Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (6)

5.

Кал Закат, всяващият ужас император на необятна Малореа, погледна първо Белгарат, след това отново Гарион и накрая спря поглед върху Велвет.

— Защо ми се струва, че губя контрол върху нещата? — попита той. — Когато дойдохте тук, бяхте повече или по-малко мои затворници. Сега в по-голяма или по-малка степен аз съм ваш пленник.

— Просто ти разказахме някои неща, които не знаеше, това е всичко — каза му Белгарат.

— Или просто ми приказвате неща, които хитро сте си измислили.

— Че защо ни е притрябвало да го правим?

— Мога да посоча няколко причини. Заради спора ще приема като истина историята за отвличането на сина на Гарион. Но нима не виждате как тя прави мотивите ви напълно прозрачни? Имате нужда от помощта ми по време на вашето търсене. Всичките мистични глупости, плюс невероятната история за родителите на Ургит — това сте измислили, за да отвлечете вниманието ми от моя поход тук, в Ктхол Мургос, и за да ме измамите да се върна с вас в Малореа. Всичко, което сте казвали или правили, откакто дойдохте тук е насочено към тази цел.

— Наистина ли мислиш, че бихме постъпили по този начин? — попита го Гарион.

— Белгарион, ако аз имах син и някой го бе похитил, щях да сторя всичко възможно да го върна у дома. Съчувствам ти за положението, в което си изпаднал, но аз имам свои собствени грижи и трябва да се справя с тях тук, а не в Малореа. Съжалявам, но колкото повече мисля за това, толкова по-малко вярвам на думите ви. Не е възможно представата и оценката ми за света да бъдат толкова погрешни. Демони? Пророчества? Магии? Безсмъртен старец? Всичко това е много забавно, но не вярвам на нито една дума от него.

— Дори и на онова, което Кълбото ти показа за Ургит? — попита Гарион.

— Моля те, Белгарион, не се отнасяй към мен както към дете. — Закат сви устни в иронична усмивка. — Възможно ли е отровата вече да е пропълзяла и в разума ми? А не е ли възможно ти както безбройните шарлатани по селските панаири, да си използвал представление от мистериозни светлини, за да ме накараш да видя тъкмо онова, което си искал да видя?

— На какво вярваш, Кал Закат? — попита го Велвет.

— На онова, което мога да видя и докосна — почти на нищо друго.

— Такъв огромен скептицизъм — измърмори тя. — Значи не би приел нито едно необикновено нещо, излизащо извън рамките на всекидневния ни свят?

— Не, не мога да измисля подобно нещо. Съмнявам се във всичко.

— Дори и в особената дарба на пророците от Кел? Знаеш ли, те са документирани твърде убедително.

Императорът се намръщи.

— Да — призна той. — Това не може да се отрече.

— Как би могло да бъде документирано някое предсказание? — попита Гарион с любопитство.

— Гролимите са се опитвали да хвърлят съмнение и сянка върху пророците от Кел — отговори Закат. — Те почувствали, че най-лесният начин да го сторят, е да запишат предсказанията им и след това да изчакат какво ще се случи в бъдеще. Бюрократичната машина получила инструкции да прави подробни записи на всяка дума, изречена от тях. Досега нито едно от пророчествата на прорицателите не се е оказало невярно.

— Значи тогава вярваш, че пророците притежават способността да узнават неща за миналото, настоящето и бъдещето по начини, които ние, останалите, не бихме могли напълно да разберем?

— Добре, маркграфиньо — призна неохотно Закат. — Признавам, че пророците притежават определени умения, които досега все още не са обяснени.

— Вярваш ли, че някой от пророците би могъл да те излъже?

— Умно момиче — измърмори одобрително Белгарат.

— Не — отвърна Закат, след като помисли. — Пророците са неспособни да излъжат някого. Те са свързани с истината и тази връзка е пословична.

— Добре тогава — каза Велвет и трапчинките на бузите й се размърдаха. — Ако искаш да провериш дали онова, което са ти казали, е истина, само трябва да повикаш някой прорицател и да го попиташ, нали?

— Лизел — възрази Гарион, — това би могло да отнеме седмици. Нямаме толкова време!

— О — възкликна русокосото момиче, — не мисля, че ще ни отнеме чак толкова време. Ако не бъркам, лейди Поулгара каза, че Андел призовала Кайрадис, когато Негово величество лежеше на смъртен одър. Сигурна съм, че можем да я убедим да го направи пак.

— Е, Закат — рече Белгарат. — Ще приемеш ли, че онова, което ти казва Кайрадис, е истина?

Императорът го погледна подозрително, търсейки признаци за някаква вероломна хитрост.

— Ти ме притисна в ъгъла — изрече обвинително императорът на Малореа, след това се замисли над думите на маркграфинята. — Добре, Белгарат — завърши той. — Ще призная всичко, което каже Кайрадис, за истина, ако и ти сториш същото.

— Значи се споразумяхме — заяви Белгарат. — Нека изпратим да извикат Андел и да решим въпроса.

Велвет излезе в коридора, за да поговори с един от пазачите, който вървеше неотлъчно като сянка след своя император, а Закат отпусна гръб върху облегалката на стола.

— Просто не мога да повярвам, че мисля сериозно за всичките тези невъзможни неща, за които ми разказа — рече той.

Гарион и дядо му се спогледаха за миг, след което и двамата се засмяха.

— Какво е толкова смешно?

— Просто стара семейна шега, Закат — отвърна Белгарат. — Гарион и аз обсъждаме възможните и невъзможните неща, откакто той навърши девет години. Знаеш ли, Гарион беше по-опърничав, отколкото си ти сега.

