Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (4)

3.

Се’Недра отново възрази:

— Наистина, Гарион, чувствам се съвсем добре.

— Радвам се да го чуя.

— Тогава ще ми позволиш да стана от леглото.

— Не.

— Не е честно — нацупи се тя.

— Искаш ли още чай? — попита той, отиде до камината и взе ръжена, с който откачи чайника, висящ на желязна окачалка над пламъците.

— Не, не искам — заяви тя навъсено. — Чаят мирише лошо и има ужасен вкус.

— Леля Поул казва, че е много полезен за теб. Може би ако изпиеш една чашка, ще станеш от леглото и ще поседиш известно време на стола. — Гарион внимателно взе щипка изсушени ароматни листа от глинената делвичка, постави ги в чаша, след това наведе чайника с ръжена и напълни чашата с вряща вода.

За миг очите на Се’Недра пламнаха, ала почти веднага отново се свиха.

— О, много умно от твоя страна, Гарион — каза тя с глас, буквално треперещ от сарказъм. — Не се отнасяй с мен както с малко дете.

— Разбира се, че не го правя — отвърна меко той и постави чашата на шкафчето до леглото. — Може би трябва да почакаш малко, докато изстине.

— Може да си изстива цяла година, няма да го пия.

Гарион въздъхна примирено.

— Съжалявам, Се’Недра — каза той с неподправено съжаление. — Не си права. Леля Поул каза, че трябва да изпиваш по една чаша всеки час. И докато не ми нареди нещо друго, ще правиш тъкмо това.

— Ами ако откажа? — Гласът на малката кралица зазвуча твърде войнствено.

— Аз съм по-силен от тебе — напомни й той.

Шокирана, Се’Недра отвори широко очи.

— Нали не възнамеряваш да ме принудиш да го изпия насила?

Лицето на Гарион стана тъжно.

— Наистина никак не обичам да правя това — каза той.

— Но би го направил, нали? — изрече тя с обвинителен тон.

Той помисли малко, след това кимна.

— Вероятно. Ако леля Поул ми каже да го направя.

Се’Недра го изгледа гневно и каза:

— Добре. Дай ми този вонящ чай.

— Той не мирише чак толкова лошо, Се’Недра.

— Защо не го изпиеш ти тогава?

— Но аз не съм се разболявал.

Кралицата продължи да му обяснява — при това с твърде големи подробности — какво точно мисли за чая, за самия него, за леглото, за стаята и въобще за целия свят. Много от фразите, които използваше, бяха изключително цветисти — а някои бяха изречени на езици, съвсем непознати на Гарион.

— Защо крещите? — попита Поулгара от прага.

— Не мога да понасям тази гадост! — викна Се’Недра и размаха чашата, при което по-голямата част от съдържанието й се изля на пода.

— В такъв случай аз не бих я пила — отвърна спокойно леля Поул.

— Гарион ме заплаши, че ако не го изпия, ще го излее насила в гърлото ми.

— О! Това бяха указанията ми за вчера. — Поулгара погледна Гарион. — Не ти ли казах, че за днес те не важат?

— Не — отвърна той. — Всъщност нищо не си ми казвала — изрече той с непоколебим глас и изпита истинска гордост от това.

— Съжалявам, скъпи. Сигурно съм забравила.

— Кога мога да стана от леглото? — попита Се’Недра.

Поулгара я изгледа с истинска изненада и отговори:

— Веднага щом пожелаеш, скъпа. Всъщност аз дойдох да те попитам дали ще дойдеш да закусваш с нас.

Се’Недра се надигна в леглото и очите й светнаха с твърд, гневен блясък. Тя бавно отправи леден поглед към Гарион, след това съвсем преднамерено му се изплези.

Гарион се обърна към Поулгара и каза:

— Много съм ти благодарен.

— Не преигравай — измърмори вълшебницата и погледна вбесената Се’Недра. — Се’Недра, като дете не са ли ти казвали, че да се плезиш е най-отблъскващата проява на лоши маниери?

