Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (14)

13.

Пътят, извеждащ на север от Мал Зет, минаваше през обширна плодородна долина, където току-що поникналите житни стръкчета покриваха влажната почва като пелена от лека светлозеленикава мъгла. Топлият пролетен въздух беше изпълнен с ведър аромат на растящи треви. Пейзажът твърде много напомняше тучните долини на Арендия или добре обработените полета на Сендария. Разбира се, имаше множество села с бели постройки, сламени покриви и кучета, които изскачаха от къщите и лаеха пътешествениците. Пролетното небе беше осеяно с меки бели облачета — като агънца, пасящи по лазурните небесни пасбища.

Пътят приличаше на прашна кафява лента, която се виеше сред равните зелени полета.

Приятелите на Гарион яздеха под яркото слънце, съпровождани от ведрия звън на звънчетата, завързани около шиите на мулетата на Ярблек, и песните на птиците. Зад тях се издигаше огромен стълб черен пушек.

Гарион не можеше да си наложи да се обърне към горящия Мал Зет.

По пътя имаше и други хора, тъй като Гарион и приятелите му не бяха единствените, бягащи от поразения от чумата град. Поединично или на малки групички всички се движеха на север, избягвайки страхливо всякакъв контакт помежду си.

Всичките отклонения от пътя бяха барикадирани с току-що отсечени храсти и тръни. Селяни с мрачни лица стояха на пост край барикадите, стискаха непохватно тояги и грозни старинни арбалети и крещяха предупреждения към всички, които минаваха край тях или се опитваха да отбият от главния път.

— Селяни — рече кисело Ярблек, когато керванът отмина поредната подобна барикада. — Еднакви са по целия свят. Умират от радост да се срещнат с теб, щом можеш да им предложиш нещо, от което се нуждаят. През цялото останало време обаче се опитват да те прогонят от селото си. Как мислите — дали наистина вярват, че някой би желал да отиде и да отседне във вонящите им селища? — И търговецът придърпа раздразнено кожената шапка над ушите си.

— Страхуват се — каза Поулгара. — Знаят, че тяхното село не е кой знае какво, но то е единственото нещо, което имат, затова искат да го запазят непокътнато.

— Нима тези барикади и заплахи вършат някаква работа? — попита Ярблек. — Искам да кажа — успяват ли да предпазят жителите от чумата?

— Някои от тях да — отговори вълшебницата. — Ако хората успеят да ги издигнат навреме.

Ярблек изсумтя, след това погледна Силк и го попита:

— Би ли приел едно предложение?

— Зависи — отвърна Силк. Дребничкият драснианец отново беше облякъл обичайните дрехи, които използваше по време на пътуване — тъмни, без никакви украшения и съвсем неугледни.

— Като вземем предвид демоните и чумата, бих казал, че климатът тук започва да става твърде неприятен. Какво ще кажеш да ликвидираме всичките си предприятия в Малореа, докато нещата се успокоят?

— Ти не мислиш с главата си, Ярблек — отговори му Силк. — Размириците и войната са добри за бизнеса.

Ярблек се намръщи.

— Точно това си мислех, че ще кажеш.

На около половин миля пред тях имаше друга барикада, ала този път на главния път.

— Какво е това? — попита ядосано Ярблек.

— Ще отида да видя — рече Силк и смуши коня си. Гарион последва приятеля си.

Приближиха се на петдесетина метра от барикадата. Иззад клоните и отсечените храсти се появиха десетина изцапани с кал селяни; облечени в ризи от груб кафяв плат. Всички държаха готови за стрелба арбалети.

— Спрете! — заповяда заплашително един от тях, плещест мъж с рунтава брада и кривогледи очи.

— Просто си вървим по пътя, приятелю — каза му Силк.

— Няма да продължите, ако не платите пътна такса.

— Пътна такса ли? — възкликна Силк. — Това е шосе от императорската пътна мрежа и не е необходимо да се плаща никаква такса.

— Вече трябва да плащате. Вие гражданите ни мамите и крадете поколения наред, а сега искате да ни донесете и своите болести. Е, от днес нататък ще трябва да плащате. С колко злато разполагате?

— Накарай го да говори още — измърмори Гарион и се огледа.

— Ами… — подхвана Силк с тона, който обикновено запазваше само за най-сериозни преговори — защо не поприказваме по този въпрос?

Селото беше разположено на около четвърт миля от пътя — мръсно, с къщи, струпани една до друга на върха на една обрасла с гъсти треви могила. Гарион съсредоточи волята си, след това направи едва забележимо движение по посока на селото и измърмори едва чуто:

— Пушек!

Силк все още се пазареше с въоръжените селяни, печелейки време.

— Хм… извинете ме — прекъсна ги Гарион. — Не ви ли се струва, че там май нещо гори? — И посочи към селото.

