Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (10)

9.

Единственият начин да избегнат присъстващите навсякъде из императорския палат шпиони беше да провеждат всички важни разговори навън, на открито, затова Гарион често се разхождаше в градините на двореца с някой от своите приятели. Една прекрасна пролетна сутрин кралят на Рива се разхождаше с Белгарат, Поулгара и Велвет под шарената сянка на черешовата градина и слушаше последния доклад на Велвет за политическите интриги, които вряха и кипяха по коридорите в двореца на Закат.

— Изненадващото е, че по всяка вероятност Брадор знае точно какво става — заяви русокосата девойка. — Той не изглежда толкова способен и действен, но неговите хора от тайната полиция са буквално навсякъде. — Велвет държеше под носа си клонче, обсипано с черешови цветове, и твърде показно вдъхваше аромата им.

— Поне не могат да чуят какво си приказваме, щом сме тук — отбеляза Гарион.

— Но могат да ни видят. Ако бях на твое място, Белгарион, нямаше да приказвам така открито, макар че сме навън. Вчера случайно се натъкнах на един особено прилежен господин, който записваше всяка дума от разговор, провеждан шепнешком — а се намираше на петдесет метра от събеседниците.

— Това е някакъв особен трик — намеси се Белгарат. — И как е успял да го направи?

— Той е глух като пън — отвърна Велвет. — И се е научил да разбира какво приказват хората, четейки думите по движението на устните им.

— Умно — измърмори възрастният мъж. — Затова ли толкова интензивно вдъхваш уханието на черешовите цветчета?

Тя кимна и на лицето й отново грейна усмивка, украсена с двете й очарователни трапчинки.

— Затова, но и защото ароматът им наистина е прекрасен.

Вълшебникът почеса брадата си, за да прикрие устата си.

— Добре — рече той. — Необходим ми е някакъв голям инцидент — нещо, което би могло да откъсне вниманието на полицаите на Брадор от нас. Така бихме могли да се измъкнем от Мал Зет, без да бъдем проследени. Закат е непоколебим — решил е твърдо да не предприема нищо, докато армията му не се завърне от Ктхол Мургос. Очевидно е, че ще ни се наложи да действаме без него. Има ли нещо в двореца, което би могло да откъсне всичките шпиони от задачата им да вървят по петите ни?

— Всъщност няма, древни. Владетелят на малкото кралство Палиа и принц-регентът на Делчин заговорничат един срещу друг, но това продължава вече години. Старият крал на Воресебо се опитва да си осигури подкрепата на императора, за да измъкне трона от ръцете на сина си, който му отнел короната преди около година. Барон Васка, началникът на Бюрото по търговия, се опитва да обсеби и погълне Бюрото на военните доставки, но генералите са изтикали усилията му в задънена улица. Това са по-важните конфликти на Малореа в този момент. Разбира се, има и други заговори от по-незначителен мащаб, ала нищо не е толкова разтърсващо, че да отклони вниманието на шпионите, които ни следят.

— Можете ли да раздухате някакъв конфликт? — попита Поулгара почти без да движи устните си.

— Бих могла да опитам, лейди Поулгара — отвърна Велвет. — Но Брадор е в течение на всичко, което се случва в двореца. Ще поговоря с Келдар и Сади. Все пак има някаква незначителна възможност тримата да измислим нещо достатъчно неочаквано, което ще ни даде възможност да се измъкнем от града.

— Трябва да го направим бързо, Лизел — каза Поулгара. — Ако Зандрамас намери онова, което търси в Ашаба, отново ще поеме нанякъде, а ние ще изостанем и в крайна сметка отново ще се впуснем по следите и както стана в Ктхол Мургос.

— Ще видя какво можем да измислим, милейди — обеща Велвет.

— Ще се прибираш ли в двореца? — попита я Белгарат.

Тя кимна утвърдително.

— Ще дойда с тебе. — Вълшебникът се огледа с дълбоко неудоволствие. — Този чист въздух и прекалено дългите разходки са прекалено здравословни за моя вкус.

— Разходи се още малко с мен, Гарион — рече Поулгара.

— Добре.

Когато Велвет и Белгарат се насочиха към източното крило на двореца, Гарион и леля му продължиха разходката си из добре поддържаната зелена морава под покритите с благоуханни цветове дървета. Една мъничка птичка, кацнала на най-високата клонка на старо изкривено дърво, пееше така, сякаш всеки миг сърцето, и щеше да се пръсне.

