Джоджо Мойс
Аз преди теб (21)

Деветнадесета глава

Нейтън

 

Мислеха, че не си личи. Върнаха се от сватбата чак към обед на другия ден. Госпожа Трейнър бе почти обезумяла от притеснение и гняв. Едва говореше.

— Можехте да се обадите! — скара им се тя.

Не беше отишла на работа, за да се увери, че ще се приберат благополучно. Чувах я как крачи напред-назад по настлания с плочки коридор от осем часа сутринта, когато влязох в пристройката.

— Поне двайсет пъти звънях и ви писах есемеси. Чак когато успях да се обадя у Дюър и оттам ми казаха, че „мъжът в инвалидната количка“ е отседнал в хотел, си отдъхнах, че не сте катастрофирали някъде.

— „Мъжът в инвалидната количка“. Много мило — промърмори Уил.

Но си личеше, че му е все едно. Беше много отпуснат и спокоен, шегуваше се с махмурлука си, макар да имах чувството, че изпитва известна болка. Спря да се усмихва само когато майка му се опита да упрекне Луиза. Прекъсна я и заяви, че ако има да казва нещо, трябва да го каже на него, защото решението да преспят било негово, Луиза просто го послушала.

— А и мъж на трийсет и пет не е длъжен да отговаря пред никого, ако реши да остане на хотел. Дори пред родителите си.

Тя изгледа и двамата, измърмори нещо за „доброто възпитание“ и излезе от стаята.

Луиза изглеждаше малко разстроена, но той отиде при нея и й прошепна нещо — и тогава го видях. Тя поруменя и се засмя. С онзи смях, когато знаеш, че не бива да се смееш. С онзи смях, който говори за някаква конспирация. А после Уил й каза, че може да си върви. „Прибери се у дома, преоблечи се и гледай да подремнеш.“

— Вземи колата — извика подире й. — Така ще се прибереш по-лесно.

Гледах как очите на Уил я следват по целия път до задната врата.

Готов бях да се обзаложа на седем към четири само заради този поглед.

Той се оклюма леко, след като тя си тръгна. Сякаш се бе държал, докато майка му и Луиза напуснат пристройката. Сега го наблюдавах внимателно и щом усмивката слезе от лицето му, осъзнах, че не ми харесва как изглежда. По лицето му бяха избили леки петна, на два пъти бе направил гримаса от болка, когато мислеше, че никой не го гледа, и дори отдалеч се виждаше, че кожата му е настръхнала. В главата ми започна да ехти предупредително звънец с далечен, но остър звук.

— Добре ли си, Уил?

— Да. Не се тревожи.

— Искаш ли да ми кажеш къде те боли?

Той доби примирен вид, знаеше, че не може да скрие нищо от мен. Бяхме заедно от дълго време.

— Окей. Леко главоболие. И… ъъъ… трябва да ми се смени катетърът.

Бях го прехвърлил от количката в леглото и започнах да приготвям оборудването.

— Кога го смени Лу тази сутрин?

— Не го смени. — Той имаше малко виновен вид. — Нито снощи.

— Какво?

Премерих пулса му и взех апарата за кръвно налягане. Естествено, кръвното му се беше вдигнало до тавана. Когато поставих ръка на челото му, тя се покри с тънък слой пот. Отидох до шкафа с лекарствата и счуках няколко съдоразширяващи хапчета. Дадох му ги във вода, за да съм сигурен, че ще изпие и последната прашинка. После го подпрях, прехвърлих краката му отстрани на леглото и бързо смених катетъра, като през цялото време го наблюдавах.

— АХ?

— Да. Не си постъпил много разумно, Уил.

Може да се каже, че автономната хиперрефлексия беше най-лошият ни кошмар. Това бе свръхреакцията на тялото на Уил срещу болка или дискомфорт — в случая несменения катетър — напразните, неправилно насочени опити на увредената му нервна система да овладее положението. АХ можеше да се появи изневиделица и да го разтърси из основи. Изглеждаше блед, дишането му бе затруднено.

— Как е кожата ти?

— Малко настръхвам.

— Зрението?

— Наред е.

— Господи, човече! Мислиш ли, че ни трябва помощ?

— Дай ми десет минути, Нейтън. Сигурен съм, че си направил всичко необходимо. Дай ми десет минути.

Той притвори очи. Отново проверих кръвното, като се чудех дали да не извикам линейка. АХ ме плашеше до смърт, защото никога не знаех как ще се развие. Веднъж вече бе изпадал в автономна хиперрефлексия — в началото, когато започнах да работя при него — и се наложи да остане в болницата два дни.

— Наистина, Нейтън. Ще ти кажа, ако реша, че е сериозно.

Въздъхна и аз му помогнах да се облегне назад и да се подпре на таблата на леглото.

Призна ми, че Луиза била много пияна и не искал да рискува да му смени катетъра.

— Бог знае къде щеше да пъхне проклетата тръба. — Каза го с лек смях. На Луиза й отнело половин час да го извади от количката и да го сложи в леглото, така ми обясни. И двамата на два пъти се озовавали на пода. — Добре че бяхме толкова пияни, та не почувствахме нищо. — Все пак тя съобразила да се обади на рецепцията и помолила да изпратят човек да го вдигне. — Добро момче. Смътно си спомням как настоявах Луиза да му даде петдесет лири бакшиш. Разбрах със сигурност, че е пияна, защото се съгласи.