Селяните се обърнаха и впериха ужасено очи в гъстия стълб дим, който се издигаше над къщите. Повечето от тях захвърлиха арбалетите си, нададоха уплашени викове и затичаха през полето към бедствието, разиграващо се в селото им. Кривогледият мъж се спусна след тях и им закрещя да се върнат на поста си. След това се върна при барикадата, размахвайки заплашително арбалета си. Лицето му се изопна болезнено, той започна да обръща глава ту към селото, ту към Гарион и Силк, обзет от безсилие и разкъсван между желанието да спечели пари и ужасната гледка на пожара. Най-сетне, неспособен да издържа подобно мъчение, селянинът захвърли оръжието си и затича след другите.

— Нима наистина подпали селото им? — смаяно попита Силк.

— Разбира се, че не — отвърна Гарион.

— Тогава откъде идва този пушек?

— От много места. — Гарион намигна. — От къщите, от избите и хамбарите — от много места. Но има само пушек. — Той скочи от гърба на Кретиен, събра разхвърляните арбалети и ги подреди на земята. — Колко време трябва за да се сложи нова тетива на един арбалет?

— Няколко часа. — Силк изведнъж се засмя. — Двама души трябва да държат дървото и да го огъват с лебедка, докато третият поставя тетивата на място. И то ако имат тетиви.

— Така си и мислех — съгласи се Гарион, извади ножа си и преряза всички тетиви. После каза: — Викай другите.

— Ами това? — каза Силк и посочи барикадата от отсечени храсти.

Гарион сви рамене.

— Можем да я заобиколим.

— Какво се опитваха да направят тези хора? — попита Дурник, когато керванът наближи.

— Предприемчиви хора — каза Силк. — Решили да събират такса от хората, движещи се по пътя. — Силк вдигна рамене. — Ала нямаха никакъв нюх как се прави бизнес. При първия дребен проблем изгубиха интерес към сделката.

— Мисля, че скоро ще се наложи да те напуснем — обърна се Белгарат към Ярблек, когато отминаха барикадата. — Трябва да стигнем до Ашаба до една седмица, а твоите мулета ни задържат.

— Досега никога не съм чувал някой да обвинява керван от мулета, че се движи бързо — съгласи се Ярблек. — Бездруго възнамерявам скоро да се насоча на запад. Вие можете да навлезете в Каранда, ако желаете, но аз трябва да се добера до брега колкото е възможно по-бързо.

— Гарион — каза Поулгара и погледна многозначително гъстия стълб пушек, издигащ се от селото зад тях.

— О — отвърна той. — Наистина бях забравил. — Кралят на Рива вдигна ръка, опитвайки се да изглежда особено внушителен. — Достатъчно — изрече той, освобождавайки волята си, съсредоточена върху близкото село. Пушекът се разреди в основата си и продължи да се издига като облак, откъснат от своя източник.

— Не драматизирай прекалено нещата, скъпи — посъветва го Поулгара. — Това е прекалено очебийно.

— Но ти самата го правиш непрекъснато — изрече обвинително той.

— Да, скъпи, ала зная как.

Към пладне прехвърлиха билото на дълъг полегат хълм и изведнъж се озоваха обкръжени от малореански войници, облечени в червени туники и железни ризници, които изскочиха от маскирани с клони окопи.

— Спрете веднага! — заповяда рязко офицерът, който командваше взвода. Беше нисък, по-нисък дори от Силк, макар че крачеше така наперено, сякаш бе висок десет стъпки.

— Разбира се, господин капитан — отвърна Ярблек и дръпна юздите на коня си.

— Какво ще правим сега? — прошепна Гарион на Силк.

— Нека оставим Ярблек да се справи с положението — измърмори драснианецът. — Той знае какво прави, уверявам те.

— Накъде сте тръгнали? — попита офицерът, когато надракът слезе от седлото.

— Искаме да стигнем в Мал Дария — отговори Ярблек. — Или пък в Мал Камат — където и да е, стига да мога да наема кораби да пренесат стоките ми в Яр Марак.

Капитанът изсумтя, сякаш се опитваше да намери в изявлението на търговеца нещо нередно.

— Онова, което ме интересува повече, е откъде идвате. — Той присви очи.

— От Мага Рен — каза Ярблек.

— Значи не идвате от Мал Зет? — Погледът на дребния капитан стана по-суров и още по-подозрителен.

— Много рядко имам работа в Мал Зет, господин капитан. Всичко там е прекалено скъпо — всички онези подкупи, такси и разрешителни, нали разбирате.

— Имаш ли доказателства за думите си? — рече капитанът войнствено.

— Да, имам доказателства и мога да ги представя, ако е необходимо.

— Разбира се, че е необходимо, надрако, защото ако не успееш да докажеш, че не идвате от Мал Зет, веднага ще ви върна обратно. — В гласа му се промъкнаха самодоволни нотки.

— Да ни върнете обратно? Това е невъзможно. Трябва да бъда в Боктор в средата на лятото.