— За какво пее? — попита Гарион, спомнил си необикновената дарба на леля си да разбира езика на птиците.

— Опитва се да привлече вниманието на някоя женска — отвърна тя, усмихвайки се нежно. — Много е красноречив и дава най-разнообразни обещания — повечето от които ще наруши още преди края на лятото.

Гарион се усмихна с обич и я прегърна през раменете.

Тя въздъхна щастливо.

— Толкова е приятно — рече тя. — Не зная защо, но когато сме разделени, все още мисля за теб като за малко момче. Винаги се чувствам някак изненадана, когато те погледна и видя колко висок си пораснал.

Кралят на Рива не можа да каже нещо повече по този въпрос.

— Как е Дурник? — попита той. — Почти не го виждам напоследък.

— Той, Тот и Ерионд успяха да намерят в южния край на императорския палат езеро, което, изглежда, гъмжи от пъстърва — отвърна тя и комично вдигна очи към небето. — Хващат много риба, но кухненският персонал започва да гледа особено недоволно на всекидневните им постижения.

— Довери се на Дурник, когато търсиш вода и риба — засмя се Гарион. — Нима и Ерионд лови заедно с тях? Това ми изглежда малко неприсъщо за него.

— Не мисля, че е много сериозно увлечен по това занимание. Струва ми се, че отива с тях най-вече заради компанията на Дурник — и защото обича да стои навън на открито. — Тя замълча за миг, след това го погледна в лицето. Както много пъти в миналото, кралят на Рива бе поразен до дъното на душата си от красотата й. — Как се чувства Се’Недра напоследък? — попита го тя.

— Успя да събере няколко млади дами, които й правят компания — отговори той. — Където и да отидем, тя винаги съумява да привлече достатъчно приятелки.

— Жените обичат около тях винаги да има други жени, скъпи — рече вълшебницата. — Предполагам, че и мъжете са достатъчно мили, ала жената има нужда от друга жена, с която да разговаря. Има толкова важни неща, които мъжете просто не разбират. — Лицето й стана сериозно. — Появиха ли се отново симптоми на болестта, която я измъчваше в Ктхол Мургос?

— Не, доколкото мога да съдя от наблюденията си. Изглежда ми напълно нормална. Единственото необичайно нещо, което забелязах у нея, е, че вече не говори за Геран.

— Това може би е просто начин да се защити от околния свят, Гарион. Може да е неспособна да го изрази с думи, ала е осъзнала меланхолията, връхлетяла я в Пролгу. Тя разбира, че ако се предаде на слабостта си, ще бъде извадена от строя. Убедена съм, че продължава да мисли за Геран — вероятно непрекъснато, — но просто не желае да говори за него. — Поулгара отново замълча, после попита направо: — Какво ще кажеш за физическата страна на брака ви?

Гарион се изчерви неудържимо и закашля.

— Ами… Просто нямахме почти никаква възможност за това, лельо Поул — пък и струва ми се, че сега умът й е зает с много други неща.

Вълшебницата замислено сви устни.

— Не е добре просто да пренебрегваш това, Гарион — каза му тя. — След известно време хората се отдалечават един от друг, ако редовно не подновяват близостта помежду си.

Той отново се изкашля, все още силно изчервен.

— Всъщност това, изглежда, не я интересува, лельо Поул.

— Вината за това е твоя, скъпи. Необходимо е човек да отдели време за планиране и внимание към дребните подробности.

— Като говориш така, всичко ми звучи изчислено до последно и прекалено хладнокръвно.

— Спонтанността е нещо много хубаво, скъпи, но добре планираното прелъстяване също крие особен чар.

— Лельо Поул! — възкликна задъхано Гарион, шокиран до дъното на душата си.

— Ти си възрастен човек, скъпи — напомни му тя. — А това е една от отговорностите на възрастните хора. Помисли си по този въпрос. Понякога можеш да бъдеш твърде изобретателен. Сигурна съм, че все нещо ще ти дойде наум. — Вълшебницата погледна към окъпаните в слънчева светлина морави. — Ще се връщаме ли в двореца? Вече стана почти обяд.

 

 

Следобед Гарион отново излезе на разходка из парка, този път придружен от Силк и евнуха Сади.

