Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (9)

8.

На следващата сутрин Силк се отби рано в покоите на Гарион и Се’Недра. Дребният мъж отново беше облечен в своя любим жакет и тесен панталон, макар че беше свалил повечето от скъпоценните си камъни. Беше преметнал върху ръката си два ката малореански дрехи — от онези леки пъстроцветни облекла, каквито носеха повечето от жителите на Мал Зет.

— Искаш ли да се поразходим из града? — попита той Гарион.

— Не мисля, че ще ни пуснат да излезем от палата.

— Вече се погрижих за това. Брадор ни издаде разрешително. Можем да го ползваме в случай, че не се опитваме да се измъкнем от хората, които ще вървят по петите ни.

— Тази мисъл ми действа потискащо. Ненавиждам някой да ме следи.

— Ще свикнеш.

— Имаш ли нещо специално наум, или просто ще се разходим, за да се запознаем със забележителностите на града?

— Ще ми се да се отбием до кантората на нашето — моето и на Ярблек — предприятие тук и да поговоря с нашия представител.

Гарион го погледна озадачено.

— Агентът, който управлява сделките от наше име в Мал Зет.

— О, да. Просто не знаех за съществуването му.

— Така е, защото не си в нашия бизнес. Човекът ни тук се казва Долмар. Той е мелцен, твърде добър бизнесмен и освен това не краде прекалено много.

— Не съм сигурен дали ми харесва да те слушам, когато приказваш за бизнес — каза Гарион.

Силк се огледа дебнешком.

— Можеш да научиш много, много неща, Гарион — рече той, ала пръстите му вече се движеха със светкавична бързина. — „Долмар е в състояние да ни докладва какво наистина става в Каранда. Мисля, че е по-добре да дойдеш с мен.“

— Ами добре — отвърна Гарион, преувеличавайки паузата, необходима да даде съгласието си. — Може би си прав. Освен това усещам, че стените вече започват да ме потискат с тежестта си.

— Ето — рече Силк и му подаде едната от двете широки дрехи. — Облечи това.

— Вече съм облечен, Силк.

— Виж, хората, облечени в западни дрехи, прекалено бият на очи и привличат вниманието на минувачите в Мал Зет. На мен никак не ми се ще да ме зяпат. — Силк се разсмя. — Много е трудно човек да бръкне и да измъкне нещо от джобовете на минувачите, ако всички на улицата са втренчили поглед в теб. Тръгваме ли?

Дрехата, която облече Гарион, беше отворена на гърдите, а от раменете падаше свободно надолу чак до петите. Беше много удобна, с дълбоки джобове от двете страни. Материалът, от който беше изработена, бе тънък и се носеше с лекота след краля на Рива. Той се приближи към вратата на съседната стая. Се’Недра сресваше косата си, все още влажна от сутрешната вана.

— Ще изляза в града със Силк — каза и той. — Имаш ли нужда от нещо?

Малката кралица се замисли за миг.

— Виж дали ще можеш да ми намериш някъде гребен — рече тя и вдигна онзи, с който се решеше. — Зъбите на моя вече съвсем се изпочупиха.

— Добре. — Гарион понечи да тръгне.

— Щом тъй и тъй ще ходиш — добави тя, — защо не ми купиш и топ копринен плат — тревистозелен, ако зърнеш някъде. Казаха ми, че тук в палата има забележителна шивачка.

— Ще видя какво мога да направя.

— Чакай. Може би и няколко метра дантела — не прекалено пищна, запомни. Просто красива.

— Нещо друго?

Се’Недра му се усмихна.

— Купи ми и някаква изненада. Обожавам изненадите.

— Гребен, топ тревистозелена коприна, няколко метра красива дантела и изненада. — Той свиваше пръсти, отбелязвайки броя на покупките, които трябваше да направи.

— Също така ми донеси такава дреха, каквато си облякъл.

Гарион продължи да чака до вратата.

Съпругата му сви замислено устни.

— Засега се сещам само за това, Гарион, ала Силк може да попита Лизел и лейди Поулгара дали нямат нужда от нещо.

