Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (17)

16.

Следобеда навлязоха в мрачна, изпълнена със смрад област, в която голите клони на дърветата се издигаха умолително към мътното заплашително небе и наподобяваха пръсти на скелет. Нечистата, застояла вода в локвите изпускаше миризма на гнилост и смърт. Лишеи бяха покрили стволовете на отдавна изсъхналите дървета, бурени стърчаха от неплодородната почва към облачното небе.

— Прилича на Ктхол Мишрак, нали? — попита Силк с отвращение.

— Приближаваме се към Ашаба — отвърна Белгарат. — Нещо, свързано с Торак, е причинило това на тази земя.

— Нима той не е знаел? — тъжно каза Велвет.

— Какво да е знаел? — попита Се’Недра.

— Че самото му присъствие отравя почвата?

— Не — отговори Се’Недра. — Не мисля, че е знаел. Съзнанието му е било толкова опорочено, че дори не го е забелязал. Слънцето се е криело от него, но той си е мислел, че причина за това е могъществото му, вместо да го приеме като знак за отвращението, което е предизвиквал у него.

Това точно наблюдение до известна степен изненада Гарион. Съпругата му често проявяваше лекомислие и това го караше да я приема като дете — внушение, подсилено от това, че беше толкова мъничка. Но кралят на Рива често откриваше, че трябва да промени мнението си за тази наистина мъничка, но упорита жена, с която споделяше живота си. Понякога Се’Недра се държеше неразумно, но никога глупаво.

Тя имаше ясен и проницателен поглед и виждаше в живота много повече неща от рокли, бижута и скъпи парфюми. Внезапно той се почувства толкова горд от нея, че сърцето му щеше да изхвръкне.

— Още колко път ни остава до Ашаба? — попита Сади. — Не искам да си призная, но това блато силно ме потиска.

— Теб? — възкликна Дурник. — Мислех, че обичаш блатата.

— Блатото може да бъде зелено и изпълнено с живот — отговори евнухът. — Тук няма нищо друго освен смърт. — Той погледна Велвет и попита печално: — При теб ли е Зит, графиньо? Чувствам се самотен.

— В момента спи, Сади — отвърна тя и постави ръката си върху пазвата си, сякаш да предпази змията. — Топло й е, чувства се добре и е доволна. Дори мърка.

— И си почива в един наистина благоуханен кът — въздъхна той. — Понякога й завиждам.

— Защо, Сади? — попита Лизел, изчерви се леко и сведе поглед, след което му се усмихна.

— Обикновена забележка, скъпа Лизел — отговори й той с тъга. — Понякога ми се иска да не бях евнух, но — Сади отново въздъхна.

— Трябва ли непременно да носиш тази змия там? — обърна се Силк към русокосото момиче.

— Да, Келдар — отвърна тя. — Всъщност наистина трябва.

— Ти не отговори на въпроса ми, древни — каза Сади на Белгарат. — Още колко път има до Ашаба?

— Тя е ето там — отговори старият вълшебник и посочи едно дефиле от другата страна на вонящата пустош. — Трябва да стигнем там преди да се стъмни.

— Това е доста неприятен момент — да влезеш в къща, обитавана от зли духове — добави Фелдегаст.

Когато наближиха дефилето, изведнъж чуха отвратително ръмжене, долитащо от гъстите шубраци край обраслия с бурени път. Една огромна черна хрътка изскочи от храстите.

Очите й бяха изпълнени с отвратителен пламък, от свирепите й зъби капеше пяна.

— Сега сте мои! — изръмжа тя:

Се’Недра изкрещя. Ръката на Гарион се стрелна към рамото му, ала Сади го изпревари и пришпори уплашения си кон право към огромното куче. Звярът се изправи и приклекна да скочи, ала евнухът хвърли в муцуната му някакъв прах със странен цвят.

Хрътката разтърси глава, все още ръмжейки страховито. След това изведнъж започна да вие, но звуците наподобяваха човешки писък. Очите й се разшириха от ужас. После животното започна да хапе отчаяно въздуха, заскимтя, обърна се и побягна в храстите.

— Какво й направи? — попита Силк.

