Чайна Миевил
Морелси (28)

Двайсет и шест

Ние дали…?

Да водиш влаков дневник е крайно необходимо. Добрият офицер ще е прилежен и ще се отнася към всеки подобен документ — независимо дали е набран на цифрова машина, написан на ръка на фина хартия, отпечатан със завързания шрифт на северните морелси и изобщо, какъвто и да е — като към външна памет, каквато по същество представлява.

Уви, воденето на влаков дневник понякога се пренебрегва. Всеки с удоволствие описва сблъсъци с хищници или жертви, драматични преследвания на къртици и откровения. Но дългите, многобройни дни, в които нищо не се случва, просто всекидневно пътуване по релсите, железничарстване, когато нищо забележително не се вижда, на нищо не се натъкваш и никъде не пристигаш, а си още далече-далече оттам, закъдето си тръгнал? През тези дни този, който води дневника, може да сбърка или да не си дава зор. и от такива ситуации възникват въпросите от рода на „Ние дали…?“.

Въпреки че понякога не липсата на внимание поражда неувереността, а дори и потреса. „Медис“ се готви да поеме по релсите. По път, съвсем различен от първоначално запланувания. и всичко това — само заради хитрата намеса на Шам.

Трудно е за вярване — и на самия него никак не му е лесно, — че това е причината за отклонението от курса, трудно му е да си припомни как е стигнал дотам. Собствената му хитрост така е стреснала Шам, че той не разбира. Не разбира как е възможно да пътува нататък, където е искал да отиде.