Сара Шепард
Съкрушени (12)

11.
Сплотяване на семейството

Веднага, щом Емили влезе в „Сакс Пето авеню“ в мола „Кинг Джеймс“, пред нея цъфна едно слабо като карфица момиче, стиснало в ръката си стъклен пулверизатор във формата на цвете.

— Искате ли да опитате новата Цветна бомба?

— Абсолютно — настоя Айрис, избута Емили от пътя си и протегна невъзможно слабата си ръка с изпъкнали сини вени. — Сега и ти, Емили.

Емили сви рамене и се подчини. След като момичето пръсна от плодовия аромат върху китката й, Айрис се обърна и погледна към някого зад гърба й.

— Вие също трябва да го изпробвате, госпожо Фийлдс.

Емили рязко се обърна. Майка й стоеше на входа, сваляйки прозрачната найлонова шапка против дъжд от главата си.

— М-мамо? — рече заеквайки тя. — Какво правиш тук?

Госпожа Фийлдс пъхна шапката във ватираната си чанта.

— Айрис ме покани. И тъй като ми е беше на път, реших, защо пък не? — След тези думи тя протегна ръка, за да получи пръсване от парфюма, и се усмихна топло на Айрис.

С всяка изминала секунда цялата история с Айрис караше Емили да откача все повече. Тя непрекъснато беше нащрек да не се обадят от „Убежището“ и да кажат: „Хм, да не би да сте ни откраднали пациентката?“. Освен това изобщо, изобщо, изобщо не й харесваше това, че Айрис живее в дома й — понякога дори оставаше сама, без Емили да е наблизо да я надзирава. Предишния ден, когато се прибра у дома след срещата в паник-стаята, тя не знаеше какво да очаква. Ами ако Айрис беше решила да разкаже на родителите й всичко? Ами ако Айрис беше откачила и ги беше заклала с кухненския нож?

Вместо това откри момичето и родителите си седнали на дивана в дневната да гледат телевизия и да пият чай. Това някак си й се стори още по-ужасяващо. Айрис се държеше така, сякаш е член на семейството.

— Сигурна съм, че Айрис е уморена, мамо — избъбри ужасената Емили. — Денят беше дълъг и тя сигурно иска да си легне.

— Какви ги говориш? Бодра съм като кукуряк! — рече енергично Айрис, премествайки се по-близо до госпожа Фийлдс на дивана. Емили забеляза, че момичето похапва от любимите оризови хрупки на майка й. Никой не ядеше тези неща — те винаги бяха твърди като камък и твърде мазни. Естествено, госпожа Фийлдс изглеждаше ужасно поласкана.

Сега Емили смушка Айрис в гърба.

— Защо си поканила майка ми? — промърмори тя.

Айрис сви невинно рамене.

— Тя е готина.

Да бе, да, помисли си Емили, очаквайки Айрис да завърти очи и да каже нещо гадно. Но тя не каза. Вместо това Айрис се обърна, увери се, че продавачката в магазина й е обърнала гръб, а госпожа Фийлдс се е захласнала по мострите с гримове, след което грабна кутийката с парфюма „Цветна бомба“ и я пусна в ръкава на торбестия пуловер, който Емили й беше заела. Емили протегна ръка, за да я спре, но Айрис само я стрелна с поглед, който казваше: „Знам какво правя“. Все пак нали затова бяха дошли в мола. „Да открадна разни работи от Сакс“ се намираше под номер шестнайсет в списъка на Неща, които искам да направя, докато съм извън Убежището. Може би имаше бонус точки заради това, че го прави пред майката на Емили.

Тя последва Айрис по ароматния коридор, който водеше към Модерната секция. Докато вървеше покрай чантите, някой я дръпна за ръката. Спенсър се беше свила зад една маса, отрупана е раници на Марк Джейкъбс.

— Псст! — прошепна тя.

Емили клекна до нея.

— Какво правиш тук?

Погледът на Спенсър се стрелкаше насам-натам.

— Направих си специална поръчка за бални обувки от Сакс. — Тя погледна към Айрис, която позираше пред едно трикрило огледало. — Каза ли ти вече нещо?

— Нищо от последния път, когато ме попита — изръмжа Емили. — Бяхме заети.

