Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (15)

14.

В късния следобед стигнаха Мал Ракут, мрачен град, разположен по двата бряга на тинестата река Раку. Крепостните стени бяха високи, на равни интервали по тях се издигаха черни кули. Безброй бежанци се бяха струпали пред градската стена и умоляваха местните жители да ги пуснат да влязат, ала портите бяха здраво залостени. Стрелци с арбалет и стояха в плътни редици по бойниците.

— Това дава отговор на нашия въпрос, нали? — каза Гарион на спътниците си, когато спряха на върха на един хълм, издигащ се на известно разстояние от града.

— Очаквах го — изсумтя Белгарат. — Всъщност не се нуждаем от нищо специално в Мал Ракут, затова няма никакъв смисъл да настояваме да влезем в града.

— Ами как ще прекосим реката?

— Доколкото си спомням, на няколко мили нагоре по течението има сал — обади се Фелдегаст.

— Нима салджиите не се страхуват от чумата както гражданите на Мал Ракут? — попита Дурник.

— Салът е с две макари на двата бряга на реката и го теглят впрягове волове на сушата. Салджията само прибира парите на пътниците. Ала се опасявам, че сега ще струва ужасно скъпо.

Салът се оказа голяма дървена платформа с издигнати полегати краища за по-лесно качване и слизане, вързана с тежки въжета, опънати между двата бряга на жълто-кафявата река.

— Назад! — изкрещя един изцапан с кал мъж до впряга волове. — Не искам да ме заразите с отвратителните си болести.

— Колко ще струва да ни прекараш на отсрещния бряг? — попита Силк.

Мъжът ги изгледа алчно, преценявайки дрехите и конете им.

— Една жълтица — заяви категорично той.

— Но това е направо обирджийство!

— Опитайте се да преплувате тогава.

— Плати му — рече Белгарат.

— Няма да стане — отвърна Силк. — Отказвам да ме мамят — дори и тук. Остави ме да помисля малко. — Дребничкият драснианец се взря в алчния салджия, после каза замислено: — Дурник, ти нали имаше брадва?

Ковачът кимна и потупа брадвата, привързана към седлото на коня му.

— Смяташ ли, че е възможно да промениш решението си, приятелю? — жално попита драснианецът салджията.

— Казах — една жълтица — повтори упорито той.

Силк въздъхна.

— Имаш ли нещо напротив първо да огледаме сала ти? Не ми изглежда много стабилен.

— Както искаш. Но те предупреждавам — няма да мръдна, докато не платите.

Силк погледна Дурник и каза:

— Вземи си брадвата и ела с мен. — Дурник слезе от коня и откачи брадвата от примката на седлото. След това ковачът и драснианецът се спуснаха по хлъзгавия бряг и се качиха на сала. Силк потропа с крак по дъските.

— Хубаво салче — каза той на салджията, който се бе приближил, но предпазливо стоеше на известно разстояние от тях. — Сигурен ли си, че няма да промениш мнението си за цената?

— Една жълтица. Или приемайте, или ми се махайте от главата.

— Знаех си, че ще кажеш точно така — въздъхна Силк и се обърна към Дурник. — Ти разбираш повече от мен от салове и лодки, приятелю. Според теб колко време ще е необходимо да натрошим това корито?

Салджията се взря в него и зяпна.

— Я откърти две-три дъски от носа откъм реката, Дурник — каза Силк. — Имаш достатъчно място да се развъртиш здравата.

Отчаяният салджия сграбчи една тояга и затича към тях.

— Внимателно, приятелю — каза му Силк. — Напуснахме Мал Зет едва вчера и вече започвам да чувствам, че полека-лека ме втриса.

Салджията замръзна.

Дурник се усмихна широко и почна да кърти дъските в предната част на сала.

— Моят приятел, дето се труди ей там, е дървосекач — продължи Силк дружелюбно. — Брадвата му е ужасно остра. Обзалагам се, че може да нацепи това старо корито за не повече от десет минути.

— Вече виждам водата — обади се Дурник и демонстративно опипа острието на брадвата си с палец.

— Продължавай, продължавай — небрежно подхвърли Силк.

Салджията ги гледаше като обезумял.