— Белгарат се нуждае от някакъв особено шумен инцидент — обърна се кралят на Рива към спътниците си. — Мисля, че той вече има план да ни измъкне от града, но трябва да се отървем от всичките шпиони за достатъчно дълго време, през което той ще може да задейства изпълнението на своя замисъл. — Гарион усилено чешеше носа си, докато приказваше, прикривайки с длан устата си.

— Сенна хрема ли те измъчва?

— Не. Велвет ни осведоми, че някои от шпионите на Брадор са глухи, но могат да разчетат какво говориш по движението на устните ти.

— Каква извънредно полезна дарба — измърмори Сади. — Чудя се дали някой човек с нормален слух може да усвои това умение.

— Понякога съм си мислил колко добре би било, ако го притежавах — съгласи се Силк и прикри устни с ръка, преструвайки се че кашля. След това погледна към Сади.

— Може ли да ми отговориш честно на един въпрос? — попита го той.

— Зависи от въпроса ти, Келдар.

— Разбрал си, че използваме таен език, нали?

— Естествено.

— Разбираш ли го?

— Боя се, че не. Никога през живота си не съм срещал драснианец, доверяващ ми се в достатъчна степен, за да ме научи на този език.

— И защо ли?

Сади обърна за миг ухиленото си лице към дребничкия драснианец.

— Мисля, че ще успеем, ако прикриваме устата си, когато разговаряме — рече Гарион.

— Няма ли това да стане прекалено очевидно след време? — възрази Сади.

— И какво могат да ни направят? Да ни заповядат да престанем?

— Вероятно няма, но ако някога поискаме да им предадем фалшива информация — а на тях им е известно, че знаем за умението им да ни подслушват по движението на устните — няма да успеем да ги подведем. — Евнухът въздъхна тъжно за изгубената възможност, след това вдигна рамене. — Е както и да е.

Гарион погледна Силк.

— Известни ли са ти някакви конфликти, дрязги, междуособици, които бихме могли да използваме, за да се измъкнем от тайните агенти?

— Не — отвърна дребният мъж. — В момента мелценският консорциум изглежда е съсредоточил вниманието си върху това да запази в тайна списъка с цените на различните стоки. Друг негов стремеж е да убеди барон Васка, че Ярблек и аз трябва да бъдем ограничени и да търгуваме само в изолираните райони по западния бряг. Ала на практика ние държим Васка в ръцете си — докато приема подкупите ни, естествено. Все пак редица хора предприемат множество тайни ходове, но не мисля, че тъкмо сега ще се случи нещо съществено. Дори и да се случи, не смятам, че ще се вдигне достатъчно голям шум — такъв, че тайната полиция да изостави възложената й задача да върви по петите ни.

— Защо не се заемем направо с върха на пирамидата? — предложи Сади. — Аз бих могъл да поговоря с Брадор и да проверя дали е податлив към подкупите.

— Не мисля, че той ще приеме подкуп — рече Гарион. — Хората му ни следят по изричната заповед на Закат. Съмнявам се, че каквато и да било сума ще го накара да рискува главата си.

— Има и други начини хората да бъдат подкупени, Белгарион — усмихна се лукаво Сади. — Разполагам с определени неща, които карат хората да се чувстват извънредно добре. Единственото неприятно нещо при тях е, че след като ги използват няколко пъти, трябва да продължават да ги приемат непрекъснато. Болката, когато престанат да ги вземат, е наистина непоносима. Бих могъл да се позанимая с Брадор и след седмица той ще прави всичко, което му кажа.

При мисълта за това Гарион изведнъж почувства остър прилив на отвращение.

— Предпочитам да не прибягваме до това — каза той. — Или може би нека го оставим като последно възможно средство.

— Вие, алорните, имате особена представа за морала — подметна евнухът и потри с длан обръснатия си череп. — Разсичате със сабя врага си надве, без да ви мигне окото, ала се отвращавате от самото споменаване на думите „отрова“ и „наркотични вещества“.

— Това е свързано с културата на съответния народ — отбеляза Силк.

— Откри ли нещо, които бихме могли да използваме като свое преимущество? — попита Гарион.

Сади се замисли.

