Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (12)

11.

Името му беше Балска. Той беше моряк с гуреливи очи, лоши навици и посредствени умения. Бе родом от Кадуз, вмирисано на риба градче, разположено на един от Мелценските острови. Беше подписал договор да работи като обикновен юнга и го бе правил непрекъснато през последните шест години на борда на един стар, очукан търговски кораб, носещ грандиозното име „Звездата на Джарот“. Капитанът на кораба беше раздразнителен, вечно мърморещ мъж от Селанта, който вместо стъпало имаше правоъгълно трупче и се представяше под името „Дървения крак“. Балска дълбоко в себе си подозираше, че капитанът използва това цветисто прозвище, за да скрие истинската си самоличност от властите.

Балска никак не харесваше Дървения крак. Той също така не одобряваше нито един от офицерите, работещи по различните кораби, защото преди десет години го бяха набили здраво с тояги — Балска беше задигнал грог от запасите на кораба, който влизаше в състава на малореанската военна флота. Балска отдавна бе забравил болката, ала не и злощастния инцидент, защото дълго не можа отново да попадне на борда на кораб. Накрая поемаше вече каквато работа му предложат и така попадна на борда на „Звездата на Джарот“.

Най-скорошният повод за разочарование бяха различията във възгледите на Балска и тези на боцмана — един негодник с особено тежки юмруци, родом от Панол в Ренгел. В резултат на избухналата караница Балска остана без предни зъби, а бурният му протест пред капитана предизвика единствено злостен смях, след което Балска бе изритан съвсем безцеремонно с дървения крак, обкован с дебели гвоздеи, и падна от палубата в морето. Унижението и синините сами по себе си бяха огромни, ала треските, които се забиха в задните му части, причиниха гноясване на раните, продължило седмици наред. По тази причина му бе невъзможно да сяда — а това бе любимата поза на Балска.

Дни наред той стоеше, потънал в мрачни мисли, и се взираше в огромните вълни, бушуващи в протока Перивор, докато „Звездата на Джарот“ продължаваше курса си на северозапад покрай блатистите брегове на югозападните даласиански протекторати. Това продължи и по-късно, докато страшните гребени на разпенените вълни край рифа Турим подмятаха кораба като малка черупка. Най-сетне, когато заобиколиха рифа и се насочиха на север покрай пустите брегове на Финда, Балска стигна до заключението, че животът полага неимоверни усилия да се отнася с него по безкрайно нечестен начин и че може би ще извади по-добър късмет, ако си потърси препитание на сушата.

Следващите няколко нощи той прекара, бродейки дебнешком из трюма, стиснал в ръка едва мъждеещ фенер. Най-после успя да намери закътаното място, където Дървения крак бе скрил няколко малки по размер, но ценни предмета, с които никак не желаеше да тревожи съвестта на митничарите. Тази нощ кърпената брезентова торба на Балска побра твърде бързо много неща със значително тегло.

Когато „Звездата на Джарот“ хвърли котва в Мал Джемила, Балска се престори на болен и отказа на предложението на другарите си да слезе на брега с тях на обичайния гуляй, с който отпразнуваха края на пътуването, и се просна на койката си, стенейки по твърде театрален начин. В малките часове на нощта извади изцапаното си моряшко връхно палто — единственото нещо сред вещите му, което имаше някаква стойност, взе си торбата и се измъкна безшумно на палубата. Както очакваше, морякът на вахта хъркаше. На борда нямаше никой друг. Балска спусна във водата една малка лодка и завинаги напусна „Звездата на Джарот“. Не изпитваше особено съжаление. Дори не се обърна да изругае коритото, което се бе превърнало в негов дом през последните шест години. Всъщност Балска беше философ и след като успееше да се измъкне от някаква неприятна ситуация, вече нямаше зъб на никого и нищо.

