Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (5)

4.

През нощта от езерото задуха топъл вятър и влажният сняг, затрупал като пелена Рак Хага и околностите, се превърна в ужасна киша. Снежните парцали огъваха клоните на дърветата или се плъзгаха на тежки подгизнали преспи по сивия покрив от плочи и падаха на земята в малката градина в центъра на къщата. Гарион и Силк седяха до огъня в стаята с бледоморавите възглавнички, гледаха към градината и разговаряха тихо.

— Бихме научили много повече неща, ако успея да се свържа с Ярблек — тъкмо казваше Силк. Дребничкият драснианец отново беше облечен в перленосивия жакет и черните панталони, с които се труфеше често преди да започнат търсенето, макар че сега беше сложил само няколко от скъпите пръстени и украшения, които го караха да изглежда така натрапчиво богат.

— Той не е ли в Гар ог Надрак? — попита Гарион. Кралят на Рива също беше свалил пътните дрехи и отново бе предпочел обичайните си дрехи в синьо, украсени със сребърни нишки.

— Трудно е да се каже точно къде се намира Ярблек, Гарион. Той никога не се задържа на едно място, но където и да отиде, докладите на нашите хора в Мал Зет, Мелцен и Мага Рен винаги се препращат лично до него. Почти е сигурно, че каквото и да е намислил Менга, то със сигурност ще наруши редовните търговски връзки. Сигурен съм, че агентите ни са събрали за него всичко, с което са се сблъскали в течение на работата си, и са го изпратили до Ярблек. Точно сега моят партньор сигурно знае повече за Менга, отколкото цялата секретна полиция на Брадор.

— Не желая да се заемам с нещо странично, Силк. Работата ни е свързана със Зандрамас, не с Менга.

— Демоните са работа на всеки човек — отвърна сериозно Силк. — Ала независимо от това какво ще бъде решението ни, ние първо трябва да се доберем до Малореа — а това означава, че трябва да убедим Закат колко сериозно е делото ни. Той въобще изслуша ли те, когато му разказа за Менга?

Гарион поклати глава.

— Не съм сигурен дали въобще разбра за какво става дума. Не се държеше съвсем нормално.

— Трябва да опитаме отново, щом се събуди — каза Силк, после по лицето му пробяга лукава усмивка. — Имал съм доста големи успехи при преговорите си с болни хора.

— Това не ти ли се струва достойно за презрение?

— Е, да, разбира се, но обикновено дава добри резултати.

 

 

Около десет сутринта Гарион и неговият приятел спряха пред стаята на императора под предлог, че желаят да разберат как се чувства. Поулгара и Сади седяха от двете страни на леглото, а Андел бе в ъгъла на стаята. Лозите, които бяха обвивали тясното легло, вече ги нямаше, но въздухът все още беше напоен с аромата на мъничките цветя. Болният Кал Закат бе подпрян на няколко възглавници, очите му бяха затворени. Котката му лежеше доволно на леглото до него и тихичко мъркаше.

— Как е? — тихо попита Гарион.

— Вече се събужда няколко пъти — отвърна Сади. — В изпражненията му все още има следи от талот, ала стават все по-малко. — Евнухът започна да върти между пръстите си едно от малките цветчета, изпълнен с любопитство. — Питам се дали тези цветя биха имали същия ефект, ако се дестилират и се използват във вид на есенция — замислено каза той. — Или във вид на розово масло. Сигурно би било много интересно човек да носи парфюм, който би го предпазвал от всякакви възможни отрови. — Той се навъси леко. — И дали биха действали срещу змийска отрова?

— Накарай Зит да ухапе някого и ще можеш да изпиташ действието им на практика — предложи Силк.

— Искате ли да бъдете първият доброволец, принц Келдар?

— О, не, Сади — отклони любезното предложение Силк. — Въпреки това ти благодаря. — Той погледна червената кутия, която лежеше отворена на пода. — Впрочем змията ти затворена ли е?

— Зит спи — отвърна Сади. — Тя винаги подремва известно време след закуска.

Гарион погледна заспалия император.

— Той ще може ли да разсъждава логично? Искам да кажа… когато се събуди?

— Умът му се прояснява — отвърна Поулгара.

