Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (16)

15.

Докато приятелите минаваха покрай мрачните стени на Мал Яска, облечените в ризници пазачи на храма им хвърляха подозрителни погледи.

— Мислиш ли, че ще ни проследят? — попита Дурник.

— Не е много вероятно — отговори Сади. — Огледай се наоколо. Тук има хиляди лагеруващи и се съмнявам, че както пазачите, така и гролимите ще поискат да си навлекат неприятности, проследявайки всяка група, когато си заминава.

— Прав си — съгласи се ковачът.

Късно следобед Мал Яска остана далече зад тях. Заснежените върхове в Катакор се издигаха все по-високо, а очертанията им рязко изпъкваха на фона на тъмносивите облаци, нахлуващи от запад.

— Би ли искал да спрем за през нощта преди да сме пресекли границата? — обърна се Фелдегаст към Белгарат. — Още колко остава до нея?

— Не е далече, древни.

— Охранявана ли е?

— Обикновено да.

— Силк — рече възрастният мъж, — избързай напред и поогледай.

Дребничкият драснианец кимна, пришпори коня си и препусна в галоп.

— Добре — каза Белгарат и махна на останалите да спрат, така че да може да го чува цялата група. — Всички, които видяхме този следобед, отиваха на юг. Никой не бягаше към Катакор. Човек, желаещ да се махне от някое място, не спира, когато види границата пред себе си. Просто продължава напред. Това означава, че има значителен шанс да не срещнем никого на мили разстояние от границата в Катакор. Ако тя не е охранявана, ще я пресечем и ще си потърсим подслон за през нощта от другата и страна.

— Но ако има пазачи? — попита Сади.

Очите на Белгарат заблестяха непоколебимо.

— Пак ще преминем.

— Следователно ще се наложи да започнем битка, нали?

— Точно така. Хайде да продължаваме.

След около петнадесет минути Силк се върна и докладва:

— На границата има десетина пазачи на храма.

— Има ли някаква възможност да ги изненадаме?

— Малка. Пътят е равен и на половин миля от граничния пост няма никакви дървета.

Възрастният мъж изруга, после каза:

— Значи така. Сигурно е, че те ще имат време най-малкото да се доберат до конете си, а ние не искаме да им позволим да избягат. Напомням ви онова, за което ни предупреди Фелдегаст — винаги трябва да запазваме хладнокръвие. Не поемайте никакви рисове, но искам да победим пазачите на храма още с първата атака. Поул, ти остани тук с дамите и с Ерионд.

— Но… — започна да протестира Велвет.

— Не спори с мен, Лизел — само този път.

— Не би ли могла лейди Поулгара да накара пазачите на храма да заспят, както приспа шпионите в Мал Зет? — предложи Сади.

— Сред пазачите има гролими, а това заклинание не действа при тях. Този път трябва да употребим груба сила — за всеки случай.

Сади кимна, слезе от коня и взе от земята един дебел клон. Удари с него по едно дърво, за да провери колко е здрав, и каза:

— Бих искал всички да знаете, че не предпочитам този начин на действие.

Останалите мъже също слязоха от конете си и се въоръжиха с тояги и сопи. След това продължиха напред.

На границата се издигаше каменна постройка, боядисана в бяло. Бариерата бе обикновен бял прът, закрепен на забити в земята колове от двете страни на пътя. Пред постройката бяха вързани десетина коня, а до стената имаше подпрени копия. Един-единствен облечен в ризница пазач на храма стоеше на пътя пред бариерата. Над рамото му се подаваше дръжката на меч.

— Добре — рече Белгарат. — Ще действаме колкото можем по-бързо. Вие чакайте тук, Поул.

— Мисля, че ще е по-добре аз да вървя пръв — въздъхна Гарион.

— Надявахме се, че ще бъдеш доброволец — усмихна се мрачно Силк.

Гарион не обърна внимание на сарказма му, а си сложи шлема, хвана щита и измъкна края на копието от стремето. После попита:

— Всички ли са готови? — Огледа ги, наведе копието и пришпори коня. Останалите го последваха по петите.

