Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (24)

23.

Улицата, ако тази дума въобще можеше да се използва в случая, беше тясна и криволичеща. Изглежда, преди време някой се беше опитал да я застели с греди, но сега те бяха напълно изгнили и натъпкани дълбоко в калта. До стените на грубите дървени къщи бяха натрупани купчини разлагащи се отпадъци.

Десетки прасета ровеха апатично сред боклуците, търсейки храна.

— Ароматно местенце, нали? — отбеляза Силк, притискайки носна кърпа към лицето си.

— Как ли търпят тая воня? — зачуди се Гарион и напрегна всички сили да не повърне.

— Обонянието им сигурно се е изгубило някъде през вековете — отвърна Силк. — Град Каранд е родното място на всички каранди, които живеят из седемте кралства. Той съществува от хилядолетия, така че е имало предостатъчно време да се натрупат тези боклуци. Същото се отнася и за зловонието, разбира се.

В този момент една огромна свиня, следвана от малките си, се дотътри до средата на улицата и легна по корем в калта с доволно грухтене. Прасенцата, това и чакали, се втурнаха към нея да се насучат.

— Някой да се обажда? — рече Силк.

Гарион поклати глава. Мечът висеше спокойно в ножницата на гърба му и от сутринта, когато влязоха пешком в града през северната порта, не беше трепнал.

— Възможно е Зандрамас въобще да не е влизала в града — предположи Гарион. — Както знаеш, тя и по-рано винаги странеше от населените места.

— Имаш право — призна Силк. — Въпреки това смятам, че е неразумно да предприемаме каквото и да било, преди да открием мястото, където е слязла на брега. Оттук може да тръгне накъдето й видят очите — към Даршива, Замад, че даже и Делчин, а после да продължи към Маган, Регел или Пелдан.

— Така е, но това отлагане ме изпълва с безсилие. Близо сме до нея, усещам го, а всяка пропиляна от нас минута е спечелено време за нея. И Зандрамас може да го използва, за да отвежда Геран още по-надалеч.

— Няма друг начин — каза Силк. — Единственото, което ни остава, е да вървим покрай крепостната страна откъм брега. Така със сигурност ще се натъкнем на следите й, ако въобще е минала през града.

Най-сетне излязоха на крайбрежната улица. От нея навътре в езерото се спускаха множество кейове.

Тук кипеше трескава дейност. Група рибари, облечени в избелели сини туники, се опитваха да изтеглят на брега една лодка, наполовина пълна с вода. Колкото дърпаха, толкова и крещяха, като всяка заповед противоречеше на предната. Тук-там се виждаха групички рибари, облечени в ръждиво кафяви палта, които кърпеха мрежи, а малко по-надолу по улицата имаше неколцина безделници с кожени наметки. Те седяха на столове пред опушена зловонна кръчма и пиеха нещо от евтини тенекиени чаши. Раздърпана млада жена с къдрава керемидено оранжева коса и лице, покрито с белези от шарка, се показа от един прозорец на втория етаж и извика нещо на един минувач: опита се да придаде съблазнителни нотки на гласа си, но Гарион си помисли, че той е по-скоро откровено дрезгав.

— Чудно местенце, няма що! — измърмори Силк.

Гарион само изсумтя.

Насреща им се показа група въоръжени мъже. Всички бяха с шлемове, макар и различни, но пък останалата част от облеклото им беше толкова разнородна по кройка, вид и цвят, че дори най-богатото човешко въображение не би могло да я нарече униформа. Ала наперената походка на мъжете подсказа на двамата приятели, че непознатите са или войници, или някакви стражи.

— Вие двамата! Спрете! — изкомандва един от тях.

— Някакъв проблем ли има, господине? — попита Силк почтително.

— Не съм ви виждал тук — рече човекът и потупа дръжката на сабята си. Беше доста висок, а под шлема му се подаваше права червеникава коса. — Веднага си кажете имената!

— Името ми е Саладас — излъга Силк. — Приятелят ми се казва Кваста. За пръв път сме в Каранд.

— Откъде идвате и по каква работа?

— Ние сме от Дорикан в Джено — отвърна Силк. — Дойдохме да търсим по-големия ми брат — той отплава от село Дашун, което се намира на отсрещния бряг, и още не се е върнал.

Червенокосият го изгледа подозрително.

— Говорихме с един мъж при северните порти — продължи Силк. — Той ни каза, че неотдавна е имало корабокрушение. Някакъв кораб потънал тук, недалеч от доковете. Времето съвпада — рече тъжно дребничкият драснианец. — Случайно да сте чували нещо за този случай, господине? — Думите на Силк прозвучаха с трогателна искреност.

— Мисля, че чух нещо подобно — отговори червенокосият, чието лице вече не изглеждаше толкова подозрително.