— Какво мислиш по въпроса да преговаряме за цената, приятелю? — попита го Силк. — Вече съм почти сигурен, че ще постигнем съгласие, след като положението ти стана напълно ясно.

Когато се озоваха в средата на реката и салът започна да се клати силно, подхванат от течението, Дурник се приближи към носа, изправи се и погледна откъртените дъски от носа.

— Какво има, скъпи? — попита го Поулгара.

— Нищо, Поул — отвърна той. — Знаеш ли? Всъщност никога през живота си не съм чупил нищо нарочно.

 

 

Вечерта приятелите опънаха палатките си на завет, сред горичка кедри недалеч от реката. Небето, спокойно и синьо още от пристигането им в Малореа, по залез слънце изведнъж доби заплашителен вид. Разнесе се тътен на гръмотевици, остри езици на светкавици прорязаха облаците на запад.

След вечеря Дурник и Тот излязоха от горичката да огледат наоколо и не след дълго се върнаха със сериозни лица.

— Боя се, че ни предстои да претърпим известен период лошо време — каза ковачът. — Усещам го по въздуха.

— Мразя да яздя в дъжда — оплака се Силк.

— Повечето хора изпитват същите чувства като теб, принц Келдар — обърна се към него Фелдегаст. — Но лошото време обикновено задържа всички останали у дома, разбираш ли. Ако се вярва на онова, което ни каза гладният мелцен, да вали ще е по-добре.

— Той спомена за някакви чандими — рече Сади и се намръщи. — Какво точно представляват те?

— Чандимите са орден в църквата на гролимите — отговори му Белгарат. — Когато Торак построил Ктхол Мургос, той превърнал някои гролими в хрътки, които трябвало да обхождат цялата област. След Воу Мимбре, щом Торак изпаднал в непробуден сън, Урвон възвърнал човешкия образ на половината от тях. Онези, които отново станали хора, били магьосници, притежаващи по-голям или по-малък талант. Те са в състояние да общуват с онези, които останали хрътки. Връзките между тях са много силни — както тези между вълците в глутница — и всички са фанатично верни на Урвон.

— И тъкмо те са източникът на мощта на Урвон — добави Фелдегаст. — Обикновените гролими непрекъснато заговорничат един срещу друг или срещу онези, които са на по-висше ниво в йерархията, ала чандимите на Урвон са държали в подчинение малореанските гролими в продължение на петстотин години.

— А какво можете да ми разкажете за пазачите на храма? — добави Сади. — Те какви са — чандими или гролими?

— Обикновено не — отговори Белгарат. — Сред тях, разбира се, има и гролими, но повечето са малореански ангараки. Те са били набрани още преди битката във Воу Мимбре, за да служат като лични телохранители на Торак.

— Че защо са му притрябвали на Торак телохранители?

— Никога не съм могъл да намеря задоволителен отговор на този въпрос — призна възрастният вълшебник. — Както и да е, след Воу Мимбре все още са останали неколцина от тях — едни са призовани по-рано, други са ветерани, ранени в редица битки и след това изпратени по домовете си. Урвон ги убедил, че приказва от името на Торак и че сега те трябва да дадат клетва за вярност нему. След това пазачите събрали още млади ангараки, за да попълнят празнините в своите редици. Сега задачата им е не само да вардят храма. Когато започнал да има пререкания с императорите в Мал Зет, Урвон решил, че има нужда от добре подготвена военна сила, затова увеличил броя им и ги превърнал в армия.

— Наистина мъдро от негова страна — изтъкна Фелдегаст. — Чандимите предоставят на Урвон магии, които са му необходими да поддържа силата им — а с нея потиска обикновените хора и им пречи да протестират срещу съдбата си.

— В такъв случай пазачите са само обикновени войници? — попита Дурник.

— Всъщност не. Те са по-скоро рицари — отвърна Белгарат.

— Искаш да кажеш нещо като нашия Мандорален — облечени са изцяло в стоманени брони, носят щитове и копия, яздят бойни коне и така нататък?

— Не — отговори Фелдегаст. — Въобще не изглеждат толкова пищно. Наистина имат копия, щитове и шлемове, ала нямат никакви брони — само плетени ризници. Ала са почти толкова глупави, колкото арендите. Сигурно щом рицарите сложат толкова много желязо по телата си, умът им се изпарява някъде.