Пазачът на бариерата хвърли изплашен поглед към нападателите, изтича до вратата на постройката и почна да вика другарите си. След това скочи на един кон, наведе се да си вземе копие и препусна да посрещне атаката.

Резултатът от сблъсъка можеше да се предвиди.

Гарион се опита да спре, но Кретиен прелетя над бариерата с дълъг грациозен скок и продължи напред. Гарион изруга, пусна юздите, наведе се, хвана ухото на сивия жребец и силно го дръпна. Изплашен, Кретиен спря толкова рязко, че докосна земята със задница.

— Боят е точно в обратната посока — каза му Гарион. — Или вече забрави?

Кретиен го погледна укорително, обърна се и отново препусна към бариерата.

Светкавичната атака бе изненадала пазачите на храма и те не бяха могли да вземат копията си. Дурник удари с тъпото на секирата си забралото на един от пазачите и металът се огъна толкова силно, че противникът му вече не можеше да вижда нищо и язди слепешката, докато не се удари в един нисък клон и не падна от седлото.

Силк избегна един съкрушителен удар с меч, преряза с камата си ремъка на седлото на атакуващия го неприятел и той падна на пътя. Успя да стане, ала Фелдегаст притича и го повали отново със страшен удар.

Нападението срещу Тот беше най-ожесточено — трима противници го атакуваха едновременно. Докато Кретиен отново прескачаше бариерата, Гарион видя как гигантът непохватно размахва тояга, сякаш за пръв път хваща такова нещо в ръце. Но когато противниците му го наближиха достатъчно, умението на Тот да върти тоягата като по чудо се утрои и тя се завъртя в шеметен кръг. Един от пазачите падна с вик на земята и стисна с ръце счупените си ребра. Още един се преви, когато Тот го удари в корема. Третият отчаяно вдигна меча си, но гигантът без никакво усилие го изби от ръката му, сграбчи изненадания си противник за ризницата, огледа се наоколо и сякаш на шега хвърли облечения си в доспехи противник в едно дърво с такава сила, че се разлюляха дори листата на най-тънките вейки.

Тримата останали пазачи започнаха да се отдръпват, опитвайки се да си осигурят достатъчно пространство, за да могат да използват копията си. Но, изглежда, не бяха забелязали, че Гарион се връща към мястото на схватката откъм гърбовете им.

Внезапно на Гарион му хрумна интересна идея. Той бързо извъртя копието си напряко върху седлото и блъсна с него гърбовете на пазачите. Жилавият прът помете противниците му от седлата и удари конете им по главите. Преди пазачите да успеят да се изправят, Сади, Фелдегаст и Дурник връхлетяха върху тях и схватката завърши толкова бързо, колкото беше започнала.

— Не мисля, че някога съм виждал някой да използва по този начин копието си — рече весело Силк на Гарион.

— Току-що ми хрумна — отговори кралят на Рива и се усмихна.

— Сигурен съм, че има поне дузина правила, забраняващи подобно нещо.

— По-добре да не го споменаваме тогава, а?

— Няма да казвам на никого, ако и ти не разказваш за това.

Дурник критично огледа полесражението. Почти всичките пазачи на храма бяха проснати по земята — едни бяха в безсъзнание, други стенеха. Само един все още беше на седлото — онзи, когото Тот бе ударил в корема. Беше се превил и се опитваше да си поеме дъх.

— Извинете — учтиво каза ковачът, свали шлема му и го фрасна по главата с тъпото на брадвата си. Очите на пазача на храма се изцъклиха и той се строполи безжизнено на земята.

Белгарат изведнъж се разкикоти и попита:

— „Извинете“ ли му каза?

— Човек трябва да се държи възпитано, Белгарат — отвърна Дурник.

Поулгара яздеше спокойно надолу по хълма, следвана от Се’Недра, Велвет и Ерионд.

— Много добре — похвали ги тя, като огледа повалените пазачи, след това се запъти към бариерата. — Гарион, скъпи, имаш ли нещо против да се поразходиш с мен?