— Човекът, с когото говорихме, каза, че може би има оцелели след корабокрушението. Според него една жена, облечена в черно наметало и с бебе на ръце, била успяла да оцелее. Случайно да знаете нещо за това?

— Знаем я нея! — рече карандът ядосано и отново се намръщи.

— Можете ли случайно да ми кажете накъде е отишла? — попита Силк. — Ще ми се да поприказвам с нея и да разбера дали знае нещичко за брат ми. Да ви кажа честно, господине — продължи Силк и се наведе към ухото на стражаря, — хич не ме грижа за брат ми, още от деца не се понасяме. Тук съм, защото обещах на баща си да науча какво се е случило. Става въпрос за наследство — продължи да лъже Силк, намигайки нагло на червенокосия. — Ако успея да отнеса на баща ми неопровержими доказателства за смъртта на брат ми, ще стана новият собственик на едно доста добро парче земя.

— Разбирам те напълно, Саладас — рече червенокосият и се ухили. — И аз едно време имах проблеми с по-големите си братя по завещанието на баща ми. Казваш, че си от Дорикан значи?

— О, да. На брега на северния ръкав на река Маган. Да не би да си чувал за града ни?

— Дорикан следва ли повелите на лорд Менга?

— Менга Освободителя ли? Разбира се! Та нали цяла Каранда му се кланя.

— През последния месец там явяваха ли се господарите на мрака? Виждали ли сте ги?

— Всесилните подчинени на лорд Нахаз ли? Не, не съм ги виждал, но пък като се замисля, аз и Кваста не сме ходили на обредни церемонии от доста време. Жреците сигурно още ги призовават.

— На твое място не бих бил толкова сигурен, Саладас. Нашите магьосници се опитват да ги повикат от пет седмици, но демоните не се появяват. Даже и гролимите, които вече се кланят на лорд Нахаз, също не съумяват да ги призоват, а тяхната мощ, както сам знаеш, е голяма.

— Наистина. Така е — съгласи се Силк.

— Чувал ли си случайно къде се намира лорд Менга?

— Последното нещо, което подразбрах — рече Силк и повдигна рамене. — е, че е някъде в Катакор. В Дорикан го очакваме всеки момент, с негова помощ се надяваме да изгоним ангараките от Каранда.

— Добре, Саладас — каза червенокосият, удовлетворен от отговорите му. — Мога да кажа, че имаш пълното право да бъдеш тук, в град Каранд. Въпреки това не смятам, че ще успееш да говориш с онази жена. От това, което чух, мога да ти кажа, че тя е успяла да слезе още преди бурята. С една малка лодка. После се появила при южната порта с досадното си дете на ръце и веднага отишла в храма. Там разговаряла с гролимите около половин час и после всички те я последвали.

— И накъде са тръгнали? — попита Силк.

— Излезли през източната порта.

— Преди колко време?

— Към края на миналата седмица. Да ти кажа честно, Саладас, ако питаш мен, лорд Менга трябва веднага да преустанови онова, което върши в Катакор — каквото ще да е то, — и да се върне тук, където му е мястото. Движението започва да се разпада. Първо ни напуснаха господарите на мрака, сега и гролимите изчезнаха заедно с жената и бебето. Единствената ни надежда са магьосниците, а те вече почти всички са изкуфели.

— Че те кога не са били! — ухили се Силк. — Забелязал съм, че контактите със свръхестественото обикновено разстройват разсъдъка на хората.

— Ти си разумен човек, Саладас — рече червенокосият и го потупа по рамото. — Харесва ми да стоим тук и да си бъбрим, но трябва да довършим обхода на нашия район. Надявам се, че ще намериш брат си! — Карандът намигна лукаво и добави: — Знаеш как.

— Благодаря ти за пожеланието! — ухили му се Силк.

Войниците се отдалечиха и Гарион каза на приятеля си:

— Ти си бил по-добър разказвач и от Белгарат.

— Имам тази дарба, какво да се прави! Доста полезна среща, не намираш ли? Сега вече разбирам защо Кълбото все още не е открило следата. Ние влязохме през северната порта, а Зандрамас през южната. Да вървим към храма. Бас държа, че като отидем там, мечът така ще те дръпне, че сигурно няма да можеш да се задържиш на краката си.

— Да — кимна Гарион. — Най-важното обаче е, че Зандрамас има преднина само от няколко дни. Не мога да разбера само защо са й притрябвали всичките тези гролими.

— Кой знае. Може би са й нужни подкрепления. Сигурно знае, че сме по петите й, или пък в Даршива има нужда от гролими, които познават тайната на магиите на карандите. Ако Нахаз наистина е изпратил демоните си там, тяхната помощ наистина ще и бъде много полезна. Сега няма смисъл да си блъскаме главите. Нека оставим това на Белгарат. Хайде първо да отидем до храма и да видим дали ще открием следата.

Щом стигнаха храма, разположен в центъра на Града, Гарион усети познатото подръпване, което го изпълни с надежда.