— С какво?

Емили погледна към рекламата на парфюми от другата страна на пътечката. Момичето на снимката приличаше малко на Джордан, което накара сърцето й да се свие.

— Ами след като я изкарах от Убежището и преди да се срещна с вас в паник-стаята, Айрис ме накара да отидем в града, за да може да се понатиска с един имитатор на Бен Франклин. След това, тази сутрин, трябваше да я откарам в старото й училище. Тя искаше да се изкатери по въжето на пилона в средата на игрището и да удари месинговата камбана на върха му. — Приличаше на паяк, докато се катереше по въжето, а дънките, които Емили й беше заела, бяха пристегнати на кръста й с детско коланче.

— Оказа се, че учениците от гимназията са скрили трева на върха на пилона — продължи Емили. — Айрис се спусна долу с голяма кесия. Така че сега имам в дома си избягала пациентка на психиатрична клиника и торба с марихуана. Родителите ми направо ще откачат, ако разберат.

Веднага, щом изрече тези думи, тя осъзна колко абсурдно звучат. Родителите й щяха да откачат още повече, ако узнаеха, че Емили пази тайната на Ариа за откраднатата безценна картина. И че е помогнала да блъснат едно момиче от покрива. И всичко останало.

Спенсър прехвърли тежестта си на другия крак.

— Значи не ти е казала нищо за Али?

Емили се огледа за Айрис и най-накрая забеляза русата й глава край рафтовете с миниполи.

— Работя по въпроса. — Предишната вечер беше подпитала Айрис за Али, но тя й беше отговорила, че все още не е направила нищо, за да заслужи информацията. Когато Емили я попита както точно трябва да направи, за да получи ценната информация, момичето отметна косата си през рамо, сви рамене и каза:

— Ще знам, когато го видя.

— Значи А. не знае, че Айрис живее у вас, така ли? — прошепна Спенсър.

Емили стисна здраво чантичката си, гневна, че Айрис отново беше променила правилата. Вътре прошумоляха хартиените кърпички.

— Не.

— Какво да правим с картината?

От смесената миризма на различни парфюми Емили усети как започва да я боли глава.

— Не знам. Според теб какво трябва да направим?

Спенсър бавно поклати глава.

— Нямам представа.

Емили се втренчи в ясните сини очи на Спенсър. Все още не можеше да повярва, че Ариа е успяла толкова време да скрива тази тайна от тях, особено след като знаеше за всичко, което Спенсър, Емили и Хана бяха сторили през лятото. Но сега, когато се замисли, тя се досети, че около Коледа имаше няколко момента, в които Ариа се беше опитала да сподели: когато бяха у Спенсър на ежегодното й парти, след като обърнаха няколко питиета, Ариа беше придърпала Емили настрани.

— Извърших нещо ужасно — беше прошепнала тя в ухото й. — Направо не мога да се понасям.

Емили беше предположила, че приятелката й има предвид Табита.

— Всяка от нас щеше да направи същото.

Ариа поклати глава, в очите й проблеснаха сълзи.

— Ти не разбираш. Просто не разбираш. Онова, което сторих, ще съсипе всичко и…

— Ето те и теб! — разнесе се глас зад гърбовете им и внезапно ръката на Ноъл се отпусна върху рамото на Ариа. Лицето й се изкриви в нещо, напомнящо усмивка. — Хей, искаш ли да дойдеш да се запознаеш с един приятел от лагера по лакрос? Не съм го виждал от векове! — каза Ноъл.

— Разбира се! — отвърна весело Ариа, но устните й продължаваха да потреперват.

И просто ей така я отведе от Емили. Сега като се замислеше, той като че ли се опитваше да опази територията си. Сякаш Ариа беше негова собственост.

Но следващия път, когато двете се засякоха, Ариа беше весела и жизнерадостна. Ами ако точно тогава тя се беше опитвала да й разкаже за Олаф? За кражбата на картината?

— Ооо! Тези са красиви!

Емили рязко се откъсна от спомените си, тъкмо навреме, за да види как Айрис показва на госпожа Фийлдс чифт синкавозелени дънки. Те бяха нулев номер — но Емили предположи, че въпреки това ще бъдат твърде големи за Айрис.

