Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (18)

17.

Силк впери поглед в слабо осветения прозорец и прошепна:

— А сега какво? Трябва да прекосим двора, за да стигнем до къщата, но не можем да сме сигурни дали някой не наблюдава.

— Личи си, че отдавна си напуснал шпионската академия, Келдар — промърмори Велвет. — Забравил си някои от уроците, които ни преподаваха там. Ако не можеш да постигнеш нещо скришом и незабелязано, тогава опитай с дързост.

— Ти да не би да предлагаш просто да отидем до вратата и да почукаме?

— Виж, почукването по вратата го нямаше в плана ми.

— Какво си намислила, Лизел? — тихо попита Поулгара.

— Ако в къщата има някакви хора, те несъмнено са гролими, нали?

— Това е повече от очевидно — отвърна Белгарат. — Нормалните хора избягват това място.

— Забелязала съм, че гролимите почти не обръщат внимание на други гролими — продължи тя.

— Може би забравяш, че не сме облечени с гролимски дрехи — отбеляза Силк.

— В двора е достатъчно тъмно, Келдар, и всеки тъмен цвят би изглеждал черен, нали?

— Да — призна дребничкият драснианец.

— А онези зелени копринени дрехи, с които се обличат търговците на роби, още са в багажа ни, нали?

Силк изхъмка, после каза на Белгарат:

— Имам лошо предчувствие, но в края на краищата все пак може и да излезе нещо.

— Тъй или иначе трябва да влезем в къщата и да видим кой е там и защо е там. Едва след това ще решим какво да правим.

— Но дали при Зандрамас има гролими? — попита Се’Недра. — Ако е сама в къщата и види минаващите през двора жреци, сигурно ще се изплаши и ще избяга с бебето ми.

— Дори да избяга, ние сме достатъчно близо и ще я хванем — каза Белгарат. — Не забравяй, че Кълбото е в състояние да открива следите и въпреки нейните хитрини и лъжливи ходове. Освен това, ако тя е тук, сигурно я придружават неколцина от собствените й гролими. Всъщност не сме чак толкова далеч от Даршива и тя е имала възможност да ги повика.

— А какво ще правим с него? — прошепна Дурник и посочи Фелдегаст. — За него нямаме дрехи.

— Ще импровизираме — измърмори Велвет и се усмихна на фокусника. — Имам една чудесна тъмносиня рокля, която прекрасно ще подхожда на очите му. Може да добавим и кърпа за глава вместо качулка.

— Това е под моето достойнство — възрази фокусникът.

— Ами тогава остани тук да пазиш конете — предложи мило тя.

— Вие наистина сте жена с твърд характер, милейди — оплака се жонгльорът. — При други стечения на обстоятелствата бих предпочел да го сторя, но сега положението е съвсем различно.

— Хайде да тръгваме — каза Белгарат. — Трябва да вляза в тази къща.

Върнаха се при конете и извадиха дрехите от зелена коприна.

— Това е нелепо — измърмори фокусникът възмутено и приглади синята атлазена рокля, в която го бе облякла Велвет.

— Изглеждаш просто прекрасно — отбеляза Се’Недра.

— Ако вътре има хора, вероятно са на пост в коридорите — каза Дурник.

— Само на първия етаж — увери го Фелдегаст. — Горните етажи са почти изцяло необитаеми заради многото счупени прозорци. Вятърът духа през тях и се чувстваш така, все едно си под открито небе. Има голямо стълбище точно срещу главната врата. Ако можем да се изкачим по него, никой няма да разбере, че сме влезли. Щом се качим горе, няма да срещнем жива душа — разбира се, ако не броим прилепите, мишките или някой дързък плъх.

— Трябваше ли да го казваш? — попита язвително Се’Недра.

— О, бедната малка душица! — присмя й се той. — Забрави страховете си. Аз ще бъда до теб и ми се ще да срещна прилепа, мишката или плъха, които не бих могъл да надвия в честен двубой.

— Това звучи разумно, Белгарат — рече Силк. — Ако тръгнем да обикаляме из залите на долния етаж, рано или късно някой ще ни забележи. Но ако се качим на втория, можем да останем незабелязани, а аз ще сляза да разузная — и ще научим срещу какво точно сме изправени.

— Добре — съгласи се старият вълшебник. — Но все пак първо трябва да влезем.

— Да тръгваме тогава — подкани ги Фелдегаст и пак приглади роклята си.