— Намерих я! — каза той.

— Добре. — Дребничкият драснианец изгледа сградата на храма. — Виждам, че все пак са променили нещичко. — отбеляза той.

Маската от полирана стомана, изобразяваща Торак, която обикновено стоеше над обкованата със здрави гвоздеи врата, беше махната от обичайното си място. Сега там се мъдреше боядисан в червено череп, върху който с винтове бяха закрепени рога.

— Този череп не е кой знае какво подобрение — подметна Силк, — но пък, от друга страна, не е чак толкова зле. Вече бе взело да ми призлява от онази маска. Накъдето и да се обърнех, тя все се взираше в мен.

— Хайде да видим къде ще ни отведе следата, преди да отидем при другите. Така ще сме сигурни, че Зандрамас наистина е напуснала града — предложи Гарион.

— Добра идея — съгласи се Силк.

Следата ги поведе от храма през осеяните с боклук улици чак до източната порта. Двамата приятели я последваха още около половин миля извън града по пътя на изток, който водеше през равнините на Ганезия.

— Отклонява ли се някъде следата? — попита Силк.

— Все още не. Засега следва пътя.

— Добре. Хайде тогава да се върнем при другите и да вземем конете. Пеша няма да стигнем доникъде.

Отбиха се от пътя и тръгнаха направо през високата до колене трева.

— Почвата тук ми изглежда плодородна — отбеляза Гарион. — Ти и Ярблек мислили ли сте да си купите обработваема земя тук? Би било добра инвестиция.

— Не, Гарион — засмя се Силк. — Да бъдеш собственик на земя си има своите недостатъци. Ако ти се наложи да се махнеш по най-бързия начин отнякъде, просто няма начин да я вземеш със себе си.

Приятелите им ги чакаха в една горичка на около миля северно от града. По лицата им беше изписано нетърпение.

— Намерихте ли я? — попита Белгарат.

— Тръгнала е на изток — отговори му Гарион.

— Очевидно е взела със себе си и всички гролими от храма — добави Силк.

— Защо са й притрябвали пък те?

— Представа си нямам. Бихме могли да я попитаме, когато я настигнем.

— Разбрахте ли с каква преднина разполага? — попита Се’Недра.

— Само няколко дни — отвърна Гарион. — С малко повече късмет ще успеем да я настигнем преди да се е добрала до планините на Замад.

— Но ако продължим да се мотаем, няма да успеем — заяви Белгарат.

Приятелите се качиха на конете и се отправиха през откритото поле към пътя, който водеше през равнините до високите върхове, издигащи се далеч на изток. Кълбото отново намери следата и те се впуснаха по нея в галоп.

— Що за град беше това? — обърна се Велвет към Силк, който яздеше редом с нея.

— Чудно местенце! — отвърна той. — Можеш да го посетиш, но не бих те посъветвал да останеш да живееш там. Прасетата са достатъчно чисти, но хората ходят по улиците ужасно изцапани.

— Чудесно се изрази, Келдар.

— Словото винаги е било моята силна страна — съгласи се скромно драснианецът.

— Татко — рече Поулгара на баща си, — неотдавна оттук са минали голям брой гролими.

— Значи Силк е прав — кимна старият вълшебник. — Не зная защо, но очевидно тя привлича хората на Менга на своя страна. Трябва да бъдем нащрек. Възможно е да ни устроят засада.

Продължиха да яздят до късните часове на следобеда, а на свечеряване се отклониха от пътя на лагер. На другия ден още с първите лъчи на утрото вече бяха на път. По пладне далеч пред тях се появиха първите къщурки на някакво село. Далече по пътя насреща им се зададе разнебитена каруца, теглена от мършав бял кон.

— Лейди Поулгара, имате ли случайно подръка някоя и друга бутилка бира? — попита Сади, когато колоната пое почти ходом.

— Защо? Жаден ли си?

— О, не е за мен. Мразя бира. За каруцаря е. Струва ми се, че би било добре да съберем допълнителна информация. — Евнухът погледна Силк. — Келдар, днес имаш ли настроение за приятелски разговори?

— Както обикновено, защо?

— Сръбни си от това — рече евнухът и му подаде бутилката, която Поулгара вече беше извадила. — Но не прекалявай, искам само да миришеш на бъчва, а не наистина да се напиеш.

— Защо не? — съгласи се Силк и надигна бутилката.

— Стига толкова — каза Сади. — Сега ми я върни.

— Нали каза, че не искаш бира?

— Не ща наистина, само ще добавя нещо в бутилката — уточни евнухът, изсипа няколко капки искряща червеникава течност в питието и предупреди Силк: — Не пий повече оттук. Ако си пийнеш, ще дърдориш дни наред и всички ще трябва да слушаме само тебе. Защо сега не поканиш онзи беден човек да си разкваси устата? — предложи Сади и отново подаде бутилката на драснианеца. — Прилича ми на човек, който има нужда от подобно нещо.