— Това е твой проблем, търговецо. — Дребният военен изглеждаше много доволен, че е успял да притесни далеч по-едър мъж. — В Мал Зет върлува чума и аз съм тук със задача да не позволя на бедствието да се разпространи.

— Чума ли! — Ярблек ококори очи и лицето му наистина побледня. — Зъбите на Торак! Значи затова всичките села по пътя са барикадирани!

— Можеш ли да докажеш, че идваш от Мага Рен? — настоя капитанът.

— Ами — подхвана търговецът и разкопча износената от дълга употреба чанта, закачена на седлото до лявото стреме, след което започна да рови в нея. — Имам разрешително, издадено от Бюрото на търговията. То ми дава право да превозвам стоките си от Мага Рен до Мал Дария. Ако там успея да намеря кораби, сигурно ще трябва да си извадя друго разрешително, за да продължа до Мал Камат. Този документ ще ви бъде ли достатъчен?

— Дай да го видя. — Капитанът протегна ръка и щракна нетърпеливо с пръсти.

Ярблек му подаде искания документ.

— Защо е зацапан? — попита капитанът заплашително и в тона му пропълзяха нотки на съмнение.

— Разлях бира върху него в една кръчма в Пен Дака. — Ярблек сви рамене. — Много лоша бира, чак вкисната. Вслушайте се в съвета ми, господин капитан. Никога дори не помисляйте да пиете сериозно в Пен Дака. Само ще си изгубите и времето, и парите.

— Вие надраките само за пиене ли мислите?

— Убеден съм, че това се дължи на климата. През зимата човек няма какво друго да прави в Гар ог Надрак.

— Имаш ли някакви други документи?

Ярблек порови още малко и каза:

— Ето документ, че съм закупил килим от един търговец, чийто магазин е на Улица „Йорба“ в Мага Рен — един тип със сипаничаво лице и развалени зъби. Може би случайно го познавате?

— Че за какво ми е притрябвало да познавам търговец на килими в Мага Рен? Аз съм офицер от императорската армия. Не общувам с такава паплач, каквато сте вие, търгашите. Точна ли е датата, която е изписана на документа?

— Откъде да знам? Ние в Гар ог Надрак използваме различен календар. Купих килима преди две седмици, ако това може да ви свърши някаква работа.

Капитанът обмисли думите му. Очевидно полагаше големи усилия да открие някакъв повод да упражни властта си над пътниците. Най-сетне на лицето му се изписа леко разочарование.

— Добре — каза той неохотно и върна документите на търговеца. — Продължавай по пътя си. Ала не се отбивай никъде и не позволявай на хората си да напускат кервана.

— Хич и да не си помислят за това, ако искат да им платя. Благодаря ви, господин капитан. — Ярблек отново се метна на седлото.

Офицерът изсумтя, махна с ръка и им позволи да минат.

— Дребните хора не трябва да имат никаква власт — отбеляза надракът кисело, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние и никой не можеше да го чуе. — Ръстът им не им позволява да мислят сериозно за нещо друго.

— Ярблек! — възрази разгорещено Силк.

— Изключвам присъстващите, разбира се.

— О, в такъв случай положението е съвсем различно.

— Ти сякаш си роден да се разправяш с военни, добри ми господин Ярблек — каза с възхищение фокусникът Фелдегаст.

— Прекалено дълго общувам с един особено интересен драснианец, затова.

— Как се добра до разрешителното и до документа за покупка на килима? — попита Силк.

Ярблек намигна и лукаво почука с пръст по челото си.

— Типовете, които държат на официалностите, винаги се впечатляват от документи с официален вид — и колкото по-нищожна служба заема подобно лице, толкова по-силно е впечатлено от парчетата хартия. Можех да докажа на този дребен злобен капитан, че пристигаме от което и да е място на света — Мелцен, Адума в планините на Замад, дори ог Крол Тибу на брега на Гандахар — макар че в Крол Тибу можеш да купиш единствено слонове. И тъй като нямам слон, сигурно щях да възбудя съмненията на горкия капитан.

Силк се огледа, ухилен до уши, и каза на приятелите си:

— Сега виждате защо избрах този човек за мой партньор.

— Двамата сте си лика-прилика — съгласи се Велвет.

— Мисля, че ще те напуснем тази вечер, след като падне здрач — каза Белгарат на Ярблек. — Не ми се ще някой друг досаден офицер да ни спре и да започне да оглежда всички хора от кервана. Може и да реши, че трябва да се движим с вързани ръце, придружени от военен ескорт.

Ярблек кимна и попита:

— Ще имате ли нужда от нещо?

— Само от малко храна. — Белгарат хвърли поглед към товарните коне, които крачеха тежко край мулетата. — Пътешестваме вече доста дълго, така че успяхме да съберем каквото ни е необходимо и да се отървем от ненужните неща.