Той се засмя, пришпори Кретиен към бариерата и я вдигна с върха на копието.

— Защо трябваше да прескачаш бариерата точно по средата на битката? — попита тя любопитно.

— Това съвсем не беше моя идея — отговори кралят на Рива.

— О — рече тя и хвърли укорителен поглед към коня. — Мисля, че разбирам.

Кретиен изглеждаше засрамен.

Продължиха да яздят, докато вечерният здрач не затъмни небето. Фелдегаст се приближи до Белгарат и попита:

— Ще се обидиш ли, ако предложа да пренощуваме в една малка уютна пещера на контрабандисти, която се намира на няколко мили оттук?

— Ни най-малко — засмя се Белгарат. — Когато се нуждая от пещера, не се интересувам от предишните й обитатели. Веднъж прекарах цяла седмица в бърлогата на един мечок — всъщност той беше добро животно, след като свикнеш с хъркането му.

— Това е чудесна история и те уверявам, че бих я изслушал с удоволствие, но нощта приближава. Ще ми я разкажеш след вечеря. Да побързаме. — Фокусникът смуши мулето си и ги поведе.

— Колко път има до тази твоя пещера? — подвикна Белгарат.

— Не е далече, древни — увери го Фелдегаст. — След малко ще стигнем до една суха клисура, която пресича пътя. Ще тръгнем по нея и ще стигнем.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Вярвай ми.

Белгарат само изхъмка.

Продължиха да яздят по пътя. Смрачаваше се все повече, сенките около стволовете на вечнозелените дървета се сгъстяваха.

— Насам — каза Фелдегаст и посочи коритото на един изсъхнал поток. — Тук пътеката е опасна, затова ще е по-добре да вървим пеш. — Той скочи от мулето си и ги поведе нагоре по клисурата. Ставаше все по-тъмно, светлината бързо изчезваше от покритото с облаци небе. Клисурата се стесни и направи остър завой. Жонгльорът спря и започна да търси нещо в дисагите на гърба на мулето си. Накрая извади една свещ и се обърна към Дурник.

— Би ли я запалил? Не мога да намеря праханта.

Дурник отвори кесията си и извади кремък, огниво и прахан. След няколко неуспешни опита една искра се разпали и се превърна в малко огнено езиче. Ковачът го заслони с длани и Фелдегаст запали свещта.

— Ето че пристигнахме — важно каза фокусникът и вдигна свещта, за да освети стръмния склон.

— Къде? — попита Силк и се огледа объркано.

— Хайде, хайде, принц Келдар, това нямаше да е тайна пещера, ако се виждаше с просто око, та всеки да може да я открие, нали? — Фелдегаст приближи към една огромна, излъскана от водата гранитна плоча и се скри зад нея. Мулето му бавно и внимателно го последва.

Подът на пещерата беше покрит с чист бял пясък, а стените й бяха изгладени от теклата безброй векове вода. Фелдегаст спря по средата и вдигна високо свещта. Покрай стените имаше грубо сковани нарове, а в средата маса и няколко пейки. В дъното на пещерата се виждаше малко огнище, в което бяха подредени дърва. Фелдегаст отиде до него, наведе се и запали съчките с пламъка на свещта.

— Така е по-добре — каза той и протегна ръце към пращящия огън. — Истински малък райски кът, нали?

Точно зад огнището имаше вход към друга пещера, отчасти естествен, отчасти дело на човешки ръце. Беше препречен с пръти. Фелдегаст го посочи и каза:

— Там е за конете. В дъното има изворче. Това е най-доброто убежище на контрабандисти в тази част на Малореа.

— Хубаво място — съгласи се Белгарат.

— И с какво търгуват контрабандистите? — попита Силк, чието професионално любопитство веднага се пробуди.

— Главно със скъпоценни камъни. В урвите на Катакор има богати залежи. Понякога дъната на потоците почти изцяло са покрити с блестящи скъпоценни камъни, но е много трудно да се изнесат от страната. Местните данъци са пословично огромни и смелчаците от тези части на планините са измислили многобройни начини да прекарват стоката си, без да обезпокояват съня на работливите митничари.

