Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (20)

19.

Белдин изруга, запрати нажежената кука към трона и се впусна след бегълците, които бяха пробили димяща дупка в стената на тронната зала.

Белгарат обаче успя да се изпречи на пътя на разярения гърбушко и каза непоколебимо:

— Не, Белдин!

— Махни се от пътя ми, Белгарат!

— Не мога да ти позволя да преследваш демон, който всеки момент може да се обърне срещу теб.

— Мога и сам да се грижа за себе си. Махни се от пътя ми!

— Мисли трезво, Белдин. Ще имаш достатъчно време да разчистиш сметките си с Урвон. Сега трябва да вземем важни решения.

— Какво толкова има да се решава! Вие тръгвате след Зандрамас, а аз след Урвон. Чисто и просто, не намираш ли?

— Не съвсем! Във всеки случай няма да те оставя да тръгнеш след Нахаз в тъмното. И двамата знаем, че мракът увеличава силата му, а пък аз нямам толкова много братя, че да си позволя да загубя един от тях само защото той бил ядосан.

Погледите им се срещнаха и накрая грозноватият гърбушко се отказа от намеренията си и тръгна с тежки стъпки към трона. Но пътьом изрита един стол и го направи на трески, без да престава да ругае нито за миг.

— Има ли ранени? — попита Силк и прибра камата си в ножницата.

— По всичко личи, че всички са добре — отговори му Поулгара и свали качулката на синьото си наметало.

— По едно време обаче беше станало твърде опасно, не мислиш ли? — рече дребничкият драснианец. Очите му още блестяха.

— Да, ала от тези битки нямаше никаква нужда — отвърна вълшебницата и изгледа укорително Гарион. — По-добре огледай добре наоколо, Келдар. Трябва да се уверим, че наистина сме сами тук. Дурник, вие с Тот го придружете.

Силк кимна и тръгна по оплисканата с кръв пътека, стъпвайки сред телата на мъртъвците, следван по петите от Тот и Дурник.

— Не разбирам — обади се Се’Недра, загледа с недоумение в гърбавия Белдин. По тялото на вълшебника както винаги висяха дрипи и вплетени в тях сламки и клонки. — Къде отиде Фелдегаст?

— О, мила — рече вълшебникът с напевния, мелодичен глас на фокусника и на лицето му засия усмивка, — Тук съм си. Ако желаеш, мога пак да те очаровам с неземните си умения.

— Но аз харесвах Фелдегаст! — почти проплака малката кралица.

— Ами просто дай на мен обичта, която си изпитвала към него, скъпа.

— Не е същото! — тропна с краче тя.

Белгарат, който се беше втренчил в магьосника, каза:

— Имаш ли представа колко много ме дразни този твой акцент?

— Разбира се. Нали точно затова го избрах.

— Не разбирам само защо ти беше нужна тази старателна маскировка — намеси се Сади и прибра късата си кама, чието острие беше намазано с отрова.

— Прекалено много хора в тази част на Малореа знаят как изглеждам — отговори гърбатият вълшебник. — Урвон беше разлепил обяви с моето описание на всяко дърво и всеки кол на сто левги от Мал Яска. Така е от около две хиляди години, а ако ще сме съвсем честни, трябва да признаем, че всеки би ме разпознал дори по най-повърхностното описание.

— Няма втори на света като теб — отбеляза Поулгара и му се усмихна с обич.

— Много мило, че го казваш, моето момиче — отвърна той и й се поклони подигравателно.

— Няма ли да престанеш най-после? — сопна се Белгарат, след това се обърна към Гарион и продължи: — Доколкото си спомням, ти ми обеща, че ще ми обясниш нещо, когато битката приключи. Хайде да чуем.

— Измамиха ме — призна мрачно Гарион.

— И кой по-точно?

— Зандрамас.

— Нима тя е тук? — изненада се Се’Недра.

— Не — отговори Гарион — Но изпрати огледално подобие на своя образ и на образа на Геран.

