Чайна Миевил
Морелси (29)

Двайсет и седем

Отново на релси, отново сред морелсите. Той се люлее на пети на борда на „Медис“. Скоро ще си спомни онзи разговор, предупреждението на Ънкъс Стоун. Изумително, какво удоволствие бе за Шам да усеща приплъзването на стъпалата си, тракането и клатушкането върху стремглавите релси. Дейби пикираше и разпръскваше летящите подире им гларелси.

Капитанката бе събрала почти същия екипаж като преди. Въпреки цялата си мълчаливост, отнесеност и досадни размишления — обичайните недостатъци на всеки капитан, преследващ философия — тя вдъхваше лоялност. Тук бяха Фремло и Вуринам, Шосундер и Наби, и Бинайтли, сега небръснат, рус и все още неразговорлив, който обаче така тупна Шам по гърба с неочаквано дружелюбие, че той се пльосна по очи. Трудеха се заедно с Шам както преди и пак подмятаха бъзици, и се отнасяха с него грубиянско-другарски, ала вече и пиеха с него, като му свърши смяната, и като че не му се дразнеха, че мълчи като пукал и не знае какво да каже.

и пак имаше животински борби, то е ясно. Линд и Яшкан се присмиваха на Шам, докато залагаха монетите си за изхода на ужасни боища между плъхчета, мишки, миниатюрни бандикути, птици и бойни буболечки. Шам странеше от арените. Когато завареше такъв бой, той се засуетяваше около своя изненадан и благодарен дневен прилеп, усмихваше му се глуповато и го отрупваше с грижи. Не забелязваше, че Вуринам, който нерядко попоглеждаше как го дундуркаше, като че вече не ходеше толкова често на тези битки.

Близо до границата на горното небе пърпореше биплан и Дейби закръжи нагоре към него. Шам виждаше малката издутинка предавателче на крака му. Лесно се измъкна да върне джаджата на Шикаста.

Аеропланът се носеше с бръмчене на запад. Може би беше от Морнингтън, шикозния остров на авиаторите. Може би превозваше тайфа богаташи от Издънката Салайго. Заради сложната техника, която можеше да се намери само в няколко страни от морелсите, цената на горивото, нуждата от дълги равни писти — те трудно се строяха на стръмни хълмисти острови — въздухоплаването беше скъпо и рядко срещано. Шам се загледа с копнеж нагоре към летателния апарат; питаше се какво ли виждаха водачите му.

От няколко дни бяха напуснали Стрегай и се носеха с добра скорост през гори и по вълниста земя. Преминаваха през необичайни релсопейзажи. Покрай реки и езера, над водни пътища по уродливо издигащи се надлези.

— Закъде пътуваме, капитане? — чу Шам да пита не един офицер, и въпросът, макар и леко нахален, не бе изненадващ. Те пътуваха на запад — не на юг или на югозапад, или на юг-югозапад, или дори на запад-югозапад, както можеше да се очаква, щом са тръгнали на къртолов.

— Трябва да набавим оборудване — бе единственият отговор на капитанката.

Шам си имаше задължения в сбутания кабинет на Фремло, но отделяше време за проучвания. Откриваше си бърлоги. Пролуки. Отсеци с трюмове. Сядаше в един голям шкаф в един вагон-склад, долепяше око до една несъвършено насмолена дъска и през пластовете дърво съзираше небето.

Минаваха по оплетени, пресичащи се мостове, прострели се високо над зейналите пропасти на проломи, преминаваха покрай островчета, щръкнали над безкрайните релси, понякога спираха, за да заредят с провизии и да си поразкършат краката на суша.

— Добро утро, Жед.

Шам си имаше причини да се подвоуми. Бе разменил досега само няколко думи с харпунджийката. Но той масажираше крилете на своя дневен прилеп и усещаше с нежния допир на пръстите си как на него му олеква, застанал близо до капитанския подиум, и ето ти я Жед, подпряла се на най-задната бариера, вперила поглед право в останалите зад гърба им релси.

Тя беше странна птица. Висока, мускулеста войничка, родом от южно Ками Хами. Все още носеше биещото на очи кожено облекло на тези войнствени и шантави далечни острови, където военните влакове се задвижваха от мотори — часовникови механизми.

— Добро утро — поздрави отново Шам.

— Добро ли е? — отвърна Жед. — Дали? Това се чудя. — Тя продължи да се взира. Кривнаха в покрайнините на една гора; дърветата се издигаха между гъстите линии, животни и птици с буйно оперение ги овикваха от клоните. Жед долепи пръсти до устните си и посочи едно петно високо горе над горския балдахин. Свистяща вихрушка от листа. Вихър от тревожни, издути от дъжд облаци.

— Виж. — Тя посочи за миг релсите от двете страни на линията, по която пътуваха.

След няколко проточили се мига, в които се чуваше само тракането на колелата — чукачучу! — Шам каза:

— Не зная какво виждам.

— Релсите няма как да са толкова чисти, ако по тях не са минавали от дни — обясни тя. — Ето какво виждаш. Неща, които се движат така само когато има нещо наблизо.

— Искаш да кажеш…

— Мисля, че някой е близо до нас. — Най-сетне тя се обърна и погледна Шам в очите. — За нас. Чака. Или ни следи.

Шам се огледа за Стоун.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Не. Никак. Казах „мисля“. Но да, мисля си го.

Шам се вгледа в мрака на сенките, хвърляни от профучаващите покрай тях дървета.

— Какво би могло да е то? — прошепна той.