Когато стигна до доковете, продаде лодката на един мъж с малки лъскави очи, чиято дясна ръка липсваше. Балска се престори на пиян по време на сделката, а сакатият купувач — който очевидно бе изгубил ръката си като наказание за извършена кражба — му плати за лодката много по-голяма сума от онази, която би дал, ако я бе огледал на нормална слънчева светлина по пладне. Балска веднага разбра какво означава това, нарами торбата си, изкачи се с люлееща се походка на кея и пое по стръмната, покрита с калдъръм уличка, която извеждаше от пристанището. На следващия ъгъл внезапно свърна наляво и затича като елен, за да се изплъзне на бандата главорези, която мъжът с лъскавите очички без съмнение бе изпратил подире му. Балска със сигурност не притежаваше бляскав интелект, ала не бе и глупак.

Продължи да тича, докато в гърдите му не остана дъх и не се отдалечи от пристанището и всичките му опасности. С искрено съжаление отмина няколко пивници, ала все още имаше друга работа и трябваше да е трезвен, за да я доведе до успешен край.

В мрачна тясна бърлога, добре скрита мръсна в тъмна уличка, той продаде внесените контрабанда съкровища на капитан Дървения крак, като се пазареше за всяко петаче с непоносимо дебелата собственичка. Размени моряшкото си палто за туника от вътрешността на империята и излезе от отблъскващата дупка, отървал се от всички следи от морския живот; остана му единствено люлеещата се походка на човек, чиито нозе не са стъпвали на твърда земя от месеци.

Тръгна все по-далече от пристанището с всичките му банди, преследващи избягали моряци, и евтини кръчми, където грогът се лееше като река. Избра една тиха улица с множество завои, от двете страни на която се издигаха складове със заковани прозорци. Най-сетне стигна до спокойна пивница за работниците от вътрешността на града, където една едрогърда жена навъсено му донесе халба пиво. Балска предположи, че поведението й се дължи на факта, че той е единственият й клиент. Беше съвсем очевидно, че тя възнамерява да затвори заведението и да се отправи към леглото си, а може би и в леглото на някой господин, както се мерна в ума на Балска. За около час той успя да се поразвесели, остави няколко монети на масата и подплесна обемистите задни части на жената вместо сбогом. След това се измъкна с несигурна походка на улицата да търси нови приключения.

Намери истинската любов на живота си под един опушен фенер. Жената каза, че името й било Елованда. Балска изпита смътно подозрение, че не е съвсем честна с него в това отношение, ала всъщност името й никак не го интересуваше — нали беше млада. Очевидно бе настинала, защото кашляше, беше прегракнала, а почервенелият й нос непрекъснато течеше. Не беше и особено чиста — от нея се излъчваше неприятна миризма на пот, изсъхвала по тялото й цяла седмица — ала Балска имаше непретенциозен вкус и огромен апетит, изострен от натрапеното му шестмесечно въздържание в морето. Елованда не беше хубавица, ала струваше евтино. След кратък пазарлък тя го отведе в един паянтов коптор на някаква тясна уличка, място, което вонеше на нечистотии и плесен. Макар да беше твърде пиян, Балска не се откъсна от нея до зори.

По обяд се събуди от пулсираща болка в главата. Може би щеше да поспи още, но някакво бебе ревеше в някаква щайга в ъгъла и от това главата му направо се цепеше. Той сбута жената до себе си с надеждата, че тя ще стане и ще укроти виещия дребосък. Тя се люшна отпуснато под тласъка на ръката му и крайниците й се отметнаха встрани съвсем безжизнено.

Балска я блъсна отново — този път по-силно, след това се надигна и я погледна. Изкривеното й лице се облещи насреща му със страшно зейнала уста — отвращаваща усмивка, който смрази кръвта му. Балска изведнъж осъзна, че кожата й е лепкава и студена като лед. Моментално отдръпна ръката си и изруга едва чуто. Предпазливо вдигна клепача на едното й око и отново изруга.

Жената, която се бе нарекла Елованда, беше мъртва като скумрия, изсушена и опушена преди цял месец.

Балска се изправи и бързо навлече дрехите си. Претърси всяко кътче на коптора, но не намери нищо, което си струваше да окраде, с изключение на няколкото монети, които самият той беше дал на мъртвата жена. Взе ги, след това изгледа ядосано голия труп, отпуснат върху сламеника.

— Отвратителна блудница! — изруга Балска и я изрита. Тя се търкулна от сламеника и захлупи лице на пода.

Балска се измъкна в тясната уличка, без да обръща никакво внимание на ревящото бебе.