— Няма да го отровиш, нали?

— Разбира се, че не. Много е трудно да изкопчиш информация от човек, който се превива, стиснал корема си от болка. Само няколко глътки от тази бутилка обаче и нашият приятел от каруцата ще изпита неутолимо желание да приказва — независимо с кого и по какви въпроси. Само трябва да го попиташ с приятелски тон. Върви, Келдар! Сприятели се с този човек! Изглежда ми ужасно самотен.

Силк се ухили и препусна към приближаващата се каруца, клатушкайки се несигурно върху седлото, като същевременно ревеше ужасно фалшиво някаква песен.

— Много е добър. — прошепна Велвет на Се’Недра. — Само дето обича да преиграва. Като се върнем в Боктор, смятам да го изпратя при някой добър учител по актьорско майсторство.

Се’Недра избухна в смях.

Когато колоната се приближи, приятелите видяха, че оръфаният селянин, облечен в ръждивочервена риза, вече е спрял каруцата и приглася на Силк.

— А, ето ви и вас — посрещна ги Силк и примигна сънливо срещу Сади. — Тъкмо се чудех колко време ще ви е нужно, докато се дотътрите до мен. Ето, пийни си! — предложи той на евнуха.

Сади се престори, че отпива дълга глътка, после въздъхна доволно, избърса устни в ръкава на дрехата си и върна бутилката на драснианеца.

— Ти си наред, приятелю — рече Силк на селянина и му подаде бирата.

Каруцарят отпи и се ухили глупаво:

— Ей, ама много хубава бира!

— Запътили сме се на изток — уведоми го Сади.

— Още като ви видях ми стана ясно — заяви селянинът. — Нали знам откъде изгрява слънцето! — Това му се стори извънредно забавно и той започна да се превива от смях, изпълнен с възторг от собствената си шега.

— Много смешно — промърмори евнухът. — От онова село ей там ли си?

— Цял живот съм си оттам и все съм си там — отговори каруцарят. — И баща ми, и дядо ми, и прадядо ми…

— Някаква жена с черно наметало и бебе на ръце преминавала ли е през селото ви преди няколко дни? — прекъсна го Сади. — Най-вероятно е пътувала с доста голяма група гролими.

— Да — рече селянинът и направи познатия знак с ръка, за да прогони злото, което носеше споменаването на думата „гролим“. — Да, минаха през село. Тя посети храма ни, ако въобще може да го наречете така. Голям е колкото къщата ми и в него имаше само трима гролими — двама по-млади и един възрастен. Та отива жената с бебето в храма и почва, разбираш ли, да говори с гролимите. След малко те излизат и се канят да тръгнат след нея, но старецът почва да им разправя „Не, недейте!“, демек противи се. После тя казва нещо на тия, по-младите, те вадят ножове и почват да ръгат стария. Той пада на земята, разбираш ли, а те тръгват с жената, бебето и другите. Оставиха ни само стареца, забил лице в калта, и после…

— Колко бяха гролимите с нея?

— Като броиш и нашите двама, стават някъде към тридесет-четиридесет, може да са били и петдесет.

— И преди колко време стана това?

— Я да видим — рече селянинът, примижа с едно око към небето и започна да брои на пръсти. — Май не беше вчера, щото вчера карах тия бъчви във фермата на Жабата. Знаеш ли го Жабата? Той е най-големият грозник, дето познавам, ама щерка му е направо красавица. Мога да ти ги разправям какви ли не за нея, чакай само.

— Значи не е било вчера?

— Определено не беше вчера, казвам ви. Вчера бях в една купа сено с щерката на Жабата. И онзи ден не беше, щото тогава се напих от сутринта и после не помня нищо. — Каруцарят спря за момент и отново отпи от бутилката.

— Значи преди три дни?

— Може, а може да е било и преди четири.

— А по-отдавна?

— Не — поклати глава селянинът. — Тогава свинята ни се опраси, а си спомням, че онази жена дойде после. Не беше вчера, нито завчера, а по-завчера.

— Значи преди три или четири дни?

— Щом така ви излизат сметките — съгласи се каруцарят, вдигна рамене и отново отпи от бутилката. — Сигурно е така.

— Благодаря ти за информацията, приятелю! — рече Сади и погледна към Силк. — Май вече трябва да тръгваме, а?

— Няма ли да си вземете бутилката? — напомни им каруцарят.

— Задръж я, приятелю — отвърна му драснианецът. — На мене не ми се пие повече.

— Благодаря и за бирата, и за разговора — провикна се каруцарят след колоната, която вече се отдалечаваше в галоп. Гарион се обърна и видя, че е слязъл от каруцата и разговаря разгорещено с коня.

— Три дни! — възкликна радостно Се’Недра.

— Най-много четири — допълни Сади.

