Сара Шепард
Потрес (13)

12.
Мъдри слова

Същата вечер Емили стоеше в коридора на „Света троица“, църквата, която посещаваше семейството й. По стените бяха забодени балони от оризова хартия, изписани с псалми и части от Библията. От единия край на коридора до другия беше опъната една дълга, златиста пътека. Въздухът миришеше на смесица от тамян, застояло кафе и каучуково лепило, а под вратата, свистейки, се промъкваше вятърът. Преди много години Али й беше казала, че свистящият вятър представлява стоновете на хората, погребани в гробището зад сградата. Понякога Емили наистина вярваше, че това е истина.

Вратата в дъното на коридора се отвори и навън надникна един застаряващ мъж. Това беше отец Флеминг, най-възрастният и мил свещеник в църквата. Той се усмихна.

— Емили! Влизай, влизай!

За миг Емили се поколеба дали да не се обърне и да хукне обратно към колата си. Може би това бе огромна грешка. Предишния ден, когато се бе прибрала у дома след тренировката по плуване, майка й я беше накарала да седне в кухнята и й беше казала, че двамата с баща й обмислят да отложат пътуването си до Тексас.

— Защо? — попита Емили. — От месеци планирате това пътуване!

— Защото не приличаш на себе си — отвърна госпожа Фийлдс, докато сгъваше и разгъваше една салфетка. — Тревожа се за теб. Мислех си, че със спечелването на стипендията в Университета на Северна Каролина си поела по нов път и си оставила всичко зад гърба си. Но очевидно това още те тормози, нали?

Очите на Емили се наляха със сълзи. Разбира се, че й тежеше — нищо не се беше променило. И още по-зле, жената, която искаше да осинови бебето й, я беше открила. Ако А. не разкажеше на някого за бременността й, Гейл със сигурност щеше да го направи. И какво щеше да стане след това? Щеше ли Емили да има дом, в който да живее?

Дали родителите й щяха някога да й проговорят?

Тя зарови лице в ръцете си и промърмори, че всичко е толкова трудно. Госпожа Фийлдс я потупа по рамото.

— Всичко е наред, скъпа.

От което Емили се почувства още по-зле — тя не заслужаваше съчувствието на майка си.

— Имам една идея. — Госпожа Фийлдс взе слушалката на безжичния телефон. — Защо не поговориш с отец Флеминг?

Емили се намръщи при мисълта за свещеника. Беше го познавала през целия си живот. Пред него се изповяда за пръв път, когато беше на седем години, и той й каза да не се притеснява, че е нарекла Сет Кардиф морж в училищния двор. Но да му признае, че е правила предбрачен секс? Струваше й се толкова нередно.

Проблемът беше в това, че госпожа Фийлдс нямаше да приеме „не“ за отговор — всъщност тя вече беше уредила среща с отец Флеминг на следващия ден, без да пита Емили. Момичето се съгласи, най-вече за да успокои родителите си и да ги накара да отпътуват за Тексас, както бе планирано. Сутринта двамата бяха заминали за летището, макар госпожа Фийлдс да бе оставила астрономически списък с телефони за спешни случаи на масата в кухнята и бе уредила няколко съседи да наглеждат Емили, докато родителите й ги нямаше.

И ето сега тя беше тук и вървеше бавно към кабинета на отец Флеминг.

Преди да се усети, вече беше окачила палтото си на закачалката във форма на ръка с вдигнат палец, закована за вратата, и оглеждаше стаята. Декорът я изненада. От перваза на прозореца й се хилеше порцеланова глава на Кърли от „Тримата тъпаци“. Лицемерният свещеник от „Семейство Симпсън“ се цупеше до стойката на лампата. По рафтовете имаше много религиозни книги, но до тях бяха наредени загадките на Агата Кристи и трилърите на Том Кланси. На масата бяха поставени две малки ръчно изработени гватемалски успокояващи кукли.

Отец Флеминг я забеляза, че ги гледа.