Той въздъхна дълбоко.

— Учтивостта изисква да го направиш, Гарион.

— Да, скъпа. Може би ще е по-добре да направя списък.

Когато Гарион излезе от стаята на жена си, лицето на Силк изглеждаше напълно безизразно.

— Какво? — попита го Гарион.

— Нищо не съм казал.

— Добре.

Двамата тръгнаха към вратата.

— Гарион — извика след него Се’Недра.

— Да, скъпа?

— Виж дали ще успееш да ми намериш и сладкиши с плънка от стафиди.

Гарион излезе в коридора зад Силк и затвори твърдо вратата след себе си.

— Много добре се справяш с подобни усложнени положения — отбеляза Силк.

— Практика.

Велвет добави няколко поръчки към лавинообразно растящия списък на Гарион, Поулгара го увеличи с още няколко. Докато крачеха по дългия коридор, Силк погледна списъка и измърмори:

— Дали да не помолим Брадор да ни даде едно муле да прекараме товара?

— Престани да се правиш на шут.

— Наистина ли го правя?

— Защо разговаряхме с пръсти, когато бяхме в покоите ми?

— Шпиони.

— В моята спалня? — Гарион беше шокиран, припомняйки си агресивното безразличие към начина на обличане — или събличане, — което Се’Недра проявяваше, когато бяха сами.

— В личните покои се крият най-интересните тайни. Нито един шпионин не подминава възможността да надникне в нечия спалня.

— Това е отвратително! — възкликна Гарион с пламнали бузи.

— Разбира се, че е отвратително. Въпреки това е широко разпространена практика.

Двамата прекосиха сводестата ротонда, стигнаха главната порта на палата и излязоха навън.

— Знаеш ли — подхвана Силк. — Мал Зет ми харесва. Винаги мирише толкова хубаво. Офисите на нашата кантора са разположени над една фурна и понякога сутрин миризмата отдолу ме кара буквално да изгубя съзнание.

На портата на императорския комплекс ги спряха само за секунда: кратък жест на единия от двамата незабележими мъже, които ги следваха по петите, убеди пазачите, че Силк и Гарион трябва да бъдат пуснати да излязат в града.

— Понякога и шпионите са полезни — отбеляза Силк.

Улиците на Мал Зет гъмжаха от хора, пристигнали от всички части на империята. Имаше и много пришълци от Запада. Гарион бе немалко изненадан, когато видя толнедрански мантии сред разноцветните одежди на местните жители. Тук-там срещаха сендари, драснианци и много надраки. Ала нямаше никакви мурги.

— Оживено място — отбеляза Силк.

— О, да. В сравнение с Мал Зет, Тол Хонет прилича на провинциален панаир, а Камаар на селски пазар.

— Значи този град е най-големият търговски център в света?

— Не. Най-големият търговски център в света е град Мелцен — разбира се, в Мелцен търгуват пари, а не стоки. В Мелцен не можеш да си купиш дори бакърено котле. Там можеш да купиш само пари.

— Силк, та как е възможно да спечелиш, щом купуваш пари с други пари?

— Малко е сложно за обяснение. — Силк присви очи. — Идва ми нещо наум — рече тихо той. — Ако успееш да сложиш ръка върху кралската съкровищница на Рива, ще ти покажа как можем да удвоим парите за половин година на улица „Баса“ в Мелцен — освен това и аз, и ти ще приберем тлъста комисиона, заради която ще си струва да се поизпотим.

— Искаш от мен да спекулирам с кралската съкровищница? Това означава да предизвикам метеж, ако някой узнае.

— Тъкмо в това се състои тайната на успеха, Гарион. Не бива да позволиш на никой да разбере.

— Мяркала ли се е поне една честна мисъл в главата ти, откакто си се родил?

Дребният мъж се замисли.

— Не. Доколкото си спомням, не, — отвърна откровено той. — Ала умът ми е много добре подготвен за светкавични действия.