— Истерията и делириумът са някои от симптомите, причинени от талот — продължи Сади. — Повишаващата се способност да разсъждава е почти сигурен признак, че ще се съвземе.

— Ти ли си, Белгарион? — попита Закат почти шепнешком, без да отваря очи.

— Да — отговори Гарион. — Как се чувстваш?

— Слаб съм и ми се вие свят… всеки мускул на тялото ми боли като възпален зъб. С изключение на всичко това може да се каже, че се чувствам прекрасно. — Императорът отвори очи с кисела усмивка. — Какво стана? Изглежда, напълно съм изгубил представа за изминалите събития.

Гарион хвърли бърз поглед към Поулгара, която му кимна.

— Ти беше отровен — каза кралят на Рива на болния.

Закат изглеждаше малко изненадан.

— Значи отровата не е била достатъчно силна.

— Всъщност беше една от най-силните на света, ваше Императорско величество — възрази меко Сади. — Досега действието й винаги е причинявало смърт. Без изключение.

— Значи умирам? — изрече Закат с особено задоволство. — Е, добре — въздъхна той. — Това ще разреши много проблеми.

— Много съжалявам, ваше величество — отвърна Силк с престорено съжаление — но мисля, че ще оцелеете. Понякога Белгарат променя естествения ход на нещата. Лош навик, който е придобил в младостта си, но предполагам, че всеки човек има нужда от своите пороци.

Закат се усмихна едва-едва.

— Вие сте забавен дребосък, принц Келдар.

— Ала ако наистина чак толкова желаете да умрете — добави възмутително Силк, — винаги можем да събудим Зит. Тя ще ви гризне съвсем леко и това ви гарантира вечен сън, уверявам ви.

— Коя е Зит?

— Домашната любимка на Сади — една мъничка зелена змия. Тя може да се сгуши до ухото ви и няма да престане да мърка, докато не се пренесете във вечността.

Закат въздъхна и очите му отново се затвориха безсилно.

— Мисля, че трябва да го оставим да поспи — тихо каза Поулгара.

— Все още не, лейди Поулгара. — отвърна императорът. — Винаги съм се стремял да спя колкото е възможно по-малко, избягвал съм сънищата и сега те ми се струват нещо съвсем неестествено.

— Наистина трябва да спите, ваше величество — обади се Андел. — Има различни начини човек да избяга от кошмарите, а сънят е най-доброто лекарство и най-добрият лечител.

Закат въздъхна и поклати глава.

— Боя се, че не ще можеш да прогониш моите кошмари, Андел — Императорът се навъси. — Сади, дали халюцинацията е един от симптомите на отровата, която съм погълнал?

— Възможно е — призна евнухът. — Какви ужаси видяхте?

— Не бяха ужаси — отговори Закат. — Стори ми се, че видях лицето на една млада жена. Очите й бяха вързани с парче плат. Особен покой ме обзема, когато видя това лице.

— В такъв случай онова, което сте видели, не е халюцинация — каза Андел.

— Кое тогава е това странно сляпо дете?

— Моята господарка — гордо изрече Андел. — Лицето, което се появи край вас в най-отчаяния и тежък час от живота ви, е на Кайрадис, пророчицата от Кел. От нейното решение зависи съдбата на света — и на всички останали светове,

— Толкова смазваща отговорност да е поставена върху толкова крехки рамене — отбеляза Закат.

— Това е нейната задача — отвърна просто Андел.

Болният, изглежда, отново се унесе в дрямка, а върху устните му грейна особена усмивка. След малко очите му отново се отвориха и изглеждаха по-бдителни.

— Излекуван ли съм, Сади? — обърна се той към евнуха с бръснатата глава. — Или твоята отлична нийсанска отрова успя да свърши работата си?

— О — отвърна замислено Сади, — все още не бих казал, че сте изцяло изцелен, ваше величество, ала мога да заявя, че в момента не ви грози непосредствена опасност.

— Добре — рече Закат твърдо и се опита да се надигне в леглото. Гарион протегна ръка да му помогне. — Все още ли не е арестуван негодникът, който направи опит да ме отрови?

Сади поклати глава.