— Едно обстоятелство, което само по себе си не означава нищо — отговори той. — Ала бюрокрацията подлежи на пълна, проникваща на всички нива корупция. Известен брой хора в Малореа се възползват от това. Обикновено керваните попадат на засади в Даласианските планини или по пътя от Мага Рен. Всеки керван се нуждае от разрешително, издадено от Бюрото по търговия. Васка е известен с навика си при удобен случай да продава информация на главатарите на разбойниците за времето на тръгване, както и за маршрута, по който ще мине керванът. Или, ако цената го удовлетворява, продава мълчанието си на търговците. — Евнухът се закиска. — Веднъж продал информация за един керван на трима различни главатари на разбойнически шайки. Казаха ми, че тогава в Делчин се разгоряло ожесточено сражение между разбойниците кой да прибере плячката.

Гарион присви замислено очи.

— Започвам да мисля, че би трябвало да съсредоточим вниманието си върху барон Васка — каза той. — Велвет ни съобщи, че същият този човек се опитва да отмъкне от армията Бюрото по военните доставки.

— Не знаех — възкликна Силк изненадано. — Малката Лизел се развива твърде бързо, нали?

— Това се дължи на трапчинките й, принц Келдар — рече Сади. — Аз съм почти напълно неподвластен на женските ласкателства и прелести, но трябва да призная, че когато ми се усмихне, коленете ми се разтреперват. Тя е абсолютно очарователна — и напълно безскрупулна, разбира се.

Силк кимна.

— Гордеем се с нея.

— Защо не отидете да я намерите? — предложи Гарион. — Обменете информацията си за този отдаващ се с готовност на корупцията барон Васка. Може би ще успеем да разпалим някакъв конфликт — нещо, излъчващо шум и трясък. Откритата борба в коридорите на палата може да се окаже средството, от което се нуждаем, за да прикрием бягството си.

— Ти наистина имаш прекрасен усет за водене на политика, Белгарион — изрече Сади с възхищение.

— Уча се бързо — призна Гарион. — Нали съм в компанията на хора, известни с ужасната си репутация.

— Високо ценя тези думи, ваше величество — отвърна евнухът с престорена благодарност.

 

 

Скоро след вечеря Гарион мина по обширните коридори на двореца, поел за обичайния си вечерен разговор със Закат. Както винаги един таен агент го следваше безшумно на няколко стъпки.

Тази вечер Закат беше изпаднал в тъжно настроение, което почти напълно наподобяваше безрадостната, ледена меланхолия, която го бе обзела в Рак Хага.

— Лош ден ли имаше? — попита го Гарион и премести едно заспало коте от покритата с килим поставка за краката пред креслото си.

Закат направи кисела гримаса.

— Отхвърлих част от работата, натрупала се тук, докато бях в Ктхол Мургос — отговори той. — Проблемът е, че след като се върнах, работата, която трябва да свърша, непрекъснато нараства.

— Това чувство ми е познато — съгласи се Гарион. — Когато аз се върна в Рива, сигурно ще ми трябва цяла година, докато разчистя купищата документи по писалището си. Би ли изслушал едно предложение?

— Говори, Гарион. Сега съм готов да изслушам всичко на света. — Той погледна с упрек черно-бялото пухкаво коте, което пак хапеше кокалчетата на пръстите му. — Недей толкова силно — измърмори императорът и тупна с показалец по носа свирепото малко зверче.

— Не правя опити да те обиждам — подхвана предпазливо Гарион, — но мисля, че ти допускаш същата грешка както Ургит.

— Интересно наблюдение. Продължавай.

— Струва ми се, че е нужно да реорганизираш управлението си.

Закат примигна.

— Това наистина е забележително предложение — рече той. — Ала ми убягва в каква връзка го правиш. Ургит беше некомпетентен до степен на пълна безпомощност — най-малкото беше такъв преди да го научиш на основните правила за управление на държавата. Коя е тази една и съща грешка, която допускаме ние двамата?

— Ургит е страхливец — заяви Гарион. — И вероятно винаги ще бъде такъв. Ти не си страхливец — може би понякога си мъничко луд, ала в никакъв случай не си от страхливите. Проблемът е, че и двамата допускате една и съща грешка. Ти се опитваш сам да взимаш всички решения — дори и съвсем маловажните. Даже да не спиш нито секунда нощем, времето пак няма да ти бъде достатъчно да се справиш с тази задача.

— Да, забелязал съм го. И какво е решението на този проблем?