Офисите на търговската империя на Силк и Ярблек тук, в Мал Зет, бяха, както бе споменал дребничкият драснианец, твърде скромни. Бяха разположени над оживена фурна, от която пазаруваха много клиенти. До втория етаж се стигаше по външно стълбище, издигнато над тясна странична уличка. Когато Силк започна да се изкачва по стъпалата, той сякаш се освободи от някакво особено напрежение, което кралят на Рива въобще не бе доловил.

— Ненавиждам, когато ми пречат да говоря свободно — рече дребният мъж. — В Мал Зет има толкова много шпиони, че Брадор вече е получил доклади от трима души какво си казал, още преди да затвориш устата си.

— Около кантората ти също сто на сто има шпиони.

— Разбира се, ала те не могат да чуят нито дума. Ярблек и аз поставихме дебел слой от корк навсякъде по пода, тавана и стените.

— Слой от корк ли?

— Той заглушава всички звуци.

— Това не е ли струвало страшно скъпо?

Силк кимна утвърдително.

— Да. Но си възвърнахме изразходваната сума още първата седмица, защото успяхме да запазим в тайна някои от преговорите, които проведохме. — Драснианецът бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади голям ключ от месинг.

— Я да видим дали ще хвана Долмар, заровил ръце до лактите в касата с парите — рече той почти шепнешком.

— Защо? Та ти вече знаеш, че той краде от печалбите ти.

— Разбира се, че зная, но ако го хвана, ще мога да намаля допълнителното му възнаграждение в края на годината.

— Защо просто не го обереш?

Замислен дълбоко, Силк почука бузата си с големия месингов ключ.

— Не — реши накрая той. — Това не е истински бизнес, разбираш ли. Връзка като нашата трябва да се основава на взаимно доверие.

Гарвон се разсмя.

— Човек все някъде трябва да тегли чертата и да знае къде минава границата, Гарион. — Силк внимателно пъхна месинговия ключ в ключалката и го завъртя съвсем бавно. След това блъсна рязко вратата и нахълта в стаята.

— Добро утро, принц Келдар — спокойно каза мъжът, който седеше зад една съвсем обикновена маса. — Очаквах да се появиш.

Видът на Силк стана доста унил.

Мъжът беше слаб мелцен с хитри очи и рядка кестенява коса. Цялото му лице изглеждаше така, че веднага предизвикваше недоверие.

— Добро утро, Долмар — поздрави Силк. — Това е Белгарион от Рива.

— Ваше величество. — Долмар се изправи и се поклони.

Силк затвори вратата и издърпа към масата два стола. Макар че по пода имаше обикновени дъски, начинът, по който заглъхна шумът от тътрузенето на столовете, подсказваше колко дебел е слоят корк под тях.

— Как върви бизнесът? — попита Силк, седна и бутна с крак свободния стол към Гарион.

— Успяваме да платим наема за помещението — отвърна предпазливо Долмар.

— Сигурен съм, че хлебарят отдолу прелива от радост, Долмар. Не съм идвал в Мал Зет от доста време. Предизвикай изумление у мен, като ми съобщиш как главоломно се увеличават направените от мен инвестиции.

— Печалбите ни се увеличиха с петнадесет процента в сравнение с миналата година.

— Само с толкова ли! — Гласът на Силк прозвуча разочаровано.

— Току-що направихме твърде голяма инвестиция, закупувайки движимо имущество. Ако вземеш предвид текущата му стойност, печалбите ни възлизат до четиридесет процента.

— Така ми звучи по-правдоподобно. Защо натрупваме движимо имущество?

— Ярблек ми даде такива инструкции. Точно сега той е в Мал Камат и урежда закупените стоки да бъдат пренесени с кораби на запад. Очаквам, че ще пристигне тук след около седмица — естествено съпроводен от онази жена с острия език. — Долмар стана, събра внимателно документите от масата и отиде до желязната печка в ъгъла. След това се наведе, отвори вратичката на печката и съвсем невъзмутимо напъха свитъците в пламъците.

Гарион беше истински изумен, когато Силк не възрази нито дума срещу явната подпалваческа страст на своя представител.