— Е не можа ли да направиш разлика между огледалния образ и истинския? — настоя Белгарат.

— Когато я видях, не бях в състояние да мисля за това.

— И би ли ми обяснил защо?

Гарион си пое дълбоко дъх и седна на една пейка. Покритите му с кръв ръце трепереха.

— Много е хитра — призна кралят на Рива. — Още откакто напуснахме Мал Зет, сънувам все един и същи сън.

— Сън ли? — прекъсна го Поулгара. — Какъв сън?

— Може би не става дума точно за сън — продължи Гарион. — Непрекъснато чувах плач на бебе. Отначало си мислех, че си спомням за детето, което видяхме на онази улица в Мал Зет, ала се оказа, че не е така. Аз, Силк и Белдин бяхме в стаята отгоре и наблюдавахме какво става тук. Тогава дойде Урвон, а Нахаз го следваше по петите. Ученикът на Торак се е побъркал и е убеден, че е бог. Той повика Менга, ала се оказа, че Менга е Харакан и после…

— Почакай малко — прекъсна го Белгарат. — Значи Харакан е Менга?

Гарион погледна безжизненото тяло, което лежеше проснато пред олтара. Зит все още се извиваше на бляскавия черен камък и съскаше гневно.

— Ами, да — отвърна Гарион.

— Урвон го каза — добави Белдин.

— Това обяснява много неща, нали? — рече Белгарат замислено и погледна Велвет. — Ти знаеше ли за това?

— Не, древни — отговори Лизел. — Въобще не знаех, че Менга всъщност е Харакан, но когато ми се удаде случай, просто се възползвах от него.

Дурник, Тот и Силк се върнаха в осеяната с трупове тронна зала.

— Сградата е празна — съобщи драснианецът. — Вече е изцяло на наше разположение.

— Добре — рече Белгарат. — Гарион тъкмо ни разправяше защо е взел решение да нападне.

— Зандрамас го принуди — защити го Силк. — Не знам защо кралят на Рива се подчини на заповедите й, но всичко стана точно така.

— Тъкмо бях стигнал до този момент — продължи Гарион. — Урвон тъкмо съобщаваше на чандимите, че Харакан — или Менга — ще бъде неговият ученик и последовател. Тогава влезе — или поне така ми се стори — Зандрамас. Носеше нещо под дрехата си. Не разбрах веднага, че това е Геран. Двамата с Урвон почнаха да си крещят и накрая Урвон обяви, че наистина е бог. Тогава тя каза нещо като: „Добре тогава, сега ще повикам Богоубиеца, нека той се разправи с теб“. И сложи онова, което криеше на олтара. Разтвори пелените и видях Геран. Той заплака и веднага разбрах, че съм чувал именно този плач в съня си. И изобщо престанах да мисля.

— Това беше очевидно — рече Белгарат.

— Както и да е. Останалото го знаете. — Гарион огледа осеяната с мъртви тела зала и потрепери. — Нямах представа, че нещата ще стигнат толкова далеч — добави той. — Сигурно съм изгубил разсъдъка си за известно време.

— Точният израз е „полудял от ярост“. Това е често явление при алорните. Мислех, че вече си се отървал от тази слабост, но очевидно не съм бил прав.

— Все пак можем да посочим известни обстоятелства, които оправдават постъпката му, татко — настоя Поулгара.

— Никога няма извинение за това, че губиш контрол над разсъдъка си, Поул — изръмжа Белгарат.

— Бил е предизвикан — продължи вълшебницата, присви замислено устни, отиде при Гарион и постави длани върху слепоочията му. — Ето, няма го вече. Съзнанието му е свободно.

— Кое го няма? — попита загрижено Се’Недра.

— Умът му е бил обсебен от чужда сила — отговори Поулгара.

— Наистина ли?