— Трябва да ги слагаш под възглавницата, за да спиш спокойно.

— Знам, и аз имам няколко. — Емили не успя да скрие изненадата в гласа си. Тя не мислеше, че свещениците могат да бъдат суеверни. — Вършат ли ви работа?

— Всъщност не. А на теб?

Емили поклати глава. Беше си купила шест куклички от магазин в Холис малко след случилото се в Ямайка, с надеждата, че ще й помогнат да спи през нощта. Но тревожните мисли не я напускаха.

Отец Флеминг седна на коженото кресло зад бюрото си и скръсти ръце.

— И така. Какво мога да направя за теб, Емили?

Тя наведе очи и се загледа в обеления си зелен лак.

— Всъщност съм добре. Мама се притеснява, че съм стресирана. Не е кой знае какво.

Отец Флеминг кимна съчувствено.

— Ако искаш да говориш, аз съм готов да те изслушам. Каквото и да кажеш, то няма да напусне тази стая.

Емили повдигна вежди.

— И няма да кажете на мама… нищо?

— Разбира се.

Емили прокара връхчето на езика си по зъбите; внезапно почувства тайната си като гнойна рана в гърдите.

— Родих дете — изтърси тя. — През лятото. Никой от семейството ми не знае за това, освен сестра ми. — Произнасянето на тайната на глас бе достатъчно, за да я накара да се почувства като дявол.

Когато отново погледна към отец Флеминг, лицето му имаше все същото невъзмутимо изражение.

— И родителите ти нямат никаква представа?

Емили кимна.

— Скрих се в града през лятото, за да не разберат.

Отец Флеминг разхлаби яката си с пръст.

— А какво стана с бебето?

— Дадох го за осиновяване.

— Запозна ли се със семейството?

— Да. Много са мили. Всичко мина много леко. — Емили се загледа в кръста зад бюрото на отец Флеминг, с надеждата, че той няма да се откъсне от стената и да я прободе заради това, че е излъгала. Бебето й беше при семейство Бейкър, но нещата въобще не бяха минали леко.

След като Гейл се срещна с момичетата в кафенето, Емили не можеше да я изхвърли от мислите си. Семейство Бейкър изглеждаха страхотно, но Гейл също й беше предложила нещо страхотно. Ариа беше смъмрила Емили заради това, че бе обсебена от парите на Гейл, но тя не искаше детето й да израсне като нея, да слуша как майка му се тюхка за пари всяка Коледа, да пропусне екскурзията до Вашингтон, защото баща му е безработен, да продължи да се занимава със спорт, който вече не му е интересен, защото това е единственият му шанс да влезе в университет. Емили искаше да каже, че парите не значат нищо за нея, но тъй като винаги се налагаше да мисли за пари, то определено означаваха.

Два дни по-късно, след като смяната й в ресторанта свърши, Емили се обади на Гейл и каза, че иска да поговорят повече. Уредиха си среща същата вечер в едно кафене до Темпъл. Малко преди осем вечерта, докато Емили минаваше напряко през малък парк, от тъмните храсти щръкна една ръка и я сграбчи за корема.

— Хедър — чу се нечий глас и Емили изпищя. Една фигура излезе на светло и Емили с изненада видя усмихнатото лице на Гейл.

— К-какво правиш тук? — рече задъхано тя. Гейл сви рамене.

— Вечерта е толкова приятна и реших, че ще е добре да се поразходим. Но някой се оказа твърде нервен — завърши тя със смях.

Емили трябваше още тогава да се обърне и да си тръгне, но вместо това си каза, че може би наистина е изнервена. Може би Гейл просто се шегуваше. Тя прие чаша безкофеиново кафе от Гейл и остана.

— Защо искаш моето бебе? — попита тя. — Защо не се обърнеш към Агенцията за осиновявания?

Гейл потупа пейката до себе си и Емили се настани до нея.