— Когато Белгарат ми каза за хрътките на Торак, реших да взема предпазни мерки — подсмихна се Сади.

— Отрова?

— Не. Да отровиш куче, без да се налага, е постъпка, достойна за презрение. Хрътката просто вдиша малко от праха, който хвърлих в лицето й. И сега вижда някои много объркващи неща — наистина много объркващи. — Евнухът отново се усмихна. — Веднъж наблюдавах една крава, която случайно подуши цветето, използвано за изготвянето на главната съставка на този прах. Последния път, когато я забелязах, се опитваше да се покатери на едно дърво. — Той погледна Белгарат. — Надявам се, нямаш нищо против, че действах, без да те питам, древни. Ти изтъкна, че твоите магии могат да разтревожат някого в този район, и аз трябваше да предприема нещо, за да овладея положението по най-бързия начин. В противен случай ти щеше да бъдеш принуден да използваш способностите си.

— Добре, Сади — отговори Белгарат. — Може би и преди съм го споменавал, но отново го казвам: ти си човек, надарен с многостранни способности.

— Просто се занимавам с фармакология, Белгарат. Открих, че има вещества, подходящи почти за всяка ситуация.

— Нима хрътката няма да съобщи на глутницата, че сме тук? — попита Дурник и се огледа разтревожено.

— Не, поне за няколко дни — засмя се Сади, докато бършеше ръцете си, като се стараеше да ги държи колкото се може по-далеч от лицето си.

Приятелите яздеха бавно по обраслия с бурени път. Печалните почернели дървета протягаха клоните си и изпълваха дълбокото дефиле с непрогледен мрак. В далечината се чуваше лаят на хрътките на Торак, които кръстосваха гората. Черни като сажди гарвани прелитаха от дърво на дърво и грачеха зловещо, внушавайки чувството за неутолим, раздиращ глад.

— Това място ме изпълва с безпокойство — промърмори Велвет.

— А онази птица там му придава завършеност — отбеляза Силк и посочи голям лешояд, кацнал на едно изсъхнало дърво.

— Достатъчно близо ли сме до Ашаба, за да определиш дали Зандрамас е все още там? — обърна се Гарион към Поулгара.

— Възможно е — отговори тя. — Но гролимите ще чуят.

— Вече сме достатъчно близо и можем да чакаме — рече Белгарат. — Но ще ви каже едно. Ако правнукът ми е в Ашаба, ще разруша това място камък по камък и ще го намеря. Никак не ме интересува колко шум ще вдигна.

Се’Недра внезапно приближи коня си към неговия, наведе се към него и го прегърна през кръста.

— О, Белгарат — каза тя. — Толкова те обичам! — И зарови лице в рамото му.

— Какви са тия нежности? — изсумтя той.

Тя се отдръпна, очите й бяха плувнали в сълзи. Се’Недра ги изтри с опакото на ръката си и го погледна дяволито.

— Ти си най-милият човек на света — заяви тихо тя. — Бих могла дори да изоставя Гарион заради теб — добави кралицата, — стига да можех да пренебрегна факта, че си на дванайсет хиляди години.

— На седем хиляди — поправи я по навик той.

Усмивката й светна — едновременно тъжна и своенравна.

— Както и да е — въздъхна Се’Недра.

Старият вълшебник с непривичен за него жест я прегърна и я целуна нежно.

— Скъпото ми дете! — Очите му блестяха. — Как ли сме живели без нея, Поул?

Очите на Поулгара останаха дълбоки, тайнствени.

— Не зная, татко — отвърна тя. — Наистина не зная.

В края на дефилето Сади слезе от коня и поръси листата на ниските храсти край пътя с малко от своя прах.

— Така е по-сигурно — обясни той.

Излязоха на обрасло с гори плато и продължиха на север по едва забележимия път. Наметалата им плющяха на вятъра. Лаят на хрътките на Торак все още се чуваше, ала не приближаваше.

Силк и Фелдегаст яздеха напред, за да разузнават за възможни опасности. Гарион водеше колоната — с шлем на главата и подпрял дръжката на копието върху стремето. След един остър завой той видя Силк и фокусника — бяха слезли от конете и бяха клекнали зад храстите. Силк се обърна рязко и направи знак на Гарион да се върне. Гарион подкара жребеца, после слезе от седлото, подпря копието си на едно дърво и си свали шлема.