Тръгнаха през двора с полюшваща се походка, като на гролимите по време на религиозни церемонии. Осветеният прозорец изглеждаше като горящо око, проследяващо всяко тяхно движение.

Дворът не беше много широк, но Гарион имаше чувството, че го прекосяват с часове. Накрая все пак стигнаха вратата. Тя беше голяма, черна и украсена с нокти на неизвестен страшен звяр като вратите на всеки храм на гролимите, които Гарион беше виждал. Стоманената маска, закрепена над нея, беше загубила блясъка си и ръждата придаваше на студеното красиво лице болен и отблъскващ вид — беше се стекла на червено-кафяви капки по бузите. Гарион потрепери от ужас, като си спомни за огнените сълзи, потекли по лицето на поразения бог миг преди да настъпи смъртта му.

Изкачиха се до черната врата и немият гигант Тот я отвори, бавно и много предпазливо.

Коридорът беше осветен от една-единствена факла в дъното. Срещу вратата, както беше казал Фелдегаст, имаше широко стълбище, водещо нагоре в мрака. Стъпалата бяха отрупани с нападали камъни, а от потъналия в плътни сенки таван висяха паяжини. Все така с тържествената походка на гролим Белгарат ги преведе по коридора и пое нагоре по стълбите. Гарион го следваше бавно, въпреки че всяка частица от съществото му подсказваше да бяга. И изведнъж нещо зад тях издрънча, блесна светлина и нечий груб глас викна:

— Какво правите тук? Кои сте вие?

Сърцето на Гарион се сви и той се обърна. Долу стоеше мъж с дълга ризница, шлем и щит в десницата му пламтеше факла.

— Слезте веднага! — викна мъжът.

Гигантът Тот покорно се обърна — качулката скриваше лицето му — и кротко заслиза по стъпалата.

— Всички! — пак викна пазачът на храма. — Слезте в името на бога на ангараките.

Тот слезе долу и очите на пазача внезапно се разшириха — бе видял, че робата на исполина не е черна.

— Ти не си чандим — възкликна той. — Ти си… — И млъкна, защото огромната ръка на Тот го сграбчи за гърлото и го вдигна над земята. Пазачът изтърва факлата и зарита, съпротивявайки се с всички сили, а великанът почти небрежно махна шлема му и блъсна главата му в каменната стена. Тялото на мъжа в ризницата потрепера и той изпадна в безсъзнание. Тот нарами безжизненото тяло и се изкачи по стълбите.

Силк се върна, вдигна стоманения шлем и угасналата факла и настигна останалите.

— Винаги отстранявай доказателствата — измърмори той на Тот. — Престъплението няма завършен вид, докато не си почистил след себе си.

Тот се изсмя.

В горния край на стълбите по стъпалата имаше листа, донесени от вятъра. Паяжините висяха на парцали като прогнили завеси, полюлявани от вятъра, промъкващ се със стонове през изпочупените прозорци.

Вторият етаж беше в пълен безпорядък. Дебел пласт сухи листа, донесени от бурите и ветровете, покриваше пода. Огромната празна рамка на прозорец в дъното на коридора бе почти изцяло обрасла с гъст бръшлян, който шумолеше и се люлееше. Вратите бяха изгнили и само парчета, напомнящи за тях, висяха на пантите. Стаите зад тези врати бяха пълни с листа и прах, а мебелировката и постелките бяха послужили на множество поколения трудолюбиви мишки да отгледат потомството си. Тот внесе в една от мрачните стаи своя пленник, който все още не бе дошъл в съзнание, и завърза ръцете и краката му. След това сложи парцал в устата му, за да осуети всеки опит за вик в случай, че пазачът се събуди преди разсъмване и реши да издаде присъствието им в сградата.

— Светлината идваше от другия край на къщата, нали? — попита Гарион. — Какво има там?

— Това са покоите на самия Торак — отговори Фелдегаст и нагласи фенера така, че да излъчва съвсем слаба светлина. — Тронната зала на мрачния бог е там. Ако желаете, просто за забавление ще ви покажа дори личната му спалня, където бихте могли да поскачате на голямото му легло — или поне на онова, което е останало от него.

— Не изгарям от желание.

— Бил ли си наскоро тук? — обърна се Белгарат към фокусника.

— Да, преди половин година.

— Имаше ли някой? — попита Се’Недра.

— Никой, скъпа. Беше празно като в гробница.