— Става по-лесно да приемеш всичко, след като отмине първият шок — добави кралят на Рива. — Също както когато плуваш в много студена вода. Щом изтръпнеш, вече не чувстваш толкова голям студ.

След малко Велвет се върна, съпроводена от Андел, която отново бе сложила качулката на главата си.

— Каза, че пророчицата от Кел е твоя господарка, нали Андел? — попита Закат.

— Да, Ваше величество.

— Можеш ли да я призовеш при нас?

— Да, мога да призова нейния образ, ваше величество, ако наистина това е необходимо и ако тя се съгласи да се появи.

— Необходимо е, Андел. Белгарат ми разказа редица неща, които трябва да бъдат потвърдени. Зная, че Кайрадис казва единствено истината. От друга страна, репутацията на Белгарат е твърде несигурна в това отношение. — И императорът хвърли лукав, поглед към възрастния мъж.

Белгарат се засмя и му намигна.

— Ще говоря с моята господарка, ваше величество — рече Андел. — Ще я помоля да изпрати свое подобие при нас. Ако се съгласи, ще ви помоля да задавате бързо въпросите си. Усилието да преодолее половината свят я изтощава, а здравето й не е цветущо. — След тези думи жената коленичи, изпълнена с благоговение, наведе глава и Гарион още веднъж чу едва доловимото мърморене на множество гласове, последвано от дълга тишина. След това се появи леко сияние и когато то се разсея, фигурата на Кайрадис се изправи пред тях.

— Ние ти благодарим за това, че пристигна, света пророчице — изрече Закат с глас, изпълнен със странно уважение. — Моите гости ми разказаха някои неща, в които не желая да повярвам, ала съм съгласен да приема за истина онова, което потвърдиш ти.

— Ще разкрия пред теб онова, което мога, Закат — отвърна тя. — Някои неща са скрити от мен, а за други все още не е дошло време да бъдат разгласени.

— Разбирам, че има ограничения, Кайрадис. Белгарион ми каза, че Ургит, кралят на мургите, не носи във вените си кръвта на Таур Ургас. Вярно ли е това?

— Вярно е — отвърна просто пророчицата. — Бащата на крал Ургит беше алорн.

— Има ли синове на Таур Ургас, които са все още живи?

— Не, Закат. Всички от кръвта на Таур Ургас загинаха преди около дванадесет години, когато последният му син беше удушен в едно мазе в Рак Госка по заповед на Оскатат, доверения адютант на крал Ургит.

Закат въздъхна и тъжно поклати глава.

— Значи всичко свърши — каза той. — Последният потомък на моя враг да издъхне незабелязан от никого в някакво тъмно мазе — да умре толкова безшумно, че дори да не успея да ликувам след смъртта му, нито да изругая онези, които са го отмъкнали от хватката ми.

— Отмъщението е глупаво нещо, Закат.

— Това е единственият смисъл на живота ми от тридесет години. — Императорът отново въздъхна, след това изправи рамене. — Наистина ли Зандрамас е похитила сина на Белгарион?

— Да, отвлече го и сега го носи към Мястото, което вече не съществува.

— И къде се намира то?

Лицето на пророчицата стана съвсем неподвижно.

— Не мога да разкрия това пред вас — отговори накрая тя. — Само ще допълня — Сардионът също е там.

— Може ли да ми кажеш какво представлява Сардионът?

— Той е едната половина от камъка, който беше разделен на две.

— И наистина ли е толкова важен?

— В цял Ангарак няма нищо по-ценно от него. Всички гролими го знаят. Урвон би дал цялото си богатство, за да го има. Зандрамас би се отказала от боготворящите я тълпи. Менга би дал душата си за него — всъщност вече го е сторил, призовавайки демоните на помощ. Дори Агачак, йерархът на Рак Урга, би напуснал своя върховен пост, ако можеше да го притежава.

— Как е възможно да не зная нищо за толкова ценен предмет?

— Очите ти са насочени към светските дела, Закат. Сардионът не е в този свят. Ала другата половина от разделения на две камък се намира на този свят.

— Другата половина ли?

— Да. Онази, която ангараките наричат Ктраг Яска, а хората от Запада — Кълбото на Алдур. Ктраг Сардиус и Ктраг Яска са разделени на две части в мига, когато са се родили двете противоположни съдби за човечеството и света.

Лицето на Закат пребледня.

— Значи тогава всичко е вярно — изрече той с дрезгав глас.

— Всичко, Кал Закат. Всичко е вярно.

— Дори това, че Белгарион е Детето на Светлината, а Зандрамас — Детето на Мрака?

— Да, наистина е така. — Императорът понечи да й зададе още един въпрос, ала пророчицата вдигна ръка. — Времето ми е кратко, Закат, и сега трябва да разкрия нещо много по-важно пред теб. Знай, че животът ти се приближава към кръстопът, който ще реши в коя посока ще се развие съдбата ти. Остави настрана жаждата си за власт и отмъщение, както детето захвърля настрана играчките си. Върни се в Мал Зет, за да се подготвиш за своята част в срещата, която предстои да се осъществи.

— Моята част ли? — попита сепнато той.

— Твоето име и твоята задача са изписани от звездите.

— И каква е моята задача?

— Ще ти я разкрия, когато станеш готов да разбереш онова, което трябва да сториш. Първо трябва да пречистиш сърцето си от скръбта и угризенията, които те преследват непрестанно.

Императорът въздъхна дълбоко, после каза:

— Не се страхувам, Кайрадис. Но онова, за което ме молиш, е невъзможно.