Тя се накани да стане и да отиде при тях, но Спенсър я улови за ръката.

— Наистина ли смяташ, че Ноъл е бил на ски през уикенда, когато е бил убит Олаф?

В очите на Спенсър проблясваше решителност, също както когато тя, Али, Емили и останалите подреждаха пъзели на пода на Алината дневна в къщата в Поконос. Понякога си устройваха състезание и Спенсър, изпълнена с отчаяно желание да победи Али, пъхаше разни парчета дори на местата, където не си пасваха.

— Не съм сигурна, че още отсега трябва да започваме лов на вещици — отвърна бавно Емили.

— Но не смяташ ли, че Ноъл е идеалният кандидат? — прошепна Спенсър.

Емили затвори очи. Тя не искаше Ноъл да е идеалният кандидат. Това щеше да съсипе Ариа.

— Не знам — отвърна тя със слаб глас.

— Емили! — изграчи Айрис. Когато Емили погледна нагоре, Айрис се беше надвесила над тях.

Емили избута Спенсър от пътя си и се изправи.

— Здрасти! — извика тя, опитвайки се да се усмихне.

— Какво правиш на пода? — Айрис гледаше подозрително мястото, където току-що беше клечала Емили. За щастие Спенсър беше успяла да се измъкне навреме. След това Айрис притисна цял сноп копринени блузки към гърдите на Емили. — Пъхни това в чантата си. Махнала съм им електронните чипове.

Емили я погледна.

— Майка ми стои ей там! — Госпожа Фийлдс притискаше едно леопардово яке към тялото си и се въртеше наляво-надясно, оглеждайки се в огледалото.

Айрис се намръщи.

— И какво от това? Тя няма да ни види. — Момичето се приближи към нея. — Ако го направиш, ще ти кажа доста интересно нещо за Али.

— Добре — изръмжа Емили и грабна блузите от ръцете на Айрис. След като се огледа бързо, тя си пое дълбоко дъх и натика блузите дълбоко в спортния си сак, който от време на време използваше като дамска чанта. После отиде до майка си и я хвана за лакътя. — Тръгваме си вече.

— Толкова рано? — Госпожа Фийлдс изглеждаше разочарована. — Та ние тъкмо дойдохме тук! Това не е ли сладурско? — Тя показа на Емили леопардовото яке. — Искам да ти взема нещо специално.

— Много мило, но, ъъъ, Айрис има интервю в четири и половина — каза Емили, повеждайки ги към изхода. — А е много важно — смятат да й дадат стипендия.

— Наистина ли? — Госпожа Фийлдс се усмихна на Айрис. — Къде?

— Вилянова — отвърна бързо Емили, преди Айрис да успее да изтърси някое измислено име — или да попита за какво, по дяволите, говори Емили. — Всъщност трябва да я откарам дотам. Така че по-добре да тръгваме.

Сърцето й биеше бързо, докато минаваше покрай витрините край вратата. Когато пръстите й обхванаха бравата, тя се напрегна, готова да посрещне воя на алармите — и гнева на майка си.

Но когато Емили мина бързо през втората врата и изскочи на тротоара, не се чу никакъв звук. Тялото й беше плувнало в пот. Сърцето й блъскаше в гърдите. Тя не можеше да повярва, че Джордан редовно се е занимавала с това — и то с лодки и автомобили.

— Добре, до после, мамо — каза Емили и повлече Айрис към комбито.

— Беше ми ужасно приятно, момичета! — Госпожа Фийлдс изглеждаше толкова доволна, че Емили почти я съжали. Тя й махна с ръка, докато жената се запъти към фамилния миниван. — Да го направим пак!

Сакът в ръката на Емили й тежеше така, сякаш беше пълен с олово. Тя беше убедена, че всеки момент ще изскочи някой, ще я посочи с пръст и ще я накара да върне всичко. Едва когато седнаха в колата и потеглиха, тя успя да си поеме свободно дъх.

Айрис я срита в краката.

— Леле, каква си бързачка!

Емили стисна здраво волана.

— Не мога да повярвам, че ме накара да направя това, и то пред майка ми!

Айрис завъртя очи.

— Стига с тия драми.