— Ще се погрижа да разполагате с достатъчно храна — обеща Вела, която яздеше между Се’Недра и Велвет. — Ярблек понякога забравя, че пълните бурета пиво не са единственото нещо, от което се нуждаят хората по време на пътуване.

— Значи ще се отправите на север? — обърна се Фелдегаст към Белгарат. Дребничкият комедиант бе свалил пъстрите си одежди и се бе пременил с едноцветни кафяви дрехи.

— Да, на север, освен ако не са преместили Ашаба някъде другаде — отговори Белгарат.

— Ако нямате нищо против, ще продължа известно време с вас.

— О, така ли?

— Последния път, когато бях в Мал Дария, имах незначителни проблеми с местните власти. Бих желал да им дам достатъчно време да възвърнат спокойствието си, преди да направя триумфалното си завръщане в този град. Хората от властите обикновено са досадни и злопаметни, нали разбирате — винаги се ровят в миналото, търсейки следи от дребни лудории, които си направил за едното удоволствие от смеха, и след това те наказват.

Белгарат го изгледа продължително, след това сви рамене и каза:

— Че защо не?

Гарион го изгледа остро. Съгласието с такова странно предложение бе нещо съвсем нетипично за Белгарат, особено като се вземеха предвид бурните му възражения, когато навремето Сади и Велвет се присъединиха към групата. След това Гарион погледна към Поулгара, ала тя също не даде никакви признаци, че е обезпокоена. Кралят на Рива изпита някакво особено съмнение.

Когато вечерта се спусна над равнините на Малореа, керванът се отби от пътя, за да пренощува в една букова горичка. Мулетарите на Ярблек се разположиха около един лагерен огън и почнаха да се наливат с пиво, като ставаха все по-шумни и войнствено настроени. Гарион и приятелите му предпочетоха горния край на горичката и седнаха около друг огън, където похапваха и разговаряха тихо с Ярблек и Вела.

— Бъди внимателен, когато стигнеш във Вена — обърна се Ярблек към своя партньор. — Някои от историите, които идват от тези места, са по-ужасни от разказите за случилото се в Каранда.

— О, така ли?

— Изглежда, всички са обхванати от някаква неудържима лудост. Разбира се, известно ни е, че гролимите никога не са били особено с ума си.

— Гролимите ли? — изгледа го остро Сади.

— Вена е държава, контролирана от църквата — обясни Силк. — Цялата власт там принадлежи на Урвон и неговия двор в Мал Яска.

— В миналото наистина беше така — поправи го Ярблек. — Сега, изглежда, никой не знае в чии ръце е съсредоточена властта. Гролимите се събират на групи и разговарят. После почват да се карат и да крещят и накрая посягат към ножовете. Тъй и не успях да разбера за какво се карат. Дори пазачите на храма започнаха да вземат страна.

— Е, бих могъл да преживея гледка, при която гролимите взаимно си прерязват гърлата — подхвърли Силк.

— Така е — съгласи се Ярблек. — Само внимавай да не попаднеш между две спорещи групи.

Фелдегаст докосваше полека струните на лютнята си и изсвири толкова фалшив тон, че дори Гарион забеляза това.

— Струната не е акордирана — рече му Дурник.

— Зная — отвърна фокусникът. — Ключът постоянно се измъква от мястото си.

— Дай да го видя. — Дурник взе лютнята и каза: — Наистина великолепен инструмент, макар че е твърде стар.

— Боя се, че е прекалено овехтял и очукан, приятелю Дурник.

— Тъкмо такива инструменти си струва да се възстановят. — Дурник завъртя охлабения ключ, внимателно пробвайки с палец колко е опъната струната. След това извади ножа си и издялка няколко тънки тресчици. Внимателно ги пъхна около ключа и ги закрепи неподвижно, потупвайки с дръжката на ножа. — Струва ми се, че това е достатъчно — рече ковачът и после изсвири няколко тона. А след това полека, без да бърза, подхвана една стара мелодия. Пръстите му танцуваха по струните все по-уверено. Свърши я и отново започна отначало, ала този път, за истинско изумление на Гарион, я придружи с мелодичен контрапункт — толкова изящен и сложен, че беше трудно за вярване, че свири един-единствен инструмент.

— Има прекрасен тон — обърна се ковачът към Фелдегаст.

— Ти си истинско чудо, господин ковачо. Първо ремонтираш лютнята ми, след това ме караш да потъна в земята от срам, защото свириш много по-добре от мен.

— Защо не си ми казал нищо за това свое умение, Дурник? — попита Поулгара. Очите й бяха широко отворени и блестяха ярко.

— Всъщност свирех толкова отдавна, че вече почти бях забравил за това. — Ковачът се усмихна, а пръстите му продължиха да танцуват по струните, изтръгвайки от тях многогласна богата каскада от звуци. — Когато бях млад, известно време работих при един лютиер. Той беше възрастен, пръстите му бяха схванати, ала искаше да чуе звука на инструментите, които правеше, затова ме научи как да свиря на лютня.