— Проучвахме пазара на вълна — докладва мелценът и пак седна на масата, която сега беше празна. — Мобилизацията на войниците в страната расте, затова Бюрото по военните доставки със сигурност ще се нуждае от вълна за униформи, наметала и одеяла. Ако успеем да изкупим предварителните дялове от всички по-големи производители на вълна, ще контролираме целия пазар и може би ще разбием крепостта, която мелценският консорциум е издигнал около военните поръчки. Ако успеем да се доберем до благосклонността на Бюрото, сигурен съм, че ще успеем да спечелим всички видове договори за преки доставки.

Силк подръпна дългия си заострен нос и замислено присви очи, после лаконично каза:

— Боб.

— Моля?

— Виж каква е възможността тази година да изкупим цялата реколта от боб. Войникът може да живее с износена униформа, но трябва непрекъснато да се храни. Ако контролираме реколтата от боба — а може би и грубо смляното брашно, — Бюрото по военните доставки няма да има друг избор. Сами ще дойдат при нас.

— Много проницателно, принц Келдар.

— Разучих как стоят нещата в Малореа — отвърна Силк.

— Консорциумът има среща тази седмица в Мелцен — съобщи представителят. — Ще обсъждат цените на стоките от първа необходимост. Ще ми се да се доберем до ценоразписа, който ще утвърдят.

— Аз съм в императорския палат — рече Силк. — Може пък да ми се удаде да го измъкна отнякъде.

— Има още нещо, което би трябвало да знаеш, принц Келдар. Изтече информация, че консорциумът също така ще предложи известни правила на барон Васка от Бюрото за търговията. Ще ги представят като средство за укрепване и защита на икономиката, ала правилата всъщност са насочени срещу нас. Желанието им е да ограничат западните търговци, които имат общи годишни приходи по-големи от десет милиона, и да им позволяват да търгуват с по две-три затворени общности на западния бряг. Това няма да създаде неудобства на по-дребните търговци, ала нас вероятно буквално ще изхвърли от бизнеса.

— Можем ли да подкупим някого, за да спре тази неприятна история?

— Вече изплащаме на Васка цяло състояние, за да ни остави на мира, но консорциумът изобщо не жали парите. Възможно е баронът да иска от нас повече.

— Нека първо поразуча как стоят нещата в двореца — рече Силк. — Преди да сте удвоили подкупа на Васка или да сте направили друга неразумна стъпка.

— Даването на подкупи е стандартна процедура, принц Келдар.

— Зная, но понякога шантажът и изнудването дават по-добри резултати. — Силк погледна Гарион, след това отново се обърна към своя представител. — Имаш ли някаква информация за онова, което се случва в Каранда?

— Известни са ми достатъчно неща, за да прогнозирам, че последиците от събитията там ще бъдат катастрофални за бизнеса. Всички съвършено почтени и в други случаи съвсем разумни търговци затварят магазините си и се тълпят в Калида, за да се запишат армията на Менга. След това маршируват в кръг, пеят „Смърт за ангараките!“ и размахват ръждясали мечове.

— Има ли някакъв шанс да им продадем оръжие? — бързо попита Силк.

— Вероятно не. В северна Каранда няма достатъчно пари, затова не си струва да правим опити да търгуваме с тях. Всички мини са затворени поради политическите размирици. Пазарът на скъпоценни камъни съвсем замря.

Силк мрачно кимна.

— Какво става там наистина, Долмар? — попита той. — Докладите, които ни предаде Брадор, бяха твърде откъслечни.

— Менга пристигна пред вратите на Калида, придружен от демони. — Представителят сви рамене. — Карандите изпаднаха в истерия и се проснаха на земята, обхванати от религиозен екстаз.

— Брадор ни спомена, че били извършени множество зверства — намеси се Гарион.