За миг си помисли със страх да не е прихванал някакво венерическо заболяване. Нещо все пак беше убило Елованда, а той не се бе държал чак толкова грубо с нея. Като предохранителна мярка Балска измърмори няколко стари моряшки заклинания, които според колегите му бяха особено ефикасни и предпазваха сигурно човек от сифилис. После, възвърнал душевното си спокойствие, реши, че трябва да намери нещо за пиене.

В ранните часове на следобеда вече се чувстваше приятно пиян и се измъкна с несигурни стъпки от прекрасната кръчма, решен да обмисли какво още му предстои да направи. Досега Дървения крак със сигурност би трябвало да открие, че съкровищата му липсват, а Балска е изчезнал. Тъй като Дървения крак беше тип с бедно въображение, щеше да съсредоточи усилията си върху пристанището и щеше да измине доста време, докато се сети, че човекът, когото търси, се е измъкнал далеч от гледката на разпенените вълни. Балска благоразумно реши, че ако иска да запази преднината си пред отмъстителния капитан, трябва да поеме във вътрешността на сушата. Освен това му хрумна, че може би някой го е забелязал с Елованда — до този момент по всяка вероятност вече бяха открили трупа й. Балска не чувстваше особена отговорност за смъртта й, ала по природа изпитваше неприязън към служителите на закона. В крайна сметка взе решение, че вече е време да напусне Мал Джемила.

Огледа се самоуверено и с решителна стъпка тръгна към източната порта на града. Краката го боляха — схванал се беше. Стигна до някакъв склад, където няколко работници товареха голяма каруца, изчака, докато почти свършат работата си, и след това с огромен ентусиазъм им предложи помощта си. Сложи два сандъка в каруцата и потърси коларя — мъж с рунтава брада, от когото се излъчваше силна миризма на мулета.

— Накъде си тръгнал, приятелю? — попита Балска, преструвайки се, че го прави от чисто любопитство.

— Към Мал Зет — отвърна коларят.

— Какво удивително съвпадение! — възкликна Балска. — И аз съм тръгнал по работа тъкмо там. — В интерес на истината трябва да отбележим, че Балска въобще не го беше грижа накъде ще тръгнат коларят и каруцата му. Искаше само да се махне от града, за да избегне главорезите на Дървения крак. — Какво ще кажеш, ако дойда с тебе просто да си правим компания?

— Въобще не се чувствам самотен — грубо каза коларят.

Балска въздъхна. Отново беше дошъл един от неприятните за него дни.

— Готов съм да платя — предложи тъжно той.

— Колко?

— Всъщност нямам много пари.

— Десет медни монети — заяви безапелационно коларят.

— Десет ли? Че аз нямам толкова.

— Тогава тръгвай пеш. Мал Зет е натам.

Балска въздъхна и се предаде.

— Добре — рече той. — Нека бъдат десет.

— Искам ги предварително.

— Половината сега, другата половина — когато стигнем в Мал Зет.

— Казах — предварително.

— Това ще стане много трудно.

— Да вървиш пеш също е трудно.

Балска се скри зад ъгъла и внимателно отброи десет медни монети. Съкровището, което беше натрупал след кражбата на борда на „Звездата на Джарот“, бе намаляло тревожно. Веднага му хрумнаха няколко възможности. Той премести ножа в ножницата на гърба си — ако коларят спеше достатъчно дълбоко и ако се отбиеха да пренощуват в някое уединено място, Балска беше напълно сигурен, че ще пристигне в Мал Зет като горд собственик на каруца и впряг мулета — без да брои онова, което се намираше в сандъците. Навремето бе убил няколко души — винаги го правеше, когато не излагаше на риск сигурността си. Не беше гнуслив и с лекота режеше гърла, ако това, разбира се, си струваше.

Каруцата тракаше и скърцаше, колелата й громоляха по калдъръмената улица под приятната слънчева светлина на следобеда.

— Нека си изясним някои неща още отсега — подхвана коларят. — Не обичам да приказвам и никак не ми е приятно, когато хората ломотят без прекъсване.

— Добре.

Коларят пъхна ръка под седалката на каруцата, измъкна страшна наглед брадва и заяви:

— Дай ми ножа си.

— Нямам нож.