Той погледна към другата страна на огъня, където седеше неговият приятел гигантът, и между двамата премина невидима искра. Тот кимна, бръкна под одеялото, което бе преметнал през рамо и извади няколко тръбички с много интересен вид — кухи тръстики, всяка по-дълга от предната, прикрепени неподвижно една към друга. Немият вдигна инструмента до устните си, а Дурник отново започна мелодията от самото начало. Звуците, които гигантът изтръгна от обикновените си тръбички, излъчваха стаена, болезнена острота, която проникна дълбоко в сърцето на Гарион.

— Започвам да се чувствам изцяло ненужен тук — каза Фелдегаст захласнато. — Моята свирня на лютня е достатъчно добра за пивниците, странноприемниците и кръчмите, но не съм виртуоз като тези двамата. — Той погледна огромния Тот. — Как е възможно толкова грамаден човек като тебе да изсвири толкова нежна мелодия?

— Той е много добър музикант — каза Ерионд. — Понякога свири пред Дурник и мен — когато рибата не кълве.

— О, това е великолепна песен — заяви Фелдегаст. — Толкова е хубава, че не си струва да я похабим. — Той погледна към Вела. — Би ли искала да потанцуваш за мен, моето момиче? Да завършим щастливо вечерта, тъй да се каже.

— Защо не? — Тя се засмя, отметна енергично глава и отиде от другата страна на огъня. — Следвайте ритъма — каза изкусната танцьорка, вдигна красивите си заоблени ръце над главата си и защрака с пръсти, за да определи темпото на танца. Фелдегаст усети ритъма и започна да пляска ритмично с ръце.

Гарион и по-рано бе виждал как танцува Вела — в една кръчма насред гората в Гар ог Надрак, — затова що-годе знаеше какво да очаква. Ала беше сигурен, че Ерионд — а по всяка вероятност и Се’Недра — не бива да стават свидетели на този изпълнен с осезаема чувственост танц. Все пак в началото Вела започна твърде безопасно и кралят на Рива започна да си мисли, че е бил прекомерно чувствителен.

Когато щракащите й пръсти и плясъкът от дланите на Фелдегаст нажежиха въздуха и ускориха темпото, Вела започна да танцува с по-голяма страст и Гарион осъзна, че първоначалната му преценка е била правилна. Не би трябвало Ерионд да наблюдава този танц, а Се’Недра веднага трябваше да се оттегли някъде. Ала Гарион не можеше да измисли как да осъществи намерението си, дори ако от това зависеше животът му.

Когато темпото отново се забави, Дурник и Тот пак подхванаха основния мотив и надракското момиче завърши танца си с обичайната горда, агресивна походка, предизвикваща всички мъже.

Изумен до краен предел, Гарион наблюдаваше как Ерионд възторжено аплодира, без следа от объркване и неудобство. Кралят на Рива усещаше, че собственият му врат пари, а дишането му излиза учестено, забързано, задъхано.

Реакцията на Се’Недра беше тъкмо такава, каквато бе очаквал. Бузите й горяха, очите й бяха широко отворени. След това малката кралица изведнъж се засмя възторжено.

— Прекрасно! — възкликна тя и в очите й пламнаха палави пламъчета, устремени към Гарион. Той, от своя страна, се изкашля нервно.

Фелдегаст изтри една сълза, търкулнала се от очите му, изсекна се шумно и стана от мястото си.

— О, мое прекрасно, разпалващо страстта момиче! — каза той възторжено и прегърна Вела за миг — действие, излагащо на опасност както живота, така и здравината на крайниците му, като се вземеха предвид острите й ками, винаги готови за употреба. След това фокусникът шумно я целуна по устните. — Направо съм смазан, че трябва да се разделим. Ще ми липсваш, моето момиче, знай това всяка секунда от живота си. Но ти обещавам най-тържествено, че отново ще се срещнем. Тогава ще ти доставя огромна наслада с моите непристойни истории, а ти ще замътиш разсъдъка ми с онова проклето питие — и няма да се разделяме, няма! Ще се смеем и ще пеем заедно, ще се наслаждаваме на много пролети поред и ще се чувстваме щастливи, защото ще си правим компания. — След тези думи фокусникът я плесна фамилиарно по задника, ала побърза да се дръпне светкавично преди Вела да посегне към някоя от камите си.

— Тя танцува ли за тебе, Ярблек? — попита Силк партньора си с пламнали очи.

— О, даже прекалено често — отговори с прискърбие Ярблек. — И всеки път, щом го стори, изведнъж започвам да мисля, че в крайна сметка камите й не са чак толкова остри и че ако ме пореже тук-там, няма да изпитам кой знае каква болка.

— Чувствай се свободен да опиташ отново по всяко време, Ярблек — каза Вела и демонстративно докосна една от дръжките на камите. След това погледна Се’Недра и й намигна.