— Възлагай отговорности на подчинените си. Началниците на различните бюра, както и генералите ти — те са компетентни. Признавам, че са корумпирани, ала познават добре работата си. Възложи им да се грижат за нещата от тяхната област, а ти вземай само най-важните решения. Осведоми ги, че ако нещо се обърка, ще ги лишиш от поста им.

— Ангараките не постъпват така, Гарион. Владетелят — или императорът в този случай — винаги взема сам всички решения. Така вървят нещата още преди светът да е бил разцепен на две половини. В древността Торак е вземал всички решения и императорите на Малореа винаги са следвали примера му — независимо от това какво са мислели за него.

— Ургит допусна точно същата грешка — каза Гарион. — И двамата забравяте, че Торак беше бог, неговата воля и разум бяха неограничени. Човешките същества не биха могли дори да се надяват, че са способни да следват поведението му.

— На нито един от началниците на бюрата, нито пък на генералите може да бъде поверена подобна власт — каза Закат и поклати глава. — Дори при сегашното положение те са почти извън контрол.

— Те ще се научат да не преминават границите на допустимото — увери го Гарион. — След като някои от тях бъдат понижени или уволнени, останалите бързо ще схванат за какво става дума.

Закат се усмихна мрачно.

— Казах вече, че ангараките не постъпват така, Гарион. Когато искам да дам пример с някого, обикновено използвам ешафода.

— Естествено, това е вътрешен проблем за империята — призна Гарион. — Ти познаваш хората си по-добре от мен, но ако човек притежава някакъв талант, не можеш да го призовеш отново, след като си му отсякъл главата, нали? Не прахосвай таланта, Закат. Той трудно се намира.

— Знаеш ли? — каза Закат леко развеселен. — Мен ме наричат „леденият човек“, но въпреки привидно мекото ти държане, ти си по-хладнокръвен от мен. Ти си най-хладнокръвният човек, когото съм срещал.

— Отраснал съм в Сендария, Закат — напомни му Гарион. — Практичността там е издигната до нивото на държавна религия. Научих се да управлявам държавата си от един човек на име Фалдор. Наистина, кралството много прилича на селскостопанска ферма. Говоря съвсем сериозно — основната цел на всеки владетел е да попречи държавата му да се разпадне. Даровитите и талантливи подчинени са прекалено ценен ресурс, за да бъде разпиляван на вятъра. Налагало ми се е да мъмря някои хора, но това беше най-страшното наказание, до което съм стигал. По този начин ги задържах около мен, в случай че отново имам нужда от тях. Може би трябва да помислиш малко по този въпрос.

— Ще помисля. — Закат се изправи. — Впрочем, — подхвана той, — след като говорим за корупцията в управлението…

— О? За това ли говорехме?

— Всъщност тъкмо започваме. Началниците на бюрата са повече или по-малко нечестни, ала тримата твои приятели добавят десетки нива по-висша сложност към дребните заговори и измами в палата. Наистина с тях не сме подготвени да се справим.

— О, така ли?

— Прекрасната маркграфиня Лизел всъщност успя да убеди и краля на Палиа, и принц-регента на Делчин, че ще ходатайства за тях. Всеки един от тях е абсолютно убеден, че дългогодишната им вражда най-сетне ще бъде разрешена. Не желая да обявят война помежду си. Вече имам достатъчно неприятности в Каранда.

— Ще разговарям с нея — обеща Гарион.

— А пък принц Келдар притежава буквално цели етажи от Бюрото по търговията. Той получава повече информация дори от мен. Всяка година търговците в Мелцен се събират, за да определят цените на всички стоки, които се продават в Малореа. Това е най-зорко пазената тайна в цялата империя, а Келдар току-що я е купил. Той съвсем преднамерено подбива цените и така разстройва цялата ни икономика.

Гарион се намръщи.

— Не ми е споменавал за това.

— Нямам нищо напротив да осъществява значителни печалби — щом си плаща данъците, — ала няма да допусна да постави под свой контрол цялата търговия в Малореа. Не бих могъл да го сторя, нали?

— Ще му предложа да смекчи малко подхода си. Трябва обаче да разбереш характера на Силк. Не го е грижа за парите, които печели. Той се интересува единствено от играта.

— Все пак ме тревожи преди всичко Сади.

— Така ли?