Се’Недра се усмихна мило.

— Ами да, казвали са ми, лейди Поулгара. Затова го правя само при специални случаи.

— Смятам да се поразходя — рече Гарион, без да отправя думите си конкретно към някого, след това отиде до вратата, отвори я и излезе.

 

 

Гарион седеше в една от всекидневните стаи, направени в бившите женски покои, където бяха настанени той и неговите приятели. Това помещение очевидно беше приготвено за дами и излъчваше нещо особено женствено. Навсякъде по мебелите имаше бледоморави меки възглавнички, пред широките прозорци висяха завеси с цвят на лавандула. Зад прозорците се простираше заснежена градина, оградена от всички страни от обширните крила на къщата построена от високопоставения мург. Силен огън пращеше в извитата като дъга широка камина, а в срещуположната стена на стаята имаше изкусно направена пещера и пред нея езерце, насред което бълбукаше малък фонтан. Беше почти пладне, ала нямаше никакво слънце. Гарион седеше замислено и наблюдаваше небето — пелена с пепеляв цвят, бълваща рояци замръзнали водни капки, които не бяха нито сняг, нито градушка, а нещо междинно. Изведнъж той осъзна, че изпитва остра носталгия по Рива. Странно. Винаги бе свързвал думата „носталгия“ с фермата на Фалдор — с кухнята, с широкия вътрешен двор, ковачницата на Дурник и всичките други скъпи, незабравими спомени. Сега изведнъж разбра, че му липсва борещият се с непрекъснати бури бряг, сигурността на мрачната крепост, издигаща се над студения град, покритите със сняг планини, чиито бели очертания блестяха на фона на черното небе.

Някой почука тихичко на вратата.

— Да? — отговори разсеяно Гарион, без да се обръща.

Вратата плахо се отвори и нечий смътно познат глас каза:

— Ваше величество?

Гарион се обърна. Мъжът беше червендалест, плешив, дрехите му бяха кафяви — обикновен, удобен цвят, макар че облеклото очевидно бе скъпо, а тежката златна верига на врата подсказваше, че не е обикновен служител. Гарион се намръщи леко.

— Не сме ли се срещали? Не сте ли приятелят на генерал Атеска? Хм…

— Брадор, ваше величество — отговори мъжът. — Началникът на Бюрото на вътрешните работи.

— О, да. Спомних си. Влезте, влезте.

— Благодаря, ваше величество. — Брадор влезе, отиде до камината и протегна ръце към топлината на пламъците. — Ужасен климат — отбеляза той и потрепера.

— Елате да поживеете някоя зима в Рива — каза му Гарион. — Макар че точно сега там е лято.

Брадор погледна през прозореца към заснежената градина.

— Ктхол Мургос е странно място — подхвана той. — Човек е склонен да вярва, че всичко, свързано с мургите, е грозно, после изведнъж се озовава в стая като тази.

— Подозирам, че грозотата е била наложена, за да удовлетвори Ктучик и Таур Ургас — отвърна Гарион. — Вероятно в душите си мургите не са по-различни от всички нас.

— Подобно мислене се смята за ерес в Мал Зет — засмя се Брадор.

— Хората във Вал Алорн мислят по доста подобен начин. — Гарион го погледна. — Мисля, че това не е просто посещение за приятелско бъбрене, Брадор. Какво сте наумили?

— Ваше величество — заговори сериозно Брадор. — Трябва незабавно да разговарям с императора. Атеска се опита да ми уреди среща с него преди да замине за Рак Веркат, но… — Мъжът разпери безпомощно ръце. — Бихте ли могли да поговорите по този въпрос с него? Въпросът не търпи отлагане.

— Не мисля, че ще мога да ви помогна, Брадор — каза Гарион. — В момента може би аз съм последният човек, когото императорът би желал да види.

— Така ли?

— Съобщих му нещо, което той не желаеше да чуе.

Раменете на Брадор се отпуснаха безсилно.

— Вие бяхте последната ми надежда, ваше величество — измърмори той.

— За какво става дума?

