Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (23)

22.

— Коя гемия искаш да откраднем? — попита Силк, докато Гарион оставяше изпадналия в безсъзнание гролим на кея.

— Защо питаш мен? — отвърна му той, притеснен от това „откраднем“.

— Защото ти и Дурник ще я управлявате. Аз въобще нищо не разбирам от лодки и кораби.

Гарион заоглежда вързаните лодки и гемии.

— Какво ще кажеш за ей тази? — попита дребният драснианец и посочи една доста широка гемия с чифт очи, нарисувани от двете страни на носа.

— Бордовете не са достатъчно високи — отговори Гарион. — Конете са много тежки, ватерлинията доста ще се вдигне.

— Ти ги разбираш тези работи — рече Силк и повдигна рамене. — Приказките ти звучат също тъй убедително като тези на Барак или Грелдик. — Изведнъж драснианецът се ухили. — Да знаеш, досега не съм крал нищо толкова голямо, затова го приемам като истинско предизвикателство.

— Не ми е приятно, че използваш думата „кражба“. Не можеш ли да кажеш, че просто я взимаме на заем?

— Да не би да възнамеряваш да я докараш обратно тук, след като си свършим работата?

— Не.

— В такъв случай „кражба“ си е напълно подходяща дума. Ти си експертът по корабоплаване, но аз съм истинско светило в областта на обирите.

— Хайде да се качим на ей онази и да я разгледаме по-подробно! — предложи Гарион и посочи една гемия, боядисана в отвратителен зелен цвят.

— Прилича на вана за къпане.

— Не ни трябва състезателна лодка — рече Гарион и скочи на палубата на гемията. — Достатъчно е широка за конете, бордовете са достатъчно високи, за да не потъне под тежестта на товара. Малко е груба, наистина — отбеляза той, след като огледа такелажа — но двамата с Дурник сигурно ще се справим.

— Провери да не би да тече — подхвърли Силк. — Никой не би боядисал гемията си така, ако тя не тече като решето.

Гарион слезе в трюма и провери корпуса. Когато се върна на барда, вече беше взел решение.

— Вземаме я.

— Думата, която трябва да използваш, Гарион, е „откраднем“.

— Добре — въздъхна кралят на Рива. — Ще я откраднем, щом това те прави щастлив.

— Просто се опитвам да бъда точен.

— Хайде да довлечем онзи гролим тук — каза Гарион. — Ще го вържем. Не мисля, че скоро ще се съвземе, на пък, от друга страна, защо да рискуваме.

— Много силно ли го удари?

— Доста. Не зная защо, но той много ме дразнеше. — Запътиха се към мястото, където лежеше гролимът, и Силк рече:

— С всеки изминал ден започваш да приличаш все повече на Белгарат. Правиш повече бели, щом някой те дразни, отколкото всеки друг човек, обзет от неудържим гняв.

Гарион вдигна рамене и преобърна с крак изгубилия съзнание гролим. После го хвана за глезена и рече:

— Хващай го за другия крак!

Отново тръгнаха към гемията, влачейки отпуснатото тяло на пленника си. Бръснатата му глава отскачаше като топка от гредите на кея. Щом стигнаха до гемията, Гарион го хвана за ръцете, Силк за краката, залюляха го и го прехвърлиха през борда като чувал с картофи. Гарион също скочи в гемията и завърза краката и ръцете на гролима.

— Белгарат и останалите идват — обади се Силк.

— Чудесно! Дръж, хвани другия край на дъската — рече Гарион и му подаде тежкото приспособление, по което приятелите щяха да се качат на борда. Дребничкият драснианец улови другия край на дъската, издърпа го и го нагласи на кея.

— Намерихте ли нещо? — попита той другарите си, когато дойдоха достатъчно близо до гемията.

— Да, много неща — отвърна Дурник. — Една от тези сгради е склад. Беше пълна до тавана с храна.

— Това е прекрасно. Хич не ми се пътува с ограничени запаси и полупразни чинии на обед.

Белгарат огледа гемията.

