скъпи килимчета, и диван в единия край, откъдето се виждаше малка градина. Не знаех какво да кажа. Беше толкова абсурдна, обикновена гледка — тримата седнали вътре, сякаш бяха семейство, опитващо се да реши какви забележителности да посети днес.

Обърнах се към леглото.

— И тъй — казах аз, с чанта през рамо. — Предполагам, че обслужването по стаите не е кой знае какво?

Очите на Уил се впиха в моите и въпреки всичко, въпреки всичките ми страхове и обстоятелството, че бях повръщала два пъти, че се чувствах така, сякаш не бях спала от години, внезапно се зарадвах, че съм тук. Не, не се зарадвах, изпитах облекчение. Сякаш бях изрязала някаква болезнена част от мен, която не ми даваше миг покой, и се бях отървала от нея.

И тогава той се усмихна. Беше прекрасна усмивка — нежна, изпълнена с признание.

Странно, но и аз му се усмихнах в отговор.

— Хубава стая — казах аз и веднага осъзнах идиотизма на забележката. Видях как Джорджина Трейнър притвори очи и се изчервих.

Уил се обърна към майка си:

— Искам да говоря с Лу. Нали може?

Тя опита да се усмихне. Съзрях милион неща в начина, по който ме погледна — облекчение, благодарност, леко разочарование, че е изключена от тези няколко минути, може би дори бегла надежда, че появата ми означава нещо, че съдбата все още би могла да обърне посоката.

— Разбира се.

Мина край мен и докато стоях встрани от вратата, за да я пусна да мине, протегна ръка и ме докосна по лакътя, съвсем лекичко. Очите ни се срещнаха и нейните омекнаха — за миг изглеждаше съвършено различен човек.

— Хайде, Джорджина — каза тя, когато видя, че дъщеря й не помръдва.

Джорджина се изправи бавно и излезе мълчаливо, целият й гръб излъчваше неохота.

И тогава останахме само двамата.

Уил беше подпрян в леглото и можеше да вижда градината през прозореца от лявата си страна. Водната инсталация в малката градина пръскаше жизнерадостно тънки струйки вода. На стената имаше репродукция на картина с гергинии в неподходяща рамка. Помня как си помислих, че човек едва ли би искал да гледа подобна абсурдна картина в последните си мигове.

— И тъй…

— Нали няма да…

— Няма да се опитвам да променя решението ти.

— Щом си тук, значи приемаш, че имам право на избор. Това е първото нещо, което мога да контролирам след злополуката.

— Знам.

Това беше. Той го знаеше и аз го знаех. Не можех да направя нищо повече.

Знаете ли колко е трудно да не казваш нищо? Когато всяка твоя клетка копнее да стори обратното? Бях се упражнявала да не казвам нищо по целия път от летището, но това все още ме убиваше. Кимнах. Когато най-сетне заговорих, гласът ми беше глух, съкрушен. От мен излезе единственото безопасно нещо, което можех да изрека:

— Липсваше ми.

И тогава той сякаш се отпусна.

— Ела тук. — Аз се поколебах. — Моля те. Хайде. Тук, на леглото. До мен.

Тогава осъзнах, че в изражението му се чете истинско облекчение. Че се радва да ме види по начин, който не е в състояние да изрази. И си казах, че това трябва да ми е достатъчно.

Легнах до него и го прегърнах. Отпуснах глава на гърдите му и оставих тялото ми да поглъща лекото им издигане и спускане. Усетих едва доловимия натиск на пръстите му върху гърба си, топлия му дъх в косата си. Притворих очи и вдишах аромата му — все същото ухание на кедър, въпреки голата свежест на стаята и малко дразнещия полъх на дезинфектант отдолу. Помъчих се да не мисля за нищо. Опитах се единствено да бъда, опитах се да погълна чрез осмоза мъжа, когото обичах, опитах се да запечатам онова, което щеше да ми остане от него, в себе си. Не говорех. А после чух гласа му. Бях толкова близо до него, че звукът сякаш затрептя нежно през мен.

— Ей, Кларк — прошепна той. — Кажи ми нещо хубаво.

Загледах се през прозореца към светлосиньото швейцарско небе и му разказах историята за двама души. Двама души, които не бивало да се срещнат и които не се харесвали особено в началото, но после открили, че са единствените в света, които биха могли да се разбират един другиго. Разказах му за приключенията, които преживели, за местата, на които били. Разказах му за нещата, които сама бях видяла, без да съм се надявала, че ще ги видя някога. Разказах му за електриковосини небеса и пъстроцветни морета, за вечери, изпълнени със смях и непринудени шеги. Обрисувах му свят, далеч от този промишлен район в Швейцария, където той още беше по някакъв начин човекът, който иска да бъде. Описах света, който той бе създал за мен, изпълнен с чудеса и възможности. Признах му, че дори не подозира каква огромна рана е излекувал и че само за това част от мен винаги ще му е задължена. И докато говорех, знаех, че изричам най-важните думи, които щях да кажа някога, и че е важно да подбера най-правилните думи — да не са опит да променя решението му, а да изразяват уважението ми към онова, на което ме бе научил.