Брадор се поколеба, огледа се нервно, сякаш за да се убеди, че наоколо няма никого, и заговори едва чуто:

— Ваше величество. Виждали ли сте някога демон?

— Да, няколко пъти. Но това не е преживяване, което бих желал да ми се случи пак.

— Какво знаете за карандите?

— Не много. Чувал съм, че са свързани с мориндимите в северните части на Гар ог Надрак.

— Значи знаете за тях повече, отколкото повечето хора. Запознати ли сте с религиозните ритуали, практикувани от мориндимите?

Гарион кимна.

— Мориндимите боготворят демони. Това не е особено безопасна форма на религия.

Лицето на Брадор бе мрачно.

— Карандите споделят вярванията и религиозните ритуали на своите братовчеди от арктическите равнини на Запада — започна той. — След като приели вярата на Торак, гролимите се опитали да изкоренят старите религиозни ритуали, ала те се запазили в планините и сред горите. — Началникът на Бюрото на вътрешните работи замълча и отново хвърли уплашен поглед наоколо. — Белгарион — почти прошепна той. — Името Менга говори ли ви нещо?

— Не. Мисля, че не. Кой е Менга?

— Не знаем — поне не сме сигурни. Изглежда, преди около половин година е дошъл от гората и се установил на север от езеро Каранда.

— И?

— Отправил се — съвсем сам при това — до вратите на Калида в Джено и заповядал на жителите на града да се предадат. Те, разбира се, му се изсмели в лицето, ала той не им обърнал никакво внимание и начертал на земята някакви символи. След този момент хората от града въобще нямали поводи за смях. — Лицето на мелценския бюрократ придоби сивкав цвят. — Белгарион, такъв ужас в Калида не е виждал никой жив човек. Символите, които нарисувал на земята, призовали цял орляк демони — не един, нито десет, а цяла армия. Разговарях с оцелелите след това нападение. Повечето са полудели и според мен това е това истинско щастие за тях. Онова, което се е случило в Калида, буквално не може да се опише с думи.

— Цяла армия демони? — възкликна Гарион.

Брадор кимна.

— Тъкмо това прави Менга толкова ужасяващо опасен. Сигурен съм, че знаете — когато някой призове демон, рано или късно демонът се освобождава от властта му и го убива, ала, изглежда, Менга има пълна власт над чудовищата, които вика, и може да призове стотици наведнъж. Урвон е ужасен, самият той започна да се занимава с магьосничество, надявайки се да защити Мал Яска от Менга. Не знаем къде се намира Зандрамас, ала кохортите от отстъпници гролими, които я следват, отчаяно се стремят да призоват демони на своя страна. Белгарион, помогнете ми! Тази злокобна инфекция ще прескочи границите на Малореа и ще помете целия свят. Всички ще бъдем погълнати от виещите демони и никое място на света, колкото и уединено и отдалечено да е, няма да може да предложи спасение на жалките останки от човечеството. Помогнете ми да убедя Кал Закат, че дребнавата му война тук е напълно лишена от смисъл пред лицето на ужаса, появил се в Малореа!

Гарион дълго не сне от мъжа проницателния си поглед, след това решително се изправи.

— Елате с мен, Брадор — изрече той тихо. — Смятам, че трябва да поговорим с Белгарат.

Намериха стария вълшебник в препълнената с книги библиотека на къщата. Той внимателно четеше някакъв стар том, с кожена подвързия.

— Значи Урвон и Зандрамас също участват в това безумие? — попита той, когато чу разказа на мелцена.

Брадор кимна утвърдително.

— Да, най-добрите ни източници на информация го потвърждават, древни.

Белгарат удари с юмрук по масата и започна да ругае.

— За какви се мислят те? — избухна той. — Не знаят ли, че самият УЛ е забранил това?

— Страхуват се от Менга — изрече безпомощно Брадор. — Усещат, че трябва да разполагат с някакво средство за защита срещу тази орда демони.