Белгарат гледаше замислено Гарион. После го попита:

— Чувстваш ли, че притежаваш достатъчно физическа сила?

— Не много голяма. Защо?

— Изправени сме пред един проблем. Има далеч по-голяма вероятност да срещнем пазачи на храма, отколкото чандими. Ако започнем да събаряме от седлата всички тези мъже със силата на умовете си, шумът, който ще вдигнем, веднага ще привлече чандимите.

Гарион се взря в него.

— Не говориш сериозно. Та аз не съм Мандорален, дядо.

— Вярно, не си. По-разумен си от него.

— Няма да търпя нито секунда повече да обиждат моя рицар! — възрази разгорещено Се’Недра.

— Се’Недра — обърна се към нея Белгарат едва ли не разсеяно. — Я млъквай.

— „Я млъквай“ ли?!

— Да, чу ме. — Той се навъси така страшно, че тя се притисна към Поулгара, търсейки закрила.

— Онова, което искам да изтъкна, Гарион, е, че ти бе обучен от Мандорален и разбираш от тези неща, освен това имаш известен опит. Никой от нас, останалите, не може да се похвали с такова нещо.

— Но аз нямам броня.

— Имаш желязна ризница.

— Нямам нито щит, нито шлем.

— Може би ще успея да ти направя, Гарион — обади се Дурник.

Гарион погледна стария си приятел и каза:

— Страхотно съм разочарован от тебе, Дурник.

— Не се страхуваш от това, нали, Гарион? — попита Се’Недра несигурно.

— Ами не. Всъщност никак не ме е страх. Просто това е толкова глупаво… при това ми изглежда направо нелепо.

— Имаш ли някоя стара тенджера, която бих могъл да взема, Поул? — попита Дурник.

— Колко голяма?

— Достатъчно голяма — така, че главата на Гарион да се побере в нея.

— Това вече отива прекалено далеч! — възкликна Гарион. — Няма да сложа на главата си кухненска тенджера вместо шлем. Не съм правил подобно нещо от времето, когато бях малко момче.

— Малко ще я променя — увери го Дурник. — После ще взема капака и ще ти направя щит.

Гарион се отдалечи, ругаейки гневно под нос.

Велвет присви клепачи и погледна Фелдегаст. Този път трапчинките на бузите й въобще не се показаха.

— Кажи ми, господин жонгльор — рече тя, — как е възможно един странстващ акробат, който развлича хората в затънтени кръчми край пътищата, да знае толкова много тайни неща за обществото на гролимите тук, в Малореа?

— Аз не съм толкова глупав, колкото изглеждам, милейди — отговори той. — При това имам очи и уши и зная как да ги използвам.

— Твърде умело избегна да отговориш на въпроса й — направи му комплимент Белгарат.

Жонгльорът се усмихна самодоволно.

— Благодаря. А сега — продължи сериозно той, — както твърди моят древен приятел, твърде малко вероятно е да срещнем чандими, ако вали. Нали знаете, кучето обикновено проявява здрав разум и се крие в колибата си, когато времето е отвратително — освен ако няма някаква неотложна нужда да кръстосва околността. Много по-вероятно е да срещнем някои от пазачите на храма, тъй като всеки рицар — независимо дали е аренд, или малореанец, въобще не обръща внимание на дъжда, брулещ желязната му броня. Никак не бих се учудил, ако нашият воин има достатъчно мощ да се изправи срещу който и да било пазач, изпречил се насреща му, ала винаги има възможност да се натъкнем на група пазачи на храма. Ако това ни се случи, не губете ума и дума. Помнете: щом рицарят пришпори коня си, му е много трудно да се отклони встрани или да смени посоката. Отстъпете крачка наляво или надясно, ударете го здраво по тила — това обикновено е достатъчно да го съборите от седлото. После знаете — щом веднъж човек в доспехи и ризница падне от коня си, прилича на костенурка, обърната по гръб.

— Да приема ли, че вече си правил това? — измърмори Сади.

— Имал съм известни недоразумения с пазачите на храма — призна Фелдегаст.

Дурник взе чугунената тенджера, която Поулгара му беше дала, и я сложи в огъня. Когато се нажежи, я измъкна с една здрава тояга, сложи острието на един счупен нож върху един заоблен камък и постави тенджерата върху него. След това взе брадвата си и я вдигна с тъпата страна над тенджерата.