— Настигаме я! — извика малката кралица, наведе се и неочаквано прегърна евнуха през врата.

— Така изглежда, ваше величество — съгласи се Сади, твърде смутен от буйната й реакция.

Пренощуваха край пътя и на следващия ден отново бяха на път в ранни зори. Първите лъчи на слънцето тъкмо се плъзнаха по земята, когато от небето се спусна огромният ястреб със сини пера по врата и в края на крилете. Щом докосна земята, го озари синьо сияние и на мястото на птицата се появи Белдин.

— Скоро ще си имате компания. Вече ви чакат — съобщи той и посочи хълмовете, с които започваше подножието на планините Замад, отдалечени само на миля от тях.

— Така ли? — възкликна Белгарат и дръпна юздите на коня си.

— Десетина гролими — рече Белдин. — Скрили са се в храсталаците от двете страни на пътя.

Белгарат изруга.

— Какво сте им направили, че са ви сърдити? — попита гърбавият.

— Зандрамас ги събира пътьом и ги води след себе си. Сега по петите й вървят доста гролими. — Старият вълшебник поклати глава. — Накарала ги е да ни устроят засада, за да попречат на преследването. Сигурно знае, че вече сме съвсем близо до нея.

— Какво ще правим, Белгарат? — попита Се’Недра. — Прекалено близо сме до нея. Не бива да спираме сега.

Възрастният мъж погледна Белдин и рече:

— Е?

Гърбавият се намръщи, но отговори:

— Добре, аз ще се справя с положението, само после да не забравиш, че си ми длъжник.

— Допиши го в сметката. Ще се оправим, когато всичко това приключи.

— Не си въобразявай, че няма да ти напомня.

— Разбра ли къде Нахаз е отвел Урвон?

— Да не повярва човек. Върнали се в Мал Яска! — отговори Белдин с нескрито отвращение.

— Все някога ще си покажат носовете навън — увери го Белгарат. — Ще можеш ли се справиш сам с гролимите? Ако искаш, Поул може да дойде с теб.

— Ти шегуваш ли се?

— Не, просто питам. Не вдигай прекалено много шум, моля те.

Белдин изпръхтя, отново промени формата си и литна високо в небето.

— Къде отива? — попита Силк.

— Ще накара гролимите да се махнат от пътя ни.

— О, и как?

— Не зная, не го попитах. Трябва просто да му дадем малко време и после ще можем да минем оттам без никакви затруднения.

— Много е добър, нали?

— Белдин ли? Да така е. Ето го и него!

— Къде е? — рече Силк, оглеждайки небето.

— Не го видях, чух го. Сега прелита ниско точно над засадата на гролимите на около миля от нас. Вдига толкова шум, сякаш цялата ни група се стреми да ги заобиколи. Поул — обърна се Белгарат към дъщеря си, — би ли проверила дали планът му на: истина има успех?

— Добре, татко — отвърна вълшебницата, съсредоточи се и Гарион усети как силата на ума и обхожда пространството пред тях. — Хванали са се на въдицата. Всички затичаха след Белдин.

— Много мило от тяхна страна, нали? Хайде, да не губим повече време.

Подкараха конете си в галоп и не след дълго вече бяха сред хълмовете. Пътят ту се катереше по стръмен склон, ту поемаше надолу. Теренът ставаше все по неравен, а планинските върхове бяха обрасли с гъста зелена гора.

Гарион усети, че сигналите от Кълбото изведнъж започнаха да стават особени — всеки следващ противоречеше на предния. Отначало кралят на Рива долавяше просто нетърпение, ала после бе обзет от странни усещания — тръпки на древна, непримирима омраза, която беше надживяла векове. Мечът на гърба му започна да се нагрява и скоро топлината стана нетърпима.

— Нажежило се е и свети червено. Защо? — попита Се’Недра, която яздеше зад него.

— Кълбото ли?

— Да. Виждам го как пламти даже през кожения калъф.

— По-добре да поспрем за малко — рече Белгарат и дръпна юздите на коня си.

— Какво има, дядо?

— Не съм съвсем сигурен. Вземи меча и го извади от ножницата. Искам да видя какво става.

Гарион измъкна огромното оръжие от ножницата. Сега то му се стори доста по-тежко от обичайното. Свали калъфа от фина кожа и всички видяха, че вместо с обичайния лазурно син цвят Кълбото на Алдур излъчва кървавочервено, мрачно сияние.

— Какво има, татко? — попита Поулгара.

— Усеща Сардиона — отговори вместо него Ерионд със спокоен глас.

— Нима сме толкова близо? — изненада се Гарион. — Това ли е Мястото, което вече не съществува?

— Не мисля така, Белгарион — отвърна младежът. — Нещо друго причинява кървавия блясък.

— И какво е то?

— Не съм сигурен, но Кълбото отвръща по някакъв начин на другия камък. Те си говорят по начин, който ми е непознат.