— В такъв случай ти със сигурност ще умреш след края на сезона. Обмисли добре онова, което ти казах, Закат, императоре на Малореа. Отново ще разговарям с тебе в бъдеще. — След това тя отново започна да сияе и изчезна.

Закат втренчи поглед в празното място, където бе стояла. Лицето му беше бледо, челюстите му — здраво стиснати.

— Е, Закат? — попита Белгарат. — Убеди ли се сега?

Императорът стана от стола и започна да крачи напред-назад.

— Това е абсолютен абсурд! — избухна накрая той.

— Зная — отвърна спокойно Белгарат. — Ала желанието да повярваш в абсурдното е признак на вярата. Може би тъкмо вярата е първата стъпка в подготовката, за която спомена Кайрадис.

— Не че не желая да повярвам, Белгарат — каза Закат със странно покорен тон. — Просто…

— Никой не е казвал, че ще бъде лесно — обърна се към него възрастният мъж. — Но ти и по-рано си правил неща, които не са били никак леки, нали?

Закат отново се отпусна на стола си и се замисли.

— Защо аз? — промълви скръбно той. — Защо тъкмо аз трябва да се забърквам във всичко това?

Гарион изведнъж се разсмя.

Закат му хвърли студен поглед.

— Извинявай — каза му Гарион, — но аз започнах да изричам това „Защо тъкмо аз?“, откакто станах на четиринадесет години. Досега никой не ми е дал удовлетворителен отговор, но след известно време човек свиква с наложената му несправедливост.

— Аз не се опитвам да избягам от отговорност, Белгарион. Просто не виждам с какво бих могъл да ви помогна. Вие преследвате Зандрамас, и ти искаш да върнеш сина си и да унищожиш Сардиона. Правилно ли съм разбрал?

— Положението е малко по-сложно, отколкото си го представяш. — рече Белгарат. — Унищожаването на Сардиона ще бъде свързано с могъщи катаклизми.

— Не разбирам напълно последните ти думи. Не можеш ли просто да помахаш с ръка и да го накараш да престане да съществува? В края на краищата ти си вълшебник — поне така казват.

— Това е забранено — автоматично каза Гарион. — Не е възможно да прекратяваш съществуването на нещата. Ктучик се опита да стори това, ала унищожи себе си.

Закат се намръщи и погледна Белгарат.

— А пък аз си мислех, че ти си го убил.

— Повечето хора мислят така. — Възрастният мъж сви рамене. — Това прибавя блясък към моята репутация, затова не споря с тях. — Вълшебникът подръпна ухото си. — Смятам, че трябва да стигнем докрай в нашия разговор. Почти напълно съм сигурен, че единственият начин Сардионът да бъде унищожен е последната среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака. — Той замълча и лицето му се напрегна. — Освен това мисля, че Кайрадис се увлече и ни каза нещо, което не възнамеряваше да разкрива пред нас. Тя спомена, че жреците гролими отчаяно се стремят да се доберат до Сардиона и включи Менга в техния списък. Не означава ли това, че Менга също е гролим? — Вълшебникът погледна към Андел. — Твоята господарка допуска ли понякога подобни малки грешки?

— Кайрадис не би могла да допуска грешки, свети Белгарат — отвърна лечителката. — Никоя пророчица не приказва със собствения си глас. Онова, което чуваме, е гласът на видяното от нея.

— В такъв случай тя е искала да научим, че Менга е — или е бил — гролим и че причината, поради която призовава демони, е следната: иска те да му помогнат в търсенето на Сардиона. — Старият вълшебник се замисли. — Съществува още една мрачна възможност — добави той. — Може би демоните го използват, за да се доберат те до Сардиона и да го използват за свои цели. Може би затова се държат така покорно с него. Сами по себе си демоните са достатъчно противна работа, но ако Сардионът притежава същата власт както Кълбото, ние в никакъв случай не бихме желали той да попадне в ръцете им. — Белгарат се обърна към Закат. — Е?

— Какво?

— С нас ли си, или си срещу нас?

— Не поставяш ли въпроса прекалено рязко?

— Да, така е, но по този начин пестя време, а времето започва да придобива много важно значение.

— Намирам съвсем малко изгода за себе си в така създалото се положение — заяви Закат.

— Трябва да продължаваш да живееш — напомни му Гарион. — Кайрадис каза, че ще умреш преди началото на пролетта, ако не поемеш задачата, която тя ще ти постави.

Леката усмивка на Закат излъчваше меланхолия, мъртвешкото безразличие се завърна в очите му.

— Всъщност животът ми не е никак весел и се питам струва ли си да се напрягам толкова, за да го продължа, Белгарион — отвърна той.

— Не смяташ ли, че се държиш твърде детински, Закат? — рече гневно Гарион. — Тук, в Ктхол Мургос, не правиш абсолютно нищо. Няма нито капка кръв от потомците на Ургас, която би могъл да пролееш, а положението в собствения ти дом граничи с истинско бедствие. Ти какво си: крал, император, владетел, властелин, наречи го както искаш — или разглезено дете? Отказваш да отидеш в Мал Зет просто защото някой ти е казал, че трябва да го направиш. Дори плюеш презрително, когато някой те уверява, че ще умреш, ако не се завърнеш там. Това поведение е не само детинско, то е нелогично и глупаво. Аз нямам време да убеждавам някого, чийто разум го е напуснал. Е, ти можеш да останеш в Рак Хага, отдаден изцяло на старите си скърби и разочарования, докато предсказанието на Кайрадис се сбъдне. В крайна сметка защо да се грижа аз за това? Но Геран е мой син и аз ще отида в Малореа. Трябва да свърша работата си и нямам никакво време да те увещавам. — Кралят на Рива беше запазил част от мотивите си за най-накрая. — Освен това — добави той с небрежен, почти обиден тон — бездруго нямам нужда от тебе.