Коларят дръпна юздите на мулетата и каза:

— Слизай!

— Но нали ти платих?

— Не достатъчно, за да поемам риск с тип като теб. Или дай незабавно ножа, или слизай от каруцата.

Балска го изгледа кръвнишки, хвърли поглед към брадвата, след това бавно извади ножа си и го даде на коларя.

— Добре. Ще ти го върна, когато стигнем в Мал Зет. О, впрочем, нека те предупредя — спя с едно отворено око, а в юмрука си стискам ей това. — Той вдигна брадвата пред лицето на Балска. — Ако се приближиш към мене по време на пътуването, ще ти пръсна черепа.

Балска се отдръпна назад.

— Радвам се, че се разбираме така добре. — Коларят подръпна юздите и каруцата с грохот напусна Мал Джемила.

Балска не се чувстваше добре. Отначало реши, че това се дължи на друсането на каруцата. Макар че никога не бе страдал от морска болест, често се чувстваше не на себе си, когато беше на сушата. Ала този път положението беше по-различно. Стомахът му без никакво съмнение се бунтуваше и се стремеше да изхвърли цялата храна навън, но за разлика от пристъпите на прилошаване в миналото, Балска сега се потеше, болеше го гърлото и почти не беше в състояние да преглъща. Чувстваше редуващи се пристъпи на гореща треска и смразяващ студ и в устата му горчеше.

Навъсеният колар го остави пред главната порта на Мал Зет, след това хвърли небрежно ножа в краката му и го изгледа с присвити очи.

— Не изглеждаш никак добре — отбеляза той. — Трябва да отидеш на лекар или при някакъв лечител.

Балска изсумтя пренебрежително и заяви:

— Хората обезателно пукват, щом попаднат в ръцете на докторите. Ако пък случайно успеят да оздравеят, си тръгват оттам с празни кесии.

— Прави каквото щеш. — Коларят сви рамене и вкара каруцата си в града, без да се обръща.

Балска го изпрати с няколко ругатни, изречени шепнешком, наведе се, взе си ножа и влезе в Мал Зет. Известно време се въртя насам-натам, опитвайки се да се ориентира, и накрая спря един мъж, облечен в моряшки дрехи.

— Извинявай, приятелю — подхвана той дрезгаво, защото наистина го болеше гърлото. — Има ли наблизо някое местенце, където човек би могъл да обърне няколко чаши грог на разумна цена?

— Опитай в „Червеното куче“ — отговори морякът. — На втората пресечка след ъгъла.

— Благодаря, приятелю.

— Като те гледам, не си особено добре.

— Пипнал съм някаква простуда — отвърна Балска с беззъба усмивка. — Не е нещо, което няколко чаши грог да не оправят.

— Наистина е така, дявол да го вземе — съгласи се морякът със смях. — Грогът е най-доброто лекарство на света.

„Червеното куче“ беше мрачна кръчма, направена така, че да напомня кораб. Таванът беше нисък, с дебели греди, а прозорците бяха като илюминатори. Собственикът беше безцеремонен мъж с червендалесто лице, с татуировки на двете ръце. Речта му бе изпъстрена с прекалено много моряшки жаргон и отначало Балска се поизнерви, ала след три чаши грог вече нямаше почти нищо напротив. Възпаленото гърло го отпусна, стомахът се успокои, а треперенето на ръцете му престана. Ала главата все още продължаваше да го боли до пръсване. Балска изпи още две чаши грог, след това заспа, отпуснал глава на масата.

— Хайде, приятелче. Време е да затварям — рече собственикът на „Червеното куче“ и го разтърси за рамото.

Балска се надигна, примигна и измърмори дрезгаво:

— Сигурно съм дремнал няколко минути.

— По-скоро бих казал, че спа дълбоко няколко часа, приятелче. — Съдържателят се прозя и го пипна по челото. — Направо гориш. По-добре иди да си легнеш.

— Къде мога, да намеря някое добро място с евтина стая? — попита Балска и се надигна несигурно. Гърлото го болеше ужасно и стомахът му отново сякаш беше пълен с камъни.

— Опитай третата врата нагоре по улицата. Кажи им, че аз те пращам.