Колоната продължи напред. След известно време ястребът отново се спусна от небето и след миг пред тях застана Белдин.

— Приличаш ми на котка, която току-що се е добрала до тенджерата със сметаната — посрещна го Белгарат.

— Разбира се. Нали току-що изпратих десетина гролими към ледената полярна шапка. Сигурно ще им е много забавно, когато ледът под краката им се натроши и разберат, че цяло лято ще се носят върху парчета от айсберги из световния океан.

— Няма ли да разузнаеш какво става пред нас? — попита го Белгарат.

— Идеята никак не е лоша — отвърна гърбавият магьосник, вдигна ръце, които начаса се покриха с пера, и след миг пак излетя.

Навлизаха все по-навътре в планините. Местността ставаше все по-трудно проходима. Очертанията на червеникавите върхове наподобяваха назъбена линия, склоновете им бяха обрасли с тъмни борове и ели. По стръмните скали се спускаха буйни потоци, превръщаха се в неудържими водопади и падаха в езера от бяла пяна. Пътят, който в равнините на Ганезия беше прав като изопнат конец, стана стръмен и криволичещ.

Вече бе станало почти обяд, когато Белдин отново се върна.

— По-голямата част от групата на гролимите пое на юг. Те са около четиридесет — съобщи магьосникът на приятелите си.

— Зандрамас с тях ли е? — попита припряно Гарион.

— Мисля, че не. Най-малкото не усетих присъствието на някое по-особено същество в групата им.

— Да не сме я изгубили някъде? — обади се разтревожено Се’Недра.

— Не сме. Кълбото все още улавя следата — успокои я Гарион и погледна през рамо. Скъпоценният камък върху дръжката на меча продължаваше да излъчва мрачен пурпурен блясък.

— Ще преследваме единствено нея — каза Белгарат. — Интересува ни Зандрамас, а не групата бягащи гролими. Можеш ли да определиш с точност къде се намираме? — попита той брат си.

— В Малореа.

— Много смешно!

— Навлязохме в Замад. Пътят, по който вървим, води във Воресебо. Къде е мулето ми?

— Отзад, при товарните коне — отговори му Дурник.

Докато продължаваха напред, Гарион усещаше как Поулгара отново изследва местността със съзнанието си.

— Намери ли нещо, Поул? — попита я баща й.

— Нищо определено. Усещам, че Зандрамас е близо, но тя се пази и не мога да определя точно къде е.

Конете се придвижваха ходом. Изведнъж пътят попадна в тясна клисура и се спусна стръмно надолу, губейки се от погледа в необятната дълбочина. В края на теснината беше застанала жена в сияеща бяла дреха — Кайрадис.

— Бъдете внимателни по тези места! — предупреди ги тя и в гласа й се промъкнаха гневни нотки. — Детето на Мрака иска да промени естествения ход на събитията. Зандрамас е приготвила опасна клопка пред вас.

— Това нито е нещо ново, нито ме изненадва! — изръмжа Белдин. — Какво се надява да постигне?

— Иска да убие един от спътниците на Детето на Светлината. По този начин той няма да може да изпълни задачата, предначертана за него, преди да се стигне до Мястото, което вече не съществува. Ако Зандрамас успее, всичко, което сте преживели досега, ще бъде напразно. Последвайте ме и ще ви заведа до мястото на следващата ви задача, без да излагам живота ви на опасност.

Тот веднага скочи от коня и го отведе до крехката си господарка. Тя се усмихна лъчезарно и отпусна нежната си ръка върху огромната му длан. Без някакво видимо усилие исполинът повдигна пророчицата, постави я върху седлото и стисна юздите в ръка.

— Лельо Поул, само на мен ли така ми се струва, или този път тя наистина е при нас?

— Не е образ — отговори вълшебницата, след като дълго се взира в пророчицата. — Ликът й е много по-плътен. Нямам и най-малката представа как е пристигнала при нас, Гарион, но мисля, че имаш право. Тя наистина е тук.

Следвайки Кайрадис и немия й водач, се спуснаха по стръмния път и се озоваха в малка, обрасла с буйни треви падина, която от всички страни беше оградена от високи борове и ели. В центъра й имаше кристално чисто планинско езеро, чиято вода блещукаше на слънцето.

Изведнъж Поулгара рязко пое дъх и каза:

— Някой ни наблюдава!

— Кой, Поул? — прошепна Белгарат.

— Мислите на това създание са добре защитени, татко. Чувствам единствено, че ни наблюдава, усещам неговия гняв. Зандрамас е — изрече най-сетне вълшебницата и по лицето й премина усмивка. — Сигурна съм! Тя крие съзнанието си, за да не мога да проникна в мислите й, ала не е в състояние да притъпи сетивата ми. Усещам погледа й. Освен това едва успява да сдържа злобата си. Долавям я.

— Кой ли я е разгневил толкова много?