— Ще я счупиш — опита се да предскаже последствията от действията му Силк. — Чугунът е прекалено крехък и не бива да чукаш по него.

— Имай ми доверие, Силк — рече ковачът, усмихна се и лекичко започна да почуква тенджерата. Звуците, който се разнесоха, не наподобяваха глухото кънтене на чугуна, а звучаха ясно с отчетливия звън на стомана — песен, която Гарион познаваше от най-ранното си детство. Ковачът сръчно измени формата на тенджерата, превръщайки я в шлем с плосък връх и свирепи на вид предпазни пластини за носа и бузите. Гарион разбра, че старият му приятел мами по мъничко, защото усети едва доловимия тласък на волята на Дурник, насочен към шлема.

След малко ковачът потопи шлема в кофа с вода и нажеженият метал изсъска застрашително, вдигайки цял облак пара. Ала капакът на тенджерата, който майсторът възнамеряваше да превърне в щит, се оказа истинско предизвикателство дори за неговата изобретателност. Стана съвсем очевидно, че ако иска да му придаде нужните размери, щитът ще стане толкова тънък, че дори удар с кама ще го пробие, да не говорим за атака с копие или с меч. Докато чукаше върху звънтящия капак на тенджерата, ковачът внимателно обмисли този факт, после направи едва забележим жест към Тот. Гигантът кимна, отиде до брега на реката, върна се с кофа, пълна с глина, и я изсипа в центъра на нажежения до бяло щит. Металът издаде силно съскане, ала Дурник продължи да го удря с брадвата.

— Хей… Дурник — рече Гарион, опитвайки се да не проявява неучтивост. — Разбираш ли, нямах предвид да ми направиш керамичен щит.

Дурник се усмихна.

— Я го погледни, Гарион — предложи той, без да променя ритъма на сипещите се върху метала удари.

Гарион впери поглед в щита и изведнъж отвори широко очи. Блестящата окръжност, върху която удряше ковачът, представляваше монолитно алено парче стомана.

— Как го направи?

— Превръщане на едно вещество в друго! — задъхано каза Поулгара. — Нечувана промяна! Дурник, къде си научил да правиш това?

— Просто случайно ми се удаде, Поул. — Той се засмя. — Щом имаш на разположение малко стомана, с която можеш да започнеш — например онова острие от счупения нож, — можеш да направиш толкова стомана, колкото ти е необходима, използвайки всичко, каквото ти попадне подръка: чугун, глина, каквото и да е.

Очите на Се’Недра изведнъж се разшириха.

— Дурник — прошепна тя, изпълнена със страхопочитание. — Нима можеше да направиш щита от злато?

Дурник помисли малко, без да спира да чука по парчето метал.

— Да, бих могъл — призна той. — Но златото е прекалено тежко и меко, затова от него не може да се направи добър щит. Не мислиш ли?

— Дали ще успееш да направиш още един? — каза тя умолително. — За мен? Не е нужно да бъде прекалено голям — е, поне не прекалено огромен. Моля те, Дурник.

— Не смятам, че това е добра идея, Се’Недра — каза той. — Златото е ценен метал, защото се среща рядко в природата. Ако започна да го правя от глина, не след дълго съвсем ще изгуби стойността си. Сигурен съм, че разбираш това.

— Но…

— Не, Се’Недра — твърдо заяви Дурник.

— Гарион… — подхвана тя умолително и в гласа й се промъкнаха болезнени нотки.

— Той има право, скъпа.

— Но…

— Не, Се’Недра.

 

 

Огънят беше почти угаснал — бяха останали само няколко тлеещи въглена. Гарион внезапно се събуди и се надигна. Беше плувнал в пот и трепереше. Пак беше чул мъчителния вик, който бе долетял до слуха му предния ден. Дълго остана седнал, вперил очи в угасващия огън. Лека-полека потта му засъхна и треперенето престана.

Дишането на Се’Недра до него беше равномерно. Не се чуваше никакъв друг звук. Кралят на Рива внимателно се измъкна от одеялата, после отиде до самия край на горичката и се взря мрачно към полетата, простиращи се тъмни и пусти под сивкавосиньото небе. После се върна в постелята и спа неспокойно до сутринта.