— Човек не се защитава от демоните, призовавайки още демони — заяви гневно възрастният мъж. — Ако дори едно-единствено чудовище се освободи, всички останали ще избягат на свобода заедно с него. Урвон или Зандрамас сигурно ще успеят да се справят с тях, ала някой новак рано или късно ще допусне грешка. Да отидем незабавно при Закат.

— Не мисля, че тъкмо сега можем да направим това, дядо — каза Гарион несигурно. — Никак не му се понрави онова, което му разказах за Ургит.

— Положението е прекалено сериозно. Не бива да чакаме, докато императорът възвърне спокойствието си. Да вървим.

Тримата закрачиха бързо по широките коридори и стигнаха до обширното предверие, в което бяха влезли с генерал Атеска при пристигането си от Рак Веркат.

— Абсолютно невъзможно — заяви полковникът на бюрото до главния вход, когато Белгарат му каза, че незабавно желае среща с императора.

— Когато остареете още мъничко, полковник — изрече заплашително старият вълшебник, — наистина ще разберете колко безсмислена е думата „невъзможно“. — Той вдигна ръка, направи твърде театрален жест и Гарион чу и почувства как волята на Белгарат се съсредоточава.

Десетки бойни флагове, окачени на здрави пръти, стърчаха от отсрещната стена на петнадесет стъпки от пода. Досадният полковник изчезна от креслото си и отново се появи, яхнал нестабилно един от прътовете на стената. Очите му бяха опулени, ръцете му отчаяно стискаха пръта, върху който така ненадейно се бе озовал.

— А сега къде предпочитате да отидете, полковник? — попита го Белгарат. — Доколкото си спомням, пред главния вход има още един особено гладък прът, върху който е окачено знамето. Мога да ви изпратя на самия му връх, ако желаете.

Полковникът впери ужасен поглед във възрастния мъж.

— А сега, веднага щом ви сваля на мястото ви, незабавно ще убедите императора да се срещне с нас. Трябва да бъдете особено убедителен, полковник — освен ако, разбира се, не желаете да се превърнете в постоянен орнамент върху пръта на знамето.

 

 

Лицето на полковника все още беше пепеляво, когато изскочи от охраняваната от въоръжени пазачи врата на стаята за аудиенции с императора.

— Н-н-негово величество изрази с-с-съгласието си да се срещне с вас — изрече със заекване той.

— Знаех си, че ще се съгласи — изсумтя Белгарат.

Кал Закат бе претърпял видима промяна след последната си среща с Гарион. Бялата му ленена дреха беше омачкана и изцапана, под очите му се виждаха тъмни кръгове. Лицето му беше смъртно бледо и беше небръснат. Тялото му потрепваше конвулсивно; той изглеждаше така, сякаш няма сили да се изправи.

— Какво искате? — попита той едва чуто.

— Болен ли си? — попита го Белгарат.

— Слаба треска, струва ми се. — Закат сви рамене. — Какво е толкова важно, че ви принуди така неотложно да дойдете при мен?

— Империята ти се разпада, Закат — започна направо Белгарат. — Време е да се върнеш у дома, за да поправиш изгнилите огради.

По лицето на Закат пропълзя слаба усмивка.

— И това сигурно би било много удобно за вас, нали? — подхвърли той.

— Онова, което става в Малореа, не е удобно за никого. Разкажи му всичко, Брадор.

Мелценският бюрократ изложи нервно доклада си пред императора.

— Демони ли? — скептично каза Закат. — Я стига, Белгарат. — Нали не очакваш, че ще повярвам в това? Кажи ми честно — наистина ли мислиш, че ще побягна към Малореа и ще те оставя тук да събереш армия от Запада и да я обърнеш срещу мен, когато се върна?

Треперенето, подобно на болен от паралич човек, което Гарион бе забелязал при влизането в стаята, се бе засилило още повече. Главата на Закат се тресеше и подскачаше, от устата на императора се стичаха тънки струйки слюнка.