— Това се е случило преди Зандрамас да пристигне в разрушения дворец, Се’Недра — напомни й тихо Поулгара.

— Защо питаш, Белгарат? — поинтересува си Фелдегаст.

— Не съм идвал тук след битката във Воу Мимбре — отговори Белгарат, докато се придвижваха из потъналата в пълен безпорядък стая. — Тогава постройката беше в доста по-добро състояние, но ангараките бездруго не се славят със здравината на своите строежи. Какво е положението с хоросана?

— Рони се като стар хляб.

— Добре — кимна Белгарат. — А сега нека ви напомня — дойдохме в Ашаба, за да съберем информация, а не да се бием с пазачите по коридорите.

— Освен ако и Зандрамас не е тук — поправи го Гарион. — Ако все още се намира в тази къща със сина ми, ще започна такава война, че Воу Мимбре ще заприлича на детска игра в сравнение с нея.

— А аз ще доразруша всичко, което мъжът ми пропусне — добави гневно Се’Недра.

— Не можеш ли да установиш някакъв контрол над тях? — попита Белгарат дъщеря си.

— Не и при тези обстоятелства — отговори тя. — Дори може би ще реша да се присъединя към тях.

— Мислех, че повече или по-малко сме заличили тази типична за алорните черта в характера ти, Поул — подхвърли вълшебникът.

— Е, значи си сбъркал, татко.

— Според мен — рече Белгарат — поне онова, с което се опитвах да ви запозная, преди всички да започнат да свиват готови за бой юмруци, е следното: смятам, че е напълно възможно да чуем, а може би дори да видим какво става в централната част на къщата оттук, от втория етаж. Ако хоросанът наистина се рони, както казва Фелдегаст, няма да ни е особено трудно да намерим или да направим няколко цепнатинки в пода и да научим онова, което ни трябва. Първо, ако Зандрамас е тук, ще успеем да се справим с нея по най-добрия начин. Но ако единствените хора долу са или чандими на Урвон, или пазачи на храма, или пък сбирщина карандски фанатици, подкрепящи Менга, ще продължим да преследваме Зандрамас и ще се измъкнем, без въобще да издаваме присъствието си.

— Това звучи разумно — съгласи се Дурник. — Няма смисъл да се впускаме в ненужни битки.

— Радвам се, че все пак има някой със здрав разум в нашата войнствена група — отвърна възрастният мъж.

— Разбира се, ако Зандрамас е долу — добави ковачът, — аз също ще предприема нещо.

— И ти ли? — изпъшка Белгарат.

— Естествено. Все пак справедливостта си иска своето.

Продължиха да крачат по коридора.

Докато минаваха покрай една голяма двукрила врата, толкова дебела, че все още беше останала непокътната, Белгарат изглежда си спомни нещо.

— Искам да погледна тук — измърмори той и отвори вратата.

Мечът на гърба на Гарион се разтресе така неудържимо, че кралят на Рива едва не падна на земята.

— Дядо — задъхано каза той, протегна ръка, заръча на Кълбото да се укроти и измъкна меча. Оръжието направо го повлече в стаята. — Тя е била тук! — възкликна ликуващо той.

— Какво? — попита Дурник.

— Зандрамас! Тя е била в тази стая с Геран.

Фелдегаст вдигна фенера и освети по-добре стаята. Помещението беше огромна библиотека със сводест таван. Полиците стигащи от пода до тавана, бяха пълни с прашни, разпадащи се книги и свитъци.

— Значи тъкмо това е търсела — рече Белгарат.

— Какво? — попита Силк.

— Някаква книга. Най-вероятно книга с предсказания. — Старият вълшебник се намръщи. — Тя следва същата диря като мен и тук вероятно е било единственото място, където е могла да намери неподправяно копие на Пророчествата от Ашаба.

— О — възкликна Се’Недра поразена и посочи с трепереща ръка покрития с прах под, по който се виждаха отпечатъци отстъпки. Някои от тях очевидно бяха оставени от обувки на жена, но имаше и други — много мънички. — Моето дете е било тук! — проплака Се’Недра. — Той ходи — хълцаше тя. — И аз никога няма да мога да зърна първите му стъпки.

Поулгара застана до нея и я прегърна нежно.

Очите на Гарион също се напълниха със сълзи. Кралят на Рива толкова силно стисна дръжката на меча, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Изпитваше непреодолима нужда да строши нещо, да го разбие на хиляди парчета.