— Мисля, че Кайрадис. Зандрамас толкова време се е опитвала да ни устрои капан, но ето че сега пророчицата се появи и всичките усилия на Детето на Мрака отидоха на вятъра. Сигурно ще се опита да направи още нещо, затова нека всеки миг бъдем нащрек.

— Да, така е — кимна мрачно Белгарат.

Тот заведе коня на господарката си до езерото и спря точно на брега. Когато останалите се присъединиха към тях, пророчицата посочи надолу към кристално чистата вода:

— Там, долу, ви очаква следваща задача. Под водата се крие подземна пещера. Един от вас трябва да слезе в нея и да се върне при останалите. По този начин много тайни ще се разкрият пред очите ви.

Белгарат погледна очаквателно Белдин, ала гърбавият магьосник поклати глава и рече:

— Този път не, старче. Аз съм ястреб, не риба. Мразя студената вода дори повече от теб.

— Поул? — жално каза възрастният мъж.

— Не, татко, смятам, че този път е твой ред. Освен това трябва да остана тук и да следя внимателно Зандрамас.

Старият вълшебник се наведе и потопи ръка в искрящата вода. Студът го накара да потрепери.

— Това е нечовешко! — измърмори той.

Силк се ухили насреща му.

— Не говори нищо, принц Келдар! — навъси се вълшебникът и започна да съблича дрехите си. — Просто си затвори устата!

Всички бяха изненадани от силните, здрави мускули на стареца. Въпреки непреодолимото влечение към хубавата храна и тъмното пиво, по него нямаше и следа от тлъстина, коремът му беше плосък като дъска. И макар че тялото му беше слабо и жилаво, гърдите и раменете му потрепваха мощно при всяка негова стъпка.

— Гледай ти, гледай ти! — измърмори Велвет, наблюдавайки с възхищение облечения само с набедрена препаска вълшебник.

Изведнъж вълшебникът се засмя пакостливо насреща й.

— Лизел — рече той и я изгледа дръзко със светлосините си очи. — Искаш ли да се изкъпеш заедно с мен? Знаеш ли какви лудории можем да направим във водата?

Русокосата девойка изведнъж се изчерви и погледна виновно към Силк.

Белгарат се засмя, вдигна високо ръце, изви се като дъга и скочи. Тялото му разцепи водата със същата лекота, с каквато ножът потъва в буца масло. Няколко метра по-нататък той изскочи високо над водата, приел формата на риба. Слънцето се отрази в люспите, които покриваха мощната широка опашка. Посипаха се водни капчици, които заблестяха на светлината като истински диаманти. Тъмното тяло се задържа за миг във въздуха, отново разцепи повърхността на езерото и се гмурна в дълбините.

— О, богове! — въздъхна Дурник. Ръцете го сърбяха да грабне въдичарския прът.

— Остави, скъпи — засмя се Поулгара. — Въобще няма да му хареса, ако го хванеш с въдицата си.

Сега не им оставаше нищо друго освен да чакат. По едно време Гарион се усети, че неволно е затаил дъх. След известно време, което на всички се стори цяла вечност, сребристата риба отново се появи на повърхността, запляска със силната си опашка, запазвайки равновесие с плавниците си, и заклати глава. Малко преди да достигне брега пъстървата се потопи отново и скоро от водата излезе Белгарат. От тялото му се сипеха безброй капчици вода.

— Много ободряващо! — отбеляза вълшебникът. — Случайно да имаш някое одеяло подръка, Поул?

— Фукльо! — изсумтя Белдин.

— Какво имаше долу? — попита Гарион.

— Прилича на стар храм — отговори Белгарат, докато енергично се бършеше с одеялото, което му беше дала Поулгара. — Някога е било пещера, но нечии ръце са придали на стените необичайна форма. Вътре видях олтар с някаква особена ниша. Беше празна, разбира се, но почувствах осезателно нечие много силно присъствие. Освен това всички скали наоколо сияеха с червена светлина.

— Значи Сардионът не е там? — изрече напрегнато Белдин.

— Вече не е! Все пак е стоял на това място много, много дълго. Дори е създал някаква бариера, която е пречила на хората да го открият. Камъка вече го няма, но познавам признаците на неговото присъствие и следващия път нищо няма да може да ме обърка.

— Гарион! — изкрещя Се’Недра и посочи с трепереща ръка. — Виж!

Високо на спускащата се отвесно надолу канара стоеше жена, облечена в блестящ черен сатен. Още преди да отметне качулката си с жест на неописуема наглост, Гарион вече знаеше коя е. Без да мисли, той посегна към меча на Желязната хватка. Съзнанието му бе обхванато от истински пожар, мислите му пламнаха в бушуваща огнена стихия.

Ала в този момент се намеси Кайрадис — спокойно и непоколебимо:

— Ти ме разгневи, Зандрамас! Не се опитвай да нарушиш естествения ход на събитията, в противен случай аз ще направя своя избор тук и сега.