Разказах му нещо прекрасно.

Времето забави ход и спря. Бяхме само двамата, аз мълвях в празната, огряна от слънце стая. Уил едва проговаряше. Не ми възразяваше, не правеше хапливи коментари, не се подиграваше. От време на време кимаше, притиснал глава към моята, и прошепваше нещо или издаваше лек звук, който би могъл да е удовлетворение от хубав спомен.

— Това бяха — признах аз — най-хубавите шест месеца в целия ми живот.

Последва дълго мълчание.

— Колкото и да е странно, Кларк, и в моя.

И тогава, просто изведнъж, сърцето ми не издържа. Лицето ми се сгърчи, самообладанието ми се изпари. Прегърнах го силно, без да мисля за това, че ще почувства как тялото ми се разтърсва от ридания, защото мъката ме погълна. Заля ме и разкъса сърцето ми, стомаха ми, главата ми, повлече ме със себе си. Не можех да я понеса. Наистина не можех.

— Недей, Кларк — промълви той. Усетих устните му в косата си. — О, моля те! Недей. Погледни ме.

Стиснах здраво клепачи и поклатих глава.

— Погледни ме. Моля те!

Не го направих.

— Сърдита си ми. Моля те! Не искам да те наранявам или да те карам да…

— Не… — Отново поклатих глава. — Не е това. Не мога… — Бузата ми беше притисната към гърдите му. — Не искам последното нещо, което ще видиш, да е нещастното ми, зачервено от плач лице.

— Ти все още не разбираш, нали, Кларк? — Чувах усмивката в гласа му. — Това не е твоят избор.

Отне ми известно време да се успокоя. Издухах си носа, въздъхнах дълбоко. Най-сетне се повдигнах на лакът и го погледнах. Очите му, толкова дълго напрегнати и нещастни, изглеждаха странно ясни и спокойни.

— Толкова си красива.

— Много смешно.

— Ела тук — подкани ме той. — Искам те още по-близо до себе си.

Отново легнах, с лице към него. Видях часовника над вратата и изведнъж осъзнах, че времето изтича. Взех ръката му и я увих плътно около себе си, обвих го нежно с ръцете и с краката си и телата ни се преплетоха. Повдигнах пръстите му — прекрасните му пръсти — и ги зацелувах, усещайки как той леко стиска моите. Сега тялото му ми беше толкова познато. Опознала го бях така, както никога не бях познавала тялото на Патрик — силните и уязвимите му страни, белезите и уханието. Доближих лицето си толкова близо до неговото, че чертите му станаха неясни и започнах да се губя в тях. Погалих косата му, кожата му, челото му с връхчетата на пръстите си, по бузите ми се застичаха сълзи, носът ми беше опрян в неговия и през цялото време той ме наблюдаваше безмълвно, изучаваше ме напрегнато, сякаш искаше да вземе със себе си всяка моя молекула. Вече се отдалечаваше, оттегляше се някъде, където не можех да го достигна.

Целунах го, опитвайки се да го върна обратно. Целунах го и оставих устните си върху неговите, дъхът ни се сля и сълзите от моите очи се превърнаха в сол върху неговата кожа, и си казах, че някъде в пространството миниатюрни частици от него ще станат миниатюрни частици от мен, поети, погълнати, живи, вечни. Исках да притисна всяко късче от мен в него. Исках да му влея волята си. Исках да споделя с него всяка глътка живот и да го принудя да живее.

Осъзнах, че се боя да живея без него.

Кой ти е дал право да разбиваш живота ми, искаше ми се да го попитам, а на мен не ми е позволено да имам думата за твоя?

Но бях обещала.

Затова го държах в прегръдките си — Уил Трейнър, бившия финансов магьосник в Ситито, бившия бънджи скачач, спортист, пътешественик, любовник. Притисках го до гърдите си и не казах нищо, само безмълвно му повтарях, че го обичам. О, как само го обичах!

Не мога да кажа колко дълго останахме така. Дочувах смътно тих разговор отвън, шум от обувки, църковна камбана, която биеше в някакво отдалечено място. Накрая усетих как той въздъхна дълбоко, почти потрепери, и отметна глава — само на няколко сантиметра, за да можем да се виждаме ясно.

Примижах и го погледнах.

Той ми отправи лека усмивка, почти извинение.

— Кларк — каза тихо, — би ли извикала родителите ми?