— Тази гемия нищо не струва, Гарион — порица го старият вълшебник. — Тъй и тъй я крадем, не можа ли да избереш някоя по-хубава?

— Видя ли! — обади се Силк — Нали ти казах, че съм избрал най-точната дума.

— Външният вид не е важен, дядо — изтъкна Гарион. — Бездруго не смятам да я задържа. Просто е достатъчно голяма за конете, освен това лесно се управлява — Дурник и аз ще се справим с нея. Ако не ти харесва, върви си открадни някоя друга.

— Много сме кисели днес, а? — рече старият мъж. — Какво направихте с гролима?

— Лежи до спасителната лодка.

— Дойде ли вече в съзнание?

— Не, не очаквам скоро да се съвземе. Ударих го доста силно. Ще се качваш ли, или ще отскочиш да си откраднеш друга лодка?

— Не бъди груб, скъпи — смъмри го Поулгара.

— Идвам на борда, Гарион. Щом си избрал тази, нека бъде твоето — съгласи се дядо му.

Измина доста време, докато натоварят конете, после всички се заеха да вдигат четириъгълните платна. Когато приключиха и с тази задача, Гарион реши, че всичко е както трябва, и застана зад кормилото.

— Добре — рече той. — Отвържете въжетата. Тот, вземи тази кука и ни отблъсни.

Гигантът кимна, взе куката и отблъсна гемията от кея. Носът се отлепи от дебелите дървени греди, платната хванаха вятъра и се издуха.

— С какво си го ударил този, Гарион? — попита раздразнено Белгарат и коленичи до гролима.

— С юмрук — отвърна кралят на Рива.

— Следващия път пробвай с тояга или с брадва. Едва не си го убил.

— Иска ли още някой да подаде оплакване? — попита високо Гарион. — Хайде, говорете! Давайте!

Всички се взряха смаяно в краля на Рива.

— Добре, да забравим това, което току-що казах! — предаде се накрая Гарион и огледа с присвити очи въжетата и мачтата. Платната се издуха още повече, гемията набра скорост и се отправи навътре в езерото.

— Поул — повика Белгарат дъщеря си, — я ела да ми помогнеш с този гролим. Въобще не помръдва, а искам да го разпитам.

— Добре, татко — отвърна вълшебницата, приближи се и коленичи до пленника. После сложи ръце на слепоочията му, съсредоточи се и Гарион долови тласъка на волята й.

След миг гролимът простена.

— Сади — рече замислено Поулгара, — имаш ли нефара в червената си кутия?

— Да — каза евнухът. — Тъкмо смятах сам да предложа точно това — Сади клекна до тях и отвори кутията.

— Ще използваме едно специално вещество, татко — обясни вълшебницата. — То принуждава човек да говори истината.

— Защо не го правиш по традиционния начин?

— Този човек е гролим и умът му сигурно е твърде силен. Най-вероятно ще го победя, но ще отнеме много време и усилия. Отварата ще даде същите резултати, само че много по-лесно.

— Както кажеш, Поул — съгласи се Белгарат.

Сади извади от кутията си стъкленица, пълна с гъста зеленикава течност, отвори я и след това запуши носа на гролима, все още недошлият напълно на себе си човек бе принуден да отвори уста, за да може да диша, и евнухът внимателно наведе стъкленицата и капна три капки върху езика му.

— Бих ви препоръчал да не го будите веднага, лейди Поулгара — рече Сади, като разгледа внимателно лицето на гролима. — Нека дадем време на лекарството да си свърши работата. — След това грижливо запуши стъкленицата и я прибра.

— Лекарството ще му нанесе ли някаква трайна вреда? — поинтересува се Дурник.

— Просто прави волята слаба — обясни Сади. — Той ще мисли логично, но съпротивителните му сили ще са прекалено притъпени.

— Освен това — добави Поулгара — отварата ще му попречи да съсредоточи мисловната си сила и няма да е в състояние да използва таланта си за внушение, ако има такъв. — Вълшебницата наблюдаваше въздействието на лекарството, като от време на време внимателно повдигаше клепачите на гролима. — Мисля, че вече има резултат — рече накрая Поулгара, развърза краката и ръцете на пленника, постави ръце на слепоочията му, събуди го и го попита приятелски: — Как се чувстваш?