— Доколкото зная, все още не.

— В такъв случай това ще е първата заповед, която ще издам. Започвам да усещам глад, а никак не ми се ще да премина отново през всичко това. Тази отрова често ли се среша в Ктхол Мургос?

Сади се намръщи.

— Законите на мургите забраняват употребата на отрови и упойващи вещества, ваше величество — отвърна той. — Те са, простете ми, изостанали хора. Предполагам обаче, че наемните убийци дагаши имат достъп до талот.

— Значи смяташ, че моят отровител е бил от дагашите?

Сади сви рамене.

— Повечето поръчкови убийства в Ктхол Мургос се извършват от дагаши. Те работят добре, освен това запазват пълна дискретност.

Закат замислено присви очи.

— Това означава, че в дъното на всичко стои Ургит. Услугите на дагашите струват скъпо, а Ургит има достъп до кралската съкровищница.

Силк направи гримаса и заяви:

— Не. Ургит не би направил това. Нож в гърба — това да, ала отрова — в никакъв случай.

— Откъде си толкова сигурен, Келдар?

— Познавам го — отвърна не особено убедително дребничкият драснианец. — Той наистина е слабохарактерен и малко плах, ала никога не би прибегнал до отрова. Това е недостоен начин за разчистване на сметки с политически противници.

— Принц Келдар! — възрази Сади.

— С изключение на кралство Нийса, разбира се — отстъпи Силк. — Човек наистина не бива да забравя странните ви обичаи. — Той подръпна дългия си нос. — Ще призная, че Ургит не би тъгувал прекалено дълбоко, ако някоя сутрин се събудите мъртъв — обърна се драснианецът към императора на Малореа. — Ала подобна постъпка е наистина немислима за него. Ако вашите генерали повярват, че човекът, посегнал на живота ви, е Ургит, а продължение на десет бъдещи поколения те биха се стремили да изтрият от лицето на земята всичко, свързано с мургите. Нали?

— Предполагам, че биха постъпили точно така, да — отвърна Закат.

— Кой би имал най-голяма изгода от евентуалната ви смърт — като се има предвид, че по-голямата част от армията ви няма де се завърне в Малореа в предвидимото бъдеще? Със сигурност това не е Ургит. По-вероятно така желае някой, който предпочита да има свобода на действие в Малореа. — Силк изправи рамене. — Защо не позволите на мен и на Лизел да разузнаем положението преди да се спрете твърдо на определено решение? Прекалено очебийните неща винаги ме карат да изпитвам съмнение.

— Всичко това е много добре, Келдар — прекъсна го Закат раздразнено. — Ала как мога да съм сигурен, че в следващата ми гозба няма да има от същата екзотична подправка?

— Край леглото ви стои най-добрата готвачка на света — изтъкна Силк и посочи с величествен жест Поулгара. — Мога абсолютно да гарантирам, че тя няма да ви отрови. Може да ви превърне в репичка, ако я обидите, ала никога не би ви отровила.

— Добре, Силк, достатъчно говори по този въпрос — каза Поулгара.

— Просто оказвам дължимата почит към дарбите ти, Поулгара.

Погледът на вълшебницата стана суров.

— Струва ми се, че дойде време да отпътувам някъде по-далеч от тази стая — обърна се Силк към Гарион.

— Мъдро решение — измърмори кралят на Рива.

Дребният мъж се обърна и бързо излезе.

— Наистина ли е толкова добър, колкото претендира, че е? — попита любопитно Закат.

Поулгара кимна утвърдително.

— Смятам, че двамата с Лизел могат да измъкнат всяка тайна, независимо къде е скрита. На Силк това не му харесва, ала наистина са съвършен екип. А сега, ваше величество, какво бихте искали за закуска?

Нещо твърде любопитно ставаше в ъгъла. По време на току-що протеклия разговор Гарион чу слабо сънливо мъркане от пръстената бутилка, в която стоеше Зит. Или малката змия изразяваше обхваналото я дълбоко задоволство, или една от особеностите на нейния вид беше да мърка по време на сън. Бременната пъстра котка на императора, привлечена от този звук, скочи от леглото и пристъпи с явно любопитство към малкия дом на Зит. Разсеяно, може би съвсем без да мисли за това, тя отговори на мъркането, носещо се от бутилката, като също замърка. Пухкавото животно помириса пръстения съд, после предпазливо го докосна с меката си лапа. Особеният дует, състоящ се от мъркащи звуци, продължи.