— Да — кимна Поулгара. — Зандрамас е обсебила съзнанието му и го е принудила да прави всичко, което му заповяда. Втълпила е в ума му спомена за детския плач, след това, когато уж поставила вързопа с Геран на олтара, Гарион е чул същия плач. Не е имал друг избор, освен да направи онова, което тя е пожелала. — Вълшебницата се обърна към баща си и продължи: — Това е много сериозно, татко. Зандрамас вече използва Се’Недра, сега го направи и с Гарион. Напълно възможно е да се опита да направи същото и с някой друг от нас.

— И каква полза ще извлече от това? — попита Белгарат. — Ти можеш веднага да усетиш, ако се опита, нали?

— Обикновено да — стига да зная какво става. Но Зандрамас е много хитра и действа твърде умело. В много отношения е по-добра в тези неща от мурга Ашарак. Слушайте всички — продължи Поулгара. — Ако започне да ви се случва нещо необичайно — странни сънища, представи, натрапчиви идеи и чувства — каквото и да е, — искам веднага да ми кажете. Зандрамас знае, че я преследваме и използва тези неща, за да ни забави. Направи го със Се’Недра, когато бяхме на път към Рак Хага, а сега дойде ред и на Гарион.

— С мен ли? — възкликна Се’Недра. — Не знаех.

— Спомни си за болестта си, докато пътувахме към Рак Веркат. Всъщност ти не страдаше от никакво заболяване, просто Зандрамас беше обсебила съзнанието ти.

— Но никой не ми е казвал нито дума за това.

— Аз и Андел прогонихме Зандрамас и нямаше нужда да те разстройваме допълнително. Както и да е, искам още веднъж да ви кажа: Зандрамас го направи със Се’Недра и Гарион, може да го направи с всеки друг от нас. Искам да ми съобщите веднага щом започнете да се чувствате странно, дори и да ви се струва, че става дума за нещо съвсем дребно.

— Пиринч! — обади се Дурник.

— Какво каза, скъпи? — попита Поулгара.

— Това е направено от пиринч — рече ковачът и вдигна короната на Урвон. — Тронът също е от пиринч. Не се учудвам, че е така. Не мислех, че наистина е останало някакво злато тук. Храмът е изоставен от прекалено дълго време.

— Обикновено така става с подаръците на демоните — каза Белдин. — Тези чудовища са добри в създаването на илюзии. — Магьосникът огледа залата. — Урвон сигурно е вярвал, че тук цари неописуемо великолепие. Не е бил в състояние да види нито изгнилите завеси, нито паяжините, нито боклуците по пода. Забелязвал е само разкоша, който Нахаз му е внушавал да вижда. — Той се засмя доволно. — Знаете ли, направо се радвам, че Урвон ще прекара последните си дни на белия свят като бълнуващ луд. Е, всичко ще свърши, когато забия нажежената кука във вътрешностите му.

От доста време Силк наблюдаваше Велвет с втренчен поглед и сега попита:

— Дали би могла да ми обясниш нещо?

— Ще опитам — отговори маркграфиня Лизел.

— Каза нещо твърде странно, когато хвърли Зит в лицето на Харакан.

— Така ли?

— Да, каза: „Подарък за водача на култа към Мечката от Хънтър“.

— А, това ли? — усмихна се тя и трапчинките светнаха на лицето й. — Просто исках да му съобщя кой е човекът, който ще го убие.

Драснианецът я погледна изумено.

— Остаряваш, драги Келдар — засмя се тя. — Бях сигурна, че вече си се досетил. През цялото време отговорът беше под носа ти. Нима трябваше да го изкрещя с все сила, за да го чуеш?

— Хънтър? — ахна той. — Значи ти си Хънтър?

— Да, аз съм. При това от доста време. Затова бързах толкова много да те настигна при Тол Хонет — призна тя и приглади роклята си.

— В Тол Хонет ни каза, че Хънтър е била Бетра.

— Така беше, Келдар, но тя изпълни поставената й задача. Тя трябваше да направи всичко, за да се убеди, че ще намерим добър заместник на Ран Боруни. Отначало се наложи да елиминира неколцина от рода Хонет, преди да успеят да заздравят позициите си. След това на няколко пъти подшушна на Боруни името на Варана, докато тя и императорът… — Велвет се поколеба за миг и погледна Се’Недра, — нека се изразим по този начин: докато двамата се забавляваха.