Поулгара отиде да разгледа огнището. От стените се подаваха няколко железни куки за окачване на котли, а в единия край имаше метална скара, поставена стабилно върху здрави подпори.

— Много добре — промърмори вълшебницата. — Има ли достатъчно дърва?

— Повече от достатъчно, скъпа лейди — отвърна фокусникът. — Те са в другата пещера, до зобта за конете.

— Чудесно. — Тя свали синьото си наметало и го сложи на един от наровете. — Мисля, че ще мога да включа няколко допълнителни ястия в менюто за вечеря. Тук има толкова много удобства, че ще е срамота, ако не ги използваме. Трябват ми още дърва — и вода, разбира се.

Дурник, Тот и Ерионд отведоха конете в другата пещера и ги разседлаха. Гарион, който беше оставил копието си отвън, отиде до един от наровете, свали шлема си, набута го заедно с щита си под леглото и започна да сваля ризницата си. Се’Недра се приближи да му помогне.

— Днес се представи чудесно, скъпи — каза тя с възхищение.

Той промърмори нещо, наведе се напред и протегна ръце, за да може Се’Недра да издърпа ризницата.

Малката кралица започна да дърпа силно ризницата се изхлузи и тя загуби равновесие и тупна върху покрития с пясък под.

Гарион се засмя и й помогна да стане.

— О, Се’Недра! Толкова те обичам! — И я целуна.

— Ужасно е тежка, нали? — каза тя, опитвайки се да вдигне изплетената от стоманени брънки ризница.

— Забеляза ли го? — рече той и разтърка натъртеното си рамо. — А си мислеше, че се забавлявам.

— Дръж се възпитано, скъпи. Къде да я закача?

— Просто я натикай под нара.

Тя го погледна неодобрително.

— Няма да се смачка, Се’Недра.

— Не е хубаво да се отнасяш с дрехите си по този начин. — Кралицата се опита да сгъне ризницата, но след малко се отказа, пусна я на пода и я изрита под нара — с доста усилие, впрочем.

Вечерята бе от сочни запечени резени шунка. Супата беше толкова гъста, че приличаше на яхния, а хлябът бе притоплен на огъня. За десерт имаше печени ябълки с мед и канела.

След като се нахраниха, Поулгара стана и огледа пещерата още веднъж.

— Сега ние, дамите, се нуждаем от малко уединение — рече тя. — Ще ни трябват и няколко легена топла вода.

— Пак ли, Поул? — въздъхна Белгарат.

— Да, татко. Всички трябва да се изкъпем и да си сменим дрехите. — Тя сбърчи нос многозначително. — Крайно време е.

Разделиха пещерата със завеса, за да осигурят необходимото уединение на Поулгара, Се’Недра и Велвет, и започнаха да топлят вода.

Въпреки че отначало дори не искаше да помръдне, Гарион трябваше да признае, че се почувства много по-добре, след като се изкъпа и си смени дрехите. Легна до Се’Недра и усети уханието на влажната й коса. Беше му невероятно хубаво, защото беше чист и сит и му бе топло, след като беше прекарал деня навън в лошото време. И тъкмо заспиваше, когато навън в тясната клисура проехтя мощен рев, наподобяващ едновременно животински вой и човешки писък. Беше толкова ужасен, че кръвта му се смръзна.

— Какво е това? — попита уплашено Се’Недра.

— Мълчи, момиче! — изсъска Фелдегаст, скочи и бързо покри с едно одеяло нишата, в която се намираше огнището. Пещерата потъна в полумрак.

Отвън проехтя още един отвратителен рев, изпълнен с ужасяваща животинска злоба.

— Какво ли е съществото, което издава тези крясъци? — тихо попита Сади.

— Не съм чувал нищо подобно през живота си — увери го Дурник.

— Аз съм чувал — обади се мрачно Белгарат. — Навремето в Мориндландия имаше един магьосник, който смяташе, че е забавно да пуска своя демон да ловува през нощта. Той издаваше подобни звуци.