Закат се изправи с пламнали очи.

— Отиваш прекалено далеч! — изрева той и стовари юмрук върху масата.

— Изумително — рече саркастично Гарион. — В крайна сметка наистина си жив. Мислех си, че трябва да те настъпя по крака, за да те накарам да реагираш по някакъв начин. Добре, щом отново се събуди, хайде да се бием.

— Какво искаш да кажеш с това „да се бием“? — попита Закат, чието лице беше все още зачервено от гняв. — За какво да се бием?

— За това дали ще дойдеш с нас в Малореа, или не.

— Не бъди глупав. Разбира се, че идвам с вас. Онова, заради което ще се бием с теб, е невероятната ти липса на учтивост.

За миг Гарион се взря в него, след това внезапно се преви в прилив на неудържим смях.

Лицето на Закат беше все още червено, а юмруците му ту се свиваха, ту отново се отпускаха. След това на лицето му се появи някак свенливо изражение и той изведнъж също започна да се смее.

Белгарат въздъхна шумно.

— Гарион — подхвана раздразнено той, — предупреждавай ме, когато отново решиш да направиш като сега. Сърцето ми не е толкова здраво като навремето.

Закат избърса очите си, макар че все още продължаваше да се смее, и попита краля на Рива:

— Колко време е необходимо на теб и приятелите ти, за да приготвите багажа си за път?

— Не особено много — отвърна Гарион. — Защо?

— Изведнъж ме обхвана дълбока носталгия за Мал Зет. Сега там е пролет и черешите са покрити с цветове. Мал Зет ще хареса и на тебе, и на Се’Недра, Гарион.

Гарион не беше сигурен дали пропускът на представката „Бел“ е преднамерен, или просто е увертюра към приятелство. Ала беше съвсем сигурен, че императорът на Малореа е много по-сложна личност, отколкото си бе представял.

— Надявам се, че сега ще ме извините — каза Закат. — Ала бих искал да разговарям с Брадор и да извлека още подробности за онова, което се случва в Каранда. Онзи Менга, за когото ми говори, очевидно открито подстрекава към бунт срещу короната, а аз винаги съм изпитвал силна неприязън към подобни неща.

— Мога да разбера чувствата ти по този въпрос — съгласи се любезно Гарион.

 

 

През следващите няколко дни по пътя между Рак Хага и пристанищния град Рак Ктан препускаха десетки императорски пратеници. Най-сетне една мразовита утрин, когато слънцето блестеше ярко в синьото небе и от тъмните води на езерото Хага се вдигаше гъста мъгла, тръгнаха към морския бряг. Гарион, наметнат плътно със сивата си пелерина, яздеше начело на колоната заедно със Закат, който поради някаква неизвестна причина се намираше в по-добро настроение от след първата им среща. Колоната, която ги следваше, се точеше след тях сякаш до безкрай.

— Отблъскваща гледка, нали? — рече малореанецът кисело, като погледна през рамо. — Заобиколен съм от всички страни от паразити и подмазвачи и ми се струва, че те непрекъснато се размножават като личинки в развалено месо.

— Ако наистина те притесняват толкова много, защо не ги уволниш? — попита Гарион.

— Не мога. Всички имат влиятелни роднини. Трябва много внимателно да лавирам между тях — един от тази родова групировка, който се неутрализира с друг от друга. При положение, че нито едно от семействата не държи в ръцете си прекалено много висши длъжности, те непрестанно правят заговори един срещу друг. Така не им остава време да заговорничат срещу мен.

Слънцето пълзеше по яркосиньото зимно небе и сланата полека се изпаряваше от дългите мъртви стръкчета трева или падаше от папратите и ниските храсти, оставяйки призрачни бели отпечатъци върху късия зелен мъх, пораснал навсякъде под тях.

Колоната спря за обяд, който беше също толкова обилен, както в Рак Хага.

— Надявам се, че беше достатъчно — отбеляза Закат, след като се нахраниха.

— Вие сте прекалено разглезен, милорд — каза му Поулгара. — Бързо придвижване във влажно време и няколко дни оскъдни дажби вероятно ще сторят чудеса за вашия апетит.

Закат погледна развеселено Гарион.

— Мислех си, че само ти си такъв — отбеляза той. — Но рязката откровеност, изглежда, е отличителна черта на цялото ти семейство.

Гарион сви рамене.

— Това пести време.

— Прости ми, че казвам това, Белгарион — намеси се Сади, — но какъв ли интерес би изпитало едно безсмъртно същество към изтичащото време? — Евнухът въздъхна. — Безсмъртието сигурно кара човек да изпитва дълбока удовлетвореност — като наблюдава как враговете му остаряват и умират.

— Това твърде често се надценява — каза Белгарат и отпи от пълната си халба. — Понякога изминават няколко столетия, без човек да има каквито и да било врагове. Няма какво да прави, а само наблюдава как се нижат годините.

Закат изведнъж се усмихна широко.

— Знаете ли? — обърна се той към всички. — Толкова добре не съм се чувствал от двадесет и пет години. Сякаш някой е махнал огромен товар от плещите ми.

— Това може би е под влияние на отровата — обади се дяволито Велвет. — Ако си отдъхнеш добре, това весело настроение ще отмине след месец-два.

— Маркграфинята винаги ли се държи така? — попита Закат.

— Понякога дори още по-зле — отвърна Силк.

