Сара Шепард
Потрес (16)

15.
Купон или арест

Късно следобед в петък Спенсър слезе от таксито пред входа на университета Принстън, дръпна до горе ципа на коженото си яке и се огледа.

Навсякъде се виждаха забързани студенти, облечени с къси палта и карирани шалове. Преподаватели с очила с телени рамки и сака с кожени кръпки на лактите вървяха по двойки и сигурно обсъждаха Нобеловите награди. Камбаната на часовниковата кула отбеляза шест часа и звънът й отекна в калдъръма.

Спенсър потръпна. Беше идвала в Принстън много пъти за участие в състезания по дебати, летни лагери и колежански обиколки, но днес кампусът изглеждаше много, много по-различен. Следващата година щеше да бъде студентка тук. Какво щастие, че щеше да се махне от Роузууд и да започне всичко отначало. Дори този уикенд й изглеждаше като ново начало. Веднага, щом влакът потегли от гарата в Роузууд, сякаш тежък товар се стовари от раменете й. А. го нямаше. Спенсър беше на сигурно място… поне за известно време.

Тя погледна към упътванията, които Харпър й беше изпратила. Клуб „Айви“ се намираше на Проспект авеню, които всички в Принстън наричаха просто Улицата. След като зави наляво и тръгна по трилентовия булевард, телефонът й пропя. „Проучи ли знаеш кого?“, беше написала Хана.

Това беше кодът за Гейл. „Нищо, което да води до някъде“, написа в отговор Спенсър. Тя беше преровила Интернет в търсене на някакви подробности за Гейл, които биха могли да подскажат, че тя е А. Първото нещо, което искаше да провери, бе дали Гейл е била в Ямайка по същото време като тях — може би беше видяла какво са направили и, по-късно, след като Емили я беше преметнала, тя бе сглобила пъзела и го бе използвала срещу тях.

Скалите не беше място от типа, където би отседнала богата жена на средна възраст като нея, но Спенсър се обади в няколко курорта наблизо. Представи се като личната асистентка на Гейл и попита тя отсядала ли е там. Никъде не беше отбелязвано, че Гейл е отсядала там.

После Спенсър разшири търсенето и се обади в курорти, които се намираха на десет, петнайсет, дори петдесет мили оттам, но крайният резултат беше, че Гейл никога не е стъпвала в Ямайка.

Така че откъде би могла да знае какво бяха причинили на Табита?

Откъде се беше сдобила с онази снимка на Емили и Табита или другата, на която Табита лежеше сгърчена на пясъка? Дали Гейл не беше отишла в Ямайка под фалшиво име? Дали нямаше помощник?

Дали не беше наела частен детектив, както бе предположила Ариа?

Освен това дори Гейл да беше А., историята с Табита продължаваше да озадачава. Защо се беше държала като Али в Скалите? Били ли са двете приятелки по време на престоя им в Убежището и дали не се е опитала да отмъсти за смъртта на Али? Или всичко бе просто едно ужасно съвпадение?

Тя неусетно се озова на адреса, който Харпър й беше дала. Стоеше пред огромна тухлена къща в готически стил с прекрасни огледални прозорци, грижливо подстригани храсти и американското знаме, забито на предната веранда. Спенсър извървя каменната пътека и позвъни на звънеца. Прозвучаха първите няколко ноти от Петата симфония на Бетовен. Разнесоха се стъпки и вратата се отвори. На прага застана Харпър, която изглеждаше свежо в лилавата си туника с ръкави кимоно, тесни дънки и кожени боти до глезените. Около раменете си беше увила кашмирено одеяло.

— Добре дошла! — извика тя. — Значи успя!

Тя бързо поведе Спенсър навътре. Фоайето беше проветриво и ухаеше на смесица от кожа и жасминов парфюм. По тавана се пресичаха греди от светло дърво, а стените бяха украсени с прозорци от цветно стъкло. Спенсър с лекота си представи как бъдещите лауреати на наградата Пулицър са се събрали около камината или седят в люлеещи се кресла и водят оживени дискусии.

— Тук е невероятно — възкликна тя.

— А да, става — рече равнодушно Харпър. — Трябва предварително да ти се извиня. Стаята ми е доста тясна.

— Нямам нищо против — отвърна бързо Спенсър. Беше готова да спи и в килера, ако се наложеше.

Харпър я хвана за ръката.

— Ела да те представя на останалите.

Тя поведе Спенсър по дългия коридор, осветен от хромираните лампи. Въведе я в по-голяма, по-модерно обзаведена стая, която се намираше в задната част на къщата. Панорамният прозорец на едната й стена гледаше към гората отзад. Друга приютяваше голям плосък телевизор, рафтове с книги и голяма статуя на принстънския талисман — тигър от папиемаше. Увити в одеяла момичета бяха насядали по кадифените дивани, пишеха по айпадите или лаптопите си, четяха книги, а едно русо момиче свиреше на акустична китара.