— Отвратително — измърмори евнухът. — С какво се хранят демоните?

— Едва ли би искал да узнаеш — отвърна Силк, след това се обърна към Белгарат. — Би ли се наел да определиш колко е голямо онова същество отвън?

— Тези чудовища имат различна големина. От звука, който издава, съдя, че е доста едро.

— Тогава няма да може да влезе в тази пещера, нали?

— Не бих разчитал на това.

— Но може да надуши следите ни, така ли?

Възрастният мъж кимна.

— Тук всичко се обърка, Белгарат. Можеш ли да направиш нещо, за да го прогониш? — Дребният мъж се обърна към Поулгара. — Или може би ти, Поулгара? Справи се твърде умело с онзи демон, който ни изпрати Чабат в пристанището на Рак Урга.

— Тогава имах подкрепа — напомни му тя. — Алдур ми се притече на помощ.

Белгарат закрачи нервно из пещерата.

— Е? — настойчиво попита Силк.

— Не ме карай да действам прибързано — изръмжа вълшебникът. — Бих могъл да направя нещо, но ще вдигна такъв шум, че всеки гролим в Катакор ще го чуе — а по всяка вероятност и Зандрамас. И чандимите и всичките гролими ще ни преследват по петите до Ашаба.

— Защо не използваме Кълбото? — предложи Ерионд.

— Защото то вдига повече шум дори от мен. Ако Гарион използва Кълбото, за да прогони някой демон, ще го чуят от Гандахар до другия край на континента.

— Но то може да ни помогне, нали?

— Смятам, че той има право, татко — рече Поулгара. — Всеки демон би избягал от силата на Кълбото — дори ако е окован във вериги от своя господар. Демон, който не е прикован, би бягал дори още по-бързо.

— Можеш ли да измислиш нещо друго?

— Намесата на някой бог. — Вълшебницата сви рамене. — Всички демони — независимо колко са могъщи, — бягат от боговете.

— Боговете — отговори вълшебникът — тъкмо сега са заети с други неща.

Злокобният рев отекна отново. Чудовището вече беше пред пещерата.

— Време е да вземеш някакво решение, Белгарат — каза Силк.

— Значи се притесняваш от шума, който би вдигнало Кълбото? — попита Ерионд.

— И от светлината. Могъщият син блясък появяващ се всеки път, когато Гарион извади меча, привлича вниманието на мало, и голямо, разбираш ли?

— Да не би да предлагате да изляза на бой с този демон? — попита Гарион възмутено.

— Разбира се, че не — изсумтя гневно Белгарат. — Никой не може да се бие с демон — никой не е в състояние да го направи. Просто обсъждаме възможностите да го прогоним. Но никак не ми се ще да разкрия пред неприятелите ни, че се крием тук.

Чудовището отново изрева и огромната гранитна плоча, която прикриваше входа, започна да се люлее, сякаш някаква гигантска сила се стремеше да я изтръгне от мястото и и да я блъсне настрани.

— Вече нямаме избор — рече Силк. — Нито пък време. Ако не направиш нещо, демонът ще влезе при нас.

— Опитай се да го направиш така, че гролимите да не разберат къде сме — каза Белгарат на Гарион.

— Ама ти наистина ли искаш да изляза?

— Разбира се, че искам. Силк има право. Всяка секунда е безценна.

Гарион отиде и извади ризницата си изпод нара.

— Това няма да ти трябва — каза Белгарат. — Няма да ти помогне, когато се изправиш пред чудовището.

Гарион измъкна огромния меч, заби върха му в пясъка и внимателно свали меката кожа, покриваща дръжката на оръжието.

— Мисля, че предприемаме погрешна стъпка — заяви той, после сложи дланта си върху Кълбото.

— Дай на мен, Гарион — каза Ерионд, изправи се, отиде до приятеля си и сложи ръка върху неговата.

Гарион го погледа сепнато.

— Кълбото ме познава, нали знаеш? — обясни младежът. — Хрумна ми нещо интересно.