— Главата ме боли — отговори гролимът жално.

— Ще ти мине — увери го Поулгара, след това се изправи и погледна баща си. — Говори му спокойно, татко, започни първо с по-прости въпроси. Когато човек се намира под въздействието на отварата, е най-добре да го направляваш плавно, постепенно към важните неща.

Белгарат кимна, взе едно дървено ведро, обърна го с дъното нагоре и седна върху него.

— Добро утро, приятелю! — каза вълшебникът. — Или пък може и трябваше да кажа „добър ден“? — Белгарат вдигна поглед към небето.

— Не си каранд, нали? — попита гролимът. — Отначало си помислих, че си един от техните магьосници, но сега като те погледнах малко по-отблизо, виждам, че не си.

— Ти си много проницателен, приятелю — поздрави го Белгарат. — Как се казваш?

— Аршаг — отговори гролимът.

— Откъде си?

— От храма в Калида.

— Така си и помислих — каза Белгарат. — Случайно да познаваш един чандим на име Харакан?

— Сега той предпочита да го наричат лорд Менга.

— А, да. Чух за това. Илюзорният образ на Нахаз, който представи днес, беше твърде точен. Сигурно си виждал Повелителя на демоните поне няколко пъти, за да създадеш толкова убедителна илюзия.

— Често съм поддържал непосредствена връзка с Нахаз — призна гролимът. — Аз бях човекът, който го представи на лорд Менга.

— Защо не ми разкажеш повече за това? Сигурен съм, че историята е доста любопитна и много бих желал да я чуя. Не се стеснявай, Аршаг, имам достатъчно време, ще те изслушам, разкажи ми всичко.

— Отдавна желая да разкажа тази история на някого — отвърна гролимът и се усмихна щастливо. — Наистина ли искаш да я чуеш?

— Направо умирам от нетърпение — увери го Белгарат.

— Добре тогава — започна гролимът и отново се усмихна. — Всичко започна преди доста години, беше малко след смъртта на Торак. Тогава служех в храма в Калида. Въпреки дълбоката ни покруса от скръбното събитие, ние се опитвахме да поддържаме вярата жива. Един ден Харакан дойде в храма и ме повика на разговор на четири очи. Няколко пъти бях ходил до Мал Яска и знаех, че Харакан има висок ранг сред чандимите и се ползва с доверието на Урвон, светия ученик на Торак. Когато останахме насаме, той ме уведоми, че Урвон е прочел всички предсказания и пророчества, търсейки пътя, който нашата църква трябва да поеме в този тъмен за нас час. Урвон му съобщил, че е писано да се появи нов бог, който щял да държи Ктраг Сардиус в дясната си ръка, а Ктраг Яска — в лявата. Този бог, каза Харакан, ще бъде могъщото Дете на Мрака, на когото ще се подчинява самият Повелител на демоните.

— Цитираш точно думите, които си чул, нали?

— Да — кимна гролимът. — Това е от осмата антистрофа от предсказанията от Ашаба.

— Звучи ми малко неясно, но от друга страна, всички пророчества са такива. Продължавай.

Аршаг се помръдна леко, отпусна се и продължи:

— Според Урвон, великия ученик на Торак, тези думи означават следното: нашият нов Бог ще има на своя страна демоните, които ще му помогнат да разгроми всичките си врагове.

— А Харакан каза ли ти кои са тези врагове?

Аршаг отново кимна:

— Спомена Зандрамас, за която вече бях чувал, и някакъв си Агачак, чието име ми е съвсем непознато. Освен това Харакан ме предупреди, че най-вероятно Детето на Светлината също ще се опита да се намеси.

— Това предположение звучи логично — прошепна Силк на Гарион.

— Харакан — най-близкият съветник на ученика на Торак, беше избрал мен да изпълня една извънредно важна задача — продължи гордо гролимът. — Той ме изпрати при магьосниците на Каранда да изуча изкуството им. По-късно трябваше да бъда способен да призова Нахаз, Повелителя на демоните. От мен се искаше да го помоля да застане на страната на Урвон в борбата с неговите врагове.

