Джоджо Мойс
Аз преди теб (26)

Двадесет и четвърта глава

Няма нищо по-недопустимо за околните от гледката на мъж в инвалидна количка, умоляващ за нещо жена, която би трябвало да се грижи за него. Изобщо не е редно да се сърдиш на човека, за когото отговаряш.

Особено когато той очевидно не може да се движи и те умолява:

— Кларк. Моля те. Върни се. Моля те!

Но не можех. Не можех да го погледна. Нейтън бе опаковал багажа на Уил и тримата се бяхме събрали във фоайето на следващата сутрин — Нейтън все още махмурлия — и от мига, в който отново трябваше да сме заедно, отказах да имам нещо общо с него. Бях гневна и нещастна. В главата ми звучеше настоятелен глас, който ми нареждаше да съм колкото може по-далеч от Уил. Да си вървя у дома. Никога повече да не го видя.

— Добре ли си? — попита Нейтън, появявайки се зад мен.

Когато пристигнахме на летището, аз се бях отдалечила от тях и се бях упътила към гишето за чекиране сама.

— Не — отвърнах. — И не ми се говори за това.

— Махмурлук?

— Не.

Последва кратко мълчание.

— Това означава ли каквото си мисля? — Той внезапно изтрезня.

Не можех да говоря. Кимнах и видях как за миг челюстта на Нейтън се стегна. Той обаче бе по-силен от мен. Все пак беше професионалист. След минути отново бе с Уил, показваше му нещо, което бе видял в списание, чудеше се на глас за перспективите на познат и на двамата футболен отбор. Изобщо да не предположи човек, че току-що му бях споделила съдбоносна новина.

Успявах да си измислям работа през цялото време, докато чакахме на летището. Намирах си хиляди дребни задачи за изпълнение — занимавах се с етикетите на багажа, купувах кафе, преглеждах вестници, отидох до тоалетната — само и само да не го гледам. Не ми се говореше с него. Ала от време на време Нейтън изчезваше и оставахме сами, седнали един до друг, малкото разстояние помежду ни бе наелектризирано от неизречени обвинения.

— Кларк… — понечваше да ме заговори той.

— Недей! — прекъсвах го рязко. — Не ми се говори с теб!

Изненадах се от себе си колко студена мога да бъда. И със сигурност изненадах стюардесите в самолета. Видях как тихичко обсъждат начина, по който се извръщам от Уил, поставям слушалките или се взирам хладно през прозореца.

Той не се разгневи нито веднъж. Това може би беше най-лошото. Не се разгневи и не стана саркастичен, просто се затвори и едва казваше по някоя дума. Наложи се горкият Нейтън да поддържа разговора, да пита искаме ли чай или кафе, допълнителни пакетчета фъстъци и дали имаме нещо против да ни прескочи, за да иде до тоалетната.

Вероятно сега изглежда детинско, но не беше само въпрос на гордост. Не можех да го понеса. Не можех да понеса мисълта, че ще го изгубя, че е толкова непреклонен и не иска да види доброто, че не иска да промени решението си. Не можех да повярвам, че ще се съобрази с тази дата, сякаш е изсечена върху камък. В главата ми се въртяха милион безмълвни аргументи. Защо това не ти е достатъчно? Защо аз не съм ти достатъчна? Как можа да не ми се довериш? Ами ако бяхме разполагали с повече време — дали сега нямаше да е по-различно? От време на време се улавях как гледам бронзовите му ръце, добре оформените му пръсти, само на сантиметри от моите, и си спомнях как пръстите ни се бяха преплитали — топлината му, илюзията, дори в неподвижността, за някаква сила — и в гърлото ми засядаше буца. Имах чувството, че не мога да дишам, и трябваше да потърся убежище в тоалетната, където се навеждах над мивката и ридаех беззвучно под светлината на луминесцентната лампа. На няколко пъти, докато мислех за намерението на Уил, едва се сдържах да не закрещя; чувствах как ме обзема някаква лудост и ми се щеше да седна на пътеката в самолета и да завия като ранен звяр.

Затова, макар да изглеждаше, че се държа детински — макар според персонала в самолета да бях най-безсърдечната от всички жени, — знаех, че единственият начин да се справя с тези часове принудителна близост е, като се преструвам, че той не е до мен. Ако мислех, че Нейтън е способен да се справи сам, щях да си сменя полета, честно. Може би щях да изчезна, докато се уверя, че между нас има цял континент, а не някакви невъзможни за понасяне сантиметри.