Особено усещане разтърси ръката и рамото на Гарион и кралят на Рива изведнъж осъзна, че Ерионд общува с Кълбото по много по-пряк начин от него. Сякаш през месеците, когато малкото момче бе носило Кълбото, то по някакъв странен начин го бе научило на собствения си език.

От входа на пещерата долетя ужасяващо дращене, сякаш гигантски нокти чегъртаха по гранитната плоча.

— И внимавай навън — предупреди го Белгарат. — Не поемай никакви рискове. Просто вдигни меча високо, така че чудовището да го види добре. Кълбото ще свърши останалото.

— Добре — въздъхна Гарион и тръгна към изхода на пещерата.

Ерионд го следваше по петите.

— Ами ти къде си тръгнал? — обърна се Поулгара към русокосия младеж.

— С Белгарион — отговори Ерионд, — И двамата трябва да разговаряме с Кълбото, за да постигнем желания резултат. По-късно ще ти обясня всичко, Поулгара.

Огромната плоча отново започна да се клати. Гарион се измъкна през тесния отвор и изтича няколко стъпки по дефилето, следван от Ерионд. След това се обърна към чудовището и вдигна меча високо във въздуха.

— Все още е рано — предупреди го Ерионд. — Още не ни е видял.

В дефилето се носеше зловонна смрад. Демонът се очертаваше на фона на небето. Беше огромен — раменете му скриваха половината небосвод. Имаше дълги заострени уши, а ужасните му очи пламтяха със зелен огън.

Чудовището изрева и протегна към Гарион и Ерионд гигантската си, покрита с люспи лапа.

— Сега, Белгарион — съвсем спокойно каза Ерионд.

Гарион вдигна меча към небето и даде пълна свобода на Кълбото.

Но изобщо не бе подготвен за онова, което се случи. Невъобразим трясък разтърси земята и отекна по билата на околните планини. Дърветата на десетки мили наоколо се разтрепериха. Пламна не само огромното острие на оръжието — цялото небе изведнъж лумна в яркосиньо сияние. Сини пламъци заблестяха от хоризонт до хоризонт и невъобразим тътен разтърси земята.

Демонът замръзна. После огромната му острозъба муцуна се вдигна към небето, изтръпнала от ужас. Гарион тръгна срещу чудовището, все така вдигнал пламтящия меч. Демонът се отдръпна, опитвайки се да предпази лицето си от синята светлина, после нададе раздиращ вой, сякаш бе обзет от неудържима агония. Люшна се и падна на земята, но след миг се изправи, погледна лумналото в пламъци небе, обърна се и побягна с огромни скокове по дефилето, без да спира да вие.

— Такава ли беше твоята представа за безшумно действие? — изрева Белгарат откъм пещерата. — И какво е всичко това? — Той посочи с треперещ пръст все още пламтящото небе.

— Всичко е наред, Белгарат — каза Ерионд на вбесения вълшебник. — Ти не желаеше звукът да доведе гролимите до нас, затова направихме така, че цялата околност да се изпълни със страхотен тътен. Никой не е в състояние да отгатне точно откъде идва той.

Белгарат примигна, след това се намръщи и попита:

— Ами светлината?

— Положението с нея е почти същото — обясни спокойно Ерионд. — Ако един-единствен огън блесне посред нощ в планината, всички ще го видят. Но ако се запали цялото небе, никой не може да посочи точно откъде е избухнал пожарът, нали?

— Той е прав, дядо — рече Гарион.

— Добре ли са те, татко? — попита Поулгара зад гърба на възрастния мъж.

— Че какво би могло да им навреди? Гарион може да руши планини само като размаха този свой меч. Всъщност на косъм не го и стори — Карандските планини звъняха като камбана. — Старият вълшебник погледна към все още блещукащото небе и попита: — Можеш ли да угасиш тази светлина?

— О, да — рече Гарион и прибра меча в ножницата. Огънят в небето внезапно угасна.