— Започна твърде активно да се занимава със земеделие.

— Сади ли?!

— В блатата на Камат има едно диворастящо растение. Сади плаща огромни суми за него и един от особено известните бандитски главатари е заповядал на хората си да го отглеждат — освен това те защитават с всички сили реколтата от това растение. Доколкото съм осведомен, там вече се разигравали истински битки.

— Бандит, който отглежда растения, едва ли ще има достатъчно време да ограбва керваните по пътищата — изтъкна Гарион.

— Не за това става дума, Гарион. Нямах нищо против, когато Сади накара няколко висши чиновници да се почувстват на седмото небе или да действат смехотворно, но той внася в града цели кервани от това растение и го разпространява сред всичките ми работници — също така и в армията. А това никак не ми се нрави.

— Ще видя какво мога да направя, за да го накарам да преустанови тази операция — съгласи се Гарион. След това погледна малореанския император с присвити очи. — Но разбираш, че ако обуздая тези тримата, те ще се насочат към нещо съвсем ново — и може би то ще бъде не по-малко разрушително за империята. Няма ли да е по-добре, ако направо ги изведа от Мал Зет?

— Добър опит, Гарион — усмихна се Закат. — Но не мисля, че това е уместно. Ще чакаме, докато армията ми се завърне от Ктхол Мургос. След това всички заедно ще напуснем на коне Мал Зет.

— Ти си най-упоритият човек, когото съм срещал — изрече разгорещено кралят на Рива. — Не можеш ли да проумееш, че времето се изплъзва между пръстите ни? Това отлагане би могло да окаже катастрофално въздействие — не само за теб и за мен, но и за целия свят?

— Отново ми говориш за онази баснословна среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака? Съжалявам, Гарион, но Зандрамас просто ще трябва да те почака. Не желая ти и Белгарат да бродите свободно из моята империя. Харесваш ми, Гарион, но не мога да ти се доверя напълно.

Гарион почувства, че гневът започна да се надига в гърдите му, издаде войнствено челюстта си и стана.

— Търпението ми вече започна да се изчерпва, Закат. Опитвах се нещата между нас да бъдат уредени по повече или по-малко цивилизован начин, но всичко си има граница, а ние стигнахме в опасна близост до нея. Няма да си губя времето в палата ти още цели три месеца.

— Тук грешиш — отвърна ядосано Закат и също се изправи, като хвърли безцеремонно котето на пода.

Гарион изскърца със зъби, опитвайки се да овладее гнева си.

— До този момент се държах учтиво, но бих желал да ти напомня за онова, което се случи в Рак Хага. Знаеш, че можем да си тръгнем оттук всеки момент, когато пожелаем.

— И в мига, когато го сторите, три мои полка ще се спуснат по петите ви! — Закат вече крещеше.

— Това няма да трае дълго — изрече заплашително Гарион.

— И какво ще направиш? — попита презрително Закат. — Ще превърнеш всичките ми войници в крастави жаби, или какво? Не, Гарион, познавам те достатъчно добре и зная, че няма да постъпиш така.

— Имаш право — каза Гарион. — Не бих го направил, но си мислех за нещо далеч по-значимо. Торак използва Кълбото, за да разцепи света, помниш ли? Зная как го направи, аз самият мога да постъпя по същия начин, ако се наложи. Войските ти ще имат големи неприятности, докато ни преследват, ако изведнъж попаднат в огромен ров, простиращ се по дължината на цяла Малореа — дълбок десет мили и широк петдесет.

— Няма да го направиш! — извика Закат.

— Искаш да опиташ дали мога? — С огромно усилие на волята Гарион овладя гнева си. — Мисля, че може би е време да прекратим този разговор — заяви той. — Започнахме да си крещим заплахи като някакви хлапета в училище. Защо не продължим същата тема някой друг път, след като и двамата се поуспокоим?

Кралят на Рива почувства, че Закат е подготвил хаплив отговор и устните му потръпват от желание да го изрече, но в следващия миг императорът също се овладя, обузда яростта и възвърна самообладанието си, макар че лицето му все още бе побледняло от гняв.

— Мисля, че имаш право — отговори той. Гарион кимна рязко и тръгна към вратата. — Гарион? — изрече въпросително Закат.

— Да?

— Лека нощ.