— Защо танцуваш по този начин? — попита Се’Недра, чиито бузи все още бяха силно изчервени. — Знаеш какво причинява танцът ти на всеки мъж, който те гледа.

— Това е част от удоволствието, Се’Недра. Първо ги караш да полудеят, после ги държиш на разстояние с камите си. Това буквално ги подпалва. Когато отново се срещнем, ще ти покажа как го правя. — Тя погледна към Гарион и се засмя предизвикателно.

Белгарат се върна при огъня — беше напуснал групата, докато Вела танцуваше, но Гарион бе прекалено зает и не бе забелязал това.

— Вече е достатъчно тъмно — рече старият вълшебник. — Мисля, че сега можем да тръгнем, без да привлечем ничие внимание.

Всички станаха от местата си.

— Нали знаеш как да действаш? — обърна се Силк към своя партньор.

Ярблек кимна.

— Добре. Направи всичко, което е необходимо, за да ме предпазиш от банкрут.

— Защо така настойчиво се намесваш в политиката, Силк?

— Защото това ми отваря вратите към по-големи възможности да крада.

— О! — възкликна Ярблек. — В такъв случай всичко е наред. — Търговецът му протегна ръка. — Пази се, Силк.

— Ти също, Ярблек. Опитай се да запазиш платежоспособността на нашето предприятие, пък ще се срещнем след около година.

— Ако си жив.

— И това е вярно, знаеш ли.

— Твоят танц много ми хареса, Вела — рече Поулгара и прегърна надракското момиче.

— Това е чест за мен, милейди — отвърна малко срамежливо Вела. — Ще се срещнем отново, сигурна съм в това.

— Непременно ще се срещнем.

— Сигурен ли си, че няма да промениш мнението си за скандалната цена на туй момиче, господин Ярблек? — попита Фелдегаст.

— С нея говори за цената — отговори Ярблек. — Тя сама си я определя.

— Ти си страшно коравосърдечна жена, моето момиче — каза фокусникът обвиняващо.

Танцьорката сви рамене.

— Когато човек купи нещо на ниска цена, не държи на него.

— Да, това е истина. Ще видя какво мога да направя, за да натрупам малко парици, момиче. Не се съмнявай нито за миг — някой ден ще бъдеш моя.

— Ще видим — каза тя с лека усмивка.

Приятелите тръгнаха към конете — и към мулето на фокусника, — които бяха вързани наблизо, и тихо се метнаха на седлата. Луната се беше показала, по топлото, кадифено небе светеха звезди — ярки като скъпоценни камъни.

Когато след няколко часа изгря слънцето, те вече се намираха на мили от бивака и яздеха по добре поддържания път към Мал Ракут — ангаракски град, разположен на река Раку, очертаваща южната граница на Вена. Сутринта беше топла, небето ясно, и приятелите пътуваха бързо.

По пътя отново имаше бегълци, но за разлика от вчера, мнозина от тях бягаха на юг.

— Възможно ли е чумата да е започнала да върлува и по северните земи? — попита Сади.

Поулгара се намръщи.

— Предполагам, че е възможно.

— Смятам, че е по-вероятно хората да бягат от Менга — възрази Белгарат.

— По всичко личи, че тук ще настъпи истински хаос — отбеляза Силк. — Щом едни хора бягат в една посока от чумата, а други са се втурнали презглава да се спасяват от демоните в противоположната посока, единственото, което могат да направят, е да се сблъскат някъде тук, в тези равнини.

— Това може би ще се окаже преимущество за нас, Келдар — изтъкна Велвет. — Рано или късно Закат ще открие, че сме напуснали Мал Зет, без да му кажем довиждане, и по всяка вероятност ще прати войски да ни търсят. Ако из тези земи се възцари хаос, той със сигурност би затруднил издирването ни, не мислиш ли?

— Имаш право — призна драснианецът.

Гарион яздеше полузадрямал — трик, който бе научил от Белгарат. Макар че в миналото от време на време му се налагаше да пропусне нощния сън, никога не успя да свикне да се отпуска напълно по време на езда. Яздеше с наведена глава, едва-едва долавяйки какво става около него.

Изведнъж дочу настойчив звук и се намръщи със затворени очи, опитвайки се да разбере какъв е. И изведнъж разбра — плачеше дете. Спомни си умиращото дете на едната улица в Мал Зет. Макар че опитваше с все сили да се изтръгне от този спомен и да се събуди, Гарион не успяваше да го направи и непрестанният плач на детето разкъсваше сърцето му.

А след това почувства голяма тежка длан на рамото си и полагайки огромни усилия, вдигна глава и видя тъжното лице на гиганта Тот.

— Ти също ли го чу? — попита Гарион.

Тот кимна и на лицето му се изписа съчувствие.

— Това беше само сън, нали?