Спенсър бе почти сигурна, че азиатката, която се занимаваше с телефона си, беше спечелила „Златната орхидея“ преди няколко години. Момичето с тесни зелени дънки, което стоеше до прозореца, беше абсолютна двойничка на Джеси Прат, която на шестнайсет години издаде мемоарите си за живота си в Африка с баба и дядо.

— Мацки, това е Спенсър Хейстингс — каза Харпър и всички вдигнаха глави. Тя започна да ги сочи една по една. — Спенсър, това са Джоана, Мерилин, Джейд, Кейли, Уилоу, Куин и Джеси.

Значи наистина беше Джеси Прат. Всички й махнаха весело с ръце.

— Спенсър е приета на ранния прием — продължи Харпър. — Запознахме се на вечерята и реших, че просто е родена за нашия клуб.

— Радвам се да се запознаем. — Куин остави настрани акустичната си китара и се ръкува със Спенсър. Ноктите й бяха лакирани в префърцунено розово. — Всеки приятел на Харпър е и наш приятел.

— Харесва ми китарата ти. — Спенсър кимна към нея. — „Мартин“ е, нали?

Куин повдигна идеално оскубаните си руси вежди.

— Познаваш китарите?

Спенсър сви рамене. Баща й ги колекционираше и тя често ходеше с него на разни изложения, където той търсеше нови попълнения за колекцията си.

— Как ти се струва това? — попита Джеси Прат, сочейки към книгата, която Спенсър носеше. Беше „V“ на Томас Пинчън.

— О, страхотна е — отвърна Спенсър, макар всъщност да не бе успяла да вникне в историята. Авторът почти не използваше препинателни знаци.

— По-добре да тръгваме. — Харпър грабна един пуловер от облегалката на близкия диван.

— Къде отиваме? — попита Спенсър.

Харпър й се усмихна загадъчно.

— На купон в дома на Дениъл. Страшно ще ти хареса.

— Страхотно. — Спенсър остави платнената си чанта до входната врата, изчака Харпър, Джеси и Куин да облекат палтата си и да си вземат чантичките, и ги последва в хладната нощ. Момичетата вървяха по заснежените тротоари, като внимаваха да не се подхлъзнат на заледените локвички. Луната бе изгряла и с изключение на няколкото коли, които жужаха по главното авеню, светът бе тих и застинал. Спенсър зърна един голям джип, който бе спрял до тротоара със запален двигател, но не можа да види шофьора му през матовите стъкла.

Завиха по алеята към голямо имение в холандски стил. От вътрешността гърмеше бас, а покрай ярко осветените прозорци преминаваха сенки. Пред къщата бяха паркирани няколко автомобила, по алеята се задаваха още, а групи младежи прекосяваха предната морава на път към входната врата. Тя беше отворена и едно хубаво момче с гъсти вежди и попорасла кестенява коса ги очакваше във фоайето — официалният комитет по посрещането.

— Привет, дами — каза той с мазен глас и отпи от пластмасовата си чаша.

— Здрасти, Дениъл. — Харпър го дари с въздушна целувка. — Това е Спенсър. Наесен започва при нас.

— А, свежа кръв. — Дениъл я огледа от глава до пети. — Одобрявам.

Спенсър влезе след Харпър в къщата. Дневната беше пълна с народ и от уредбата гърмеше някакво парче на Фифти сент. Момчетата пиеха скоч; момичетата бяха облечени с рокли и обувки на високи токчета, а на ушите им проблясваха диаманти. Малка групичка се бе събрала в ъгъла около едно наргиле и над главите им се носеше синкав дим.

Когато някой я сграбчи за ръката и я притегли към себе си, Спенсър реши, че е някое готино момче — наоколо беше пълно с такива. Но после погледна към сънливите му очи, мръсни расти, крива усмивка и омазана с боя тениска от турнето на Грейтфул дед от ’86-та година.

— Спенсър беше, нали? — Усмивката на младежа се разшири. — Много пропусна снощи. Протестът „Окупирай Филаделфия“ беше страхотен.

Спенсър го погледна с присвити очи.

— Моля?

— Аз съм Рифър. — Младежът разпери театрално ръце. — От вечерята миналата седмица. Помниш ли?

Спенсър примигна.

— Какво правиш тук? — излая тя.

Рифър огледа стаята.

— Ами един преподавател ме покани на обяд. А след това срещнах Дениъл в залата и той ми каза за сбирката тази вечер.

Това беше най-абсурдното нещо, което Спенсър беше чувала някога.

— Преподавател те е поканил тук?

— Да, професор Динкинс — отвърна Рифър и помръдна с рамене. — От катедрата по квантова физика. Това ще уча следващата година.

Квантова физика? Спенсър отново впери поглед в мръсните дънки и очуканите обувки на Рифър. Той изглеждаше така, сякаш дори не знае как да работи с пералнята. И беше ли нормално преподавателите да канят бъдещите първокурсници в кампуса? Никой от нейната катедра не я беше поканил. Това означаваше ли, че не е специална?