Когато излязоха от императорската палатка, Гарион се огледа за коня си, ала не можа да го открие. След това изведнъж забеляза, че седлото и дисагите му са сложени на друго животно — едър тъмносив жребец. Озадачен, кралят на Рива погледна към Закат, който го наблюдаваше напрегнато.

— Какво е това? — попита Гарион.

— Просто малък знак за моето дълбоко уважение към тебе, Гарион — отвърна Закат с пламнали очи. — Конят ти не беше лош, ала не отговаряше на кралския ти сан. Кралят се нуждае от царствено животно за езда. Мисля, че Кретиен ще се държи достойно при всеки случай, когато е необходима величествена церемония.

— Кретиен ли?

— Да, така се казва. Той беше гордостта на моите конюшни тук, в Ктхол Мургос. Ти нямаш ли конюшни в Рива?

Гарион се засмя.

— Моето кралство е остров, Закат. Ние се интересуваме повече от кораби, отколкото от коне. — Той погледна гордия сив жребец, който стоеше с красиво изопнат врат и едното му копито от време на време удряше леко земята. Изведнъж кралят на Рива почувства прилив на благодарност и стисна топло десницата на малореанския император. — Това е великолепен подарък, Закат.

— Разбира се, че е. Аз съм великолепен човек — или може би не си забелязал? Язди го, Гарион. Почувствай как вятърът бие лицето ти и как тътенът на копитата изпълва кръвта ти.

— Добре — отвърна Гарион, опитвайки се да овладее нетърпението си. — Може би трябва да се опознаем по-добре.

— Разбира се — засмя се Закат.

Гарион се приближи до коня и Кретиен изцвили и притисна нос към рамото му.

— Иска да тича — рече Ерионд. — Аз ще пояздя с тебе, ако нямаш нищо против.

— Добре — съгласи се Гарион. — Тогава да тръгваме.

Той хвана юздите, сложи крак на стремето и се метна на седлото. Сивият жребец полетя като вихър още преди Гарион да се нагласи както трябва.

Това беше ново преживяване. Гарион бе яздил много часове — понякога дори дни и седмици наред. Винаги се бе грижил за своите коне, както постъпва добрият сендар, ала никога не се бе привързвал към тях. За него досега конят просто си оставаше средство за придвижване от едно място на друго и никога не бе приемал самото яздене като извор на удоволствие. Но Кретиен беше нещо съвсем различно. Мускулите му се движеха плавно и могъщо под Гарион, докато двамата се носеха през почернялата зимна трева към един заоблен хълм на около миля от колоната. Ерионд яздеше до Гарион на своя дорест жребец.

Когато стигнаха върха на хълма, Гарион беше останал без дъх, ала се смееше с истинско удоволствие. Дръпна юздите и Кретиен се закова на задните си крака и вдигна предните, нетърпелив отново да полети като вихър.

— Сега разбираш, нали? — попита Ерионд с широка усмивка.

— Да — призна Гарион. — Струва ми се, че разбирам. Чудя се как съм пропуснал това толкова години.

— Трябва да имаш нужния кон — каза Ерионд, след това го погледна косо. — Знаеш ли, вече никога няма да бъдеш същият.

— Това е много хубаво — отвърна Гарион. — Бездруго старият начин на езда взе да ми омръзва. — Той посочи поредицата ниски хълмове, очертани в небето на около левга пред тях. — Защо не се изкачим там и не погледнем какво има от другата страна?

— Защо не? — засмя се Ерионд.

И двамата се понесоха към хълмовете.

 

 

Персоналът от домакинството на императора беше добре организиран. Голяма част от него пое напред да приготви лагера за нощуване, разположен приблизително на половината път до крайбрежието. На следващата сутрин колоната тръгна рано, под все така синьото небе. Късно следобед се изкачиха на върха на висок хълм и пред погледа им се разкри необятният просторна Морето на Изтока, чиито тъмносини вълни се гонеха една друга под зимното слънце. Цяла върволица облаци с цвят, наподобяващ ръжда, скриваха далечния хоризонт. Две дузини кораби с вдигнати алени платна стояха закотвени в плиткия залив. Гарион погледна изненадано Закат.

— Още един симптом на отблъскващата показност. — Императорът сви рамене. — Заповядах тази флота да дойде от пристанището в Рак Ктан. Половината от тези кораби са тук, за да превозят моите паразити и угодници — както и останалите по-скромни хорица, които всъщност вършат цялата работа. Останалите са тук, за да ескортират наши величества с подходящата за целта помпозност. Трябва да обградиш себе си с великолепие, Гарион. В противен случай хората могат да си помислят, че кралят или императорът е честен човек.

— Този следобед проявяваш много странно чувство за хумор.

— Може би това е поредният все още запазил се симптом от онези, за които спомена Лизел. Тази нощ ще спим на борда на кораба и ще отплуваме утре на разсъмване.

Гарион кимна, докосна наведения врат на Кретиен със странно чувство на съжаление и подаде юздите на чакащия наблизо коняр.

Корабът, на който ги закараха с лодки, беше наистина разкошен. За разлика от претъпканите с вещи тесни каюти на другите плавателни съдове, на които се бе качвал Гарион, помещенията в този бяха почти толкова обширни, колкото в голяма хубава къща. Беше му необходимо известно време, докато осъзнае и си обясни тази разлика. Другите кораби бяха отделили прекалено малко пространство за каютите, защото по-голямата част от него бе предназначена за товарите. Ала единственият товар, който този кораб обичайно превозваше, беше императорът на Малореа.