Когато се събуди, ръмеше ситен хладен дъжд. Той тихо стана и отиде при Дурник, който тъкмо бе започнал да кладе огъня.

— Мога ли да взема брадвата ти? — попита Гарион.

Дурник вдигна глава и го погледна.

— Мисля, че трябва да ми направиш и копие, за да бъде снаряжението ми пълно — каза Гарион.

— О — рече ковачът. — Бях забравил. Едно копие ще ти бъде ли достатъчно? Нали знаеш, понякога се чупят — е, поне това винаги се е случвало с копията на Мандорален.

— Със сигурност няма да нося повече от едно. — Гарион посочи с палец към рамото си, където се подаваше дръжката на меча му. — Нали винаги нося това.

Студеният дъжд бе обвил полето в лека мъгла. След закуска приятелите извадиха дебели пелерини от багажа и се подготвиха да посрещнат твърде неприятния ден. Гарион вече беше облякъл желязната си ризница, след това натъпка една стара туника в шлема и го нахлупи на главата си. Чувстваше се много глупаво да дрънчи и да трака, докато оседлаваше Кретиен. Ризницата миришеше неприятно и поради някаква необяснима причина сякаш привличаше всичкия студ на хладната, влажна сутрин. Кралят на Рива погледна към вече готовото си копие и кръглия си щит и каза:

— Никак няма да ми е лесно да нося всичко това.

— Окачи щита на седлото, Гарион — посъветва го Дурник. — Освен това опри края на копието в стремето до крака си. Така прави Мандорален.

— Ще опитам — отговори Гарион. Качи се тромаво на седлото и почувства, че вече започва да се поти под тежката желязна ризница. Дурник му подаде щита и Гарион го окачи на седлото. След това взе копието и нагласи края му на стремето — беше доста неудобно.

— Трябва да го държиш изправено — каза ковачът. Гарион изсумтя и стисна копието с дясната си ръка.

— Изглеждаш много внушително, скъпи — увери го Се’Недра.

— Направо страхотно — отвърна й сухо той.

Излязоха от кедровата горичка и поеха напред. Начело на колоната яздеше Гарион. Чувстваше се буквално абсурдно.

Почти незабавно откри, че върхът на копието все се накланя. Хвана го по-нагоре, след това още по-нагоре, и това продължи, докато най-сетне не откри къде точно трябва да го държи. Дъждът, който се стичаше по копието, капеше направо в ръкава му. След малко от лакътя на доспехите му започна да тече цяла вадичка дъждовна вода.

— Станах на капчук — изръмжа Гарион.

— Дайте по-бързо — каза Белгарат. — До Ашаба има още много път, а нямаме почти никакво време.

Гарион смуши Кретиен с пети и сивият жребец веднага се подчини; отначало пое в тръс, след това премина в лек плавен галоп. Гарион изведнъж необяснимо защо почувства, че вече не изглежда толкова глупаво.

Пътят бе съвсем пуст. Преминаваше край изоставени чифлици — тъжни постройки, обрасли с избуяли къпини. Някои от чифлиците бяха изгорени съвсем наскоро.

Копитата на галопиращите коне хвърляха пръски кал, която покриваше краката и коремите На животните и изпръскваше ботушите и пелерините на ездачите.

Силк яздеше до Гарион. Лицето му беше напрегнато и всеки път, когато достигнеха някой хълм, дребничкият драснианец се спускаше в галоп напред, за да огледа какво има оттатък.

Малко преди обед Гарион вече беше мокър до кости, но стоически понасяше неудобните доспехи. Изпитваше горещо желание дъждът най-сетне да спре.

Силк, който отново бе излязъл напред, се обърна и им замаха да спрат. После се върна и лаконично каза:

— Гролими.

— Колко? — попита Белгарат.

— Двайсетина. Правят жертвоприношение.

— Я да идем да видим — каза вълшебникът, после погледна към Гарион. — Остави си копието на Дурник. Стърчи твърде високо, а никак не ми се ще да привлечем вниманието им.

Гарион кимна, подаде копието на ковача и тръгна след Силк, Белгарат и Фелдегаст нагоре по хълма. Слязоха от конете, преди да се изкачат на билото, и продължиха внимателно през гъстия храсталак покрай пътя.