Тот разпери ръце, погледът му блесна несигурно.

Гарион се изправи на седлото, решен да не се унася повече в сън.

Обядваха хляб, сирене и пушени колбаси под сянката на голям бряст, израснал съвсем сам сред една нива овес. Недалеч течеше малък ручей, където напоиха конете и попълниха запасите си питейна вода.

Белгарат се изправи, огледа полето и впери поглед към селото в далечината и тесния път, водещ до него.

— Колко храна носим, Поул? — попита той. — Ако всяко следващо село, край което минаваме, е затворено както предишните, ще ни е много трудно да попълним запасите си.

— Мисля, че няма да имаме проблеми по отношение на храната, татко — отговори тя. — Вела прояви голяма щедрост.

— Тя ми харесва — усмихна се Се’Недра. — Макар че непрекъснато ругае.

Поулгара се усмихна.

— Това е типична черта за надраките, скъпа. Когато бях в Гар ог Надрак, трябваше да си припомня по-колоритната част от речника на баща си, за да се справя с ежедневните проблеми.

— Хей! — извика им някой.

Някакъв мъж, облечен в кафяви дрехи, свидетелстващи, че е мелценски бюрократ, бе спрял дорестия си жребец на пътя и ги гледаше.

— Какво искаш? — извика му Дурник.

— Можете ли да ми дадете малко храна? — изкрещя в отговор мелценът. — Не мога да вляза в нито едно от селата, а не съм хапвал нито троха от три дни. Ще ви платя.

Дурник погледна въпросително Поулгара.

Тя кимна и каза:

— Имаме достатъчно.

— Кажи му, че ще получи хляб, Дурник — рече старият вълшебник. — Вероятно ще може да ни разкаже последните новини от северните земи.

— Приближи се, човече — извика Дурник на гладния мъж.

Мелценският бюрократ тръгна напред и предпазливо спря коня си на двадесетина метра от тях.

— От Мал Зет ли сте? — попита той.

— Напуснахме града преди да избухне чумната епидемия — излъга Силк.

Чиновникът се поколеба.

— Ще оставя парите на този камък тук — предложи той. — След това ще се отдръпна. Вие вземете парите и оставете малко храна. Така нито аз ще застраша вас, нито вие мене.

— В думите ти се чувства здрав разум — отвърна любезно Силк.

Поулгара взе самун черен хляб и голямо парче сирене от запасите си и ги подаде на драснианеца.

Мелценът слезе от коня си, сложи няколко монети на камъка, след това се оттегли на безопасно разстояние.

— Откъде идваш, приятелю? — попита Силк, докато вървеше към камъка.

— Бях в Акад в Катакор — отговори гладният човек, наблюдавайки напрегнато хляба и сиренето. — Там работех като старши администратор към Бюрото за обществени строежи — изграждане на защитни стени, акведукти, улици и така нататък. Подкупите не бяха нещо особено, но успявах да преживявам. Както и да е, успях да се измъкна от града часове преди Менга и демоните му да стигнат там.

Силк остави храната върху камъка, взе парите и се оттегли.

— Чухме, че Акад паднал преди доста време.

Мелценът почти дотича до камъка и останал без дъх, грабна хляба и сиренето. Отхапа голямо парче сирене и отчупи внушителен комат от хляба.

— Крих се в планината — отвърна той между две поредни хапки.

— Не се ли намира и Ашаба в планината недалеч от Акад? — попита Силк небрежно. Мелценът преглътна с усилие и кимна.

— Тъкмо затова избягах оттам — рече той и натъпка още хляб в устата си. — Цялата област гъмжи от огромни кучета — грозни твари, големи колкото коне — а освен това има скитащи банди каранди, които убиват всеки, изпречил се на пътя им. Бих могъл да избегна всичко това, но в Ашаба става нещо ужасно. От замъка се чуват ужасни звуци, а нощем по небето се появяват ужасни светлини. Не съм привърженик на свръхестествените неща, приятелю, затова си плюх на петите. — Мелценът въздъхна щастливо. — Преди месец бих отвърнал с презрение глава от черния хляб и сиренето, но сега ми се струва, че са най-вкусната гозба на света.

— Гладът е най-добрият готвач — цитира Силк древната поговорка.

— Това е непоклатима истина, приятелю.

— А защо не остана във Вена? Не знаеше ли, че в Мал Зет върлува чума?

Мелценът потрепера.

— Онова, което става във Вена, е по-страшно от събитията, разиграващи се в Катакор или в Мал Зет. Нервите ми са напълно разбити. Аз съм строител. Какво разбирам от демони, нови богове и магии? Дайте ми плочи и ще павирам всяка улица, която пожелаете. Дайте ми греди, хоросан и няколко скромни подкупа и не споменавайте разни свръхестествени глупости пред мен.

— Нови богове ли каза? — попита Силк. — Че кой пък приказва за нови богове?