Се’Недра се изчерви неудържимо.

— О, скъпа — рече русото момиче и постави длан върху бузата на малката кралица. — Това не прозвуча много добре, нали? Както и да е — продължи тя, — Джевълин реши, че задачата на Бетра е приключена, затова трябва да бъде избран нов Хънтър, с нова задача. Кралица Порен беше много разгневена от онова, което Харакан извърши на запад — опитът за убийство на Се’Недра, убийството на Бранд и всичко останало — така че настоя Джевълин да се погрижи виновните да бъдат наказани. Той избра мен да изпълня тази задача. Бях почти сигурна, че Харакан ще се върне в Малореа. Също така знаех, че и вие сте се запътили насам, затова се присъединих към вас. — Велвет погледна сгърчения труп на Харакан на пода и продължи: — Когато го видях да стои пред олтара, бях направо изумена. Не биваше да пропусна този уникален шанс. — Тя се усмихна. — Може да се каже, че всичко завърши добре. Тъкмо бях решила да ви напусна и да се върна в Мал Яска, за да го търся. Това, че той и Менга се оказаха един и същ човек, беше просто нещо като допълнителна награда за положените от мен усилия.

— Аз пък си мислех, че вървиш с нас само за да ме шпионираш.

— Прости ми, принц Келдар. Това си го измислих, за да имам някаква официална причина да се присъединя към вас. Знаеш, че Белгарат понякога е невероятно упорит — допълни тя и се усмихна мило на стария вълшебник, след което се обърна към объркания до крайност Силк: — Всъщност чичо Джевълин въобще не ти се сърди.

— Ама ти нали каза… — избухна дребничкият драснианец. — Ти ме излъга!

— „Лъжа“! О, каква грозна дума, Келдар — отвърна тя и го потупа нежно по бузата. — Не може ли да кажем, че просто съм преувеличила малко? Исках да те държа под око, но по лични причини, които нямат нищо общо с държавната политика на кралство Драсния.

Бузите на Силк бавно поруменяха.

— О, Келдар, — отбеляза маркграфинята със задоволство. — ама ти се изчервяваш като току-що съблазнена селска девойка!

— Каква е била целта й, лельо Поул? — попита Гарион, който изобщо не ги слушаше.

— Искала е да ни забави — отговори вълшебницата. — Освен това се е надявала да ни победи още преди да сме стигнали на мястото на последната среща.

— Това не го разбирам.

— Знаем, че един от нас ще умре — въздъхна Поулгара. — Кайрадис ни го каза, когато бяхме в Реон. Освен това винаги съществува възможността някой друг от нас да изгуби живота си в някое случайно сражение. Ако Детето на Светлината — това си ти, Гарион — изгуби някого от хората си, който все още не е изпълнил своята задача, при последната схватка няма да имаш никакъв шанс за победа. В такъв случай Зандрамас ще победи. Целта на жестоката й игра е била да те примами и да те хвърли в битката с Нахаз и чандимите. Била е сигурна, че ние ще те последваме, а при подобни схватки винаги е възможно някой да изгуби живота си.

— Да изгуби живота си? Нима е възможно да има такъв нещастен случай, щом всички ние сме подчинени на пророчеството?

— Пропускаш нещо, Белгарион — намеси се Белдин. — Цялата история започна с един нещастен случай. Той раздели пророчествата на две. Можеш да седиш и да ги четеш колкото си щеш, но знай, че винаги може да се случи нещо, което обърква всичко, предсказано в старите ръкописи.

— Виждате ли какъв философ е брат ми — намеси се Белгарат. — Винаги е готов да гледа откъм мрачната страна на нещата.

— Вие двамата наистина ли сте братя? — попита Се’Недра с любопитство.