Белгарат тихо ругаеше под нос.

— Какво има? — попита го Силк.

— Знаеш ли главната причина, поради която дойдох тук? — гневно каза старият мъж. — Трябваше ми истинско, неподправено копие на Пророчествата от Ашаба, но Зандрамас ме е изпреварила и го е взела.

— Може би има и друго.

— Едва ли. Тя винаги ме изпреварва. Дори да е имало друго копие тук, Зандрамас е направила всичко възможно то да не попадне в моите ръце. Ето защо е останала тук толкова дълго — претърсвала е библиотеката, за да се увери, че единственото копие е в нея. — Вълшебникът отново започна да ругае.

— А може би това е нещо важно? — попита Ерионд и се приближи до една маса, която за разлика от всички останали беше почистена от прахта. Точно в центъра й лежеше книга, подвързана с черна кожа, а от двете й страни бяха поставени свещници. Ерионд вдигна книгата и от страниците и изпадна внимателно сгънат пергамент. Младежът се наведе, взе го и се втренчи в него.

— Какво е това? — попита Белгарат.

— Бележка — отговори Ерионд. — За теб е — добави той и подаде пергамента и книгата на възрастния мъж.

Белгарат прочете бележката. Лицето му внезапно пребледня и след миг стана алено като кръв. Вълшебникът стисна толкова силно зъби, че вените на лицето и врата му се издуха. Гарион изведнъж почувства как старият чародей съсредоточава волята си.

— Татко — остро каза Поулгара. — Недей. Нали знаеш, че не сме сами тук!

Белгарат се овладя с титанично усилие, после смачка пергамента на топка и го запрати с все сила на пода. Вълшебникът замахна, сякаш възнамеряваше да запрати и книгата след пергамента, но размисли и не го стори. Отвори древния том напосоки, прелисти няколко страници и започна да ругае яростно.

— Погледни тук! — извика Белгарат и подаде книгата на Гарион.

След това започна да крачи напред-назад, проклинайки и размахвайки ръце, лицето му беше навъсено като градоносен облак.

Гарион разтвори книгата и я обърна към светлината, за да вижда по-добре. Едва тогава разбра причината за гнева на Белгарат. Цели пасажи от древния том бяха внимателно премахнати — не просто заличени, а изцяло отрязани от страницата с бръснач или много остър нож. Гарион също започна да ругае.

Горящ от любопитство, Силк вдигна смачкания пергамент и го разгледа. След това преглътна несигурно и погледна със страх към проклинащия Белгарат.

— О, богове! — възкликна дребничкият драснианец.

— Какво има? — попита го Гарион.

— Мисля, че за всички ни ще е най-добре да не се изпречваме на пътя на дядо ти за известно време — отвърна Силк. — Сигурно ще му трябва доста време, докато се овладее.

— Просто прочети какво пише, Силк — намеси се Поулгара. — И не ни поучавай.

Силк погледна отново към Белгарат, който беше отишъл в срещуположния край на библиотеката и удряше с юмрук по каменната стена.

— „Белгарат“ — започна да чете той. — „Победих те, старче. Сега отивам до мястото, което не съществува за последната среща. Последвай ме, ако можеш. Тази книга сигурно ще ти помогне.“

— Бележката подписана ли е? — попита Велвет.

— Зандрамас — отвърна Силк. — Кой друг би могъл да бъде!

— Писмото наистина е нагло — измърмори Сади, загледан как Белгарат удря с юмрук по стената в изблик на безсилие и гняв.

— Изненадан съм, че приема случилото се толкова добре, като се има предвид всичко, което се случи.

— Но все пак бележката дава отговор на доста въпроси — обади се Велвет замислено.

— Като например? — подкани я Силк.

— Ами например чудехме се дали Зандрамас е все още тук. Очевидно вече не е. Дори и пълен глупак не би оставил такова съобщение до Белгарат, без след това да си плюе на петите и да се изложи на гнева му.

— Това наистина е така — съгласи се драснианецът. — В такъв случай няма смисъл да стоим тук, нали? Кълбото пак намери следата, така че бихме могли да се измъкнем от тази мрачна постройка и да тръгнем по петите и отново.