— Не съм ясновидка. Но съм железничарка и разбирам от релси.

 

 

Същата нощ Шам се олюляваше в койката си в такт с „Медис“ и движението на вагона в мрака се преобразяваше в нещастни сънища. Той крачеше напреки на релси, с дълги крачки от траверса на траверса, разтреперан и вцепенен от страх толкова близо до пръстта. Пръстта, която вреше и кипеше от живот, готова да го поеме при първото му препъване. А зад него се задаваше нещо.

То го изгони от покрайнините на гора. Биваше си го това нещо, о, биваше си го, дума да няма. Опита се да забърза крачка, препъна се, погледна, чу изпръхтяване, усети как релсите се разтресоха и видя нещо — и влак, и звяр, ръмжащо чудовище, което дращеше по релсите, а колелата му стържеха подир него. Пухтеше. Морелски таласъм, ангел на релсите.

Когато се събуди, Шам не се учуди, щом откри, че все още е дълбока нощ. Той потръпна и се запромъква към палубата, без да буди другарите си. Звезди или лампички мигаха далече над морелсите, далече-далече от безопасна суша.

 

 

— Вие виждали ли сте някога ангел? — попита Шам доктор Фремло.

— Виждал съм — отвърна Фремло с онзи негов глас, едновременно тих и тънък. — Или не съм. Зависи. За колко време трябва да си го мернал, за да се брои това за виждане? Пътувал съм по-дълго от всички на борда, знаеш ли. — Докторът се усмихна язвително. — Ще ти кажа нещо, Шам ап Сурап, което, макар да не е тайна, не е и общопризнато. Ние, влаковите доктори, сме ужасно по-интересни от вашите докторя у дома. Но най-вече ние хич не сме от най-добрите доктори.

Ние не можем да следим научните изследвания. Изостанали сме с години. и онова, дето ни вкарва в тоя занаят, е, че понякога ни се ще да мислим и за други неща освен за медицина. и тъкмо затова не се тръшкам чак толкова заради твоя непостоянен интерес. — Шам си замълча. — Не, не ме разбирай погрешно: с повечето неща, дето има вероятност да засегнат един влаков екипаж, ще се оправя. В най-лошия случай съм посредствен доктор, но пък на влак се справям отлично. и съм единственият човек тук — и да, според мен това включва и капитана, — който е виждал ангел.

Но ако си дошъл при мен да ти разказвам страхотии, боя се, че ще останеш разочарован. Беше много отдавна, беше много отдалече и беше само за миг. Те не са невидими, каквото и да си чувал ти. Ала се движат бързо. По отклонения и преходи, неизвестни на никой друг.

— Какво видяхте? — попита Шам.

— Пътувахме покрай брега на Колония Кокос. Търсехме съкровища. — Фремло повдигна вежда. — Минавахме покрай плетеница от релси вдясно, край някакви скални зъбери. Знаехме, че нещо ни наблюдава. и тогава чухме звук.

Малко по-нататък, на не повече от няколкостотин метра, гъсти релси се оплитаха, кръстосваха се напред — назад и се сливаха в тунел, изсечен в скала.

— Линията влизаше вътре? — попита Шам.

— Вътре беше непрогледен мрак. Беше пълен със сенки. и с нещо друго. Нещо, което бе надало този тръбен звук и внезапно, шумно и ужасно, то изскочи.

Шам се стресна, когато нещо се вкопчи в рамото му: Дейби се беше спуснал от въздуха и кацнал върху него.

— Не бих го нарекъл влак — продължи Фремло. — Влаковете във всичките им разновидности са машини, произведени, за да ни возят. Това не служеше за нищо, служеше единствено на себе си. То излезе от онази дупка, облъхнато от сребрист огън.

Да не мислиш, че се заседяхме там да видим дали ще дойде по-близо? Бързо-бързо офейкахме обратно към познатите морелси. и за наш късмет то ни пусна да се измъкнем. Върна се за още нареждания от великия режисьор на небето.

По начина, по който Фремло го произнесе, Шам не можеше да определи дали докторът бе вярващ, или просто цитираше фолклор.

Ξ Ξ Ξ

Невидим облак клечеше над влака. На Шам всички му изглеждаха вглъбени, потиснати. Никой дума не обелваше, ала всички като че бяха съгласни, че нещо със сигурност следи проклетия влак. Ангели ли бяха, изгладнели чудовища ли, пирати, мародери или въображаеми създания — влакът беше плячка.

Затова си беше жива изненада, че изобщо успяха да пристигнат някъде. Когато една прекрасна късна вечер, сред участък, където земята между релсите бе плътно обрасла с диви треви и високи бурени, които се вълнуваха и им махаха за добре дошли, разлюлени от вятъра, те видяха група острови. Скали, по които чайки си разпухваха перушината по дупетата, докато се пощеха и ги оглеждаха с интерес.

„Медис“ се приближи, премина покрай по-големи площадки, признаци за обитаемост, още ключове, електрически жици, фарове, предупреждаващи за участъци със слаби релси и ширнали се коварни скали, рифове и пилони, които се наелектризираха внезапно, тътреха се или не помръдваха, влакове от всевъзможен вид, наредени из обширна скалиста земя. На брега й — град. Град с кули и архитектура, въплътила изобретателността и внушаваща страхопочитанието, характерни за гробище за метални отпадъци.

— Земя! — обяви по уредбата някой от наблюдателницата, излишно до безумие. Вече всеки знаеше къде се намират.

В град Манихики.