Балска кимна, купи си една бутилка, за да се отблагодари на съдържателя, задигна едно острие за харпун от стената, докато се обръщаше, и на излизане подхвърли:

— Хубава кръчма. Харесва ми как си подредил всичко тук.

Мъжът с татуировките гордо кимна.

— Хрумването е изцяло мое. Реших, че моряците и на сушата искат да виждат онова, което е постоянно пред очите им и се е превърнало в техен втори дом — сигурен съм, че биха желали да си пийнат на такова местенце дори когато се намират далеч от морето. Ела пак.

— Разбира се, че ще дойда — обеща Балска.

Изтече половин час, докато намери самотен минувач, поел със забързани стъпки към дома, навел глава и пъхнал юмруци дълбоко в джобовете си. Балска тръгна дебнешком подире му. Подметките на обувките му бяха направени от корабни въжета и не вдигаха никакъв шум по калдъръма. След малко, когато минувачът зави в една тъмна уличка, Балска изтича безшумно след него и заби харпуна в тила му. Мъжът се строполи като заклан вол. Балска бе участвал в достатъчно много сбивания на кораба и в свади в различни кръчми, затова знаеше точно как и къде да удари. Той обърна човека по гръб, удари го още веднъж, за да е сигурен, че онзи няма да скочи, след това започна методично да пребърква джобовете му. Намери няколко монети и един хубав нож. Прибра монетите в собствения си джоб, пъхна ножа в колана си и издърпа трупа по-далеч от обсега на светлината. След това излезе от уличката, подсвирквайки си стара моряшка песен.

На следващия ден се почувства много по-зле. Главата му пулсираше от болка, гърлото му беше така възпалено, че вече не можеше да приказва. Беше сигурен, че има по-висока температура от вчера, носът му течеше. Наложи се да отпие три дълги глътки от бутилката, за да успокои стомаха си. Знаеше, че трябва да излезе и да си купи нещо за ядене, ала от мисълта за храна му призля. Отпи отново от бутилката, отпусна се на мръсното легло в евтината стая, която беше наел, и потъна в неспокоен сън.

Когато отново се събуди, навън вече беше притъмняло. Тялото му буквално се тресеше. Изпи бутилката до капка, без да почувства особено облекчение. След това с много усилия успя да се облече. Разсеяно отбеляза, че дрехите му излъчват миризма на вкиснато. Излезе на улицата, подмина три врати и спря пред гостоприемния вход на „Червеното куче“.

— В името на всички богове, приятелче! — възкликна татуираният мъж. — Изглеждаш наистина ужасно.

— Грог — изкряска дрезгаво Балска. — Грог!

Трябваше да изпие девет чаши грог, за да укроти ужасното треперене, което измъчваше цялото му тяло.

После престана да брои чашите.

Когато свърши парите, излезе на улицата, олюля се и преби един мъж, за да му вземе шест петака. След това продължи нестабилно напред, срещна един дебел търговец, прободе го с ножа си и му взе кесията. Освен другите монети в нея имаше и няколко жълтици. Балска се върна в „Червеното куче“ и пи грог, докато дойде време да затворят заведението.

— Внимавай, приятелче — предупреди го собственикът. — Навън вилнеел някакъв убиец, а стражата още не е дошла.

Балска занесе каната с грог, която беше купил, в мизерната си стая и се напи до безсъзнание.

На следващата сутрин бе изпаднал в делириум. Часове наред не престана да бълнува, като ту пиеше грог от каната, ту повръщаше в леглото си.

Умря чак по залез слънце. Последните му думи бяха: „Помогни ми, майко“.

Когато след няколко дни го намериха, цялото му тяло беше сгърчено и извито в страшна дъга, а на лицето му имаше ужасяваща усмивка.

 

 

След три дни двама скитници намериха тялото на някакъв брадат колар, проснато в канавката край собствената му каруца по пътя към Мал Джемила. Трупът бе извит назад като дъга, а лицето на мъртвеца беше застинало в някакво гротескно подобие на усмивка. Скитниците заключиха, че той занапред няма да има нужда от каруцата и мулетата, затова ги откраднаха. След като поразмислиха известно време, задигнаха и дрехите на мъртвеца и покриха голото тяло със сухи листа. После обърнаха каруцата и се отправиха към Мал Зет.

