Чайна Миевил
Морелси (24)

Двайсет и две

Странно беше тракането на колела да не диктува дните. Краката му да не се огъват и изправят с безсъзнателната вещина на железничаря, в такт с лашкането. Фремло не лекуваше пациенти на сушата и затова задълженията на Шам се изчерпваха с метене, чистене, тичане сегиз-тогиз по поръчки, вдигането на твърде рядко звънящия телефон — а после се измъкваше, не точно с изричното му позволение, но и без да среща възражения. Хукваше покрай пешеходци и коне, теглещи каруци, покрай бибипкането на малкото електромобили, които пълзяха из гъмжилото по улиците, за да се събере с други чираци от Стрегай, откраднали си свободни мигове от работата като помощник-готвачи, писари, портиери, щавачи на кожи и електротехници и художници, младежи, обучаващи се на всякакви занаяти.

Мнозина от тези, с които пътищата му се пресичаха по все същите стари маршрути, преди изобщо не биха го заговорили. Въпреки че се бяха обучавали съвместно години наред, той ги познаваше по-малко от другарите си от влака. и сега не се беше ошлайфал кой знае колко в сравнение с училище. Но сега той беше пътешественик, който е излизал в чужбина и се е върнал, а това означаваше, че има истории за разказване. Той разказа на Тимон, Шикаста и Бурбо за къртоплъховете и за големия южен кърт. и те слушаха, макар сега, когато не разказваше на собствените си братовчеди, неговият разказ да бе колеблив. Насърчен от вниманието, Шам представи на слушателите си своя прилеп. Това реши нещата.

Бяха временна банда — влачеха се по покривите на индустриалната зона в Стрегай, дюдюкаха и трошаха прозорци в опустели зали, флиртуваха и се заяждаха, Дейби кръжеше край тях, обзет от любопитство, щъкаше из гората от извеждащи дим и пара комини. Наблюдаваха алъш-вериша по пазарите на най-оживените улици в благоденстващите градски квартали и на други места, влизаха в изоставени складове и си устройваха биваци в студените котли на неизползваеми пещи.

Понякога си говореха и за останки.

Стрегай не е прочут със своите търсачи на останки. Разбира се, тези нещотърсачи, които се ровят във вехтата пръст и изкопават чудатости, бяха отвсякъде и отникъде. Най-различните сборни имена, с които се кръщаваха, отразяваха точно това: те бяха Разпръснатият колеж, чуваше се; те бяха Разпиляното братосестринство; Антиуседналите, Вселенските копачи.

Но колкото и малък да бе, Стрегай не беше затънтен край. Той снабдяваше морелсите с несъразмерно голям дял къртово месо и философия. Сред изследователите и небелазите той е известен със своите Каменнолики — взиращите се скални фигури, увенчали острова над зоната, където свършваха дърветата, по високите планини, където въздухът бе негоден за дишане. (Шам бе посещавал наблюдателните площадки под транзитната зона, вглеждал се бе през дългите перископи с лещи и огледала в огромните, грубо издялани съзерцаващи глави върху най-високите части на острова.) Затова, макар и да не бе първото пристанище, към което биха се завтекли, търсачите на останки действително посещаваха периодично Стрегай. Неведнъж Шам бе наблюдавал как влаковете им пристигат.

Те не приличаха на никое друго превозно средство, пътуващо из морелсите. Влакове, стъкмени от какво ли не. Мощни локомотиви, убийствени буфери отпред, страните им — покрити със занитени обшивки, от които стърчаха странните сечива на останкаджийския занаят. Бургии, куки, кранове, разни сензори от най-необичаен вид, които да откриват и сортират трупаните с хилядолетия захвърлени боклуци, осеяли морелсите. Разни останки, използвани и притурени. По горните палуби — самите търсачи на останки в характерното си облекло: колани с инструменти, патрондаши и оплескана с петна и нацепена лицева кожа, парченца обработени платове и пластмасови пера, и ефектни дрънкулки, извадени от земята и оцелели там по чудо. Каски с разнообразни сложни фасони.

Първо градските власти се качваха на борда и се пазаряха за исканите от тях останки. После високопоставените клиенти, богаташите на Стрегай. и накрая, ако екипажите на търсачите проявяха щедрост и имаха няколко дни на разположение, правеха пазар.

Техните старинни и поправени стоки се нареждаха на сергии покрай доковете според различната таксономия. Изровени и окислени механизми от Ерата на тежкия метал, чирепи от Пластозоя, разпечатки върху тънка гума и древни ординаторни екрани от Изчислителната ера: всякакви отбрани архиостанки от поразително стари времена. А също и не чак толкова интересните неща, захвърлени или загубени отпреди няколкостотин години, та до вчера — ню останките.

Можеше да има дори и някоя и друга сергия с останки трета категория. Физически неовладяемите, невъзможни главоблъсканици, които изглеждаха и действаха така, както нищо не би трябвало да изглежда и действа. Шам си спомняше един такъв предмет — или пък бяха три? Трискелион на Стругацки, бе го нарекъл търсачът, докато го размахваше, за да привлече интерес. Три извити черни пръчки, отдалечени на еднакви разстояния една от друга, под формата на буквата Y. Мъжът бе хванал едната, другите стърчаха нагоре, а в средата, където трябваше да се съединяват, нямаше нищо. Те не се докосваха, въпреки че не се и разпадаха, колкото и да ги разтръскваш.

Това нещо беше алт останка. Нещо, изработено не само преди цели епохи, но и немислимо далече, далече отвъд най-далечните простори на горното небе. Донесени сред морелсите, използвани и изхвърлени от някой посетител от други светове, остатъци, изтръскани от космическите скутове през онези отдавнашни години, когато тази планета е била оживена отбивка, място за кратък престой на същите тези посетители, случайно заселили горното небе с животните си. Този свят бил бунище. Оттук от някое невъзможно далечно място на път за друго наминавали летателни апарати, които имали боклуци за изхвърляне.

Мисълта за потегляне към незнайни рифове от останки, ровенето, копаенето, гмуркането в пръстта, чопленето на брегове от древна смет — всичко това караше кръвта на Шам да кипи. Ала после какво? Той имаше въпроси. Къде свършваха останките? Какво се случваше, когато ги намериш? Кой за какво ги използваше, след като някой ги продаде на някого или ги размени срещу нещо?

и въпреки че за това му беше по-трудно да мисли, още едно нещо го гризеше и не му даваше мира: когато Шам си мислеше за останки, защо в началото благоговееше, а накрая се сдухваше?