— Какво има? — попита Белгарат и слезе от коня си.

— Не знам — отговори Гарион. — Силк ми направи знак да не се показваме.

— Да отидем да видим и ние — предложи възрастният мъж.

Двамата се приведоха и предпазливо тръгнаха към драснианеца и фокусника. Когато се приближиха, Силк вдигна пръст пред устните си. Гарион стигна до храстите, внимателно разтвори листака и погледна напред.

Друг път пресичаше техния и по него яздеха петдесетина мъже. Повечето бяха облечени в кожи и носеха ръждиви шлемове и извити саби. Мъжете начело на колоната бяха с ризници, шлемовете им бяха излъскани, и носеха копия и щитове.

Когато колоната отмина, Фелдегаст се обърна към Белгарат и каза:

— До известна степен това потвърждава предположението ти, приятелю.

— Кои бяха тези? — попита Гарион едва чуто.

— Онези с кожите бяха каранди — отвърна Фелдегаст. — А другите, с броните, са от пазачите на храма. Това е още едно доказателство за съюза между Урвон и Менга.

— Можем ли да сме сигурни, че карандите са хора на Менга?

— Той е разгромил напълно Катакор и единствените въоръжени каранди в тази област са негови подчинени. Урвон и неговите чандими контролират пазачите на храма, а също така и хрътките. Ако видиш каранди и хрътки заедно, както се натъкнахме на пира им вчера, това е доказателство за съюз помежду им. Но сега, щом фанатиците от Каранда придружават пазачите на храма, вече няма и капка съмнение.

— Какво ли цели този глупак? — промърмори Белгарат.

— Кой от двамата? — попита Силк.

— Урвон. Той е извършил много подли неща през живота си, но никога не се е съюзявал с демони.

— Може би го е направил, защото Торак е забранявал подобни съюзи — предположи Фелдегаст. — Сега Торак е мъртъв и Урвон може би се е отърсил от всичките си задръжки. Демоните могат да се окажат мощен фактор при решаващия сблъсък между църквата и императорския трон, назряващ през всичките тези години.

— Нямаме време да изясним това — изсумтя Белгарат. — Да извикаме другите и да продължим.

Бързо пресякоха пътя, по който бяха минали карандите и пазачите на храма, и продължиха. След няколко мили се изкачиха на малка могила, опустошена преди време от страшен пожар. Отсреща, пред група голи скали в началото на планините, се извисяваше огромна черна сграда, заобиколена със защитна стена и наполовина покрита с буйна растителност.

— Ашаба — каза Белгарат и погледът му стана непоколебим и безмилостен.

— Мислех, че Ашаба е в руини! — възкликна изненадано Силк.

— Част от нея наистина е разрушена — отвърна възрастният мъж. — Горните етажи са необитаеми, но приземният е непокътнат. Ще минат векове преди вятърът и времето да разрушат толкова голяма постройка. — Старият вълшебник смуши коня си и ги поведе надолу по склона.

По здрач наближиха къщата на Торак — всъщност огромен черен замък, обрасъл с гъсти къпини и бръшлян. Стъклата отдавна бяха изпочупени и празните рамки сякаш се взираха в тях като зловещи очи на череп.

— Е, татко? — рече Поулгара.

Белгарат се почеса по брадата, заслушан в лая на хрътките, който долиташе от гората.

— Би ли се вслушал в съвета ми? — рече Фелдегаст. — Няма ли да е по-умно да изчакаме да се стъмни, преди да влезем? Ако в къщата има пазачи, тъмнината ще ни скрие от очите им. И още нещо — щом се спусне нощта, вътре несъмнено ще запалят светлини, ако къщата е обитавана. Това ще ни помогне да се подготвим по-добре.

— Умно предложение, Белгарат — съгласи се Силк. — Не е приятно да влизаш съвсем открито в неприятелска къща посред бял ден.

— Това е така, защото си крадец по душа. Както и да е, това е най-добрият възможен план. Добре, да изчакаме да се стъмни.