След това, може би защото Сади не беше запушил здраво бутилката, а може би просто защото змията отдавна беше измислила този прост начин сама да отваря вратата на дома си, малкото влечуго избута запушалката с тъпия си нос. Двете същества продължиха да мъркат, макар че сега котката очевидно бе пламнала от любопитство. Известно време Зит не се показа, а остана свенливо у дома си, ала не престана да мърка. След това внимателно измъкна глава и изплези раздвоения си език.

Котката подскочи на около три стъпки, надавайки уплашено, дрезгаво мяукане. Зит незабавно се върна в сигурната си къщичка, ала нито за миг не престана да мърка.

Предпазливо, но изгаряща от любопитство, котката отново се приближи към пръстената бутилка.

— Сади — каза императорът загрижено.

— Няма никаква непосредствена опасност, ваше величество — увери го евнухът. — Зит никога не хапе, когато мърка.

Малката зелена змия отново показа главата си от гърлото на бутилката. Този път котката само леко се отдръпна. След това любопитството надделя вродената й ненавист към влечугите и тя бавно продължи напред, за да подуши странното създание. Все още мъркайки, Зит също издаде напред тъпия си нос. Носовете на двете животни се докоснаха, те се отдръпнаха леко едно от друго. Сега и двете мъркаха високо.

— Изумително — измърмори Сади. — Струва ми се, че се харесаха.

— Моля те, Сади — жално каза императорът. — Не зная какво мислиш ти за змията си, но аз съм много привързан към моята котка. Освен това й предстои да стане майка.

— Ще поговоря с тях, ваше величество — увери го Сади. — Не съм сигурен дали ще ме послушат, ала непременно ще поприказвам с тях.

 

 

Белгарат отново се беше уединил в библиотеката и разглеждаше внимателно една голяма карта на северна Малореа.

— А, ето те и теб — рече вълшебникът, когато Гарион влезе. — Тъкмо щях да изпратя някого да те повика. Ела погледни това.

Гарион се приближи до масата.

— Какво има, дядо?

— Зандрамас е тук в Ашаба, нали? — Белгарат посочи с пръст мястото в Карандските планини.

— Да.

— А Менга се придвижва на юг и на запад от Калида — ей тук. — Възрастният мъж отново посочи картата.

— Така казва Брадор.

— Той не й позволява да навлезе в по-голямата част от континента, Гарион. Тук, в Ктхол Мургос, Зандрамас е проявила особено внимание да избягва населени местности. Нямаме никаква причина да вярваме, че ще промени подхода си, след като стигне в Малореа. Урвон ще бъде на юг от нея в Мал Яска, а пустите земи на север са практически непроходими — макар че лятото вече е почти настъпило.

— Лятото ли? О! Все забравям. — Гарион погледна картата. — Дядо, ние нямаме никаква представа къде се намира „мястото, което не съществува“. Когато Зандрамас напусне Ашаба, тя би могла да тръгне в каквато посока пожелае.

— Не мисля така, Гарион. В светлината на всичко, което се случи в Малореа — като прибавим и следния факт: на нея и е известно, че сме по следите й — всичко това ме кара да смятам, че тя прави опити да се завърне в базата на своята власт в Даршива. Всичко живо по света се е надигнало срещу нея и Зандрамас има нужда от помощ.

— Ние със сигурност не представляваме особена заплаха за нея — мрачно каза Гарион. — Та ние не можем да се измъкнем от Ктхол Мургос.

— Тъкмо по този въпрос исках да разговарям с тебе. Трябва да убедиш Закат, че за нас е жизненоважно да напуснем това място и да се доберем до Малореа колкото е възможно по-скоро.

— Да го убедя?

— Просто направи каквото трябва, Гарион. Залогът е огромен.

— Но защо тъкмо аз? — изрече Гарион, без да мисли.

Белгарат го изгледа с продължителен, проницателен поглед.