— Той предупреди ли те колко опасна може да се окаже тази задача? — попита Белгарат.

— Всички рискове и опасности ми бяха известни — призна Аршаг, — но наградите, които ме очакваха, бяха големи.

— Сигурно! — измърмори Белгарат. — Но защо Харакан не се е заел с това сам?

— Урвон му беше възложил друга задача. Изпрати го на запад. Доколкото ми е известно, задачата на Харакан беше свързана с някакво дете.

— Струва ми се, че вече съм чувал нещо за това — рече Белгарат и кимна любезно.

— Както и да е — продължи Аршаг, — аз се запътих към горите на севера. Там търсих магьосниците, които продължаваха да изпълняват ритуалите си, скрити далеч от очите на църквата. След известно време намерих един от тях, невеж варварин с нищожна дарба — рече гролимът с презрителна усмивка. — С огромни усилия успяваше да призове някой демон от дъното на йерархията. Та този магьосник се съгласи да ме приеме като ученик и свой роб. Той постави тези знаци по тялото ми — продължи пленникът и погледна с погнуса татуировките по тялото си. — Държеше ме в кучешка колиба, караше ме да му слугувам и да слушам бръщолевенето му. След като ме научи на малкото, което знаеше, аз го удуших и тръгнах да търся по-добър учител.

— Забележи само каква е благодарността на гролимите — прошепна Силк на Гарион, който в момента беше съсредоточил усилията си едновременно да управлява гемията и да слуша разказа.

— След това дойдоха много тежки години — продължи Аршаг. — Отивах от един учител при друг, търпях робията и униженията… — На лицето му се изписа мрачна усмивка. — Понякога ме продаваха, както се прави с прасета или крави. Е, след като усвоих изкуството на магиите, се върнах и заплатих на всеки онова, което заслужаваше. Най-сетне, в едно селце недалеч до Пустите земи на севера, успях да се хвана на работа като чирак при един възрастен магьосник. За него се говореше, че е най-могъщият в цяла Каранда. Беше много стар, зрението му беше отслабнало, затова ме взе за млад каранд, който търси мъдрост. Прие ме като чирак и там започна истинското ми обучение. Да повикаш някой демон от дъното на йерархията е наистина съвсем лесна задача, но да призовеш самия Повелител може да се окаже наистина трудна и опасна работа. Магьосникът твърдеше, че го е правил два пъти в живота си, но според мен бе възможно и да лъже. Все пак ми показа как да призова образа на Повелителя на демоните и ме научи как да общувам с него. Никоя магия или заклинание не е достатъчно силна, за да принуди Господаря на демоните да се отзове на повикването. Той се появява само когато си поиска и ако наистина дойде, това става само по негова воля и поради мотиви, които не споделя с никого.

— Щом този магьосник ме научи на всичко, което знаеше, аз го убих и се запътих към Калида. Старецът беше добър господар и донякъде ми беше мъчно, че трябва да го убия — призна гролимът с известно съжаление. — Беше наистина много стар, пренесох го в отвъдното само с един удар с нож в сърцето.

— Спокойно, Дурник — прошепна Силк и постави ръката си върху ръката на разгневения ковач.

— Когато стигнах в Калида, заварих храма в пълен хаос. Братята ми се бяха поддали на непрогледно отчаяние. Храмът се беше превърнал в люлка на разврата и падението. Успях да потисна възмущението и гнева си, не общувах с никого. Изпратих вест до Харакан, съобщих му, че мисията ми е приключила успешно и че очаквам заповедите му в храма в Калида. След известно време един чандим ми съобщи, че Харакан все още не се е завърнал от задачата си на запад… — Гролимът замълча за миг. — Жаден съм. Бихте ли ми дали малко вода? — помоли той. — Не зная защо, но в устата ми ужасно горчи.

Сади отиде до буретата с прясна вода, които се намираха на кърмата, и напълни една тенекиена чаша.