Въпреки че в равнините на Ракут и Вена времето беше топло, тук, в подножията на Карандските планини, все още царуваше смразяващ студ, защото зимата отпускаше неохотно тези места от хватката си. Духаше пронизващ вятър и под някои дървета още се виждаха последните остатъци мръсен сняг.

— Тази стена около къщата може ли да ни създаде някакви проблеми? — попита Гарион.

— Само ако някой е поправил портите — отговори Белгарат. — Когато дойдохме тук с Белдин след битката във Воу Мимбре, те бяха заключени и се наложи да ги избием.

— Предложението ти да минем открито през тези порти може би не е най-добрата идея на света, Белгарат — подхвърли Фелдегаст. — Защото ако в къщата има чандими, каранди или пазачи на храма, сигурно е, че портите ще бъдат наблюдавани и в къщата ще има поне малко светлина дори и в най-тъмните нощи. От източната страна обаче има една малка врата, през която можем да влезем във вътрешния двор.

— Няма ли да е заключена? — попита Силк.

— Естествено, че ще е заключена, принц Келдар. Но никоя ключалка не може да спре човек с ловки пръсти като моите.

— Значи си бил вътре?

— Харесва ми от време на време да влизам в изоставени къщи. Човек никога не знае какво са забравили предишните обитатели, а да намериш нещо е почти толкова хубаво, колкото да го спечелиш с честен труд или да го откраднеш.

— Прав си — съгласи се Силк.

Дурник, който бе останал да наблюдава къщата, дойде при тях и каза притеснено:

— Не съм съвсем сигурен, но ми се стори, че видях облаци дим, излизащи от кулите около замъка.

— Ще дойда с теб да поогледам — заяви фокусникът, стана и двамата с ковача се скриха сред сгъстяващите се сенки. След няколко минути се върнаха.

— Пушек ли е? — попита Белгарат.

Фелдегаст поклати глава и каза:

— Прилепи. Хиляди и хиляди. Излизат от замъка на облаци.

— Прилепи ли? — възкликна отвратено Се’Недра.

— Това е нещо обикновено — каза Поулгара. — Прилепите също имат нужда от дом и руините или изоставените къщи са идеалното място за това.

— Но те са толкова грозни! — заяви Се’Недра и потрепери.

— Просто летящи мишки, скъпа — успокои я Фелдегаст.

— Но аз не обичам и мишки.

— Оженили сте се за много капризна жена, ваше величество — рече Фелдегаст на Гарион. — Изпълнена е с предразсъдъци и безпричинна неприязън към бедните твари.

— А сега ми кажи нещо по-важно: видяхте ли някакви светлини вътре? — попита Белгарат.

— Не забелязах дори искрица, древни. Но къщата е голяма и в нея има стаи без прозорци. Торак не обичаше слънцето.

— Хайде да отидем до онази твоя врата — предложи възрастният мъж.

Тръгнаха през дърветата да заобиколят поляната. Последната светлина вече избледняваше, когато предпазливо излязоха от гората.

— Не виждам вратата — промърмори Силк.

— Защото е скрита — обясни Фелдегаст. — Остави на бръшляна съвсем малко пространство и той може да погълне цялата къща след неколкостотин години. Не се безпокой, принц Келдар. Аз зная пътя и мога да намеря входа на къщата на Торак дори в най-тъмните нощи.

— Вероятно хрътките патрулират по тези места, щом се стъмни, нали? — предположи Гарион и погледна към Сади. — Надявам се, че не си изразходвал всичкия прах.

— Имам повече от достатъчно, Белгарион. — Евнухът се усмихна. — Ще поръся малко около вратата, до която ще ни отведе господин Фелдегаст и никой няма да ни безпокои, докато сме вътре.

Поведоха конете си през обраслата с бурени поляна и стигнаха до издигащата се към небето стена.

— Трябва да повървим още малко — тихо каза Фелдегаст и тръгна покрай стената, опипвайки грубите черни камъни.

Няколко минути вървяха подир него във вече спусналата се тъмнина.

— Стигнахме — рече Фелдегаст със задоволство и посочи един нисък сводест вход в стената, обрасъл почти изцяло с бръшлян и къпини. Дурник и Тот ги изтеглиха настрани и останалите влязоха и въведоха конете. След това двамата ги последваха, като отново прикриха входа.