— Съжалявам — измърмори Гарион. — Забрави, че го казах.

— Добре. Аз ще го направя.

Късно вечерта котката на Закат роди седем здрави котенца. Зит просто обикаляше наоколо, предупреждавайки всички да не се приближават, като надаваше зловещо съскане. Странно защо единственият човек, когото загриженото малко влечуго допускаше до новородените котенца, беше Велвет.

 

 

През следващите няколко дни Гарион не постигна почти никакви успехи, опитвайки се да насочи разговора с възстановяващия се Закат към необходимостта да се завърне в Малореа. Императорът се извиняваше със слабостта си вследствие на отравянето, но Гарион подозираше, че той просто хитрува — малореанецът очевидно имаше достатъчно енергия за обичайните си занимания и изтъкваше, че е изтощен, само когато Гарион пожелаеше да разговаря с него за пътуването му.

Вечерта на четвъртия ден кралят на Рива реши да преговаря още веднъж, преди да прибегне към по-директни методи. Той завари Закат седнал на стол до леглото си с книга в ръка. Черните кръгове под очите му бяха изчезнали, крайниците му вече не трепереха, императорът изглеждаше отпочинал и бодър.

— А, Белгарион — рече бодро той. — Прекрасно е, че се отбиваш при мен.

— Помислих си, че ще бъде добре да дойда при теб, за да те приспя и тази вечер — отвърна Гарион с преувеличен сарказъм.

— Толкова ли личи, че се преструвам? — попита Закат.

— Да. Всеки път, когато спомена думите „кораб“ и „Малореа“ в едно и също изречение, ти веднага затваряш очи. Закат, трябва да поговорим по този въпрос, защото нямаме излишно време.

Закат скри очи с длан, опитвайки се да покаже колко е уморен.

— Нека се изразя по този начин — продължи настойчиво Гарион. — Белгарат започва да проявява нетърпение. Опитвам се да запазя цивилизования тон на нашите разговори, но ако се намеси той, положението твърде бързо ще стане неприятно.

Закат отдръпна ръка от челото си и присви очи.

— Това ми звучи като заплаха, Белгарион.

— Не — възрази Гарион. — Всъщност е приятелски съвет. Ако ти желаеш да останеш в Ктхол Мургос, това зависи само от теб — но ние трябва да продължим по пътя си към Малореа — и то скоро.

— Ами ако не ви позволя?

— Да ни позволиш ли? — изсмя се Гарион. — Закат, нима не си пораснал в същия свят като всички нас? Имаш ли най-бегла представа за какво приказваш всъщност?

— Смятам, че с това разговорът ни приключва, Белгарион — изрече студено императорът, изправи се сковано и се обърна към леглото си. Както обикновено, котката остави мяукащото си потомство в средата на неговите завивки, а след това отиде в своята застлана с вълнено одеяло кутия в ъгъла. Изгубилият търпение император погледна ядосано косматите топчици върху леглото.

— Имаш разрешението ми да се оттеглиш, Белгарион — рече през рамо той и протегна ръце към котенцата.

Зит се надигна от самия център на живата космата купчина, измери го с хладен поглед и изсъска предупредително.

— О, дано те смачкат зъбите на Торак! — изруга Закат и отдръпна ръце. — Това вече е прекалено! Веднага иди и кажи на Сади да изнесе тази проклета змия от стаята ми.

— Вече я изнася четири пъти — отвърна меко Гарион. — Тя просто идва сама. — Кралят на Рива потисна смеха си. — Може би те харесва.

— Опитваш се да бъдеш остроумен, а?

— Кой, аз ли?

— Махни веднага змията оттук!

Гарион скри ръце зад гърба си.

— Не аз, Закат. Ще отида да повикам Сади.

В коридора срещна Велвет, която се приближаваше към стаята на императора с тайнствена усмивка.

— Можеш ли да изнесеш Зит от стаята на Закат? — попита я Гарион — Тя е в леглото му заедно с котенцата.

— И сам можеш да го направиш, Белгарион — отвърна русокосото момиче. — Тя има доверие в теб.

— Не бих желал да проверявам това.

Влязоха в спалнята на императора и девойката направи реверанс и каза:

— Какво има, ваше величество?