— Няма да ни оставиш тук, Закат — отговори му Белгарат. — Ние ще дойдем с тебе. Дори ако е истина само една десета от онова, което разказа Брадор, аз ще трябва да отида в Каранда, за да спра онзи Менга. Ако той наистина призовава демони, всички ще зарежем всичко останало, за да го спрем.

— Абсурд! — възрази Закат. Погледът му бе изгубил яснотата си, треперенето и странните му движения бяха станали толкова силни, сякаш не можеше да контролира крайниците си. — Няма да позволя на някакъв си старец да ме измами и да… — Императорът изведнъж подскочи от креслото си, нададе животински вой и стисна главата си с ръце. После се строполи на пода, а тялото му продължи да се тресе и мята неистово.

Белгарат скочи, хвана конвулсивно треперещата ръка на императора и извика:

— Бързо! Сложете нещо между зъбите му преди да си е отхапал езика!

Брадор сграбчи от близката маса сноп доклади, прегъна ги надве и ги напъха между запенените устни на императора.

— Гарион! — нареди Белгарат. — Веднага извикай Поул. Бързо!

Гарион се втурна към вратата.

— Чакай! — извика Белгарат и подуши подозрително въздуха над лицето на Закат. — Доведи и Сади! Долавям някаква особена миризма!

Гарион изхвърча от стаята, мина тичешком по коридорите покрай смаяните и уплашени служители и слуги и нахълта в стаята, където Поулгара разговаряше съвсем спокойно със Се’Недра и Велвет.

— Лельо Поул! — извика той. — Ела бързо! Закат току-що се сгромоляса на пода! — След това се обърна, изтича пак в коридора и блъсна с рамо вратата на стаята на Сади. — Имаме нужда от тебе! — изкрещя кралят на Рива на уплашения евнух. — Ела с мен.

След няколко секунди бяха пред полираната врата в предверието.

— Какво става? — попита уплашено ангаракският полковник, препречвайки пътя им.

— Вашият император е болен — каза му Гарион. — Махнете се от пътя ни! — И изблъска грубо протестиращия офицер и отвори със замах тежката врата.

Конвулсиите на Закат бяха отслабнали, ала Белгарат все още го натискаше на пода.

— Какво му е, татко? — попита Поулгара и коленичи до тях.

— Току-що имаше пристъп.

— Болестта, която кара хората губят равновесие и да падат на земята?

— Не смятам, че е това. Симптомите бяха различни. Сади, ела и помириши дъха му. Лично аз долавям някаква особена миризма.

Сади се приближи предпазливо, наведе се и подуши. След това се изправи и с пребледняло лице каза:

— Талот.

— Това някаква отрова ли е? — попита Поулгара.

Сади кимна.

— Да. При това е твърде рядко срещана.

— Имаш ли противоотрова за нея?

— Не, милейди — отговори той. — За талот няма противоотрова. Тя във всички случаи предизвиква смърт. Използва се рядко, защото действието й е бавно, ала никой не може да избяга от фаталния край.

— Значи той умира? — попита Гарион и сърцето му се сви.

— Да. Конвулсиите ще отзвучат сега, но по-късно отново ще се проявят с още по-голяма сила, след това ще се проявят отново и отново. Накрая… — Сади вдигна рамене.

— Нима няма никаква надежда? — попита Поулгара.

— Въобще никаква. Единственото, което е по силите ни да сторим, е да облекчим страданията през последните дни от живота му.

Белгарат започна да ругае.

— Успокой го, Поул. Трябва да го занесем до леглото му, ала не можем да го носим, докато трепери толкова силно.

Тя кимна и постави длан върху челото на Закат. Гарион почувства лек тласък на волята й и мятащият се император утихна.

Брадор, чието лице бе станало смъртно бледо, огледа всички в стаята.

— Мисля, че засега не бива да обявяваме случилото се — предупреди ги той. — Нека просто съобщим, че императорът е сполетян от леко неразположение, докато решим какво ще правим. Аз ще изпратя писмо, където трябва.