— Ето те и теб. — Харпър я хвана за ръката. — Навсякъде те търсих! Искаш ли да ми правиш компания навън?

— С удоволствие — отвърна с облекчение Спенсър.

— Ако искаш, покани и Рифър — добави с пресилен шепот Харпър.

Спенсър погледна през рамото й към Рифър. За щастие, той вече разговаряше с Дениъл и не им обръщаше никакво внимание. Може пък Дениъл да разбере какъв смотаняк е той и да го помоли да напусне.

— Ами, мисля, че е зает — отвърна тя, обръщайки се отново към Харпър. — Да вървим.

Харпър ритна задната врата и поведе Спенсър по тухлената веранда към една малка беседка. Няколко души бяха насядали около огъня и пиеха вино. Една двойка се натискаше до храстите.

Харпър се настани на пейката, извади една цигара от джоба на якето си и я запали. Главата й се обви с миризлив пушек.

— Искаш ли да си дръпнеш?

На Спенсър й трябваха няколко минути, за да осъзнае, че това е джойнт.

— Не, благодаря. От тревата ми се приспива.

— Стига де. — Харпър дръпна здраво. — Тоя стаф е невероятен. Направо те праща в облаците.

Щрак. В гората изпука пръчка. Въздухът се изпълни с шумолене, последвано от мек, копринен шепот. Спенсър се огледа нервно. След онова, което се случи предишното лято с Келси, последното нещо, което й трябваше, бе да я хванат с наркотици.

— Наистина ли трябва да го правиш? — попита Спенсър, поглеждайки към джойнта. — Няма ли да загазиш?

Харпър чукна с пръст пепелта на върха на цигарата.

— Че кой ще ме издаде?

Чу се още едно изпукване. Спенсър погледна към тъмната гора; нервността й се засилваше.

— Хм, питието ми е на привършване — промърмори тя, вдигайки празната си чаша. После хукна към къщата и почувства облекчение едва когато се озова в стаята. Напълни чашата си с водка с лимон и тръгна към дансинга. Куин и Джеси я поканиха да танцува с тях и тя остана там в продължение на три песни, без да мисли, опитвайки се да се потопи в музиката. Едно момче предпоследна година се вряза в кръга им, увличайки Спенсър след себе си. Водката накара кръвта във вените й да пламне.

Когато видя проблясващите светлини през прозореца, тя си помисли, че някой е спрял на улицата пред къщата. Но тогава двама полицаи отвориха входната врата и надникнаха вътре. Повечето от гостите скриха питиетата си зад гърбовете. Музиката спря.

— Какво става тук? — Единият полицай освети стаята с фенерчето си.

Студентите панически се разбягаха. Тряскаха се врати. Другият полицай вдигна мегафон към устата си.

— Търсим Харпър Есекс-Пемброук — прогърмя усиленият му глас. — Госпожице Есекс-Пемброук? Тук ли сте?

Сред тълпата се разнесе мърморене. В този момент Харпър се появи през задната врата с разрешена коса и пребледняло лице.

— А-аз съм Харпър. Какъв е проблемът?

Ченгето пристъпи напред и я хвана за ръката.

— Получихме анонимно обаждане, че притежавате марихуана с цел продажба.

Харпър зяпна изненадано.

— К-какво?

— Това е сериозно нарушение. — Ъгълчетата на устните на полицая увиснаха надолу.

Всички гледаха как мъжете извеждат Харпър от стаята. Куин поклати ужасено глава.

— Как са разбрали ченгетата, че Харпър има трева?

Като че ли чула въпроса на Куин, Харпър се обърна и погледна към Спенсър.

— Много добре — изсъска тя. — Съсипа купона на всички — и себе си.

Спенсър се опули.

— Нищо не съм казала!

Харпър просто я изгледа скептично, докато полицаите я извеждаха през вратата. Джеси и Куин зяпнаха изненадано към Спенсър.

— Ти си я издала? — възкликна Куин.

— Естествено, че не съм! — отвърна Спенсър.

Джеси я гледаше с ококорените си кафяви очи.

— Но ти беше с нея навън, нали? Никой от нас не би я издал.

— Не бях аз! — възкликна Спенсър. — Кълна се!

Но като че ли говореше на вятъра. След няколко секунди всички присъстващи я гледаха подозрително. Спенсър се изниза от стаята с пламнало лице. Какво се беше случило току-що, по дяволите? Как така изведнъж тя се оказа виновната?

Бз-з-з.

Спенсър извади телефона си. „Имате ново съобщение от неизвестен номер.“ Тя погледна към извисяващите се дървета и мълчаливите звезди. Навън беше толкова тихо, но тя инстинктивно усети как някой се крие, опитвайки се да спотаи кикота си. Пое си дълбоко дъх и погледна към екрана на телефона.

Бъди доволна, че не издадох на ченгетата ТВОИТЕ тайни.

А.