— Да — отговори Белдин. — Но роднинската ни връзка е такава, че никога не би могла да я разбереш. Нашият учител ни я внуши много, много отдавна.

— Зедар също е бил ваш брат — продължи малката кралица и изведнъж се взря ужасена в Белгарат.

— Да — призна старият вълшебник и стисна зъби.

— Но ти…

— Хайде, кажи го, Се’Недра — рече той. — Не можеш да отправиш упрек към мен, който аз самият не съм изричал към себе си. Сигурен съм.

— А някой ден, когато всичко това свърши — прошепна едва чуто тя, — искам да кажа — когато всичко вече е минало — ще го пуснеш ли на свобода?

Очите на стария вълшебник останаха студени и безизразни.

— Не.

— Ако го направи, то аз ще намеря Зедар и отново ще го натикам в сърцето на скалата — закани се Белдин.

— Няма смисъл да бъркаме в старите рани — рече Белгарат, замисли се за миг и продължи: — Мисля, че е време да си поговорим пак с младата дама от Кел. Ще повикаш ли господарката си, Тот?

Лицето на великана не изглеждаше никак щастливо.

— Съжалявам приятелю — увери го Белгарат, — но случаят не търпи отлагане.

Тот въздъхна, коленичи и затвори очи. Позата му странно наподобяваше тази на човек, който се моли в храм. Точно както се бе случило на остров Веркат и в Рак Хага, Гарион чу тих шепот от множество гласове, след това недалеч от жалкия трон на Урвон във въздуха засия многоцветно блещукане. Пространството се избистри и върху подиума се появи неподвижната фигура на пророчицата от Кел. Гарион за пръв път я виждаше толкова отблизо. Тя изглеждаше крехка и много уязвима — впечатлението беше засилено от дългата й бяла дреха и превръзката на очите. Ала лицето й излъчваше особено спокойствие — душевен покой, изпълващ сърцето на човек, който гледа съдбата право в очите, знае какво крие бъдещето и го приема без никакво възражение. Поради някаква непонятна причина кралят на Рива почувства, че нейното присъствие го изпълва с дълбоко и искрено страхопочитание.

— Благодаря ти, че дойде — започна простичко Белгарат. — Съжалявам, че се наложи да те обезпокоя. Зная какво ти коства да дойдеш при нас. Нуждаем се от отговори на някои въпроси, без които не можем да продължим.

— Мога да ви разкрия само онова, което ми е позволено, древни — отговори пророчицата. Гласът й беше нежен и мелодичен, но в него се долавяше твърдост, която подсказваше непоколебимата й решителност. — Трябва да те предупредя, че се налага да бързаш. Часът на последната среща наближава.

— Това е едно от нещата, за които исках да те попитам. Можеш ли да посочиш точно часа на срещата?

Тя сякаш се обърна с въпроса на вълшебника до някаква неведома необятна сила, чиято мощ Гарион не можеше да си представи. Самата мисъл за гигантските й мащаби го накара да потрепери.

— За мен е непонятно как вие измервате времето, Белгарат — отвърна тя. — Остава още толкова време, колкото е необходимо на майката да пази под сърцето си своята рожба. Когато то изтече, Детето на Светлината ще срещне Детето на Мрака в Мястото, което вече не съществува, и аз ще мога да изпълня задачата си.

— Добре — рече вълшебникът. — Мисля, че това е достатъчно ясен отговор. Когато ти дойде при нас в Мал Зет, каза, че тук, в Ашаба, ни предстои да изпълним една задача. Сред тези руини се случиха много неща и ми е трудно да открия точно кое от тях беше нашата задача. Можеш ли да ни я разкриеш?

— Задачата е изпълнена, вечни Белгарат. В Книгата на небесата е написано, че Ловеца трябва да намери жертвата си и да я повали в Къщата на Мрака през шестнадесетата луна. Това бе сторено точно както предрекоха звездите.

Вълшебникът я погледна объркано.

— Задай всичките си въпроси, ученико на Алдур. Питай по-бързо, защото времето ми при теб изтича.

