Чайна Миевил
Морелси (61)

Петдесет и девет

Търсачите на останки търсеха останки — най-вече един от тях. Пиратите пиратстваха. Флотските влакове издирваха и завладяваха острови за Манихики. А животните?

Talpa Ferox. Той никога не е бил най-предвидимият кърт. Неговата хищност и мощ са го направили подземен крал. А сега?

Не бе останало никакво съмнение, че Джак Присмехулника, философията на капитана, е променил поведението си. Копаеше тунели по-бързо, зигваше по-малко и не загваше чак толкова като някога, повече праволинействаше. Направо можеше да си го наречете „бягство“.

Страстта на капитанката към кърта бе заразила нейния екипаж. Ентусиазмът е вирус, също както и любопитството, и вманиачаването. Някои не се поддаваха: неколцина плюваха отвратено, докато препускаха с влака, и храчките им попиваха в пръстта; други гледаха да лобират по-тънко пред офицерите, като ги насърчаваха обратно към по-традиционния лов. Вуринам се тревожеше. Но те бяха малцинство.

Офицерите на Нафи се редуваха да следят малкия екран, а влакът не спираше дори и през нощта. Преминаваха с рев покрай усамотени махалички — бучици светлина като светулки, покрай скали. Джак Присмехулника отиваше на север. Далеч от обичайните си свърталища.

— Това щеше да ти хареса — прошепна доктор Фремло на палубата, докато се взираше в нощното нищо, в тънките светлини на влака, които разтваряха ципа на мрака и пак го затваряха. — Надявам се, че животът на търсач ти понася добре.

Ξ Ξ Ξ

Върху един риф от останки лежаха развалините на изядени от ръждата влакове, разпръснатите кости на железничари. Брулени от вятъра черупки на огромни буболечки-свредели, бръмбари, навити стоножки, отпреди много хора. Птиците избягваха това оскъдно прорязано от релси пространство, но точно тогава поне едно същество кръжеше във въздуха над него.

Покритата с боклуци земя кипеше. Нещо се надигна. С хленч, суетня, сред вдигнала се прах и отломки от смет, нагоре се издигна покрита с метал въртяща се кула, машина, дълъг вагон, който се надигна от подземието и се стовари накриво, с пухтене, напреки на релсите. Подземница с лъскав и заплашителен дизайн. Прахът, който вдигна при преминаването си, се уталожваше около нея, люкът й се отвори и от него щръкна глава. Подземничарката огледа околностите и свали далекогледа си от лице, толкова мръсно и оплескано с гориво и смазка, че кожа почти не се виждаше.

— Е, добре — измърмори си тя. — Чисто е. — Тя щракна с пръсти. С поредица от издрънчавания и сърдити изпухтявания шасито на земекопа започна да се разгръща в крайници, съставени от многобройни сегменти, механични хващачи. Трависанде Сироко огледа боклукопейзажа с професионално безпристрастие. Пътуваше нататък, където според слуховете имаше наскоро разбит търговски влак за оплячкосване. Сироко присви устни. Да си помислите, че пресмяташе цените на боклуците, които вижда — и щяхте да сте прави.

Нещо пикира отгоре и се отклони към нея. Щураше се възбудено във въздуха.

— Здрасти — рече Сироко. Бинокълът й се извъртя нагоре, подвижните обективи забръмчаха и защракаха. — Ха здрасти, вярно! — възкликна тя. — Ти не си тукашен. — Тя пак присви устни и този път това нямаше нищо общо с парите.

— Малко месо — каза тя. — и въже. Като че ще хвърлям примамка в небето. Имаме си гостенин.