— Можете ли да се справите с това? — попита той и посочи косматата купчина, в чиито център съскаше змията.

— Разбира се, ваше величество. — Тя се приближи към леглото и змията нервно изплези потрепващия си език. — О, я стига, Зит — скара й се русокосото момиче, вдигна полата си и започна да слага котенцата в нея. Най-накрая взе Зит и я остави сред тях. След това прекоси стаята и съвсем небрежно ги изсипа в кутията на котката. Тя отвори едно око направи място на потомството си и веднага заспа.

— Нали са много мили? — измърмори Велвет и се обърна към Закат. — О, между другото, ваше величество, Келдар и аз разбрахме кой ви е отровил.

Императорът я погледна напрегнато.

— Сигурна ли сте?

— Доколкото човек въобще може да бъде сигурен при подобни случаи. Човек рядко намира очевидци, когато има опит за убийство с отравяне. Но този човек е бил в кухнята точно по време на покушението срещу вас, и е напуснал палата след като сте се почувствали зле. Освен това репутацията му ни е известна. — Тя се усмихна на Гарион. — Забелязвал ли си, че хората винаги запомнят човек с бели очи?

— Нарадас ли? — възкликна Гарион.

— Изненадващо, нали?

— Кой е Нарадас? — попита Закат.

— Той работи за Зандрамас — отвърна Гарион и се намръщи. — Но в това няма никакъв смисъл, Велвет. Защо й е притрябвало на Зандрамас да убива Закат? Нима не би искала да го има на разположение жив?

Лизел разпери ръце.

— Не зная, Белгарион — това все още не ми е известно.

— Велвет ли я нарече? — попита удивено Закат.

Девойката се усмихна и трапчинките се появиха на бузите й.

— Не е ли глупаво? — Тя се засмя. — Предполагам, че прякорите са израз на привързаност. Ала въпросът, който зададе Белгарион, е напълно уместен. Можеш ли да посочиш някаква причина, поради която Зандрамас би искала да те убие?

— Не сега, ала когато я настигна, ще изтръгна от нея отговора, който ви е нужен — ще го сторя дори ако се наложи да преобърна наопаки всичко в Ктхол Мургос.

— Тя не е тук — отвърна разсеяно Гарион, опитвайки се да намери разрешение на загадката. — Тя е в Ашаба — в Къщата на Торак.

Закат недоверчиво присви очи.

— Това не е ли твърде удобно за теб, Белгарион? — рече той. — Ти пристигаш и съвсем случайно някой се опитва да ме отрови. Белгарат съвсем случайно ме излекува. Келдар и Лизел също така случайно откриват кой е отровителят — той работи за Зандрамас, която отново съвсем случайно е в Ашаба — място, където вие отчаяно желаете да отидете. Тези съвпадения буквално разтърсват човешкото въображение, нали?

— Закат, започва да ми писва от теб — раздразнено каза Гарион. — Ако реша, че ми трябва кораб да отида в Малореа, просто ще си взема каквото ми е необходимо. Единствено доброто ми възпитание, което дължа на лейди Поулгара, ме възпира да сторя това.

— Как мислиш, че би могъл да излезеш оттук? — попита троснато Закат.

Това беше достатъчно. Гневът, обзел Гарион, беше напълно необясним. Той бе резултатът на хиляди препятствия и отлагания, които преследваха краля на Рива повече от година. Той протегна ръка през рамо, измъкна от ножницата меча на Желязната хватка и махна кожената покривка от дръжката му. Вдигна гигантското острие пред себе си и буквално захвърли силата на волята си към Кълбото. Мечът блесна с ослепително син пламък.

— Как ще изляза оттук ли? — извика той на изумения император. — Ще използвам ето това вместо ключ. Сега ще ти покажа как действа. — Гарион протегна ръка, насочи блестящото острие към вратата и заповяда: — Избухни!

Гневът беше прекомерно силен. Кълбото, събудено от могъщата вълна на разгневената воля, реагира прекалено неудържимо. Вратата изчезна, разцепена на безброй трески заедно с касата.

Закат се взря със зяпнала уста в коридора, разкрил се внезапно през очите му — навсякъде имаше трески и парчета.