Облечените в черни одежди гролими бяха коленичили върху мократа трева пред два олтара, върху които лежаха отпуснати безжизнено фигури. Всичко наоколо бе оплискано с кръв. До жертвите горяха мангали; от които се вдигаха гъсти стълбове дим. Гролимите напяваха някакви заклинания — ревящи, подобни на стонове звуци, каквито Гарион бе чувал много пъти през живота си, ала не можеше да разбере смисъла им.

— Това чандими ли са? — тихо попита Белгарат жонгльора.

— Трудно е да се отговори със сигурност, древни — отвърна Фелдегаст. — Двата олтара ми дават основание да мисля, че е така, ала тази практика може да се е разпространила из цяла Малореа. Гролимите много бързо възприемат промените в църковната политика. Ала независимо дали са чандими, или не, най-умно ще е да избегнем срещата с тях. Няма никакъв смисъл да си губим времето в схватки с гролимите.

— Източната страна на долината е обрасла с дървета — каза Силк и посочи. — Ако се движим сред тях, никой няма да ни види.

Белгарат кимна, после попита:

— Още колко време ще се молят?

— Най-малко още половин час — отговори Фелдегаст.

Гарион почувства как в гърдите му се надига дива ярост и изръмжа:

— Ще ми се прекъсна церемонията им с едно кратко посещение.

— Не — каза Белгарат. — Не си дошъл от другия край на света, за да отстраняваш стореното зло. Да се връщаме при останалите. Искам да заобиколим тези гролими преди да са приключили с молитвите си.

 

 

На около миля след мястото, където гролимите извършваха своите мрачни кървави ритуали, групата отново излезе на калния път и конете пак се понесоха в лек галоп, водени от сивия жребец на Гарион.

Минаха покрай едно горящо село, над което се виеха гъсти облаци пушек. Не се виждаха никакви хора, но затова пък имаше признаци на ожесточена битка. Отминаха, без да спират.

Късно следобед дъждът намаля и после спря, макар че небето остана покрито с мрачни облаци. Когато се изкачиха на поредното възвишение, видяха в отсрещния край на долината някакъв конник. Разстоянието беше прекалено голямо, за да различат подробностите, ала Гарион забеляза, че непознатият е въоръжен с копие.

— Какво ще правим? — подвикна той на приятелите си.

— Ти имаш доспехи, броня и копие тъкмо за срещи с такива хора — отговори му Белгарат.

— Не трябва ли поне да му дам възможност да се отдалечи с мир?

— Че защо? — попита Фелдегаст. — Той бездруго няма да го направи. Самото ти присъствие тук, както си въоръжен с копие и щит, е предизвикателство, а този човек за нищо на света не би отминал, без да му отговори. Срази го, млади господарю. Денят вече свършва, просто ти напомням, че скоро ще се спусне вечерта.

— Добре — въздъхна Гарион измъчено, стисна здраво щита с лявата си ръка, нахлупи шлема над челото си и измъкна копието от стремето. Кретиен вече беше започнал да рие земята с копито и да пръхти предизвикателно.

— Ентусиаст — измърмори му Гарион. — Добре, щом толкова искаш, да вървим.

Сивият жребец се понесе напред. Ходът му не беше тръс, не беше и галоп — беше неумолим и можеше да се оприличи само на неудържима лавина.

Непознатият рицар като че ли се стресна от тази непредизвикана от нищо атака — нямаше ги обичайните предизвикателства, заплахи и обиди. Но все пак той вдигна щита и наведе копието. Изглеждаше твърде едър, но пък може би въоръжението му придаваше такъв внушителен вид. Ризницата стигаше чак до коленете му. Шлемът беше с объл връх и със забрало, на кръста на непознатия висеше внушителна сабя. Той спусна забралото, след това заби шпори в хълбоците на коня и също се втурна в атака.

Подгизналото поле от двете страни на пътя се разлюля и очертанията му се замъглиха, Когато Гарион се приведе зад щита си, наведе копието и го насочи към противника си. Често бе виждал Мандорален да прави така, затова основните положения в сраженията между рицарите му бяха добре познати. Разстоянието между него и непознатия бързо се топеше и кралят на Рива виждаше ясно как хвърчи калта под копитата на коня на неговия противник. В последния момент, тъкмо когато двамата трябваше да се сблъскат, Гарион се изправи на стремената точно както го беше обучавал Мандорален, наведе се напред, за да подготви тялото си за предстоящия удар, и насочи копието си точно в центъра на щита на противника си.