Двамата мъже спяха и това беше някакъв вид облекчение — кратък отдих от напрежението. Взирах се в телевизионния екран и с всеки километър, който ни приближаваше до дома, усещах как сърцето ми натежава и безпокойството ми расте. Тогава ми хрумна, че моят провал щеше да нарани и други; родителите на Уил щяха да са съкрушени. И вероятно щяха да обвинят мен. Сестрата на Уил сигурно щеше да ме съди. Бях се провалила и пред Уил. Не бях успяла да го убедя. Предложила му бях всичко, каквото можех, включително себе си, но нищо от това не бе достатъчно убедителна причина да продължи да живее.

Може би, улових се да мисля, той заслужаваше някой по-добър от мен. Някой по-умен. Някой като Трина щеше да измисли нещо по-добро. И навярно би открил рядко медицинско изследване или нещо, което да помогне на Уил. Навярно би променил решението му. От мисълта, че трябва да живея с това до края на живота си, ми се зави свят.

— Искаш ли да пийнеш нещо, Кларк? — Понякога гласът на Уил прекъсваше мислите ми.

— Не. Благодаря.

— Да не съм заел много от облегалката ти с лакътя си?

— Не. Всичко е наред.

Едва в тези последни няколко часа, в тъмнината, си позволих да го погледна. Очите ми се плъзнаха бавно встрани от светещия телевизионен екран и аз го загледах скришом на бледата светлина от малката кабина. И докато поглъщах лицето му, толкова помургавяло и красиво, толкова спокойно в съня, по бузата ми се изтърколи самотна сълза. Вероятно усетил по някакъв начин погледа ми, Уил се размърда, но не се събуди. И незабелязано от персонала в самолета, незабелязано от Нейтън, придърпах одеялото на врата му, подпъхнах го внимателно, за да съм сигурна, че в хладния въздух от климатика Уил няма да почувства студ.

 

 

Те чакаха на изхода на „Пристигащи“. Някак си знаех, че ще са там. От мисълта за това взе да ми се гади още докато карахме Уил през паспортната проверка, извършена по бързата процедура от добронамерен служител, макар че се молех да се забавим, да сме принудени да чакаме на опашка с часове, а още по-добре с дни. Но не, прекосихме застланото с линолеум пространство, аз бутах количката с багажа, Нейтън буташе Уил, стъклените врати се отвориха и ги видях, стояха край преградата един до друг в някакъв рядък изблик на разбирателство. Видях как грейна лицето на госпожа Трейнър, щом забеляза Уил, и си помислих горчиво: Разбира се, той изглежда добре. И за мой срам, си сложих слънчевите очила — не да скрия изтощението си, а да не би тя да разбере веднага от изражението ми какво щеше да ми се наложи да й кажа.

— Не мога да те позная! — възкликна тя. — Изглеждаш чудесно, Уил! Наистина чудесно!

Бащата на Уил се беше навел, потупваше количката на сина си, коляното му, лицето му се бе разтеглило в усмивка.

— Не можехме да повярваме, когато Нейтън ни каза, че всеки ден си ходил на плажа. И си плувал! Я кажи, как беше водата — приятна и топла, нали? Тук не спря да вали. Типично за август!

Разбира се. Нормално беше Нейтън да им е изпращал съобщения или да им се е обаждал. Сякаш те биха ни оставили толкова време без някаква форма на контакт.

— Мястото наистина си го биваше — потвърди Нейтън. Той също се бе умълчал, но сега опитваше да се усмихне, да изглежда както обикновено.

Чувствах се скована, ръката ми стискаше паспорта, сякаш се канех да ида някъде другаде. Трябваше да си напомня да дишам.

— Ние пък решихме, че може да искаш специален обяд — каза бащата на Уил. — В хотел „Интерконтинентал“ има доста приличен ресторант. Шампанското е от нас. Какво ще кажеш? С майка ти си мислехме, че може да ти хареса.

— Разбира се — отвърна Уил. Усмихваше се на майка си и тя го изпиваше с поглед, сякаш искаше да затвори този миг в бутилка. Как можеш? — идеше ми да изкрещя. — Как можеш да я гледаш така, когато вече знаеш какво ще й причиниш?