— Божичко! — измърмори тихо Велвет.

Все още под влиянието на неудържимия си гняв, Гарион хвана ръката на зашеметения Закат и посочи с острието на меча напред.

— А сега ще отидем да поговорим с Белгарат — заяви той. — Ще вървим по коридорите, ако ми дадеш дума, че няма да викаш войниците си. В противен случай ще поемем направо през стените на къщата. Библиотеката беше в тази посока, нали? — рече той и посочи с върха на меча една от стените.

— Белгарион — скара му се Велвет. — Не се дръж така. Кал Закат беше много любезен домакин. Сигурна съм, че вече разбира какво е положението и е готов да ни сътрудничи, нали, ваше величество? — Тя се усмихна пленително на императора. — Не желаем да разгневим краля на Рива, нали? Наоколо има толкова много чупливи неща — прозорци, стени, къщи, целият град Рак Хага — и още много, много други.

Намериха Белгарат в библиотеката — четеше някакъв свитък, а до лакътя му имаше голяма халба бира.

— Открихме нещо — каза лаконично Гарион, когато влязоха.

— Така ли? И какво?

— Велвет ни съобщи, че тя и Силк са открили, че Нарадас е отровителят на Закат.

— Нарадас? — Възрастният мъж примигна. — Това се казва изненада.

— Какво е наумила тя, дядо? Имам предвид Зандрамас.

— Не съм сигурен. — Белгарат погледна Закат. — Кой ще наследи твоя трон, ако някой успее да те приспи навеки?

Закат сви рамене.

— Имам неколцина далечни братовчеди — по-голямата част от тях живеят на Мелценските острови и в Селанта. Линията на наследяване е твърде неясна.

— Може би тя има предвид тъкмо това, Белгарат — каза сериозно Велвет. — Ако в пророчеството на гролимите, което намерихме в Рак Хага, има някаква истина, тя трябва да доведе ангаракски крал на мястото на Последната среща. Послушен крал би й свършил далеч по-добра работа от Закат — тя би могла да короняса някой негов трети или четвърти братовчед, след което ще го обяви за крал. След това ще накара своите гролими да го наблюдават и да го доведат при нея, когато и потрябва.

— Възможно е — съгласи се той. — Ала вероятно тя има наум и нещо друго. Зандрамас никога досега не е действала така директно.

— Може би все пак разбирате, че нямам ни най-малка представа за какво приказвате — намеси се гневно Закат.

— Колко знае той? — обърна се Белгарат към Гарион.

— Не много, дядо.

— Добре. Може би ако научи какво всъщност става, няма да ни създава толкова трудности. — Той погледна малореанския император. — Чувал ли си някога за Мринския сборник? — попита вълшебникът.

— Чувал съм, че е написан от някакъв луд — както всички така наречени пророчества.

— Ами знаеш ли за Детето на Светлината и Детето на Мрака?

— Това е част от стандартните налудничави приказки, с които се славят истеричните гролими.

— Закат, все пак трябва да вярваш в нещо. Ще ти е много трудно да разбереш онова, което ти казваме, ако не ни вярваш.

— А пък ти ще ми позволиш ли да запазя известна част от своя скептицизъм? — прекъсна го остро императорът.

— Да, това е уместно. И така, започвам. Всичко, което ще чуеш, е твърде сложно, затова внимавай и ако не разбираш нещо — прекъсни ме.

Възрастният мъж му разкри древната история за „катастрофата“, случила се преди началото на света — за разделянето на двете съдби на вселената, двата вида възможно бъдеще за хората, за двете могъщи съзнания, определящи двата пътя на развитие на вселената.

— Добре — каза Закат. — Всичко дотук са стандартни теологически възгледи. Гролимите ме тъпчеха с тези безсмислици още от малко момче.

— Просто исках да започнем от неща, които са известни и на двама ни — каза вълшебникът и продължи да разказва на Закат за всички събития от раждането на света до битката във Воу Мимбре.

— Нашата гледна точка е малко по-различна — измърмори Закат.

— Това е естествено — съгласи се Белгарат. — Добре. Между битката във Воу Мимбре и деня, когато Зедар Отстъпника открадна Кълбото, изминаха петстотин години.