Когато най-накрая си тръгнала от стаята му, той се боял, че няма да успее да намери своята. Представил си как се свива в малко червено кълбо на стълбите.

Точно в този момент обаче мнението ми за Луиза Кларк не беше много добро.

— Уил, приятелю, следващия път гледай да се тревожиш повече за себе си, окей?

— Всичко е наред, Нейтън. Наистина. Вече се чувствам по-добре.

Почувствах очите му върху себе си, докато мерех пулса му.

— Вината не беше нейна.

Кръвното му се беше нормализирало. Лицето му започна да възвръща нормалния си цвят. От гърдите ми се откъсна неволна въздишка.

Побъбрихме си малко, докато чакахме всичко да се нормализира, и обсъдихме събитията от предния ден. Той изобщо не изглеждаше разстроен заради бившето си гадже. Не каза много, но за състоянието, в което беше, изглеждаше добре.

Пуснах китката му.

— Хубава татуировка, между другото.

Той ме изгледа иронично.

— Само гледай следващата да не е „краен срок“.

Въпреки потенето, болките и възпалението, за първи път Уил изглеждаше така, сякаш го занимаваше и нещо друго. Помислих си, че ако госпожа Трейнър го знаеше, нямаше да реагира така остро.

 

 

Не й казахме нищо за случилото се на обед — Уил ме накара да обещая, че няма да го споменавам, — но когато Лу се върна по-късно същия следобед, беше доста мълчалива. Изглеждаше бледа, косата й бе измита и вързана отзад, сякаш се опитваше да изглежда разумна. Донякъде се досещах как се чувства; когато се наливаш цяла вечер, случва се на сутринта да се чувстваш доста добре, но това е, понеже още си малко пиян. Този звяр, махмурлукът, просто си играе с теб и изчаква удобния момент да те захапе. Предположих, че я беше „захапал“ около обед.

След известно време обаче стана ясно, че я безпокои не само махмурлукът.

Уил не спираше да я пита защо е толкова мълчалива и накрая тя си призна:

— Е, открих, че не е много разумно да те няма цяла нощ, ако току-що си се нанесла при приятеля си.

Усмихваше се, докато го казваше, но усмивката й беше пресилена и двамата с Уил разбрахме, че вероятно е имало сериозен разговор.

Всъщност не можех да виня човека. И на мен нямаше да ми е приятно, ако гаджето ми изкара цяла нощ с някой тип — пък бил той и с увреждане. При това не беше видял как я гледа Уил.

Този следобед не правихме нищо особено. Луиза изпразни раницата на Уил и отвътре се показаха хотелски шампоани, балсами, миниатюрен комплект за шиене и шапка за баня — всичко, което бе успяла да докопа. („Не се смей — промърмори. — При тия цени Уил плати за цяла козметична фабрика.“) Изгледахме един японски анимационен филм, който според Уил бил идеален за махмурлии — аз исках да съм наблизо, отчасти за да следя кръвното му и отчасти за да видя реакцията му, когато обявих, че ще гледам филма с тях.

— Наистина ли? — възкликна той. — Харесваш Миядзаки?

Веднага усети, че не прозвуча добре, и се поправи: щяло страшно да ми хареса, страхотен филм и тъй нататък. Но видях каквото исках. От друга страна, се радвах за него. Толкова дълго се беше занимавал само със собственото си състояние, горкият човек.

И тъй, изгледахме филма. Спуснахме щорите, свалихме телефона от поставката и изгледахме този странен анимационен филм за едно момиче, което се озовава в паралелна вселена с всякакви странни същества, за половината от които човек не може да каже добри ли са или лоши. Лу седеше точно до Уил, подаваше му питието и в един момент му избърса окото, когато нещо влезе в него. Всъщност бяха много сладки, макар че някаква част от мен се чудеше докъде, за бога, ще доведе това.

А после, когато Луиза вдигна щорите и направи чай за всички, двамата се спогледаха като хора, които се чудят дали да ме посветят в тайната си, и накрая ми казаха, че ще заминат някъде. Десет дни. Още не било сигурно къде, но вероятно щяло да е някъде далеч и на хубаво място. Бих ли приел да отида с тях и да помагам?

Иска ли питане!

Момичето заслужаваше да му сваля шапка. Ако преди четири месеца някой ми беше казал, че ще заведем Уил на почивка далеч оттук — всъщност, че изобщо ще успеем да го изведем от тази къща, — щях да реша, че нещо му хлопа. Аз обаче ще си поговоря с нея за медицинските нужди на Уил, преди да тръгнем. Не можем да си позволим нова издънка, ако сме някъде на майната си.

Дори казаха на госпожа Т., когато се отби; Луиза тъкмо си тръгваше. Уил й го съобщи нехайно, сякаш ставаше дума за обикновена разходка до замъка.

Казвам ви, много бях доволен! Този скапан покер сайт ми беше „глътнал“ всичките пари и изобщо не планирах почивка. Даже простих на Луиза, задето бе послушала Уил и не му беше сменила катетъра. А й бях бесен, повярвайте! Тъй че всичко изглеждаше страхотно и аз си подсвирквах, докато се напъхвах в якето, предвкусвайки бели пясъци и синьо море. Даже си помислих, че може да успея да се отбия и у дома, в Окланд.

И тогава ги видях — госпожа Трейнър стоеше на задната врата, а Лу се канеше да си върви. Не знам какво си бяха казали, ала и двете изглеждаха мрачни.

Дочух само последното изречение, но то ми беше достатъчно.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Луиза.