— Мисля, че докладите, които е получил, са леко преувеличени, ваше величество — отвърна Долмар. — Дори най-добре обученият наблюдател е склонен да умножава десет пъти осакатените трупове по улиците. Всъщност огромното мнозинство от жертвите бяха или мелцени, или ангараки. Демоните на Менга съвсем грижливо избягваха да убиват каранди — освен по някаква случайност. Същото е в сила за всеки град, който Менга е превзел досега. — Долмар се почеса по главата и присви близко разположените си очи. — Всъщност това е много хитро, разбирате ли? Карандите приемат Менга като освободител, а неговите демони като непобедим челен отряд на своята армия. Не бих могъл да се закълна какви са мотивите на Менга, но онези варвари в планините вярват, че той е техен спасител, дошъл да очисти Каранда както от ангараките, така и от мелценската бюрокрация. Дайте му още половин година и той ще постигне онова, което не се е удало на никого досега.

— И какво е то?

— Обединение на Каранда.

— Той използва ли демоните си по време на нападенията срещу всеки град, който превзема? — попита Гарион, желаейки да получи потвърждение на онова, което му беше казал Брадор.

Долмар поклати глава.

— Вече не, ваше величество. След случилото се в Калида и няколко други градове, които Менга превзе в по-ранните етапи на своя поход, това повече не му се налага. Напоследък единственото, което прави, е да се насочи с маршова стъпка към някой град. Демоните са с него, разбира се, ала те не са заети с нищо друго освен с важната задача да изглеждат ужасни, застанали непосредствено до него. Карандите избиват всички ангараки и мелцени в града, отварят градските порти и го посрещат с отворени обятия. След това демоните на Менга изчезват. — Представителят на Ярблек се замисли за миг. — Ала един от тях винаги го съпровожда — някакво тайнствено създание, което не изглежда като истински гигант, както ние винаги си представяме твари от подобен род. Демонът стои зад лявото рамо на Менга всеки път, когато той се появи някъде пред хора.

Внезапна мисъл проблесна в съзнанието на Гарион и той попита:

— Те оскверняват ли храмовете на гролимите?

Долмар примигна.

— Не — отговори той изненадано. — Всъщност хората на Менга не го правят — освен това сред мъртвите, изглежда, няма никакви гролими. Разбира се, възможно е Урвон да е изтеглил всичките си гролими от Каранда, когато започнаха размириците.

— Това е малко вероятно — възрази Гарион. — Менга е пристигнал в Калида без никакво предупреждение. Гролимите не биха имали никакво време да избягат. — Кралят на Рива впи поглед в тавана, замислен дълбоко.

— Какво има, Гарион? — попита Силк.

— Просто ми хрумна нещо, което ме накара да изтръпна. Знаем, че Менга е гролим, нали така?

— Не знаех това — рече Долмар с известна изненада.

— Ние разполагаме с вътрешна информация — осведоми го Силк.

— Продължавай, Гарион.

— Урвон прекарва всичкото си време в Мал Яска, нали?

Силк кимна утвърдително.

— Да, чувал съм да се говори така. Той не иска Белдин да го хване, когато излезе от твърдината си. Нима това обстоятелство не го прави твърде неефективен лидер? Добре. Нека предположим, че Менга наистина е преминал през период на отчаяние след смъртта на Торак, след това е намерил магьосник, който го е научил как да призовава демони. Когато Менга се завръща, той предлага на своите бивши братя гролими алтернатива на Урвон — освен това дава в ръцете им достъп до сила и власт, с каквито те никога не са разполагали. Демон в ръцете на неук и твърде глупав карандски магьосник е едно, ала демон, контролиран от магьосник гролим, е нещо значително по-лошо, Така мисля аз. Ако Менга събира незасегнати от отчаяние гролими около себе си и ги обучава как да използват силата на магиите, ние сме изправени пред сериозен проблем. Не бих желал да се срещна с цял легион същества, подобни на онова, което призова Чабат.

— Аз също не желая такова нещо — отвърна пламенно Силк и потрепери.

— Този Менга трябва да бъде разбит и заличен от земята — каза Долмар. — И това трябва да стане съвсем скоро.

Гарион направи кисела гримаса.

— Закат няма да предприеме никакви действия, докато армията му не се завърне от Ктхол Мургос — а това ще стане след около три месеца.

— След три месеца Менга ще бъде непобедим — изтъкна търговският представител.

— В такъв случай трябва да действаме сега — заяви Гарион. — Със Закат или без него.