— Връщането на Кълбото — поправи го Закат. — Кълбото беше вдигнато от крадеца Желязната хватка и от… — императорът замълча, ококори очи и се вгледа в окъсания възрастен мъж.

— Да — рече Белгарат. — Аз наистина бях там, Закат. И присъствах и когато Торак открадна Кълбото от моя учител преди две хиляди години.

— Наскоро боледувах, Белгарат — измърмори тихо императорът и се отпусна на един стол. — Нервите ми не са готови да понесат толкова много изненади.

Белгарат го погледна объркано.

— Техни величества имаха малко разгорещена дискусия — обясни Велвет с лъчезарна усмивка. — Крал Белгарион демонстрира пред императора някои от невероятните възможности на меча на риванските крале. Императорът беше дълбоко впечатлен, също като всички, които случайно се бяха озовали в онази част на двореца.

Белгарат хвърли хладен поглед към Гарион.

— Пак си си играл, а?

Гарион се опита да отвърне, ала не можа да измисли никакъв отговор.

— Добре, да продължим — каза енергично Белгарат. — Онова, което се случи след появата на Гарион, е съвсем нова история и сигурно си запознат с нея.

— Гарион ли? — попита Закат.

— Това е по-широко разпространената форма на името му. „Белгарион“ привлича прекалено много вниманието, нали?

— Не повече от „Белгарат“.

— Закат, нося името Белгарат повече от седем хиляди години и вече съм свикнал с него. Гарион прибави представката „Бел“ към името си преди десетина години и ушите му все още почервеняват, когато някой го изрече.

Гарион се почувства леко обиден.

— Както и да е — продължи възрастният мъж. — След смъртта на Торак Гарион и Се’Недра се ожениха. Преди около година тя роди син. По това време вниманието на Гарион бе съсредоточено върху култа към Мечката. Някой се опита да убие Се’Недра и отне живота на Пазителя на Рива.

— Чувах за това.

— Докато Гарион потушаваше бунта на култа — а той прави тези неща много твърдо и внушително, като си науми — някой се промъкна в Цитаделата на Рива и отвлече сина на Гарион — моя праправнук.

— Не! — възкликна Закат.

— О, да — продължи мрачно Белгарат. — Помислихме, че това е дело на култа, и предприехме поход към град Реон в Драсния, където бе техният щаб — ала всичко се оказа хитро замислен план. Зандрамас бе отвлякла сина на Гарион и го бе насочила по погрешна следа — към Реон. Оказа се, че водачът на култа е Харакан — един от слугите на Урвон. Да не би да разказвам прекалено бързо за тези събития — можеш ли да следиш развоя им?

Закат изглеждаше уплашен, очите му бяха широко отворени.

— Мога — отговори той и преглътна мъчително.

— Няма още много. След като разбрахме, че сме сбъркали, тръгнахме по следата на похитителката. Знаем, че Зандрамас отива в Малореа — към мястото „което вече не съществува“. Там се намира Сардионът. Трябва да я спрем или поне да пристигнем там по същото време. Кайрадис вярва, че на това място ще протече една от онези срещи между Детето на Светлината и Детето на Мрака, които започват от самото начало на времето — ала тя ще бъде последната между тях. Кайрадис трябва да избере единия от двамата и с това ще бъде сложен край на разделението на двете съдби.

— Боя се, че тук скептицизмът ми отново взема връх, Белгарат — заяви Закат. — Нали не очакваш, че ще повярвам на измислиците за борбата между двете неясни фигури, дебнещи се по света, и на твърдението ти, че ще се срещнат на онова мистериозно място, за да се вкопчат една в друга?

— Какво те кара да мислиш, че са неясни? Духовете, които са сърцевината на двете различни съдби на вселената, принуждават хората да действат като техни инструменти по времето на тези срещи. Сега например Зандрамас ще е Детето на Мрака. По-рано беше Торак — преди Гарион да го убие.

— Ами кой е Детето на Светлината?

— Мислех, че това е очевидно.

Закат се взря невярващо в светлите очи на Гарион.

— Нима това си ти?

— Така казват — отвърна Гарион.