Стаята, в която занесоха изпадналия в безсъзнание Закат, беше обикновена до аскетизъм. Леглото на императора беше съвсем прост тесен креват. Единствените други мебели бяха обикновен стол и нисък шкаф. Стените бяха бели, без никакви украшения. В единия ъгъл имаше запален мангал и кофа с дървени въглища. Сади отиде в крилото, където се намираха стаите на приятелите на Гарион, и скоро се върна с червената си кутия и торбата, в която Поулгара държеше билките и лекарствата си. Двамата тихо обсъдиха положението, а Гарион и Брадор отпратиха мъжете, донесли носилката, и любопитните войници. След това Поулгара и евнухът приготвиха пълна чаша с гореща течност, която имаше остра, неприятна миризма. Сади повдигна главата на Закат и я задържа, а Поулгара внимателно започна да сипва с лъжичка лекарството в безсилните устни на императора.

Вратата безшумно се отвори и в помещението влезе даласианската лечителка Андел.

— Дойдох веднага, щом чух за случилото се — каза тя. — Тежка ли е болестта на императора?

Поулгара я погледна сериозно и тихо каза:

— Затвори вратата, Андел.

Лечителката я изгледа странно, но бързо затвори вратата.

— Значи положението наистина е сериозно, милейди?

Поулгара кимна.

— Отровили са го — каза вълшебницата. — Не желаем това да се разчуе.

— Мога ли да помогна с нещо? — пепита Андел и се приближи с бързи, леки стъпки до леглото.

— Боя се, че не сте в състояние да сторите много. — каза й Сади.

— Все още ли не сте му дали противоотрова?

— В тези случай няма такава.

— Трябва да има. Лейди Поулгара…

Поулгара поклати тъжно глава.

— Значи не съм успяла да изпълня дълга си — изрече жената с качулката и гласът й се разтрепера. Тя се отдалечи от леглото, навела глава към пода, и в същия миг Гарион долови лек шепот, който сякаш извираше от въздуха над нея — шепот, който странно как не принадлежеше на един-единствен човек. В стаята се възцари тишина, която трая дълго, след това край леглото се появи блестяща фигура. Когато сиянието изчезна, Кайрадис, превързала очите си с воал, се изправи пред тях, протегнала леко напред ръка.

— Това не бива да се случва — заяви тя с ясен, звънлив глас. — Използвай изкуството си, лейди Поулгара. Върни го към живота. Ако той загине, всичките задачи, които стоят пред нас, ще завършат с крах. Използвай цялата си мощ и ще успееш.

— Няма да мога, Кайрадис — отговори Поулгара и остави чашата на масата. — Ако някоя отрова засегне само кръвта, обикновено успявам да я пречистя, да не говоря, че Сади разполага с пълно куфарче противоотрови. Но тази отрова прониква във всички части и елементи на тялото. Тя убива не само кръвта, но и костите и всички органи. Не е възможно да я изтръгнем от него.

Блестящата фигура край леглото започна отчаяно да кърши ръце.

— Не може да стане така — изплака горко Кайрадис. — Използва ли върховното средство?

— Какво върховно средство? Универсално лекарство ли имаш предвид? Не познавам такова.

— Но то наистина съществува, лейди Поулгара. Не съм запозната нито с неговия произход, нито с неговия състав, но от няколко години долавям целебната му мощ в света.

Поулгара погледна Андел, ала лечителката поклати безпомощно глава.

— Такова средство не ми е познато, милейди.

— Мисли, Кайрадис — изрече Поулгара настойчиво. — Всяко нещо, за което успееш да се досетиш, би могло да ни насочи във вярната посока.

Пророчицата със завързаните очи докосна леко слепоочията си с върха на пръстите си.

— Това лекарство се е появило отскоро — промърмори тя сякаш на себе си. — Възникнало е преди по-малко от двадесет години — някакво неизвестно цвете, така ми се струва. Да, някакво цвете е.

— Значи положението е съвсем безнадеждно — каза Сади. — По света има милиони цветя. — Той се изправи, прекоси стаята и отиде при Белгарат. — Струва ми се, че трябва да се махаме оттук час по-скоро — измърмори евнухът. — Щом чуят думата „отрова“, хората веднага започват да търсят някой нийсанец наоколо — и хората, в чиято компания е той. Според мен ни грози страшна опасност.