— Аз изпълних моята част — рече настоятелно Емили. — Сега ти ми кажи нещо за Али.

Айрис потри длани.

— Какво искаш да знаеш?

Мислите на Емили се пръснаха в хиляда различни посоки. Тя не беше подготвена да задава въпроси.

— Али имаше ли си приятел?

Айрис прокара пръсти по една от току-що откраднатите блузи.

— Всички обожаваха Али. Момчета и момичета. Всички искаха част от нея.

— А имаше ли някой специален? Някой, който би направил всичко за нея?

Айрис се усмихна многозначително.

— Ти си една от онези, които са били влюбени в нея, нали?

Емили потрепна.

— Кой ти каза?

Айрис улови погледа й.

— Али говореше за теб през цялото време, докато беше в Убежището. Разправяше: „Сестра ми има една приятелка на име Емили, която адски си пада по нея. Точно така ще я спечеля. Фасулска работа“.

Емили впери напрегнато поглед в осовата линия на магистралата, докато очертанията й не се замъглиха. Точно така беше успяла Али да спечели Емили; беше я целунала толкова страстно, колкото Емили беше целунала Тяхната Али в дървесната къщичка в края на седми клас. След това Али й беше казала, че винаги я е обичала, дори докато е била затворена в Убежището. И Емили, естествено, се беше хванала. Цял живот беше копняла да чуе тези думи.

— Оу, да не би да те разстроих? — попита Айрис, докосвайки Емили по ръката.

Емили бързо се дръпна встрани.

— Няма значение.

— Обичаш ли я още?

— Няма да разговарям за това с теб — сопна й се Емили. — Но не, вече не я обичам. — В съзнанието й отново се появи образът на Джордан и я изпълни тъга.

— Но след пожара в Поконос все още си я обичала, нали? Горе-долу по същото време, когато къщата изгоря, някой вмъкна един айпад в Убежището и помня, че гледах доста репортажи. Видях лицето ти по новините. Изглеждаше съсипана, че тя може да е мъртва. Истинската ти любов… изчезнала. Сигурно е боляло.

Емили обърна толкова рязко глава към нея, че Айрис се сви от страх.

— Ти пък какво знаеш за истинската любов? — изръмжа момичето.

Долната устна на Айрис потрепери.

— Някога и аз бях влюбена.

Напрежението внезапно спадна. В очите на Айрис имаше сълзи. Тя сви устни толкова силно, че те почти се изгубиха. Емили правеше същото, когато се опитваше да се вземе в ръце.

Тя се обърна отново напред, чувствайки се зле заради избухването си.

— Извинявай — промърмори момичето. — Мислех, че ми се подиграваш. Искаш ли да поговорим за това?

Айрис подсмръкна.

— Няма да разговарям за това с теб — отвърна й тя със същия тон, който беше използвала и Емили.

— Туше — рече тихо Емили.

Двете подминаха един супермаркет „Уауа“ и цветарски магазин, а след това и пътя, който водеше към дома на Ариа. Емили се опита да си представи човека, в който е била влюбена Айрис, но когато се помъчи да си обрисува лицето му, пред очите й се появяваше единствено една голяма въпросителна.

— Добре, хубаво — наруши мълчанието Айрис. — Али имаше един специален човек. Момче.

Сърцето на Емили започна да бие по-бързо.

— Добре…

— През цялото време говореше за него. Бяха наистина близки.

Емили беше толкова развълнувана, че отби встрани и спря до банкета. Край тях профучаваха коли. Тя дръпна ръчната спирачка и се обърна към Айрис.

— Той беше ли пациент в болницата? Или просто я посещаваше? Знаеш ли името му?

— Ей, ей, ей! — Айрис размаха пръст пред лицето й. — Просто искаше да знаеш дали има приятел, а не и какво е името му. — Тя потупа Емили по бедрото. — Всяко нещо с времето си, скъпа. А сега, доколкото си спомням, има и други неща в списъка ми, които трябва да свършим, нали?

След това измъкна листчето от чантата си и се зачете в него. Емили прехапа силно устната си, опитвайки се да потисне раздразнението си. Все пак нямаше друг избор, освен да играе играта на Айрис.

Особено, ако това щеше да я отведе до някои отговори. И до Али.