— Да вървим тогава. Колата ми е на паркинга. Сигурен съм, че всички сте уморени от полета. Нейтън, искаш ли да ти помогна с багажа?

Гласът ми се намеси в разговора.

— Всъщност — казах — аз вече съм свалила багажа си от количката. Така че ще ви оставя. Но ви благодаря.

Бях се съсредоточила върху пътната си чанта, нарочно не ги поглеждах, но дори през глъчката на летището усетих краткото мълчание, което думите ми предизвикаха.

Господин Трейнър го наруши пръв:

— Хайде, Луиза. Нека го отпразнуваме. Искаме да ни разкажете за приключенията си. Искам да знам всичко за Мавриций. И ти обещавам — няма да искам да ни разкажете всичко. — Той се усмихна многозначително.

— Да. — Гласът на госпожа Трейнър прозвуча малко остро. — Ела, Луиза.

— Не. — Преглътнах и направих усилие да се усмихна. Слънчевите ми очила бяха като щит. — Благодаря. Наистина е по-добре да се прибирам.

— Къде? — попита Уил.

Осъзнах какво казва. Всъщност нямаше къде да отида.

— У дома, при родителите ми. Всичко ще е наред.

— Ела с нас — настоя той. Гласът му беше нежен. — Не си отивай, Кларк. Моля те.

В този миг ми се доплака. Но знаех с абсолютна сигурност, че не бих могла да понеса близостта му.

— Не. Благодаря ти. Желая ви приятен обяд. — Метнах пътната си чанта през рамо и преди някой да успее да каже още нещо, се отдалечих и тълпата в терминала ме погълна.

 

 

Почти бях стигнала до автобусната спирка, когато я чух. Токчетата на Камила Трейнър. Потропваха остро по тротоара, докато бързаше към мен.

— Луиза, спри! Моля те!

Обърнах се и видях как си проправя път през група тийнейджъри с раници на гърба, подобно на Мойсей, който разделил водите на Червено море. Светлините на летището огряваха косата й и й придаваха меден оттенък. Носеше сив кашмирен шал, преметнат артистично върху едното й рамо. Помня как си помислих разсеяно колко хубава трябва да е била само допреди няколко години.

— Моля те! Спри, моля те!

Спрях и хвърлих бърз поглед на пътя зад мен — искаше ми се автобусът да пристигне сега, да ме грабне и да ме откара далеч оттук. Искаше ми се да се случи нещо. Леко земетресение например.

— Луиза?

— Той остана доволен. — Гласът ми прозвуча неестествено рязко. „Също като нейния“, помислих си.

— Изглежда много добре. Наистина. — Тя се взря в мен, както бе застанала на тротоара. Изведнъж застина, въпреки морето от хора, минаващи покрай нея.

Стояхме и мълчахме.

После аз казах:

— Госпожо Трейнър, бих искала да си подам молбата за напускане. Не мога… Не мога да остана до края. Удръжте ми от заплатата. Всъщност не искам заплата за този месец. Не искам нищо. Аз просто…

Тогава тя пребледня. Видях как цветът се оттече от лицето й, как се олюля леко на светлината на утрото. Видях, че господин Трейнър идва зад нея — крачеше бързо, притиснал панамената си шапка към главата, и мърмореше извинения, докато си пробиваше път през тълпата. Очите му бяха вперени в мен и съпругата му, застанали сковано на няколко крачки една от друга.

— Ти… ти каза, че е различен. Каза, че това може да промени решението му. — Тя звучеше отчаяно, сякаш ме умоляваше да кажа нещо друго, да й дам положителен резултат.

Не можех да говоря. Гледах я немигащо и успях само да поклатя едва-едва глава.

— Съжалявам — прошепнах толкова тихо, че госпожа Трейнър не би могла да ме чуе.

Мъжът й почти ни беше доближил, когато тя залитна. Краката й просто поддадоха и лявата ръка на господин Трейнър се протегна светкавично и я улови — устата й зееше отворена, тялото й се свлече върху неговото.

Шапката му падна на тротоара. Той погледна към мен с объркано лице, още не проумяваше какво се бе случило току-що.

Не можех да ги гледам повече. Обърнах се вдървено и тръгнах, краката ми се движеха машинално, единият пред другия, и ме отдалечаваха от летището, без да знам къде всъщност отивам.