— Идва ли ти наум нещо друго, Кайрадис? — настоя Поулгара. — Няма значение на какво разстояние оттук се намира това средство.

Пророчицата продължи да се бори, лицето и изглеждаше крайно напрегнато, умът й бе потънал дълбоко в картините, открити единствено за него. Най-сетне раменете и безпомощно се отпуснаха.

— Нищо — въздъхна тя. — Видях само едно женско лице.

— Опиши го.

— Тя е висока — заговори пророчицата. — Косата й е много тъмна, ала кожата й е бяла като мрамор. Съпругът й се занимава с коне.

— Адара! — възкликна Гарион и веднага си представи лицето на своята красива братовчедка.

Поулгара щракна с пръсти.

— Адара и нейното цвете! — След това вълшебницата се намръщи. — Преди няколко години проучих много внимателно това цвете, Кайрадис. Напълно ли си сигурна? Наистина има някои необичайни вещества в него, но не открих никакви особени медицински качества в тях — нито в техните дестилати, нито под формата на прахове.

Кайрадис се съсредоточи.

— Може ли лечението да се осъществи чрез определени аромати, лейди Поулгара?

Вълшебницата присви очи.

— Има някои лекарства, които се поемат във вид на пари — изрече несигурно тя. — Но…

— Има и отрови, които могат да бъдат използвани по този начин, лейди Поулгара. — намеси се Сади. — Парите попадат в белите дробове, а оттам в сърцето. След това кръвта ги отвежда до всички части на тялото. Има голяма вероятност това да е единственият начин за неутрализиране на талота.

Лицето на Белгарат се бе напрегнало.

— Е, Поул? — попита той.

— Струва си да опитаме, татко — отговори тя. — Имам няколко такива цветчета. Те са изсушени, ала биха могли да ни помогнат.

— Имаш ли и семена?

— Да, няколко.

— Семена ли? — възкликна Андел. — Кал Закат отдавна ще е в гроба, дори ще изминат няколко месеца, докато от семенцето израсне храст и храстът се покрие с цветове.

Старият вълшебник се засмя лукаво.

— Не е съвсем така — възрази той и намигна на Поулгара. — Понякога много ми върви с растенията. Ще ми трябва пръст… и няколко кутии или кофи, в които да я сложа.

Сади се приближи до вратата и поговори няколко мига с пазачите, които стояха пред помещението. Те се спогледаха объркано, ала кратката заповед, изречена от Андел, ги накара да се втурнат да изпълнят задачата.

— Какъв е произходът на това странно цвете, лейди Поулгара? — попита с любопитство Кайрадис. — Откъде сте така добре запозната с него?

— Гарион го направи — сви рамене Поулгара, оглеждайки замислено тясното легло на Закат. — Татко, смятам, че трябва да преместим леглото на императора далеч от стената, да го оградим с цветя от всички страни и…

— Гарион е направил цветето? — възкликна пророчицата.

Поулгара кимна утвърдително и каза разсеяно:

— Той всъщност го създаде. Мислиш ли, че тук е достатъчно топло, татко? Ще ни бъдат необходими големи, здрави цветове, ала дори най-добрите, с които разполагам, са дребнички.

— Направих всичко, което можах — възрази Гарион.

— Значи си го създал? — Гласът на Кайрадис беше изпълнен със страхопочитание. След това тя се поклони на Гарион с дълбоко уважение.

Когато кофите с полузамръзнала пръст бяха поставени около леглото на умиращия император, Поулгара извади от торбата си малка кожена кесийка, взе няколко микроскопични семенца и внимателно ги зася.