— Никоя отвара на света не е идеална! — измърмори той, докато минаваше край Гарион.

Аршаг взе чашата с благодарност и отпи.

— Продължи — подкани го Белгарат, когато пленникът утоли жаждата си.

Аршаг кимна и започна отново:

— Харакан се завърна от запад преди около година. Дойде в Калида и се срещна тайно с мен. Съобщих му какво съм постигнал и обясних ограниченията, с които е свързано призоваването на Повелителя на демоните. След това двамата отидохме на едно уединено място и аз го посветих в заклинанията и магиите, необходими да се извика образът на Нахаз. Така Харакан можеше да приказва със самия Повелител на демоните през портата, разделяща двата свята. Аз влязох във връзка с господаря на злите сили и Харакан започна да му говори. Той спомена нещо за Ктраг Сардиус, но Нахаз вече знаеше за това. После чандимът разказа на Нахаз следното: през дългите години, когато Торак спял, ученикът му Урвон се пристрастил безкрайно към властта и богатството и накрая започнал да вярва, че е полубог. Само една крачка го отделяла от лелеяната му мечта да се превърне в истинско божество. Харакан предложи на Нахаз двамата да сключат съюз, като поиска Повелителят на демоните да се яви на Урвон, да го тласне към умопомрачение и после с общи сили да победят всички, търсещи Ктраг Сардиус, и да дадат вълшебния камък на Урвон.

— От думите ти става ясно, че си решил да не предупредиш Урвон. Какво щеше да спечелиш от това?

— Оставиха ме жив — сви рамене Аршаг. — Мисля, че Харакан искаше да ме убие — така щеше да е сигурен, че не оставя свидетели — но демонът го разубеди. Каза, че аз все още мога да им бъда от полза. Обеща ми, че ще стана владетел на десетки кралства, които ще управлявам с помощта на неговите деца демони. Успя да разубеди Харакан и след това чандимът се отнасяше любезно към мен.

— Не виждам какво е щял да спечели Нахаз, давайки безценния камък на Урвон — призна Белгарат.

— Нахаз иска Ктраг Сардиус за себе си. След като доведяха Урвон до умопомрачение, Господарят на демоните щеше му вземе камъка и просто щеше го замести с обикновено парче скала. После Харакан и Нахаз възнамеряваха да изпратят Урвон в някой усамотен замък, например Ашаба, където щяха да му подхвърлят няколко монаси и по-низши демони, засипвайки го с безброй илюзии. Там, потънал в блаженото тресавище на собствената си лудост, Урвон щеше да си играе на бог, докато те двамата поделят света помежду си.

— Докато не се появи истинският нов бог на ангараките — добави Поулгара.

— Такъв няма да има — възрази Аршаг. — Щом Нахаз се добере до Ктраг Сардиус — Сардиона, — двете пророчества ще престанат да съществуват. Детето на Мрака и Детето на Светлината ще изчезнат от лицето на земята завинаги. Нахаз ще прогони старите богове и ще стане единственият господар на вселената, повелител на съдбата на хората.

— А Харакан какво ще получи от всичко това? — попита Белгарат.

— Той ще установи господството си над църквата, освен това ще се възкачи на трона като властелин на цялото човечество.

— Надявам се, че е успял да подпише договор с Господаря на ада — сухо каза възрастният мъж. — Демоните са прочути с това, че не спазват дадените обещания. И какво се случи после? — подкани го старият вълшебник.

— В Калида пристигна вестител, който носеше заповеди за Харакан, издадени от самия Урвон. Ученикът на Урвон нареждаше в земите на Каранда да избухнат небивали размирици. Това щеше да принуди Кал Закат да напусне Ктхол Мургос, а щом императорът се завърнеше в Малореа, щеше да им е много по-лесно да го убият. Урвон вярваше, че след смъртта на Кал Закат ще му се удаде да наложи на трона му някоя послушна марионетка — безропотен владетел, когото може да вземе със себе си до мястото, където е скрит Сардионът. Очевидно това е едно от условията за пришествието на новия бог.