Може би около седмица след незабелязаната от никого кончина на Балска някакъв мъж, облечен в мръсно моряшко палто, се появи, залитайки, посред бял ден на една от улиците в по-малко представителната част на града. Непознатият успя да направи с неимоверни усилия стотина крачки, след което се строполи на земята и умря. Ужасяващата усмивка, застинала върху покритите му с пяна устни, накара мнозина минувачи тази нощ да сънуват страшни кошмари.

Татуираният собственик на „Червеното куче“ беше намерен мъртъв в заведението си на следващата сутрин. Лежеше сред хаоса от строшени маси и столове, които беше разбил на парчета по време на своя последен делириум. И неговото лице беше изкривено в отблъскваща гримаса, странно наподобяваща усмивка.

До края на деня умряха още десетина души в тази част на града — всичките редовни посетители на кръчмата „Червеното куче“.

На следващия ден умряха още около четиридесет души и властите разбраха, че става нещо наистина страшно.

Ала бе твърде късно. Смесването на населението, типично за големия град, направи невъзможно ограничаването на бедствието в определен район на столицата. Слугите, които живееха в бедните квартали, занасяха заразата в домовете на богатите и могъщите. Работниците я разпространяваха по строителните обекти, техните колеги я отнасяха по собствените си къщи или в други части на града. Клиентите я предаваха на търговците, които на свой ред я прехвърляха на други свои клиенти. Най-минималният контакт обикновено бе достатъчен, за да предизвика инфекция.

В началото мъртъвците бяха десетки, но в края на седмицата се разболяха стотици. Вратите и прозорците на къщите на болните бяха заковавани с дъски въпреки виковете на останалите вътре обитатели. Мрачни талиги преминаваха с грохот по улиците, работници, облечени в напоени с камфор дрехи и предпазни маски на устите и носовете, прибираха мъртъвците с куки. После подреждаха труповете в талигите като дървени трупи, закарваха ги в гробищата и ги заравяха в огромни общи гробове без никакви религиозни ритуали. Улиците на Мал Зет опустяха, ужасените жители на столицата се барикадираха отчаяно в къщите си.

 

 

В двореца естествено бяха загрижени за положението, ала палатът, заобиколен от всички страни от градини и високи стени, се намираше твърде далече от останалата част на града. Все пак като допълнителна мярка за сигурност императорът издаде заповед никой да не влиза, нито да напуска комплекса. Сред хората, затворени вътре, бяха и неколкостотинте работници, наети от барон Васка, началника на Бюрото по търговия, които трябваше да започват обновяването на кабинетите в неговото учреждение.

По обяд, един ден след като бяха затворили портите на императорския комплекс, Гарион, Белгарат и Поулгара бяха повикани на аудиенция със Закат. Завариха императора крайно изтощен, с черни сенки под очите, наведен над картата на столицата.

— Влезте, влезте — покани ги той. — Сядайте.

— Изглеждаш уморен — отбеляза Поулгара.

— През последните четири нощи не съм мигнал — призна Закат, след това погледна уморено Белгарат. — Казваш, че си на седем хиляди години?

— Да, приблизително на толкова.

— Виждал ли си подобен мор по-рано?

— Да, няколко пъти.

— И колко време обикновено продължава това?

— Зависи каква е болестта. Някои от епидемиите затихваха след няколко месеца. Други продължаваха, докато всичко живо в областта загине. Сигурно Поул знае повече от мен по този въпрос. Тя има опит в областта на медицината.

— Лейди Поулгара? — обърна се към нея императорът.

— Трябва да зная какви са симптомите преди да кажа каква е болестта — отговори тя.

Закат започна да рови из купчината документи на масата.

— Ето. — Той взе един лист и зачете: — Висока температура, гадене, повръщане. Състояние на студена треска, обилно изпотяване, силно възпалено гърло, главоболие. И накрая — делириум, след което идва смъртта.

Вълшебницата го изгледа сериозно.

— Това не звучи никак добре. Има ли нещо необичайно в позата на труповете?

— Всички мъртъвци имат някаква ужасяваща усмивка на лицата — отговори императорът.

Тя поклати глава.