Тази вечер се нахраниха с омари, сервирани в трапезария с нисък таван на борда: на плаващия палат на Закат. През последните седмици Гарион бе съсредоточил по-голямата част от вниманието си върху непредсказуемия император, затова не му оставаше време да поприказва с приятелите си. И така, когато всички заеха местата си около масата, той съвсем преднамерено седна в противоположния край, твърде отдалечен от малореанеца. С голямо облекчение кралят на Рива зае мястото си между Поулгара и Дурник, докато Се’Недра и Велвет развличаха императора с искрящи от хумор женски приказки.

— Изглеждаш уморен, Гарион — отбеляза Поулгара.

— Преживях доста голямо напрежение — отвърна той. — Ще ми се императорът да не се променя всяка минута. Всеки път, когато ми се стори, че съм разбрал що за човек е, той се превръща в нещо друго.

— Не е добро хрумване да поставяш хората в различни категории, скъпи — посъветва го тя спокойно и докосна ръката му. — Това е първият признак за неяснота в мисленето.

— Нима от нас наистина се очаква да ядем тези неща? — попита Дурник с отвращение и посочи с върха на ножа си яркочервения омар, който се взираше в него от чинията. Щипките му бяха готови за нападение.

— Затова са сложили и специалните ножове, наподобяващи щипки — обясни Поулгара с особено мек тон. — Трябва да строшиш черупката и да извадиш месото.

Ковачът отблъсна чинията си настрани.

— Няма да ям нещо, което прилича на огромен червен бръмбар — заяви той с необичайна за него разгорещеност. — Все пак трябва наистина да има граница за тези неща.

— Омарът е истински деликатес, Дурник — каза тя.

— Някои хора ядат и охлюви — изсумтя той.

Очите й заблестяха, но вълшебницата овладя гнева си и продължи да му приказва със същия мек тон.

— Сигурна съм, че можем да ги помолим да вземат тази гозба и да ти донесат нещо друго — рече тя.

Ковачът я изгледа сърдито.

Гарион реши, че се познават достатъчно дълго, за да проявява деликатност по какъвто и да е проблем, и попита направо:

— Какво има, Дурник? Сърдит си като преследван язовец.

— Нищо ми няма! — почти му изкрещя Дурник.

Гарион започна да си обяснява някои неща. Припомни си молбата на Андел към леля Поул да се застъпи за Тот. След това погледна към другия край на масата, където седеше немият, навел очи към чинията си, сякаш се опитваше да се скрие от някого или да стане невидим. След това отново погледна към Дурник, който преднамерено не поглеждаше към своя бивш приятел.

— О — рече кралят на Рива. — Мисля, че разбирам. Леля Поул ти е казала нещо, което не си желаел да чуеш. Някой, когото си харесвал много, е направил нещо, с което те е разгневил. Казал си му някои неща, които сега ти се ще въобще да не си споменавал. След това си разбрал, че той наистина не е имал друг избор, не е могъл да постъпи другояче, и че всъщност онова, което е направил, в крайна сметка е било правилно. Сега искаш отново да сте приятели, ала не знаеш как да постигнеш това. Затова се държиш така — и си толкова неучтив към леля Поул.

Отначало видът на Дурник беше съвсем окаян, после лицето му стана алено, след което пребледня.

— Не е нужно да слушам това — избухна той и се изправи.

— О, я седни, Дурник — каза Гарион. — Всички се обичаме прекалено много, за да се държим по този начин. Вместо да бъдеш толкова объркан и разгневен, защо не ни помогнеш да намерим начин да оправим всичко?

Дурник се опита да го изгледа сърдито, но накрая сведе очи.

— Държах се зле с него, Гарион — измърмори той и отново се отпусна на стола си.

— Да — съгласи се Гарион. — Така беше. Но ти постъпи така, защото не разбираше какво прави той и защо го прави. Аз също не го разбирах до вчера — когато най-сетне Закат обяви, че ще ни заведе в Мал Зет. Кайрадис е знаела, че императорът ще постъпи така, и затова е накарала Тот да ни предаде на хората на Атеска. Тя иска да стигнем до Сардиона и да се срещнем със Зандрамас и ще уреди това да се случи. Тъкмо Тот е човекът, който прави онова, което пророчицата смята, че трябва да бъде извършено. При така стеклите се обстоятелства ние не можем да намерим по-добър приятел от него.

— Как бих могъл… Искам да кажа след начина, по който се държах с него?

— Бъди честен. Признай, че си постъпил неправилно, и се извини.

Лицето на Дурник се стегна и стана непроницаемо.

— Не е необходимо да му казваш нищо, Дурник — търпеливо каза Гарион на приятеля си. — Ти и Тот и без това разговаряте без думи. — След това кралят на Рива погледна замислено към ниския таван. — Това е кораб — отбеляза той, — а ние навлизаме в океана. А океаните са пълни с риба, нали?

Лицето на Дурник грейна в усмивка.

Ала вълшебницата Поулгара въздъхна замислено.

Ковачът погледна едва ли не свенливо към противоположния край на масата.

— Как каза, че мога да отворя тази черупка, Поул? — попита той и посочи омара, който сърдито го гледаше от чинията.

 

 

Продължиха да плават на североизток и скоро оставиха зимата зад себе си. По време на пътуването прекосиха въображаемата линия, отдалечена на равни разстояния от полюсите, и навлязоха в северното полукълбо на света. Дурник и Тот, отначало съвсем свенливо, а по-късно с нарастваща увереност, подновиха приятелството си и прекарваха дните си заедно на кърмата, мамейки рибите с ярки примамки и различна стръв, която измъкваха от корабната кухня.