— Без дори да си направим труда да проверим кой е тук? — възпротиви се Фелдегаст. — Любопитството ми вече се събуди и би ми било ужасно неприятно, ако се наложи да си тръгна оттук, без да го задоволя. — Фокусникът погледна вбесения Белгарат. — От друга страна — продължи той, — на прастария ни приятел ще му трябва известно време, докато се успокои. Смятам да се поразходя. Ще видя дали случайно няма да открия някое местенце, откъдето бих могъл да хвърля поглед към долния етаж и подземието. Ще ми се да си отговоря на няколко въпроса, които отдавна измъчват любопитството ми. — Фокусникът отиде до масата, запали една свещ от пламъка на фенера и попита: — Може би случайно желаеш да дойдеш с мен, принц Келдар?

Силк повдигна рамене и рече:

— Защо не?

— Аз също ще дойда — обади се Гарион.

Кралят на Рива подаде книгата на Поулгара, хвърли многозначителен поглед към разгневения Белгарат и попита:

— Кога все пак ще му мине?

— Ще поговоря с него, скъпи, само не се бавете много.

Той кимна и последва Силк и фокусника в една стая в дъното на коридора. Тя не беше особено голяма, а по стените имаше лавици. Гарион предположи, че някога е служила като склад или гардероб. Притворил очи като опитен търговец, преценяващ качеството на някаква стока, Фелдегаст огледа покрития с листа под и спусна капаците на фенера.

Листата образуваха дебел килим в ъглите и край стените на стаята. Изведнъж в непрогледната тъмнина през тях проникна светъл лъч и отдолу се разнесоха приглушени гласове.

— Изглежда, избухливият ми приятел има право — прошепна Фелдегаст. — Хоросанът наистина се е изронил и просто трябва да изметем листата и да надникнем през дупките в пода. Хайде да видим кой се е подслонил в дома на Торак.

Изведнъж Гарион беше обзет от странното чувство, че това вече му се е случвало. Спомни си двореца на крал Анхег във Вал Алорн и как беше последвал човека в зеленото наметало, който вървеше през изоставените, пусти зали. Двамата бяха стигнали до място, където ронещият се хоросан позволяваше звуците от долния етаж да се чуват съвсем добре. В същия момент кралят на Рива се сети и за нещо друго. Когато бяха в Тол Хонет, Белгарат беше казал, че нещата, които им се случват по време на преследването на Зедар и Кълбото, най-вероятно ще се случат отново. Това беше така, защото отново щеше да има среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака. Гарион се опита да се отърси от това чувство, но не успя.

Заеха се да махат листата от пода на някогашния склад, като много внимаваха да не вдигат шум, а после всеки си избра възможно най-добро място, откъдето да чува разговора на непознатите.

Залата под тях беше просторна. От прозорците се спускаха дрипави завеси, димящи факли горяха в метални скоби, закрепени на стените, а по пода имаше прах и боклуци, натрупани през вековете.

Помещението беше пълно с гролими в черни одежди, малко на брой зле облечени каранди и множество пазачи на храма в бляскави доспехи. Най-отпред, строени като отряд войници, опрени на предните си лапи, стояха в очакване десетки от прочутите хрътки на Торак. Пред тях се издигаше черен олтар, по който личаха пресни следи от жертвоприношения. От двете му страни горяха мангали. До стената върху внушителна платформа се издигаше голям златен трон, зад който висяха разкъсани завеси, обвиващи огромен барелеф с образа на Торак:

— Това е тронната зала на бога с изгореното лице! — прошепна Фелдегаст.

— Това са чандими, нали? — прошепна на свой ред Гарион.

— Да, чандими са — полузверове, полухора. Малко ме учудва, че Урвон е решил да допусне кучетата тук, но пък, от друга страна, Ашаба винаги е била подходяща единствено за развъждане на кучета.

Мъжете в тронната зала очакваха нещо. Това беше очевидно от начина, по който нервните им погледи се стрелкаха към трона.

След миг опушеният въздух се разтрепера от страшен удар на гонг.

— На колене! — изкомандва силен глас. — Изразете покорството и уважението си към новия бог на ангараките.

— Какво? — възкликна Силк приглушено.

— Гледай и мълчи — скара му се Фелдегаст.

Отдолу се разнесе мощен тътен на барабани, последвани от оглушителен ек на фанфари. Разкъсаните завеси до златния трон се разтвориха и влязоха две колони гролими, облечени в черни одежди. Пламенните възгласи не престанаха дори когато насъбралите се в залата чандими и пазачи на храма паднаха на колене.