— Много отделни елементи от мозайката започнаха да се подреждат по местата си — отбеляза Белгарат. — И после?

— Двамата с Харакан пак отидохме до онова уединено място и аз отново призовах образа на Нахаз, отваряйки портите към тъмния свят. Харакан и Господарят на демоните поговориха известно време, след това изведнъж образът придоби плът и пред мене се изправи самият господар на отвъдното.

— Тогава Харакан ми нареди да се обръщам към него само с името лорд Менга, тъй като всички в Малореа вече знаели кой е Харакан — продължи гролимът. — След това се отправихме към Калида и Нахаз дойде с нас. Повелителят на демоните призова ордите си и град Калида се предаде. Тогава Нахаз поиска отплата за помощта си и Менга ми заповяда да я осигуря. Едва в този момент разбрах защо бях нужен на Нахаз. Той говори с мен и ми съобщи какво желае. Никак не ме беше грижа — повдигна рамене гролимът. — Бездруго потърпевшите щяха да бъдат само каранди, така че… Те смятат Повелителя на демоните за свой бог, затова не ми беше никак трудно да убеждавам младите карандски девойки, че вниманието, с което Нахаз ги ощастливява, всъщност е изключителна чест за тях. Те отидоха при него по своя воля, с пълното съзнание и горещата надежда, че ще дарят с живот негово отроче. Ала разбира се, не знаеха, че по време на раждането телата им ще бъдат разкъсани на парчета и ще заприличат на изкормени свини. Мисля, че останалото ви е известно — завърши гролимът с презрителна усмивка.

— О, да, наистина научихме всичко — увери го Белгарат. Гласът му прозвуча така, сякаш някой дращеше със стоманен гвоздей върху каменна плоча. — И кога тръгнаха? Говоря за Харакан и Нахаз. Вече знаем, че ги няма по тези места в Каранда.

— Преди около месец. Тъкмо се готвехме да обсадим Торпакан, разположен точно на границата с Делчин, когато една сутрин се събудих и разбрах, че лорд Менга и Нахаз са изчезнали. Освен това от техните демони нямаше и следа, нито един не беше останал на нашата армия. В този момент всички се обърнаха към мен, но за мое най-голямо учудване магиите и заклинанията не успяха да призоват дори най-низшия демон. Войниците от армията изпаднаха в ярост и аз едва успях да се отърва жив. Реших да ида в Калида. Но, когато стигнах там, заварих пълен хаос. Без демоните, които единствени успяваха да поддържат ред сред тълпата, карандите бяха станали неуправляеми. Там открих, че все още мога да призовавам образа на Нахаз. Това ме наведе на мисълта, че в отсъствието на Нахаз и Менга ще мога да завоювам доверието на карандите. Ако успеех да използвам положението в своя полза, проявявайки смелост и находчивост, цяла Каранда щеше да падне в краката ми. Щях да стана неин владетел. Тъкмо бях решил да приведа плана си в действие, когато тази сутрин се намесихте вие.

— Разбирам! — мрачно каза Белгарат.

— Откога си по тези места? — обърна се изведнъж Поулгара към пленника.

— От няколко седмици — отвърна гролимът.

— Добре — рече тя. — Преди няколко седмици от запад в Каранда е дошла една жена, която е носела дете със себе си.

— Не обръщам внимание на жените.

— Но тази е била по-различна от останалите. Знаем, че е излязла на брега на езерото някъде тук, а после се е опитала да наеме кораб. Чул ли си нещо по този въпрос?

— Сега в Каранда почти никой не пътува. Навсякъде царят размирици, положението е несигурно. През последния месец оттук тръгна един-единствен кораб. Ще ви кажа едно: ако тази жена е ваша приятелка и ако наистина е на борда, пригответе се да я оплачете.

— О, така ли?

— Корабът потъна по време на внезапно развихрила се буря край източния бряг на езерото, недалеч от град Каранд в Ганезия.

— Ето че и Зандрамас има една хубава черта — прошепна Силк на Гарион. — Предсказуема е. Сега вече не мисля, че ще ни е трудно да открием отново следите й, как смяташ?