Влязоха в някакъв тунел. Носеше се неприятна миризма на плесен и мухъл.

— Ще ми дадеш ли пак кремъка и огнивото си, Дурник? — прошепна Фелдегаст.

След малко се посипа дъжд от слаби искри. Фелдегаст раздуха праханта и запали малък квадратен фенер.

— Светлината няма ли да ни издаде? — попита ковачът.

— Това е светлина, добре защитена от чужди очи — каза Фелдегаст, — повярвай ми.

— Не наричат ли това фенер на крадците? — попита любопитно Силк.

— Хайде сега пък ти! — Шепотът на Фелдегаст прозвуча обидено. — Това звучи отвратително.

— Белгарат — засмя се тихо Силк, — смятам, че миналото на твоя приятел е доста по-тъмно, отколкото си мислехме. А се чудех защо този тип ми харесва толкова много.

— Сега се намираме под стената — каза Фелдегаст. — След малко ще стигнем до решетката, с която са затваряли прохода. Той прави завой надясно, а малко по-нататък завива наляво и едва тогава излиза в двора.

— Защо всичко криволичи толкова много, защо са всичките тези завои? — попита Гарион.

— Торак беше твърде потаен, както знаеш. Умът му беше изкривен. Мисля, че ненавиждаше правите линии почти толкова, колкото мразеше слънцето.

Решетката, която препречваше пътя, беше масивна и тежка, ала желязото отдавна беше ръждясало. Фелдегаст дръпна едно огромно резе и каза на Тот:

— А сега, приятелю, всички се нуждаем от твоята огромна сила. Решетката е ужасно тежка. Нека те предупредя, че пантите са толкова ръждясали, че едва ли ще се помръднат лесно. — Фокусникът замълча за миг. — Това ми напомня — ах, къде ли ми е отишъл умът? Ще ни трябва нещо, което да отвлече вниманието от ужасното скърцане, докато отваряме решетката. — Той се обърна към останалите. — Хванете здраво юздите на конете, защото е твърде вероятно да се изплашат.

Тот сложи огромните си ръце върху тежката решетка и погледна към фокусника.

— Давай! — каза рязко Фелдегаст, вдигна лицето си към тавана и започна да лае и да вие, имитирайки съвършено огромните хрътки, които бродеха отвън. Това продължи през цялото време, докато гигантът избутваше скърцащата решетка.

Кретиен пръхтеше и се дърпаше, подплашен от ужасния вой, но Гарион стискаше здраво юздите му.

— Умен ход — прошепна възхитено Силк.

— Понякога ми хрумват и добри идеи — призна Фелдегаст. — Всички онези кучета отвън вдигат такава ужасна врява, че ако още едно от тях се разлае, не би привлякло ничие внимание, за разлика от скърцането на пантите.

Фокусникът ги поведе по влажния проход. Не след дълго стигнаха до остър завой надясно, после пътят зави в противоположната посока. Преди да свие зад последния ъгъл, фокусникът изгаси фенера и останаха в непрогледната тъмнина.

— Наближаваме двора — прошепна Фелдегаст. — Сега трябва да бъдем особено тихи и предпазливи, защото ако в къщата има хора, те със сигурност ще бдят да не бъдат изненадани от нежелани гости. Отляво има коневръз. Ще е по-разумно да оставим конете тук — нали няма да ги яздим из коридорите на това проклето място.

Вързаха конете, продължиха напред и след малко видяха очертанията на огромната черна постройка. Никой не би могъл да открие в нея някаква красота. Сградата стърчеше грозна и неприветлива, сякаш строителите и никога не бяха чували думата „красота“. Сякаш съвсем определено бяха пожелали да я издигнат масивна, отвратителна и ужасяваща, може би защото само така построеното от тях можеше да изразява невъобразимата гордост на нейния собственик.

— Ето — прошепна прегракнало Белгарат. — Това е Ашаба.

Гарион се взря в мрачната постройка. Изпитваше едновременно и опасение, и изгарящо, поразяващо силно нетърпение.

Изведнъж нещо привлече вниманието му — в един прозорец на приземния етаж блещукаше слаба светлинка.