— Наистина трябваше да постъпим по този начин, Белгарат — продължи Ерионд. — Светлината и тътенът ни бяха необходими да прогоним демона, а същевременно трябваше да направим така, че гролимите да не могат да открият местонахождението ни. И… — Младежът разпери ръце.

— Ти знаеше ли, че ще стане така? — обърна се Белгарат към Гарион.

— Разбира се, дядо — излъга Гарион.

— Добре. Прибирайте се — изсумтя Белгарат.

Гарион се наведе към Ерионд и прошепна:

— Защо не ми каза какво ще правим?

— Нямах време, Белгарион.

— Следващия път, когато трябва да направим подобно нещо, моля те, непременно намери време да ми обясниш. Едва не изтървах меча, когато земята започна да се тресе под нозете ми.

— А това никак не би било добре за нас.

— Зная.

От тавана на пещерата бяха нападали отломки и въздухът бе пълен с прах.

— Какво стана? — попита Силк.

— Нищо особено — отвърна Гарион, като се постара отговорът му да прозвучи небрежно. — Просто прогонихме чудовището.

— Не можехме да постъпим по друг начин — рече Белгарат. — Но сега всички в Катакор знаят, че нещо необичайно се движи из планините, затова трябва да сме особено внимателни и да се оглеждаме на всяка крачка.

— Още колко път остава до Ашаба? — попита Сади.

— Трябва да яздим цял ден.

— Ще успеем ли да стигнем навреме?

— Да, но ще трябва да тръгнем още по тъмно, така че дайте да поспим малко.

 

 

Гарион отново сънува същия сън. Всъщност не беше съвсем сигурен дали наистина е сън, защото когато човек сънува, обикновено вижда картини и чува звук, но той долавяше единствено упорития, изпълнен с бездънно отчаяние писък и изпитваше неописуем ужас.

На следващата сутрин облаците все още не се бяха разсеяли. Групата предпазливо слезе по дефилето и излезе на пътя. Силк и Фелдегаст тръгнаха напред като разузнавачи.

След като бяха изминали около левга, двамата се върнаха. Лицата им бяха угрижени.

— Група каранди са направили лагер край пътя — каза Силк.

— Засада? — попита Сади.

— Не — каза Фелдегаст. — Всъщност повечето спят. Доколкото разбирам, сигурно са прекарали нощта, отдадени на някакъв религиозен ритуал, затова вероятно все още са изтощени — или пияни.

— Можем ли да ги заобиколим? — попита Белгарат.

— Можем — отговори Силк. — Ще влезем в гората отдясно, там е по-гъста.

— Води — каза Белгарат.

— Какъв ритуал? — тихо попита Дурник.

— Доста странен — отговори драснианецът. — Издигнали са олтар, зад него са забили два кола, върху които стърчат черепи. Изглежда, са пили твърде много и освен това са правили и разни други неща.

— Какви други неща?

— Жени — отвърна Силк с отвращение. — Грозни неща.

— Не преувеличаваш ли малко, Келдар? — попита Велвет.

— Не. Неколцина все още празнуваха.

— А сега една забележка, която е по-важна от току-що описаните местни религиозни обичаи — добави Фелдегаст. — Имам предвид домашните любимци на карандите.

— Домашни любимци ли? — възкликна Белгарат.

— Може би това не е точната дума, древни. Но около лагера имаше доста хрътки — и се държаха така, сякаш нямат никакво намерение да нападат и изяждат празнуващите.

Белгарат го изгледа остро.

— Сигурен ли си?

— Виждал съм достатъчно хрътки на Торак, за да ги позная.

— Значи наистина има някакъв съюз между Менга и Урвон — каза вълшебникът.

— Мъдростта ти е истинско чудо, старче. Истинско щастие е да имаш на разположение богатия опит на живот, продължил десет хиляди години. Сигурно затова си способен да достигаш до такива блестящи изводи.

— Седем хиляди. — поправи го Белгарат.

— Седем хиляди — десет хиляди — че каква пък чак толкова е разликата?

— Аз съм на седем хиляди години — повтори Белгарат и в гласа му прозвучаха едва доловими нотки на обида.