Клепачите на Аршаг вече натежаваха.

— Ако имаш още въпроси към него, древни, задай ги по-бързо — посъветва го Сади. — Действието на отварата почти спира и той всеки момент ще заспи.

— Мисля, че вече знаем достатъчно — отговори му възрастният мъж.

— Аз също смятам така — добави Поулгара.

Езерото беше твърде голямо и нямаше да успеят да стигнат до източния бряг преди свечеряване, така че свиха платната и пуснаха котва. С първите лъчи на зората тръгнаха отново на път и малко след пладне на източния хоризонт се появи тъмно петно.

— Това ще да е източният бряг — обърна се Силк към Гарион. — Ще ида на носа. Ще ми се да видя дали ще различа някакви особености по брега. Не мисля, че искаш да поемем направо към доковете в град Каранд, нали?

— Точно така.

— Ще се опитам да открия някое усамотено местенце по брега. След това можем да огледаме наоколо, без да привличаме ничие внимание.

В ранния следобед приятелите слязоха от гемията в един тих залив, ограден с високи пясъчни дюни, обрасли с гъсти храсталаци.

— Какво ще правим с гемията, дядо? — попита Гарион.

— Изблъскайте я по-навътре и я оставете да се носи по течението. Не ми се ще да издаваме мястото, на което сме слезли на брега.

— Аршаг ще ни трябва ли още, татко? — попита Поулгара.

— Не. Опитвам се да реша какво да правим с него.

— Аз ще се погрижа за това, татко. — Вълшебницата отиде на брега, където гролимът все още лежеше вързан и полузаспал, наведе се над него и вдигна ръка. Гролимът потрепери силно, а Гарион веднага усети могъщия тласък на волята й.

— Слушай ме внимателно, Аршаг! — каза вълшебницата. — Ти си осигурявал на демона жени, само така той е можел да хвърли в нашия свят цял рояк пъклени създания. Това твое дело не бива да остане невъзнаградено. Ето каква ще бъде твоята награда: ще станеш непобедим. Нито човек, нито демон ще може да отнеме живота ти, самият ти няма да бъдеш в състояние да сложиш край на дните си. Само че отсега нататък никой не ще повярва нито дума от онова, което приказваш. Към тебе ще се отнасят с подигравка и презрение всяка минута от живота ти. Където и да отидеш, ще те прогонват, ще се скиташ по света като бездомно куче. Това е наградата ти за помощта, която си оказал на Менга, освобождавайки Нахаз. Знай, че получаваш това възмездие, защото си удовлетворявал неописуемата похотливост на демона, завеждайки при него наивни карандски девойки. — След тези думи Поулгара се обърна към Дурник. — Вече можеш да го развържеш.

Аршаг се надигна със сетни сили. Татуираното му лице стана пепеляво и той промълви с треперещ глас:

— Коя си ти, жено? Каква е силата ти, че изричаш срещу мен такава ужасна клетва?

— Аз съм Поулгара — отговори тя. — Може би си чувал за мен. А сега тръгвай! — Вълшебницата властно посочи пустия бряг.

Сякаш тласкан от непреодолима сила, Аршаг бавно тръгна напред, изкатери се на върха на една дюна и скоро изчезна сред пясъците.

— Мислите ли, милейди, че от ваша страна беше разумно да издавате самоличността си? — попита Сади.

— Няма никаква опасност, Сади — усмихна се Поулгара. — Може да крещи името ми с все сили, застанал на най-високия покрив във всеки град, откъдето мине, ала никой няма да му повярва.

— Колко време ще живее той? — промълви едва чуто Се’Недра.

— Безкрайно. Във всеки случай ще има достатъчно време да осъзнае неописуемото зло, което причини на света.

Се’Недра се взря в нея дълбоко потресена.

— Лейди Поулгара! — възкликна болезнено малката кралица. — Как можахте да го сторите? Това е ужасно.

— Да — съгласи се вълшебницата. — Но онова, което се случи в храма, който изгорихме, беше също толкова ужасно.