— Трябва да следвам пътя, предначертан за мен в предсказанията — подхвана вълшебникът. — Ала Зандрамас е изрязала много важни откъси от предсказанията на пророците от Ашаба.

— Не, древни, това не е дело на Зандрамас. Книгата е похабена от своя създател.

— От Торак? — попита изумено вълшебникът.

— Да, това е негово дело. Ти сам знаеш, че пророческите слова идват сами. Често пъти значението им не е особено приятно за онзи, който ги записва. Така се случи и с господаря на тази къща.

— Да, но Зандрамас се е сдобила с по-добре запазено копие от книгата, нали?

Пророчицата кимна утвърдително.

— Има ли други екземпляри, които Торак не е похабил? — попита напрегнато Белдин.

— Само два са. Единият се намира в дома на Урвон, ученика на Торак, и е в ръцете на прокълнатия Нахаз. Не се опитвай да му го отнемеш. Ако го сториш, ще намериш смъртта си.

— А другият? — обади се гърбавият вълшебник.

— Потърси оногова, който има криви крака. Той ще те подкрепи в търсенето.

— Думите ти не ми помагат много, пророчице.

— Аз ти говоря с думите, изписани в Книгата на небесата. Те са останали там, откакто свят светува. Тези слова не са изричани никога на никой човешки език, те приказват направо с душата.

— Разбира се — рече Белдин. — Ти обаче спомена Нахаз. Той възнамерява ли да ни пречи по пътя през Каранда със своите демони?

— Не, любезни Белдин, Нахаз няма повече работа в Каранда. Неговите легиони на мрака вече не се намират там и няма да се появят пред хорските очи, колкото и силни да са призивите за това. Демоните са в Даршива и воюват с последователите и любимците на Зандрамас.

— Къде е сега Зандрамас? — попита Белгарат.

— Запътила се е към мястото, където Сардионът е лежал скрит от хора и богове безброй векове. Камъкът вече не е там, но Детето на Мрака се надява да открие следите му сред скалите и следвайки тези следи да стигне до Мястото, което вече не съществува.

— Възможно ли е Зандрамас да постигне целта си?

— Не ми е позволено да разкривам това — отвърна пророчицата и лицето й застина. — Не бива повече да оставам тук. — Кайрадис се изправи. — Потърси тайнствения ръкопис, Белгарат. Отговорът на въпроса е там. Древните слова на ръкописа ще те водят напред. Бързай, защото времето не ще спре, нито ще забави своя ход, за да те почака. — След това пророчицата се обърна към черния олтар, където лежеше Зит и все още съскаше ядосано. — Успокой се, малка сестрице, задачата на твоя живот е изпълнена, вече може да се случи онова, което беше отлагано толкова дълго. — Въпреки превръзката, скриваща очите й, Кайрадис обърна спокойното си лице към всеки един от приятелите, а когато дойде ред на Поулгара, кимна с дълбоко уважение. Най-накрая се обърна към Тот и лицето й се изкриви от болка, но Кайрадис не каза нищо и изчезна.

— И сега стана както всеки друг път — измърмори Белдин. — Мразя загадките. С тях се забавляват само неграмотниците.

— Престани да се перчиш с блестящото си образование, ами помогни да ги разгадаем — изръмжа Белгарат. — Единственото което знаем, е, че всичко това ще приключи след около девет месеца. Това време ще ми бъде достатъчно.

— И как реши, че ни остава точно толкова време? — попита Сади, смръщил озадачено вежди. — Трябва да си призная, че не разбрах почти нищо от онова, което каза Кайрадис.

— Тя каза — обясни Поулгара, — че ни остава точно толкова време, колкото едно бебе лежи в утробата на майка си. Девет месеца.

— О! — въздъхна Сади с тъжна усмивка. — На такива неща обикновено никога не обръщам внимание.

— Ами думите й за шестнадесетата луна? Какво искаше да каже с това? — попита Силк. — Нищо не разбирам, честна дума.