— Ако пък ти го сториш, жалък незрящ червей, целият свят ще бъде обхванат от хаос. Тогава задачата ти ще остане неизпълнена, случайността ще стане по-силна и ще се наложи над предсказаното в пророчествата. Погледни ме, аз съм Детето на Мрака! Не се страхувам от случайността! Случайността е мой слуга, тя се подчинява повече на мен, отколкото на Детето на Светлината.

В този момент Гарион чу зловещо ръмжене. Най-страшното беше, че то изригна от гърлото на жена му. Се’Недра се втурна като стрела към коня на Дурник, откачи секирата и с яростен вик се втурна към Зандрамас.

— Не, Се’Недра! — извика Гарион. — Недей!

— Избирай, Кайрадис! — кресна Зандрамас, разтърсвана от зловещ жесток смях. — Направи глупавия си избор! Смъртта на кралицата на Рива е истински триумф за мен! — изкрещя тя и вдигна ръце във въздуха.

Въпреки че тичаше с всички сили, Гарион видя, че няма да успее да настигне жена си. Се’Недра щеше да се приближи фатално близко до отвесната канара.

В този момент между двете жени внезапно се появи вълк, излъчващ яркосиньо сияние. Се’Недра замръзна на мястото си, а Зандрамас се отдръпна ужасена от зейналата паст на звяра. Яркосинята светлина потрепери и на мястото на зловещото животно се появи майката на Поулгара, жената на Белгарат и далечната прапрабаба на Гарион. Тъмната й коса пламтеше в синьо сияние, златистите й очи горяха със страшен огън.

— Ти! — изрече задъхано Зандрамас и се отдръпна няколко крачки.

Поледра обви с ръка крехките рамене на Се’Недра, а с другата си ръка внимателно измъкна брадвата от пръстите й, изведнъж станали съвсем безсилни. Очите на малката кралица се взираха в пространството големи и празни, тя сякаш бе изпаднала в транс.

— Се’Недра е под моята закрила, Зандрамас — изрече Поледра. — Ти не можеш да й сториш нищо лошо.

Магьосницата, застанала на канарата, нададе яростен, изпълнен с раздиращо безсилие вой. После очите й изведнъж блеснаха, тя отново събра сили и изправи рамене.

— Сега ли ще бъде, Зандрамас? — попита я Поледра със студен като смъртта глас. — Този час ли избра за сблъсъка помежду ни? И двете знаем, че ако се срещнем в неподходящото време и на неподходящото място, и аз, и ти ще намерим смъртта си.

— Не се боя от теб, Поледра! — изкрещя магьосницата.

— Нито пък аз от теб! Ела тогава, Зандрамас, нека сложим край на живота си тук и сега! Така никой няма да пречи на Детето на Светлината и то ще стигне Мястото, което вече не съществува, а ти няма да бъдеш там. Няма да го очакваш, Зандрамас, и тъкмо това ще бъде моят триумф! Ако наистина си избрала този час и това място за нашата среща, ела! Дай да видя на какво си способна, покажи ми силата си, защото вече взе да ми омръзва да приказвам с теб.

Лицето на Зандрамас се разкриви от гняв. Гарион усети, че тя съсредоточава волята си, и почувства мощния й тласък. Опита се да посегне към меча си, за да освободи огнената му сила и да събори омразната магьосница от канарата, пронизвайки я с мощния син пламък, ала веднага разбра, че това е невъзможно. Мускулите му бяха сковани, неподвижни и не се подчиняваха на волята му. Се’Недра вероятно бе изпаднала в същото състояние. Кралят на Рива почувства, че и другите му приятели също се опитват да се отърсят от могъщата преса на същата сила, която ги беше приковала по местата им.

„Не! — разнесе се гласът на Поледра в съзнанието му. — Това е въпрос между мен и Зандрамас. Не се намесвай!“

— Е, Зандрамас? — продължи на глас тя. — Какво реши? Ще се вкопчиш ли в малкото живот, който ти остава, или искаш да умреш още сега?

Магьосницата се опита да възвърне самообладанието си, въпреки че сиянието около Поледра продължаваше да се усилва. Изведнъж тя изкрещя в изблик на безпомощна ярост и изчезна в облак оранжеви пламъци и дим.

— Знаех си, че ще ме разбере правилно — рече спокойно Поледра, обърна се към Гарион и приятелите му и златистите й очи проблеснаха. — Защо се забавихте толкова? Чакам ви от месеци. — Вълшебницата огледа твърде критично полуголия Белгарат, който се взираше в нея с нескрита обич. — Станал си кожа и кости, стари вълко — рече тя. — Трябва да се храниш по-добре. Искаш ли да изтичам да ти хвана някой тлъст заек?

След това се засмя, проблесна за миг, превръщайки се отново във вълчица, и побягна. Лапите й сякаш не докосваха земята.