Чайна Миевил
Морелси (39)

Трийсет и седем

„Калната сирена“ беше препълнена като повечето останали пристанищни кръчмета и кънтеше от електронното цвъртене на игри. Шам оглеждаше търсачите на останки, скупчени на бара. Не бяха облечени с търсаческите си дрехи, но дори и облеклото им за периодите на бездействие ги отличаваше — реконструирани труфила от епохите на висшата мода, за които човечеството отдавна бе недостойно. Приближи се достатъчно, за да ги чува как подмятат своите търсачески жаргонни думички — наричаха се помежду си „авер“ и „душа“, говореха за Разкопки и Гръбначни бонбонки и Нечерупки. Шам изговаряше безгласно тези думи.

— Е? — попита Робалсон. — Значи твойта капитанка е харесала книгите си? — Той удари яка глътка от питието, с което го почерпи Шам. Наричаше се Влакова смазка — смесица от сладко уиски, тъмна бира и меласа, едновременно отврат и доста приятно.

— Да — отвърна Шам. — Пак ти благодаря, нали се сещаш, за вчера.

— Е, какви си ги вършил, Шам? Откога си на релси?

— Това ми е второто пътешествие.

— Ето на значи. Хората си падат по това, надушват ги новаците. Не искам да те обидя, просто си е така.

— А има ли тук някой от твоя екипаж? — попита Шам.

— Те не пият по такива места.

— По специални пиратски барове ли ходят?

— Да — отвърна най-сетне Робалсон. Каза го с напълно сериозна физиономия и вдигна вежда. — Специални пиратски барове.

Ξ Ξ Ξ

Много по-късно, отколкото бе възнамерявал, когато френетичните барабани на песента „Скачайте навред по влака, маскари“ гръмнаха от джубокса, Шам закрещя от удоволствие и зарева размирния припев заедно с другите. Робалсон също пееше. Други клиенти ги наблюдаваха неодобрително, ала и развеселени в същото време.

— Неодобреселие — предложи Робалсон, когато Шам му го посочи.

— Весенелодобрение — предложи на свой ред Шам.

— Шам — рече Робалсон, — ако я караш така, ще ни изхвърлят заради тебе. Ти какво си си паднал по тия търсачи? Откакто влезе, си ги зяпнал като язовец червясало месо.

— Ами аз, нали знаеш… — Шам се размърда на стола. — Облеклото им, говорът им… Това, с което се занимават… То е… Ами, готино е, нали така? Ще ми се…

— Ти разговаряше с една от тях в онази зала, нали? Онази жена.

— Да. Някоя си Сироко. Беше сладурана. Черпи ме сладкиш. — Шам се ухили.

— Не мислиш ли — рече Робалсон, — че нейде сред морелската шир на някой търсачески влак някой винаги, когато се разминат с къртоловен влак, си казва: „Те се занимават с нещо много по-интересно от мен!“

— Не знам — рече Шам.

— Казват си: „Ах, представи си само, да си помощник на доктора на онзи влак.“

— Дай ми адреса им. Ще им се обадя да се разменим.

— Освен това не чух ли, че твоят капитан си има философия? — попита Робалсон.

— Е, и?

— А не е ли това достойно да се стремиш към него? На бас, че търсачите сигурно са скучна тайфа.

Един мъж и една жена в ъгъла на бара наблюдаваха двамата младежи. Шам ги огледа. Не са търсачи, помисли си той. Те забелязаха, че ги оглежда, и извърнаха очи. Цялото му тяло замръзна, вцепени се от внезапния спомен за укриването под каруцата.

— Срещал съм двама-трима, които мисля, че може и да бяха — рече той. — Търсачи. Нещо като търсачи. — Той присви очи. — Не бяха скучни, повярвай. Брат и сестра.

— А, това нещичко ми говори — рече Робалсон. — Шут ли бяха? Шврак? Шок?

— Откъде знаеш?

Робалсон вдигна рамене.

— Подочувам разни истории. Достатъчно се разказват. Има една за някакви смахнати брат и сестра, дето тръгвали на някакъв лов в земята на проклетото Зелено сирене, или каквато ще да е, идния Локомотивден. Шушне се, че някой се гласял да ги последва. Да търсят въображаеми съкровища.

Шам този път се беше измъкнал от Шроук по пътища, предложени от тях, които го отведоха далече и обратно към града, без да привлича вниманието на несъмнено присъстващите там наблюдатели. Примига срещу Робалсон, когато той му каза това. Самият Робалсон като че не се интересуваше от слуховете — обект на държавно внимание, които, без да мисли, преразказваше.

— Просто не те виждам — каза той. — Тебе, искам да кажа. Ти си мислиш, че искаш да си търсач, но изобщо не съм сигурен, че е така.

— Странно — каза Шам. — Така разправяха и те. Ами ти? С какво изобщо се занимаваш ти, Робалсон?

— С какво се занимавам ли? Зависи от деня. В някои дни мия палуби, в други чистя главини — олеле, това е такъв мазен ад, че бих предпочел да ме пребият в свадата на боговете. В други дни върша по-приятни неща. Знаеш ли какво видях днес? Нещо, паднало от горното небе преди около месец. На един плаж на север. Държат го в един буркан и си плащаш няколко медни монети, за да го видиш.

— Живо ли е?

— Шам, паднало е от горното небе. Не, не е живо. Но го държат в оцет или нещо такова.

— Ала все пак ти знаеш, че аз говоря за друго — каза Шам. — Кой е твоят влак?

— А — възкликна Робалсон. — Няма значение.

— Е, карай — каза Шам. Добре, нека си се прави на потаен. — Горното небе — рече той разсеяно. — Грунднормът. Хоризонтът. Всички тези краища. Какви истории знаеш за… сещаш ли се… за края на целия свят?

Робалсон примига.

— Истории? — попита той. — За Небесата ли говориш? Същите като тебе сигурно. Защо?

— Не ти ли се иска да узнаеш дали са верни? — попита Шам с внезапен плам, страст, която доста изненада самия него.

— Ами не — отвърна Робалсон. — Първо на първо, това са просто истории. Второ на второ, и да са верни, за някои от тях не ти се ще да са. Ами ако е вярно, че трябва да не припарваш нататък? Какво разправят, че има там? Цяла вселена на риданията, нали? Или плачещо съкровище? — Той тръсна глава. — Не е нужно да е особено смислено, за да знаеш, че не е добро. Сърдити призраци? Вечен плач?