Чайна Миевил
Морелси (27)

Двайсет и пет

След шумните поздрави Шам, още докато тупаше по-възрастния мъж по гърба, забеляза, че Стоун куца тежко и се подпира на бастуни.

— Ти как въобще стигна дотук? — попита.

— Пооздравях — отвърна Стоун и се усмихна, но не излезе както искаше. — Метнах се на един товарен за Стрегай. Пощенски влак. Куц-не куц, има работи, дето един железничар като мене ги може.

— Здравейте, Стоун — поздрави Нафи.

— Капитан Нафи.

Мълчанието стана мъчително.

— Да си тръгвам ли, капитане? — попита Шам. „Ама аз едва започнах — помисли си той. — Успях да те заинтригувам с моята останка! Тъкмо потръгна! Още малко и щяхме някак да се разберем!“

— Какво сте дошли да ми кажете, Стоун? — попита капитанката.

— Слухове — отвърна Стоун. Погледна Шам в очите, а после хвърли поглед към вратата и наклони глава.

Шам схвана намека. Унило се обърна и се запъти към вратата. Докато вървеше, се опитваше да измисли стратегия. Но се чу стържене и капитанката произнесе неговото име. Беше придърпала още един стол.

— Щом са слухове — рече тя, — няма да сглупя да си въобразявам, че който ще да е от железничарите няма скоро да ги чуе тъй или иначе. — Тя посочи стола с пръста си от кост, метал и дърво. — и няма да съм такава гад, че да ги накарам да чакат по-дълго от нужното. — Шам се поклони благодарно с разтуптяно сърце и седна. — Така, значи благодарна съм ви, че ми препредавате онова, за което сте дошли, господин Стоун, каквото и да е то.

— Ами… — Стоун се изкашля. — Следят ни — рече той.

— Следят — повтори Нафи.

— Да. Е, вас, по-точно. Или са ви следили. Вижте, капитане, дълго време лежах в Болонс. Но мина време и се изправих на крака. — Той се размърда. — Поработих туй-онуй. Поопознах сестрите и някои хора наоколо. Почнах да куцукам насам-натам из района. Научих ги сокаците там и…

— Моля — рече капитан Нафи — ускорете това пътешествие в посока по същество.

— Та, един от познатите ми продавачи на плодове ме попита кои са ми приятелите. — Стоун почти пелтечеше в старанието си да говори бързо. — Той разправя, че има хора, дето разпитвали какво се е случило с мен. С нас. Питат за сведения. Каза, че били чули нещо от някого си, от жена, дето била чула, че сме били намерили нещо… — Той тръсна глава и сви рамене. Шам преглътна и също сви рамене. „и аз нищичко не знам за това!“ успя да не изкрещи. — Те разпитваха за нашето пътешествие. За останките от влакокрушението. За екипажа. Питаха за вас, капитане. Отначало си помислих, че това нищо не е.

— Обаче… — додаде Нафи.

— Обаче… Вижте, когато се качих на тоя пощенски влак, за да се върна, след два-три дни някакво влакче се набира подир нас. На цели мили назад. Спретнат локомотив, един вагон, и каквото и да гори, не го виждам да изхвърля много изгорели газове. Екстра качество! Като видя добър влак, и го познавам, и би трябвало да се носи лудешката, ама все ни следваше на едно и също разстояние. Твърде отдалече.

Но дори и тогава можеше и хич да не се замисля за него. След време изчезна. Само дето пак го видях, и не само това.

Намирахме се сред равнина. Никакви хълмове, никакви гори, нищо. Няма къде да се скриеш. Пак го видях, а после и още един. На разстояние един от друг.

— Да следят вас — рече капитанката. — Дори и да приемем, че е вярно, несъмнено всеки е знаел къде отивате?

— Знаеха закъде съм казал, че тръгвам, капитане. и точно нататък пътувах. Но може и да са си помислили, че заминавам някъде другаде. Примерно да са решили, че имаме някакъв план.

— Благодаря ви, Ънкъс Стоун — рече най-сетне капитанката. Тя кимна. — Е… Е, каквото и да си мислят, че знаят нашите странни „опашки“ чака ги разочарование. В крайна сметка аз нямам никакви тайни, които да споделя с тях.

— Е… — Нафи изправи гръб на стола и се намуси. — Около нас явно са се развихрили слухове. Слухове и неверни неща. Ако решат, които и да са нашите нежелани следовници, няма да им е трудно да разберат накъде ще поемем следващия път. А аз потеглям отново. Желаете ли да ме придружите?

— Вече потегляме отново, капитане? — попита Стоун. — За мен ще е чест. — Той преглътна. С неговите патрави крака Стоун нямаше да е първият избор за много екипажи. Нафи му правеше огромна отстъпка, която не всеки би направил. — Още велики южни краища чакат да бъдат открити?

— Разбира се. Та нали в края на краищата това ни е работата. Но може би това пътуване ще е дълго. Не се знае къде може да ни отвее и какви пътища може да ни се наложи да хващаме.

Ала щом видя погледа й и как се взираше тя в механизма, закрепен на крака на Дейби, Шам заподозря, че той знае. Че той е наясно къде би могло да ги отведе всяко отклонение. и възбудата задумка в гърдите му. В този миг тя се блъскаше в ребрата му така, както си представяше да се мята вътре Дейби.