— Всичко започна с раждането на сина на Белгарион — рече Белдин — Намерихме сведения за това събитие в Мринския сборник. В старите скрижали пише, че твоята приятелка със змията трябваше да дойде тук, в Ашаба, шестнадесет месеца след раждането на Геран.

— Но още на са минали шестнадесет месеца — възрази Силк и започна да брои на пръсти.

— Луни, Келдар, в случая става дума за луни, а не за месеци — поправи го Гърбавият магьосник. — Има известна разлика.

— В такъв случай сигурно всичко е наред.

— А кой е онзи с кривите крака, който притежава третото пълно копие с предсказанията на пророците? — попита Белгарат.

— „Криви крака“ — тази фраза ми звучи някак познато — каза Белдин. — Оставете ме да си помисля малко.

— Какво ли пък прави Нахаз в Даршива? — зачуди се Гарион.

— По всичко личи, че напада тамошните гролими — отвърна Белгарат. — Знаем, че Зандрамас е родом оттам и църквата по тези земи е изцяло под нейна власт. Ако Нахаз иска да даде Сардиона на Урвон, първо трябва да спре нея. В противен случай Зандрамас ще сложи ръка на заветния камък.

Лицето на Се’Недра изведнъж се промени, сякаш малката кралица внезапно се бе сетила за нещо. Очите й пламнаха, тя се обърна към Гарион и рече:

— Ти каза, че когато Зандрамас те е измамила, Геран е бил с нея.

— Да, но всъщност бе само неговият огледален образ.

— Как изглеждаше?

— Беше си същият, никак не се беше променил. Бе такъв, какъвто го видях за последен път.

— Гарион, скъпи — намеси се Поулгара, — това е безсмислено, разбираш ли? Откакто синът ви го няма, вече мина почти цяла година. Не би трябвало да изглежда по същия начин. Освен това през първите няколко години от живота си децата растат и се променят неимоверно много.

— Сега го разбирам — рече той и кимна омърлушено. — Но преди малко въобще не бях в състояние да мисля разумно. — Кралят на Рива замълча за миг и продължи: — А защо Зандрамас не ми го показа така, както изглежда сега?

— Просто е искала да е сигурна, че ще го познаеш.

— Хей, я престани! — извика изведнъж Сади. Той стоеше пред олтара и току-що бе дръпнал ръката си на безопасно разстояние от Зит. Въпреки това зелената змия продължаваше да съска зловещо срещу него. Евнухът се обърна към Велвет и каза обвинително: — Виждаш ли какво направи? Буквално я накара да подскача, така си я разлютила!

— Аз ли? — попита невинно маркграфиня Лизел.

— Ами как би се почувствала самата ти, ако те измъкнат от топлото ти легло и те захвърлят в нечие лице?

— Не бях помисляла за това. Ще й се извиня, Сади. Обещавам ти да го сторя веднага щом Зит малко се поуспокои. Дали ще се съгласи да пропълзи в бутилката си сама?

— Обикновено го прави.

— В такъв случай това ще е най-безопасният начин на действие от наша страна. Сложи бутилката на олтара и остави Зит да влезе вътре — там ще може да стои сърдита, без да й пречим.

— Имаш право — съгласи се евнухът.

— Има ли в сградата помещения, които са годни за обитаване? — обърна се Поулгара към Силк.

— Би трябвало — кимна той. — Нали чандимите и пазачите на храма живееха тук.

— Да се махнем оттук — предложи тя на Белгарат и огледа осеяната с трупове тронна зала. — Това място прилича на бойно поле. Миризмата на кръв никак не ми харесва.

— Ами да — обади се Се’Недра — Нали бездруго тръгваме след Зандрамас.

— Не веднага, скъпа. Трябва да изчакаме поне да се съмне — обясни Поулгара. — Навън е тъмно и студено, а ние сме уморени и гладни. Ще тръгнем призори.