— А как възнамеряваш да излезеш от укрепения град? — попита Силк.

— Ще оставим Белгарат да се справи с тази задача. — Гарион погледна агента на Силк и попита: — Имаш ли да ни кажеш още нещо?

Долмар подръпна носа си — будеща любопитство имитация на привичния жест, използван от Силк.

— Всъщност това е само слух.

— Продължавайте.

— До мен достига откъслечна информация от Каранда, че демонът познат на Менга, се нарича Нахаз.

— Това важно ли е?

— Не съм съвсем сигурен, ваше величество. Когато гролимите отишли в Каранда през второто хилядолетие, те унищожили всички следи на карандската митология и никой не се опитал да запише запазилите се откъси и спомени, съхранили се по чудо незасегнати. Останали единствено някакви мъгляви предания, но до мен са долитали различни слухове, според които Нахаз е демонът на племето на първите каранди, мигрирали в тази област, преди ангараките да дойдат в Малореа. Карандите следват Менга не само защото той е политически лидер, но и защото той е възкресил най-близкото подобие на собствения им бог.

— Бог, който е демон? — попита го Гарион.

— Това е много добър начин той да бъде описан точно, ваше величество. Ако слуховете са верни, демонът Нахаз има почти неограничена власт и мощ.

— Страхувах се, че ще кажеш тъкмо това.

По-късно, когато вече бяха на улицата, Гарион погледна с любопитство Силк и попита.

— Защо не възрази, когато той изгори онези документи?

— Това е стандартната ни практика. — Мъжът с мишето лице сви рамене. — Никога не задържаме документи в писмена форма. Долмар запазва всичко в паметта си.

— Нима това не го улеснява да краде от тебе?

— Разбира се. Но той задържа кражбите си в разумни граници. Ако Данъчното бюро сложи ръце върху написани от нас документи, ще се озовем в положение на ужасна катастрофа. Искаш ли сега да се върнеш в двореца?

Гарион извади списъка с поръчки.

— Не. Първо трябва да се погрижим за това. — И погледна мрачно листа. — Питам се как ли ще пренесем всичко?

Силк погледна през рамо към двамата ненатрапващи се на вниманието шпиони, които вървяха по петите им и се засмя.

— Помощниците ни са на няколко крачки след нас. Както вече, казах, човек може да използва шпионите по много различни начини.

 

 

През следващите няколко дни Гарион откри, че императорският палат в Мал Зет се различава от всички кралски дворове на Запада. Тъй като цялата власт беше съсредоточена в ръцете на Закат, всички бюрократи и служители в двореца се състезаваха помежду си за благоразположението на императора и се стремяха да дискредитират враговете си, използвайки твърде често невероятно сложни заговори. Въвеждането на Силк, Велвет и Сади в тази мрачна среда породи съвсем нови измерения в дворцовите интриги. Триото съвсем небрежно изтъкваше приятелството между Гарион и Закат, освен това и тримата се постараха всички в палата да разберат, че те са доверени хора на риванския крал. След това умело се отдръпнаха и зачакаха развитието на събитията.

Чиновниците и царедворците в императорския палат бързо схванаха значението и възможностите, заложени в този новосъздаден път към ухото на малореанския император. Може би без дори официално да обсъжда положението, триото от Запада си разпредели възможните сфери на дейност по равно. Силк съсредоточи вниманието си върху търговските дела, Велвет смело се впусна в политиката, а Сади деликатно докосна с дългите си пръсти най-чувствителните струни в света на големите престъпления. Макар че и тримата направиха изящни намеци, че са склонни да получават подкупи, те също така изразиха готовността си да предават там, където е необходимо, различни молби, като в замяна получаваха най-разнообразна информация. Така, почти съвсем случайно, Гарион откри, че има на разположение много ефективен апарат за шпионаж. Силк и Велвет манипулираха с виртуозността на музиканти страховете, амбициите и неприкритата алчност на онези, които влизаха в контакт с тях, използвайки все по-нервните официални лица в двореца като добре акордирани и много удобни инструменти. Методите на Сади, създадени с течение на времето и чрез богатия му опит в двора на Салмисра, бяха в някои случаи буквално неуловими, ала в други — болезнено директни. Съдържанието на неговата кутия от червена кожа покачи цената си до небесата и няколко престъпници, заемащи висши позиции в подземния свят — хора, които в буквалния смисъл на думата притежаваха цели взводове от бюрократи и дори генерали — съвсем внезапно загинаха при много съмнителни обстоятелства. Един от тях дори се строполи с почерняло лице и опулени очи в присъствието на самия император.