Тътенът на барабаните не отзвучаваше. Изведнъж между завесите се показа облечена в дреха от златотъкан плат фигура с корона на главата. Тя се придвижваше, без да обръща и капчица внимание на шумната сбирщина, и беше обгърната от сияещ ореол. Гарион усети волята, поддържаща сиянието. Човекът вирна брадичка, изпълнен с безкрайно високомерие и чувство за превъзходство. По лицето му имаше петна здрава кожа и други с ужасяващ белезникав цвят на мъртва тъкан. Нещо в този човек накара кръвта на Гарион да замръзне — очите му бяха напълно лишени от разсъдък.

— Урвон — промърмори Фелдегаст и рязко си пое дъх. — Ах ти, петнист кучи сине!

Напевният акцент, характерен за фокусника, беше изчезнал напълно.

Лудият беше следван по петите от друга фигура, изцяло обгърната в сянка. Тайнственият непознат зад Урвон носеше черна дреха с качулка, която скриваше лицето му. Одеждата му не беше като на обикновените гролими, а сякаш беше сраснала с тялото му. Гарион усети ледената заплаха, която се излъчваше от него — въздухът около тъмната фигура беше пропит с абсолютното зло.

Урвон се качи на платформата и седна на трона. Лицето му изразяваше убийствено високомерие и смазваща гордост. Злите, лишени от разсъдък очи се взираха в пространството, изпъкнали и изцъклени като на диво животно. Обгърнатият от сянка силует застана зад лявото му рамо; наведе се и започна да шепне нещо в ухото му.

Чандимите, пазачите на храма и карандите продължиха да викат, а хрътките им пригласяха ревностно, докато последният ученик на Торак се къпеше в блясъка на тяхното преклонение. Десетина от облечените в черно чандими пропълзяха напред на колене — носеха позлатени сандъчета, които оставиха почтително пред платформата. Когато ги отвориха, Гарион видя, че са пълни с червено ангаракско злато и скъпоценни камъни.

— Тези дарове са радост за очите ми — заяви седналият на трона ученик на Торак с писклив глас. — Нека и другите се приближат, за да поднесат своите дарове пред новия бог на Ангарак.

Думите му предизвикаха известен смут сред чандимите.

Следващата група дарове бяха в обикновени дървени сандъци. Когато ги отвориха, стана ясно, че в тях има само камъчета и клонки. Чандимите от втората група оставяха своя товар на пода, застлан с черни каменни плочи, и започнаха да отнасят позлатените сандъчета.

Урвон наблюдаваше с ликуващ поглед „даровете“ — очевидно не можеше да направи разлика между златото и речните камъчета. Поклонението пред полуделия владетел продължи — всеки от жреците идваше, оставяше своя дар и прибираше обратно пълно със скъпоценности сандъче.

— Много съм доволен от вас, жреци мои — изрече с пискливия си глас Урвон, след като пародията, разигравана пред очите му свърши. — Вие наистина сте ми донесли най-ценната част от богатството на всички народи по света.

Докато чандимите, пазачите на храма и карандите се надигаха от местата си, тъмната фигура продължи да шепне нещо в ухото на Урвон.

— А сега ще приема лорд Менга — съобщи умопомраченият владетел. — Той се радва на най-силно благоволение от моя страна и е най-приближеният от всички жреци, които ми служат. Именно Менга доведе демона, открил пред съзнанието ми истината за светостта на Моята особа.

И Урвон посочи тъмната фигура зад себе си.

— Призовете лорд Менга! Нека той засвидетелства дълбоката си почит към бог Урвон, а пък новият бог на ангараките ще благоволи да го допусне близо до себе си. — Гласът, който произнесе тази заповед, беше толкова глух, сякаш идваше от някаква гробница изпод земята.

Откъм вратата в дъното се разнесоха мощни звуци на фанфари. Друг, също така глух глас заповяда:

— Преклонете се пред новия бог на ангараките! Лорд Менга идва, за да изрази дълбокото си преклонение пред живия бог и да потърси съвет от него.

Отново гръмна тътен на барабани и по широката пътека към трона тръгна човек, облечен като гролим. На няколко крачки от платформата той коленичи пред лудия владетел, който седеше на трона на Торак.

— Погледнете страшното лице на лорд Менга, най-блажения сред слугите на бог Урвон, онзи, който скоро ще бъде провъзгласен за негов пръв ученик — прокънтя глухият глас.

Човекът пред олтара свали качулката си и откри лицето си пред тълпата.

Гарион ахна. Това беше Харакан.