— Нека да е лека и за тебе. — След тези думи Гарион напусна кабинета на императора.

 

 

Нейно императорско височество принцеса Се’Недра, кралица на Рива и любима на Белгарион, Върховен господар на Запада, бе изпаднала в особено заядливо настроение. „Заядливо настроение“ не бе фразата, която нейно императорско височество би използвала, за да опише състоянието си. „Безутешна“ звучеше далеч по-аристократично, но Се’Недра беше достатъчно честна пред себе си и признаваше, че думата „заядливо“ дава най-пълна представа за чувствата, които я измъчваха. Тя се разхождаше раздразнено от стая в стая в покоите, които Закат бе осигурил за нея и Гарион, и любимата й тревистозелена нощница се развяваше след босите й крака. Изведнъж й се прищя да счупи няколко чинии и щеше да го направи, ако подобна постъпка не влизаше грубо в разрез с маниерите, присъщи на възпитана дама.

Някакъв стол се изпречи на пътя й и тя без малко щеше да го ритне, но в последният момент си припомни, че е без обувки. Вместо ритник грабна решително възглавничката от стола и я сложи на пода. След това скочи няколко пъти с все сила върху нея, а после вдигна полите на нощницата до коленете си, раздвижи крак няколко пъти, за да се упражни, и изрита възглавничката чак в отсрещния край на стаята.

— Пада ти се! — извика тя. Без особена причина това я накара да се почувства малко по-добре.

В момента Гарион го нямаше, бе на обичайния си вечерен разговор с император Закат. Се’Недра изведнъж пожела той да е тук, за да се скара с него. Една хубава малка свада сигурно щеше да подобри настроението й.

Излезе през вратата и погледна към издълбаната в пода вана, от която се вдигаше пара. Може би ваната щеше да й помогне? Дори отиде съвсем близо до водата и опита колко е топла, но реши да не се къпе. Въздъхна и излезе. Спря за няколко секунди до отворения прозорец на неосветената всекидневна, от които се виждаше вътрешният двор. Този ден пълната луна бе изплувала рано на небето и изпълваше двора с бледата си безцветна светлина. Езерото в средата отразяваше съвършения й сребърен кръг. Се’Недра остана до прозореца, потънала в мисли.

Чу, че някой отвори вратата на покоите и после рязко я затръшна.

— Се’Недра, къде си? — Гласът на Гарион звучеше раздразнено.

— Тук съм, скъпи.

— Защо стоиш на тъмно? — попита той, влизайки в стаята.

— Просто гледах луната. Осъзнаваш ли, че същата тази луна свети и в Тол Хонет, в Рива също — ако това въобще ти говори нещо.

— Всъщност не съм мислил по този въпрос — отговори той.

— Защо се държиш така грубо с мен?

— Вината не е в тебе, Се’Недра — каза той с извинителен тон. — Просто преживях поредния ожесточен спор със Закат.

— Това, изглежда, ви става навик.

— Защо проявява такъв глупав инат? — попита Гарион.

— Това е в природата на кралете и императорите, скъпи.

— И какво по-точно искаш да кажеш?

— Нищо. Съвсем нищо.

— Искаш ли нещо за пиене? Мисля, че имаме още малко от онова вино.

— Аз пък мисля точно обратното. Точно сега никак не ми се пие.

— Е, аз все пак ще си налея една чаша. След милото ни бъбрене с негово твърдоглаво величество чувствам, че трябва да успокоя с нещо нервите си. — Гарион излезе и след миг съпругата му чу лек звън — каната с вино беше докоснала ръба на кристалната чаша.

Навън, в огрения от лунната светлина вътрешен двор, някой се измъкна от сенките на високите дървета. Беше Силк. Беше само по риза и тесните си панталони, бе преметнал през рамото си чаршаф и си свирукаше весело. Спря до езерото и започна да разкопчава ризата си.

Се’Недра се усмихна и продължи да гледа как дребният мъж се съблича. След това той влезе в езерото, разпръсквайки отразения образ на луната на хиляди блещукащи късчета, и лениво заплува.

От дърветата изплува друга сянка и сред лунната светлина се появи Лизел. Носеше свободно падаща рокля, в косата й имаше някакво цвете. Без съмнение беше червено, но бледата светлина на пълната пролетна луна отнемаше багрите му и го караше да изглежда почти черно на фона на светлата коса на момичето.