Разнесе се оглушително пращене и Гарион изведнъж видя, че около него хвърчат трески от счупеното копие на противника му. Собственото му копие, въпреки, че беше дебело колкото това на пазача на храма, бе направено от прясно отрязан кедър и беше много по-жилаво. То се огъна като лък, изпука, но не се счупи — и пазачът внезапно бе изхвърлен от седлото, тялото му описа дъга във въздуха и се сгромоляса по средата на пътя. Всичко приключи.

Гарион профуча край пазача на храма, после успя да обуздае Кретиен, зави и в лек галоп се върна до поваления противник. Той лежеше в калта и не помръдваше. Внимателно, с готово за бой копие, Гарион се приближи още повече и попита:

— Добре ли си?

Не получи никакъв отговор.

Гарион предпазливо слезе от коня, хвърли копието и измъкна меча на Желязната хватка.

— Попитах те дали си добре? — повтори той. След това се приближи до лежащия на пътя човек и го раздруса, за да провери дали наистина е в безсъзнание.

После вдигна забралото на шлема му с върха на меча. Очите на пазача се бяха изцъклили, а от носа му течеше кръв.

Останалите от групата дойдоха в галоп. Се’Недра скочи от коня си още преди да е спрял и се хвърли в обятията на съпруга си.

— Справи се невероятно, Гарион! Наистина невероятно!

— Мина доста добре, нали? — рече скромно той, опитвайки се да държи меча и щита и едновременно с това да прегръща жена си. След това погледна към Поулгара, която в този момент също слизаше от коня си. — Мислиш ли, че този човек ще се оправи, лельо Поул? — попита той. — Надявам се, че не съм го наранил твърде много.

Вълшебницата прегледа безжизнения мъж и каза:

— Всичко ще бъде наред, скъпи. Просто е изпаднал в безсъзнание.

— Добра работа — поздрави го Силк.

Изведнъж Гарион започна да се смее високо.

— Знаете ли какво? — попита той. — Мисля, че започвам да разбирам защо Мандорален обича да прави това толкова много. Схватките наистина носят удоволствие.

— Мисля, че трябва да намалим теглото на бронята. Хората изразходват цялата си жизнена сила, за да я носят, и не им остава нито време, нито сили да мислят — сподели тъжно наблюденията си Фелдегаст.

— Да продължаваме — само каза Белгарат.

 

 

Сутринта на следващия ден стигнаха до обширна долина, в която беше разположен Мал Яска — духовната столица на Малореа, градът, където се издигаше палатът на учениците на Урвон. Небето все още беше покрито с облаци, но не валеше и вятърът бе започнал да изсушава калта, която затрудняваше движението по пътищата. Долината беше осеяна с палатки на лагеруващи тук хора, бягащи от демоните на север и от чумната епидемия на юг. Лагерите бяха разположени на колкото е възможно по-голямо разстояние един от друг, а хората в тях държаха оръжията си готови за отбрана.

Портите на Мал Яска, за разлика от тези на Мал Ракут, бяха отворени и около тях патрулираха роти от пазачи на храма, облечени в ризници и доспехи.

— Защо бежанците не влизат в града? — попита Дурник.

— Мал Яска не е място, което хората посещават по собствено желание, ковачо — отговори Фелдегаст. — След като гролимите търсят хора, които да принасят в жертва на своите олтари, не е много умно да се навърташ наоколо. Той погледна Белгарат. — Би ли приел едно мое предложение, древни?

— Махни ми се от главата с твоите глупави предложения.

— Ще ни трябва информация какво става там горе — продължи фокусникът и посочи заснежените върхове на планините, които се мержелееха на север. — Тъй като познавам добре Мал Яска и зная как да избягвам гролимите, не е лоша идея за час-два да пообиколя из пазара и да науча някои и други неща, нали?

— Той има право, Белгарат — съгласи се Силк. — Никак не ми харесва да нямам никаква представа какво става наоколо.