— Но…

— Се’Недра, чандимите и пазачите на храма избягаха, но не можем да сме сигурни дали не ни дебнат. Не забравяй и хрътките на Торак. Не бива да допускаме грешката да излезем навън в непрогледния мрак.

— Така е, Се’Недра — каза й Велвет. — Нека първо се наспим, а утре рано отново ще тръгнем на път.

— Сигурно имате право — призна младата кралица с въздишка. — Просто ми се искаше…

— Зандрамас не може да ми избяга, Се’Недра — увери я Гарион. — Кълбото знае накъде се е запътила.

Силк ги изведе от тронната зала и тръгна по дългия оплискан с кръв коридор. Гарион направи всичко възможно да предпази Се’Недра от грозната гледка — трупове на пазачи и чандими, които беше оставил след себе си по време на яростното си нападение в тронната зала. Някъде по средата на коридора Силк отвори една широка врата и вдигна пушещата факла, която бе взел от стената.

— Това е най-доброто, което успях да открия — каза той на Поулгара. — Поне някой се е постарал да разчисти.

Поулгара се огледа. Помещението приличаше на стая в казарма. Покрай стените имаше нарове, а в средата — дълга маса с пейки от двете страни. В камината на отсрещната стена мъждукаха въглените на угасващ огън.

— Можем да пренощуваме тук — рече вълшебницата.

— Аз ще ида да се погрижа за конете — каза Дурник. — Има ли конюшня някъде около сградата?

— Да, в дъното на двора — каза Белдин. — Там най-вероятно ще намериш вода и фураж.

— Добре — зарадва се Дурник.

— Ще ми донесеш ли вързопите със съдовете и запасите ни от храна, скъпи? — помоли го Поулгара.

— Разбира се — увери я ковачът и излезе, следван по петите от Тот и Ерионд.

— Изведнъж се почувствах толкова отпаднал, че едва стоя на краката си — оплака се Гарион и се отпусна тежко на една пейка.

— Въобще не се изненадвам — рече Белдин. — Тази вечер беше доста напрегната за тебе.

— Ти ще дойдеш ли с нас? — попита го Белгарат.

— Не, не смятам — отвърна гърбавият магьосник и също се отпусна на пейката. — Ще ми се да разбера къде Нахаз отведе Урвон.

— Ще можеш ли да го проследиш?

— Разбира се — увери го Белдин и почука с пръст носа си. — Мога да подуша миризмата на демон цяла седмица, след като е минал през някое място. Ще се лепна по петите на Нахаз като ловджийско куче. Няма да ми трябва много време. Вие тръгнете по дирите на Зандрамас, аз ще ви настигна някъде по пътя. Мисля, че можем да сме сигурни — продължи той, потривайки замислено с длан челюстта си — че Нахаз едва ли ще остави Урвон, без да наблюдава всяка негова стъпка. Все пак Урвон е, или поне беше, ученик на Торак. Колкото и да го ненавиждам, трябва да призная, че има силна воля. Нахаз ще трябва да говори с него почти непрекъснато, за да му попречи да възвърне разсъдъка си. Ето защо ако е решил да отскочи до Даршива, за да провери какво правят неговите поданици, със сигурност е взел Урвон със себе си.

— Ще бъдеш внимателен, нали?

— О, недей да се размекваш, Белгарат. Само ми остави някаква диря, която да мога да следвам. Не ми се ще да те търся из цяла Малореа.

Сади се върна от тронната зала с червената кожена кутия в едната си ръка и бутилката на Зит в другата.

— Все още е много сърдита — каза той на Велвет. — Не й се нрави да я използват като оръжие.

— Обещах ти, че ще й се извиня, Сади. Ще й обясня как стоят нещата. Сигурна съм, че ще ме разбере.

Силк не откъсваше поглед от русокосото момиче. На лицето му бе изписано странно изражение.

— Кажи ми — рече той, — не те ли беше страх първия път, когато прибра Зит в пазвата си?

Тя се засмя.

— Да си призная честно, Келдар, първия път положих огромни усилия да не изкрещя от ужас.