— Как е водата? — попита тя съвсем спокойно. Гласът й се чуваше съвсем ясно, сякаш се намираше в една и съща стая със Се’Недра.

Силк възкликна сепнато и се закашля, защото носът и устата му се напълниха с вода. След това пръхтя известно време и накрая отговори ведро:

— Не е лоша.

— Добре — рече Лизел и се приближи до езерото. — Келдар, струва ми се, че е време да поговорим.

— Така ли? За какво?

— За това. — Тя съвсем спокойно разкопча роклята си и я остави да падне в тревата до краката й.

Отдолу не носеше нищо.

— Изглежда, ти е малко трудно да разбереш, че нещата се променят с времето — продължи тя и съвсем преднамерено посочи себе си. — И аз също.

— Забелязах — каза той с възхищение.

— Радвам се. Бях започнала да се страхувам, че зрението ти се е влошило — Лизел пристъпи в езерото и се потопи във водата до кръста. — Е?

— Какво „е“?

— Какво възнамеряваш да направиш по този въпрос? — Русокосата протегна ръка, свали цветето от косата си и внимателно го постави върху повърхността на водата.

Се’Недра се втурна към вратата, без да вдига никакъв шум с босите си, леки като лунни лъчи крака.

— Гарион! — извика тя с настоятелен шепот. — Ела тук!

— Защо?

— Говори по-тихо и ела веднага.

Той промърмори нещо едва чуто и влезе в притъмнялата стая.

— Какво има?

Тя посочи към прозореца, изкиска се тихичко и прошепна:

— Виж!

Гарион отиде до прозореца, хвърли един-единствен поглед към езерото и отклони очи.

Се’Недра отново се изкиска, приближи се до него и се сгуши до рамото му.

— Не е ли много хубаво?

— Сигурен съм, че е — отвърна й той шепнешком. — Но не мисля, че трябва да гледаме.

— Защо не?

Цветето, което Лизел бе оставила върху водата бе преплувало до Силк. Той го вдигна и замислено го помириса.

— Твое е, нали? — рече той и подаде цветето на момичето е млечнобялата кожа.

— Да, мое е — отговори тя. — Но ти все още не си отговорил на въпроса ми.

— На кой въпрос?

— Какво ще направиш сега?

— Все ще измисля нещо.

— Добре. Аз ще ти помогна.

Гарион твърдо протегна ръка и дръпна завесата на прозореца.

— Развали ми удоволствието! — нацупи се Се’Недра.

— Нищо — отвърна й той. — А сега се отдръпни от този прозорец. — Той я изведе от стаята. — Какво е намислила Лизел?

— Че то е съвсем очевидно.

— Се’Недра!

— Тя го прелъстява, Гарион. Влюбена е в него още от малка и най-сетне е решила да пристъпи към действие. Толкова се радвам за нея, че сърцето ми ще се пръсне.

Той поклати глава.

— Никога няма да мога да ви разбера вас, жените. Точно когато реша, че всичко вече ми е съвсем ясно, вие отново променяте правилата. Няма да повярваш какво ми каза леля Поул днес сутринта.

— О, така ли? И какво?

— Каза, че аз би трябвало да… — Той изведнъж спря и лицето му стана червено като жарава. — Ами… няма значение — добави той съвсем неубедително.

— Какво беше, кажи ми!

— Някой друг път. — След това я изгледа по особен начин. Се’Недра познаваше този поглед.

— Още ли не си се къпала тази вечер? — попита я Гарион с преувеличена небрежност.

— Още не. Защо?

— Помислих си, че може да дойда при тебе във ваната — ако нямаш нищо против.

Се’Недра хитро сведе клепачи.

— Ако наистина искаш — отвърна тя с глас на съвсем младо момиче.

— Ще запаля няколко свещи — рече Гарион. — Лампата е прекалено ярка, не мислиш ли?

— Както искаш, скъпи.

— Ще донеса и малко вино. То може да ни помогне да се отпуснем.

Се’Недра почувства прилив на щастливо, тихо ликуване. Не, направо триумф. Неизвестно защо цялата й раздразнителност се бе стопила изцяло.

— Мисля, че ще бъде просто прекрасно, скъпи.

— Е — рече той и протегна леко треперещата си ръка към нея. — Влизаме ли във водата?

— Че защо не?