— Тъкмо от това се боях.

— И каква е болестта?

— Чума.

— Чума? — Лицето на Закат пребледня. — Мислех, че в такъв случай по телата на мъртвите се появяват отоци. Тук не се споменава за никакви отоци.

— Има няколко разновидности на чумата, Закат. Най-често срещаната форма наистина се характеризира с отоци. Друга форма напада белите дробове. Формата, с която се сблъскваме тук, е най-опасната, най-свирепата, най-силно заразната.

— Лечима ли е?

— Не, заболяването в тази форма не може да се излекува. Някои хора оцеляват, но вероятно става дума за по-леко протичане, по-щадяща проява на симптомите, или пък тези хора имат естествен имунитет. Други пък въобще не се разболяват. Просто не развиват заболяването, независимо от това колко пъти влизат в контакт с болните.

— Какво мога да направя?

Вълшебницата го погледна проницателно и каза:

— Онова, което ще чуеш, няма да ти хареса.

— Чумата ми харесва още по-малко.

— Направи Мал Зет затворен град, блокирай всички подстъпи към града. Изолирай цялата столица така, както постъпи с двореца.

— Не говориш сериозно!

— Напротив, думите ми са абсолютно сериозни. Трябва да задържиш инфекцията, ограничавайки я в Мал Зет. Единственият начин да го направиш е да попречиш на хората да излизат извън града, разнасяйки заразата на други места в страната. — Лицето й беше непоколебимо. — И като казвам, че трябва да направиш Мал Зет затворен град, имам предвид че не бива да се допускат никакви изключения. Никой не трябва да напуска столицата. Абсолютно никой.

— Аз трябва да управлявам цяла империя, Поулгара! Не мога да остана затворен като в килия тук и да оставя страната да се управлява сама. Трябва да приемам пратеници отвън и да изпращам заповедите си по някого в другите градове.

— В такъв случай неминуемо ще управляваш империя на мъртъвци. Симптомите на болестта се проявяват седмица или две след инфекцията, но през последните няколко дни от тази скрита фаза на заболяването носителят е ужасно заразен. Ако изпращаш вестители извън столицата си, рано или късно болестта ще се разпространи из цяла Малореа.

Раменете на Закат се отпуснаха примирено и той попита едва чуто:

— Колко?

— Не те разбрах.

— Колко хора ще умрат тук, в Мал Зет, Поулгара?

Тя се замисли, после каза:

— Половината. И то ако имаш късмет.

— Половината ли? — изрече задъхано той. — Поулгара, та това е най-големият град на света! Ти приказваш за най-голямото бедствие в историята на човечеството.

— Зная. Мъртъвците ще бъдат половината от населението на столицата, и то ако боговете са извънредно благосклонни към тебе. Смъртността може да достигне до четири пети от всички в твърдината ти.

Императорът скри лице зад треперещите си ръце.

— В такъв случай има ли въобще нещо, което съм състояние да направя? — попита сподавено той.

— Трябва да изгаряш мъртъвците — отговори тя. — Най-добрият начин е да изгориш къщите им, без да ги изнасяш отвътре. Това намалява разпространението на болестта.

— Освен това трябва да разпратиш патрули по улиците — добави мрачно Белгарат. — Ще се появят мародери, ограбващи вещите и домовете на умрелите, а те със сигурност ще се заразят. Изпрати из всички части на града стрелци с лъкове и им заповядай да застрелват мародерите веднага щом ги забележат. Независимо къде. След това телата им трябва да бъдат натикани с дълги прътове в заразените къщи и изгорени заедно с труповете, които вече са вътре.

— Но ти приказваш за унищожението на Мал Зет! — възрази разгорещено Закат.

— Не — отвърна Поулгара. — Говорим за спасяването на колкото е възможно повече от твоите поданици. Трябва да се подготвиш за това, Закат. В края на краищата може да се наложи да изведеш насилствено всички здрави граждани в полето, да ги обкръжиш с пазачи — така ще им попречиш да се пръснат на всички страни, а след това да изгориш до основи целия Мал Зет.

— Това е немислимо!

— Може би трябва да започнеш да мислиш за това — отвърна вълшебницата. — Алтернативата може да бъде много, много по-лоша.