Настроението на Закат остана все така нехарактерно за него слънчево, макар че разговорите му с Белгарат и Поулгара бяха насочени към природата на демоните — тема, която пораждаше много малко усмивки. Най-сетне един ден, когато бяха прекарали в морето около седмица, един слуга се приближи до Гарион и му съобщи, че императорът би искал да го види. Гарион кимна и се отправи към каютата, където обикновено Закат провеждаше аудиенциите си. Както повечето каюти на плаващия дворец, и тази беше обширна и пищно украсена. Поради широките прозорци, простиращи се по цялата дължина на кърмата, помещението беше светло и добре проветрено. Завесите бяха от алено кадифе, а красивият малореански килим беше наситено син. Закат, облечен както винаги в обикновена бяла дреха от лен, седеше на нисък, тапициран с кожа диван, вперил поглед в белоснежните гребени на вълните и ятото бели чайки, които следваха кораба. Котката лежеше и мъркаше в скута му, а той милваше разсеяно ушите й.

— Искал си да ме видиш, Закат? — каза Гарион, когато отвори вратата.

— Да. Влез, Гарион — отвърна малореанецът. — През последните няколко дни не се срещахме често. Сърдит ли си ми?

— Не съм — отвърна Гарион. — Ти беше прекалено зает, узнавайки различни неща за демоните. Аз не ги познавам толкова добре, затова не бих могъл да добавя нещо ново в разговорите ви. — Той прекоси каютата, ала по едно време спря и се наведе, за да откъсне от лявото си коляно едно от котетата.

— Те обичат да скачат по хората — усмихна се Закат.

Внезапна мисъл хрумна на Гарион и той предпазливо огледа стаята.

— Зит е тука, нали?

Закат се засмя.

— Не е. Сади измисли някакъв способ, чрез който да я държи в каютата си. — Императорът хвърли странен поглед към Гарион. — Наистина ли влечугото е толкова опасно, колкото твърди евнухът?

Гарион кимна.

— Ухапа един гролим в Рак Урга — каза той. — Умря след половин минута.

Закат потрепери.

— Не е необходимо да казваш това на Сади — рече императорът, — ала змиите не карат целия да настръхвам.

— Разговаряй със Силк. Той може да напише цяла дисертация за това колко ненавижда влечугите.

— Той е особен дребосък със сложен вътрешен свят, нали?

Гарион се усмихна.

— О, да. Животът му е изпълнен с опасности и напрежение, затова нервите му са изопнати като струните на лютня. Понякога е ексцентричен и непостоянен, но след време човек свиква с това. — Кралят на Рива изгледа критично събеседника си. — Изглеждаш особено добре — отбеляза той и седна на другия край на кожения диван. — Морският въздух сигурно ти влияе отлично.

— Всъщност, не мисля, че това се дължи на въздуха, Гарион. Смятам, че по-скоро се обяснява с факта, че спя по осем до десет часа на нощ.

— Спиш? Ти?

— Изумително, нали? — Лицето на Закат стана изведнъж много сериозно. — Предпочитам всичко това да не стигне прекалено далеч, Гарион.

— Разбира се.

— Ургит каза ли ти какво се случи, когато бях млад?

— Да.

— Навикът ми да не спя много се формира тогава. Лице, което ми бе особено скъпо, винаги се явяваше в сънищата ми и затова сънят се превърна в истинска агония за мен.

— И това чувство не отслабна? Дори и след тридесет години?

— Ни най-малко. Непрекъснато живеех, потънал в печал, чувство за вина и угризения на съвестта. Животът ми бе посветен единствено на това да отмъстя на Таур Ургас. Сабята на Чо-Хаг ме лиши от това. Бях запланувал десетки различни видове смърт за полуделия владетел — всяка по-страшна, по-ужасяваща от предната — ала той ме измами, умирайки от рана, получена по време на битка.

— Не е така — възрази Гарион. — Смъртта му беше по-ужасна от всяка друга, която би могъл да измислиш. Разговарях с Чо-Хаг за това. Таур Ургас полудял напълно, преди да го убие Чо Хаг, но живял достатъчно дълго, за да осъзнае, че е победен. Умрял, хапейки и дращейки с нокти земята, обзет от съкрушително безсилие. Не могъл да понесе факта, че е победен.

Закат се замисли и накрая каза:

— Да. Това наистина е било ужасно за него. Мисля, че сега може би не се чувствам чак толкова разочарован.

— Ти откри, че всички потомци на Ургас са мъртви и родът му е загинал. Това помогна ли ти най-сетне да се освободиш от духа, появяващ се непрестанно в сънищата ти?

— Не, Гарион. Не мисля, че тези две неща са свързани. Просто на мястото на лицето, което виждах по-рано, сега в сънищата ми се появи ново лице.

— О, така ли?

— Да, лице, чиито очи са завързани с парче плат.

— Кайрадис? Не бих ти препоръчал да мислиш за нея по този начин.

— Не ме разбра правилно, Гарион. Тя е почти дете, ала донесе в живота ми повече мир и спокойствие, отколкото някога съм познавал. Спя непробудно като младенец и се разхождам, обзет от неудържима еуфория, клокочеща в гърдите ми. — Императорът поклати глава. — Честно казано, не мога да се понасям такъв, но поради някаква причина не успявам да се овладея.

Гарион погледна през прозореца, без дори да забелязва танца на слънчевата светлина по вълните, нито чайките. След това изведнъж всичко се проясни в съзнанието му и той разбра, че предположението му е абсолютно вярно.

— Ти просто си дошъл на онзи кръстопът в живота си, за който спомена Кайрадис — рече кралят на Рива. — Радостното чувство, което изпитваш, е наградата, задето си направил правилния избор.

— Награда ли? От кого?

Гарион го погледна и изведнъж неочаквано се разсмя.