— В агенцията се чака твърде дълго — каза тя. — Освен това подозираме, че бъдещите майки няма да ни изберат заради онова, което се случи с дъщеря ми.

Емили повдигна вежди.

— А какво се случи с нея?

По лицето на Гейл премина разсеяно, смутено изражение. Лявата й ръка започна да мачка бедрото й.

— Моля те, позволи ни да вземем бебето ти. Ще ти платим петдесет хиляди долара.

Емили се сепна изненадано.

— Петдесет хиляди? — повтори тя. Така щеше да си плати всички години в университета. Нямаше да се налага да участва в състезания по плуване заради стипендията. Можеше да си вземе година почивка и да попътува по света. Или да даде всичките пари за благотворителност, за други бебета, които нямаше да имат подобен късмет.

— Може да измислим нещо — рече тихо тя.

Лицето на Гейл потрепна. Тя изписка тихо от радост и прегърна Емили.

— Няма да съжаляваш — рече тя.

След това скочи и започна забързано да обяснява, че трябва да се срещнат отново след няколко дни и след миг изчезна. Тъмнината я погълна. Разнесе се само смехът й, призрачен кикот, който отекна сред дърветата. Емили остана още няколко минути на пейката, наблюдаваше дългата, светеща линия автомобили по магистрала 76. Не изпита облекчение, както се бе надявала. Вместо това се чувстваше просто… странно. Какво беше направила току-що?

В църковната зала отекна самотен звук от органа. Отец Флеминг вдигна преспапието от бюрото си и отново го върна на мястото му.

— Не мога да си представя какъв товар е било за теб. Но ми се струва, че си постъпила правилно, като си дала детето на семейство, което наистина го желае.

— Аха. — Гърлото на Емили се сви, сигурен знак, че всеки момент ще заплаче.

— Сигурно ти е било трудно да се откажеш от нея — продължи отец Флеминг. — Но ти винаги ще бъдеш в сърцето й, а тя винаги ще бъде в твоето. Така, ами бащата?

Емили подскочи.

— Какво за него?

— Той знае ли за това?

— О, Боже, не. — Лицето на Емили помръкна. — Двамата скъсахме много преди… нали се сещате. Да забременея. — Тя се зачуди какво ли ще си помисли отецът, ако узнаеше, че бащата е Айзък, един от членовете на паството му. Групата на Айзък бе свирила на няколко църковни сбирки.

Отец Флеминг скръсти ръце.

— Не смяташ ли, че заслужава да научи?

— Не. В никакъв случай. — Емили яростно разклати глава. — Ще ме намрази завинаги.

— Няма как да знаеш. — Той взе химикала си и щракна няколко пъти с него. — А и дори да ти се ядоса, ще се почувстваш по-добре, че си казала истината.

Двамата поговориха още известно време за това как Емили е издържала бременността си, как е преминало възстановяването й и какви са плановете й за университета. Когато органистът се впусна в една дълга, монотонна вариация на Канон в ре мажор, айфонът на отец Флеминг иззвъня. Той й се усмихна мило.

— Боя се, че ще трябва да те оставя, Емили. Имам среща с църковния борд след десетина минути. Смяташ ли, че ще се оправиш?

Емили сви рамене.

— Сигурно.

Той се изправи, потупа я по рамото и я поведе към изхода. Когато стигнаха до средата на коридора, той се обърна към нея и я погледна.

— Не е нужно да ти казвам, че всичко, което сподели, ще си остане между нас — рече тихо той. — И все пак съм сигурен, че ще постъпиш както е редно.

Емили кимна мълчаливо, питаше се кое ли е редното нещо. Отново се замисли за Айзък. На срещата на господин Мерин той се бе държал много мило. Може би отец Флеминг беше прав. Може би трябваше да му каже. Все пак бебето беше и негово.

С разтуптяно сърце Емили извади телефона си и написа есемес на Айзък.

Трябва да поговорим за нещо. Можем ли да се срещнем утре?

И преди да успее да размисли, натисна бутона за изпращане.