Закат, който наблюдаваше дейността на тримата с прикрито задоволство, забавлявайки се от ходовете им, в този момент тегли чертата и определи границите на позволеното. Той разговаря твърдо с Гарион по този въпрос на обичайната вечерна среща между двамата на другия ден след печалното събитие.

— Наистина нямам нищо против онова, което правят, Гарион — каза той, милвайки небрежно главата на рижото коте, което лежеше в скута му. — Те объркват всички насекоми, които пълзят насам-нататък в тъмните ъгли на двореца. Слисаният бръмбар не е в състояние да заздрави позицията си. Харесва ми да държа уплашени всички тези блюдолизци, хубаво е, че са извадени от равновесие, тъй като така мога да ги контролирам по-леко. Ала наистина имам твърди възражения срещу отровата. Прекалено лесно е за непохватния отровител да допусне груби грешки.

— Сади е в състояние да отрови един-единствен човек сред сто други гости — увери го Гарион.

— Имам абсолютно доверие във възможностите му — съгласи се Закат. — Неприятното е, че не самият той е човекът, който в действителност дава отровата на жертвата. Сади продава странните си отрови на неуки аматьори. В двореца има някои хора, от които имам нужда. Всъщност всички знаят кои са те, затова и все още никой не е забил кама във вътрешностите им. Ала грешка, допусната с някоя отрова, би могла да унищожи цели сектори от моето управление. Би ли могъл да го помолиш да не продава повече отрови в палата? Бих могъл да разговарям с него лично, ала не желая това да изглежда като официално мъмрене.

— Ще поговоря с него — обеща Гарион.

— Ще ти бъда много благодарен за това, Гарион. — Очите на императора блеснаха лукаво. — Думите ми се отнасят само за отровите. Намирам, че ефектът на някои от останалите негови еликсири е твърде забавен. Например вчера видях един осемдесет и пет годишен генерал да преследва разгорещено младата си камериерка. Старият глупак не бе си помислял за подобно нещо от двадесет и пет години. Онзи ден пък началникът на Бюрото по обществените дейности — надуто магаре, от което ми прилошава, щом го погледна — се опитва в продължение на половин час да мине по стената на една недостроена сграда пред дузина свидетели. От години не съм се смял толкова.

— Нийсанските еликсири правят с хората най-различни неща. — Гарион се усмихна. — Ще помоля Сади да ограничи сделките си и да ги извършва единствено в сферата на освежаващите медикаменти.

— „Освежаващи медикаменти“. — Закат се разсмя. — Това определение ми харесва.

— Винаги съм намирал точните думи, описвайки предмети и събития — отвърна скромно Гарион.

Рижото коте се надигна, прозина се и скочи на пода, изоставяйки скута на императора. Пъстрата му майчица ловко сграбчи за врата друго от своите чеда — една черно-бяла пухкава и мъркаща топчица — и я сложи на мястото, освободено от нейното братче, след това погледна Закат в лицето и измяука въпросително.

— Благодаря — измърмори Закат.

Удовлетворена от похвалата, котката скочи, хвана рижото коте и започна да го облизва, притискайки го към пода с лапа.

— Непрекъснато ли прави така? — попита Гарион.

Закат кимна утвърдително.

— Тя е много заета с грижите за рожбите си, ала не иска аз да оставам самотен.

— Колко мило от нейна страна.

Закат погледна черно-бялото коте в скута си, което бе обвило с лапи ръката му и хапеше кокалчетата на пръстите му с престорена свирепост.

— Мисля все пак, че бих могъл да се науча да преживявам и без това — рече той и потрепна.