— Чандимите. Не си ли чувал за тях?

— Те не са ли подчинени на Урвон, ученика на Торак?

— Не мисля, че сега са подчинени на когото и да било. Подложиха на жестоко плячкосване цяла Вена. Никой не е виждал Урвон повече от месец — дори хората в Мал Яска. Чандимите са излезли напълно от контрол. Издигат олтари в полето и принасят двойни жертви — сърцето на първата е за Торак, а на втората — за новия бог на ангараките — и всеки човек по тези места, който не прекланя глава пред двата олтара, е убиван на място и незабавно изтръгват сърцето му.

— Това наистина ми изглежда убедителна причина да не влизаш във Вена — рече Силк навъсено. — Дали ли са вече име на този техен нов бог?

— Не съм чул такова нещо. Наричат го просто „Новия бог на ангараките, който идва да замени Торак и да отмъсти по ужасен начин на Богоубиеца“.

— Богоубиеца си ти — измърмори Велвет на Гарион.

— Би ли имала нещо напротив да не ми напомняш този факт?

— Просто си помислих, че може да си забравил.

— Във Вена бушува открита война, приятели — продължи мелценът. — Бих ви посъветвал да я заобиколите отдалеч.

— Война между кого?

— Междуособици в самата църква. Чандимите избиват жестоко всички стари гролими — онези, които все още са верни на Торак. Пазачите на храма вземат страна в битките и в равнините се водят кървави битки. Изтребват до крак цели села. Всички във Вена сякаш са полудели. Спират те и питат кой бог почиташ. Погрешният отговор е равнозначен на смърт. — Мъжът замълча за миг, за да налапа следващия, залък, преглътна и попита: — Чували ли сте за някое място, където е спокойно и сигурно?

— Опитай да отидеш някъде по крайбрежието — предложи му Силк. — Може би Мал Абад… или Мал Камат.

— А вие накъде отивате?

— Пътуваме на север към реката. Искаме да намерим кораб да ни закара към езерото Пен Дака.

— Там няма да намерите спокойствие и сигурност за дълго, приятелю. Ако чумата не пристигне първа, ще го сторят демоните на Менга — или пък полуделите гролими, излезли от Вена.

— Не възнамеряваме да спираме там — каза му Силк. — Ще прекосим Делчин на път за Мага Рен, а след това ще се отправим към Маган.

— Предстои ви дълго пътуване.

— Приятелю, ако трябва, ще отидем и в Гандахар, за да се измъкнем от демоните, чумата и полуделите гролими. Ако се случи най-лошото, ще се скрием сред пастирите на слонове. В края на краищата слоновете не са чак толкова лоши животни.

Мелценът се усмихна за миг.

— Благодаря за храната — рече той, после пъхна хляба и сиренето под дрехата си. — Желая ви късмет, когато стигнете в Гандахар.

— Пожелаваме ти същото, когато се добереш до крайбрежието — отговори му Силк.

Приятелите изпратиха с погледи непознатия мелцен.

— Защо взе парите му, Келдар? — попита Ерионд с любопитство. — Помислих си, че просто ще му подарим храната.

— Неочакваните и необясними прояви на милосърдие се запазват за дълго в съзнанието на хората, Ерионд, и в крайна сметка любопитството надделява над благодарността. Взех парите му, за да съм сигурен, че утре този човек няма да ни опише пред някой любопитен войник.

— О — каза момчето малко натъжено. — Прекалено е лошо, че нещата се развиват по този начин, нали?

— Както казва Сади: „Аз не съм създал този свят, само се опитвам да живея в него“.

— Е, ти какво мислиш? — обърна се Белгарат към фокусника.

Фелдегаст го изгледа с присвити очи.

— Ти си непоколебимо решен да минеш направо през центъра на Вена — край Мал Яска. Да разбирам ли, че становището ти е такова?

— Нямаме друг избор. Разполагаме с много малко време, за да стигнем до Ашаба. Ако изберем друг маршрут, ще закъснеем безнадеждно.

— Тъкмо това си мислех, че ще кажеш.

— Знаеш ли някакъв път, по който би могъл да ни преведеш през Вена?

Фелдегаст се почеса по главата.

— Пътуването ще бъде опасно, древни — изрече несигурно той. — Като имаме предвид гролимите, чандимите и пазачите на храма.

— Но не и толкова опасно, колкото ако пропуснем срещата в Ашаба.

— Добре. Щом си толкова твърдо решен, предполагам, че ще успея да ви преведа.

— Добре — рече Белгарат. — Да тръгваме незабавно.

Особеното съмнение, промъкнало се в съзнанието на Гарион преди няколко дни, стана по-силно. Откъде накъде дядо му задаваше такива въпроси на човек, когото една познаваше? Колкото повече мислеше за това кралят на Рива, толкова по-дълбоко ставаше убеждението му, че се случват много повече неща, отколкото човек може да забележи на пръв поглед.