— Добре — рече Белгарат и нави делово ръкави. — Сега се отдръпни. — Той се наведе и докосна земята в една от кофите. — Имаше право, Поул — измърмори вълшебникът. — Студено е малко повече, отколкото трябва. — След това се навъси и Гарион видя, че устните му едва-едва се движат. Приливът на волята му не бе никак силен, а звукът, долавящ се от него, наподобяваше шепот. Влажната земя в кофите започна да дими. — Така е по-добре — рече възрастният мъж и протегна ръцете си над тясното легло и димящите кофи с пръст. Гарион отново почувства прилива на волята му и тихия, едва доловим шепот.

Отначало не се случи почти нищо, ала след няколко мига започнаха да се появяват мънички зелени петънца, просветващи върху влажната пръст. Гарион наблюдаваше как малките листчета растат и набират сили и изведнъж си спомни къде е виждал Белгарат да прави същото вълшебство. Така ясно, сякаш се намираше на самото място, кралят на Рива си припомни в пълни подробности двора край палата на крал Кородулин във Воу Мимбре. Видя отново как вейката от ябълковото дърво, което вълшебникът Белгарат бе пъхнал между две плочи на пътеката, изведнъж пораства, достигайки раменете му като доказателство за скептичния Андориг, че той наистина е древният Белгарат.

Бледите листчета постепенно станаха наситено зелени, тънките крехки вейчици и мустачета, появили се в първия миг, вече бяха пораснали и се превърнаха в ниски храсти.

— Накарай ги да се увият като лози около леглото, татко — критично каза Поулгара. — Ще има повече цветове, а на мен са ми необходими тъкмо цветчетата.

Вълшебникът въздъхна шумно и я изгледа така, че за погледа му писателите можеха да напишат няколко дебели тома.

— Добре — измърмори той накрая. — Щом искаш лози, ето ти лози!

— Нима това е прекалено много за тебе? — попита загрижено дъщеря му.

Белгарат стисна челюсти, ала не отговори нищо. Вместо това започна обилно да се поти. Дълги мустачета започнаха да се издигат и полюляват във въздуха като зелени змии, обвивайки краката на леглото, в което лежеше императорът; след това достигнаха металната рамка с пружината и дюшека. След като се добраха до тази височина, стъбълцата сякаш престанаха да растат за миг, докато Белгарат си поемаше дъх.

— Това е по-трудно, отколкото изглежда — изрече запъхтяно той. След това отново се съсредоточи и лозите бързо покриха изцяло леглото и неподвижното тяло на Кал Закат. Не след дълго единствено лицето на императора остана открито сред зелената маса листа.

— Добре — обърна се Белгарат към растенията. — Толкова е достатъчно. Сега можете да разцъфнете.

Гарион отново почувства прилива на волята на възрастния вълшебник и долови особен звънлив звук.

Връхчетата на безбройните вейки напъпиха, след това пъпките започнаха да се разпукват, разкривайки вътрешността на бледолилавите си цветчета. Почти свенливо мъничките несиметрични цветове се отвориха, изпълвайки стаята с неуловим, нежен аромат. Гарион се изправи и пое с пълни гърди приятната свежа миризма. Незнайно защо изведнъж се почувства много добре, грижите и тревогите, които го бяха притиснали през последните няколко месеца, сякаш отплуваха някъде много, много далеч.

Отпуснатото лице на Кал Закат трепна леко, след това императорът се раздвижи, пое си дъх и въздъхна дълбоко. Поулгара постави върховете на пръстите си върху врата му.

— Мисля, че цветята помагат, татко. — рече тя. — Сърцето му сега тупти по-равномерно и с по-голяма лекота, дишането му е по-ритмично и спокойно.

— Добре — отвърна Белгарат. — Щеше да ми е много неприятно, ако се окажеше, че направих това особено упражнение за нищо.

Императорът отвори очи и блестящата фигура на Кайрадис пристъпи загрижено да леглото му. Кал Закат й се усмихна, когато я видя, и в отговор на бледото й лице грейна плаха усмивка. След това Закат отново затвори очи и пак въздъхна. Гарион се наведе напред, за да се увери, че болният все още диша. Когато отново погледна към отсрещната страна на леглото, пророчицата от Кел беше изчезнала.