Възрастният мъж помисли малко, после каза на фокусника:

— Добре. Стой далече от кръчмите.

Фелдегаст въздъхна.

— Вече няма подобни неща в Мал Яска, Белгарат. Гролимите проявяват изключително неодобрение към тези малки удоволствия — обясни той и подкара мулето си към черните стени на столицата на Урвон.

— Той не противоречи ли на собствените си твърдения? — попита Сади. — Първо ни предупреди, че е твърде опасно да влизаме в града, а след това реши да отиде сам.

— Този човек знае какво прави — отговори Белгарат. — За него там няма никаква опасност.

— Можем да обядваме, докато го чакаме, татко — предложи Поулгара.

Възрастният мъж кимна утвърдително и групата се отби от пътя да се разположи на лагер.

Гарион остави копието си, свали шлема от изпотената си глава и се загледа към центъра на църковната власт в Малореа. Градът наистина беше голям, макар и не толкова, колкото Мал Зет. Стените бяха високи и дебели и завършваха със страховити зъбери. Кулите зад тях бяха масивни и квадратни. От града се излъчваше чувството на монотонна, еднообразна грозота. Изглежда, всяко нещо тук криеше заплаха, сякаш камъните, от които беше построен градът, бяха пропити с жестокост и жажда за кръв. Някъде от вътрешността на града, близо до центъра, към небето се издигаше издайнически стълб черен дим. Над равнината отекваше едва доловимо врявата на изплашените бегълци, струпани в своите лагери. Гарион си помисли, че може би ще чуе и потискащия звън на гонга от храма на Торак. Накрая въздъхна дълбоко и извърна глава настрани.

— Това няма да продължи дълго — заяви твърдо Ерионд, който беше застанал зад него. — Още малко остава. Всички олтари ще бъдат разрушени, гролимите ще захвърлят жертвените ножове и остриетата им ще ръждясат.

— Сигурен ли си, Ерионд?

— Да, Белгарион. Съвсем сигурен.

Задоволиха се със студена храна. Фелдегаст се върна след около два часа. Лицето му бе навъсено.

— Положението е по-сериозно, отколкото очаквахме, Белгарат — докладва той, слизайки от мулето си. — Градът е изцяло контролиран от чандимите, а пазачите на храма приемат заповеди директно от тях. Гролимите, които се придържат към старите правила, се крият, но глутници от хрътките на Торак претърсват околността и разкъсват на парчета всеки гролим, когото срещнат.

— Трудно ми е да съчувствам на гролимите — измърмори Сади.

— Нямам нищо против неприятностите, на които са изложени — съгласи се Фелдегаст. — Но по пазарите се носи слух, че чандимите и пазачите на храма се придвижват към границата на Катакор.

— Въпреки карандите и демоните на Менга? — попита Силк изненадано.

— Това е нещо, което не разбирам — отговори Фелдегаст. — Но изглежда, чандимите и пазачите на храма не се интересуват нито от Менга, нито от неговата армия и демоните му.

— Започвам да си мисля, че може би са се обединили — рече Силк.

— Дори по-рано имаше признаци за това — напомни му Фелдегаст.

— Съюз — намръщи се Белгарат.

— Трудно е да се каже със сигурност, но Урвон има склонност към интриги и винаги се е противопоставял на императорския трон в Мал Зет. Ако е успял да привлече Менга на своя страна, най-добре ще е Кал Закат да се погрижи за безопасността си.

— Урвон в града ли е? — попита Белгарат.

— Не. Никой не знае къде е, но не е в двореца си.

— Много странно — отбеляза Белгарат.

— Всъщност — каза фокусникът — каквото и да прави Урвон и каквито и да са плановете му, мисля, че трябва да се придвижваме, без да вдигаме много шум, докато не пресечем границата и не навлезем в Катакор. Щом хрътките и пазачите на храма се присъединят към демоните и карандите, ще е безкрайно опасно да се приближаваме до къщата на Торак в Ашаба.

— Това е риск, който тъй или иначе трябва да поемем — мрачно каза възрастният мъж. — Трябва отидем в Ашаба и нищо, което се изпречи на пътя ни — било то хрътка, човек или демон — няма да ни попречи да стигнем там. Ще решаваме тези проблеми, когато се появят.