— Мисля, че все още не си готов да приемеш тази информация — каза той. — Можеш ли да повярваш напук на всичките си убеждения, че именно Кайрадис те кара сега да се чувстваш толкова добре?

— Да, по някакъв необясним начин, да.

— Истината е много по-дълбока, но все пак това е добро начало. — Гарион погледна объркания мъж пред себе си и каза съвсем сериозно: — Аз и ти сме хванати заедно в нещо, над което нямаме абсолютно никакъв контрол. Мислил съм много за това по-рано, затова ще се опитам, доколкото позволяват силите ми, да облекча шока, който ти предстои да изживееш. Просто се опитай да държиш ума си отворен за особения начин, който ще ти позволява да възприемаш света по-иначе. — Кралят на Рива се замисли за миг и продължи: — Струва ми се, че ще работим заедно — поне известно време, — значи ще е по-добре да бъдем приятели. — Той протегна дясната си ръка.

Закат се засмя.

— Защо не? — отвърна той и сграбчи здраво десницата на Гарион. — Мисля, че и двамата сме полудели като Таур Ургас, ала все пак защо не? Ние сме двамата най-могъщи мъже на света. Би трябвало да бъдем смъртни врагове, а ти ми предлагаш приятелство. Е, защо не? — Той се засмя с истинска наслада.

— Ние имаме много по-опасни смъртни врагове, Закат — все така сериозно каза Гарион. — И нито всичките войници от твоите армии, нито воините от моите ще означават нещо, когато стигнем до мястото, към което сме се запътили.

— И къде се намира то, млади ми приятелю?

— Мисля, че се нарича „мястото, което вече не съществува“.

— Бях си наумил да те попитам за него. Цялата фраза е построена на противоречие. Как е възможно да отиваш до място, което вече не съществува?

— Наистина не зная — отвърна Гарион. — Ще ти кажа, когато стигнем там.

 

 

Два дни по-късно пристигнаха в Мал Джемила, пристанище в южната част на Стара Малореа, откъдето продължиха пътешествието си на коне. Поеха на изток в лек галоп по добре поддържано шосе, прекосяващо приятна равнина, цялата свежа и зелена. Полк кавалеристи, облечени с червени туники, разчистваше пътя пред колоната. По шосето имаше станции за смяна на конете, където пътниците можеха да отпочинат и да се нахранят — не много по-различни от толнедранските ханове, осеяли пътищата на Запада — пазачите на императора бързо отстраняваха другите гости на станциите, за да освободят място за хората на Негово величество и неговите придружители.

Продължаваха с постоянна скорост напред ден след ден, и Гарион бавно започна да разбира истинското значение на думата „необятна“, с което се свързваше империята Малореа. Равнините на Алгария, които по-рано му изглеждаха безкрайни, сега сякаш просто се свиха и започнаха да му изглеждат незначителни. Заснежените върхове на Даласианските планини, издигащи се на юг, впиваха острите си зъбери в небето. Гарион скоро усети влиянието им — чувстваше се все по-малък и по-малък в това необятно пространство.

Очевидно и Се’Недра изпиташе чувството, че се смалява, и то никак не й допадаше. Коментарите й ставаха все по-остри и по-хапливи; наблюденията й — все по-разрушителни. Според нея широките дрехи, с които се обличаха селяните по тези места, бяха груби и грозни. Никак не й допадаше и устройството на палешниците, след които оставаха изорани цели акри земя зад търпеливо влачещите ги волове. Храната също не й харесваше. Дори водата — чиста като кристал, студена и вкусна, сякаш извираше от най-китните дъбрави на Толнедранските планини — я караше да се мръщи: била гадна.

Силк, с блеснали очи, пламнал от желание да направи някаква пакост, яздеше до малката кралица в слънчевата утрин на последния ден от пътешествието им от Мал Джемила.

— Пазете се, ваше величество — предупреди я лукаво той, когато наближиха билото на хълма, обрасъл със свежа пролетна трева, толкова красиво зелена, че приличаше на плътна зеленикава мъгла. — Първият поглед към Мал Зет понякога ослепява непредпазливия пътешественик. Защо не прикриете едното си око с ръка — така поне ще сте сигурна, че нищо лошо няма да ви се случи и ще запазите зрението си поне отчасти.

Лицето на Се’Недра стана ледено. Тя се надигна, изпъчвайки рамене върху седлото — движение, което наистина щеше да изглежда царствено, ако кралицата на Рива бе мъничко по-висока — и му каза с възможно най-повелителен тон:

— Ние никак не се чувстваме развеселени от забележката ви, принц Келдар, освен това не очакваме, че в самия край на света ще има варварски град, който би могъл да съперничи по великолепие на Тол Хонет — единствения град, действително подходящ за живота на императори в целия…

И рязко спря, дръпна юздите на коня си и ахна. Всички останали направиха същото.

Равнината пред тях се простираше не на десетки мили, а по-скоро на десетки левги и цялата бе изпълнена със сградите и покривите на Мал Зет. Улиците бяха прави като опънати до скъсване струни, постройките светеха — не защото бяха изградени от мрамор, защото целият мрамор на света не би стигнал за облицовка на този гигантски град — а с ослепителното сияние на плътния бял хоросан, който сякаш излъчваше ослепителна светлина към човешкото око. Гледката беше опияняваща.

— Не е кой знае какво — каза Закат пренебрежително. — Просто мило малко местенце, което обичаме да наричаме наш дом. — И погледна вцепененото лице на Се’Недра дяволито. — Наистина трябва да продължим напред, ваше величество. Трябва да яздим още половин ден, докато стигнем императорския палат.