Лайза Клейпас
Любовни писма (3)

Втора глава

Жътварският месец донесе сухо, ясно време и арендаторите и работниците на Рамзи прибраха най-добрата реколта от години. Като всички останали в имението, Биатрикс беше заета с жътвата и местния фестивал, който следваше. Организирани бяха солидна вечеря и танци в градината на къщата за повече от хиляда гости, включително арендатори, слуги и хора от града.

За разочарование на Биатрикс, Одри Фелън не можеше да присъства на фестивала, тъй като нейният съпруг Джон се беше разболял от упорита кашлица. Тя си бе останала вкъщи, за да се грижи за него. „Докторът ни остави лекарства, които вече помогнаха на Джон да се почувства по-добре — беше написала Одри, — но ни предупреди, че е важно да не напуска леглото, докато не се възстанови напълно.“

Почти в края на ноември, Биатрикс отиде до къщата на Фелън, поемайки напряко през гората от чворести дъбове и букове с широки корони. Тъмните клони на дърветата изглеждаха като посипани с кристалчета захар. Когато слънцето пробиеше завесата от облаци, скрежът блестеше ослепително. Подметките на здравите обувки на Биатрикс я предпазваха от замръзналата каша от сухи листа и мъх.

Тя се приближи до къщата на Фелън, на времето кралска ловна хижа — голям, обвит в бръшлян дом, кацнал сред десет акра залесена с гори земя. Стигайки до една очарователно павирана пътека, Биатрикс заобиколи отстрани и се насочи към входната врата.

— Биатрикс.

Чувайки тих глас, тя се обърна и видя Одри Фелън да седи на една каменна пейка.

— О, здравей — каза Биатрикс весело. — Не съм те виждала от дни, затова реших, че… — Гласът й секна, когато се вгледа по-внимателно в приятелката си.

Одри носеше обикновена дневна рокля, сивият плат се сливаше с цвета на дърветата зад нея. Тя беше толкова тиха и неподвижна, че Биатрикс не я бе забелязала.

Двете бяха приятелки от три години, откакто Одри се омъжи за Джон и се премести да живее в Стоуни Крос. Има приятели, които идват само когато нямаш проблеми — такава беше Прудънс, например. Но има и други, които те търсят във време на неприятности и нужда — като Одри.

Биатрикс се намръщи, когато видя, че обикновено здравият цвят на лицето на Одри е избледнял, а очите и носът й са зачервени и възпалени.

— Не носиш пелерина или шал.

— Добре съм — прошепна Одри, въпреки че раменете й трепереха. Тя поклати глава и направи възпиращ жест, когато Биатрикс съблече тежката си вълнена пелерина и отиде да наметне с нея слабата фигура на Одри.

— Не, Биа, недей…

— Загрях се от разходката — настоя Биатрикс. Тя седна до приятелката си на студената каменна пейка. Минаха няколко минути в мълчание, докато Одри преглъщаше мъчително. Нещо не беше наред. Биатрикс чакаше търпеливо, сърцето й се бе качило в гърлото.

— Одри — обади се тя накрая, — случило ли се е нещо на капитан Фелън?

Одри отвърна с празен поглед, сякаш се опитваше да дешифрира чужд език.

— Капитан Фелън — повтори тя тихо и поклати леко глава. — Не, доколкото знаем Кристофър е добре. Всъщност, вчера пристигна един пакет с писма от него. Едно от тях е за Прудънс.

Биатрикс си отдъхна с облекчение.

— Ще й го занеса, ако нямаш нищо против — предложи тя, опитвайки се да звучи скромно.

— Да. Добре ще е. — Бледите пръсти на Одри се свиваха и разпускаха в скута й.

Биатрикс бавно се пресегна и сложи ръка върху тази на Одри.

— Да не би кашлицата на съпруга ти да се е влошила?

— Докторът си тръгна преди малко. — Като си пое дълбоко дъх, Одри произнесе смаяно: — Джон има туберкулоза.

Ръката на Биатрикс се стегна.

Двете замълчаха; над главите им клоните на дърветата се огъваха и пукаха на студения вятър.

Беше трудно да се възприеме тази огромна несправедливост. Джон Фелън беше добър човек, винаги се отзоваваше, когато някой изпаднеше в беда. Беше платил медицинското лечение на съпругата на един селянин, което семейството не можеше да си позволи; бе предоставил пианото в къщата си на местните деца да се учат да свирят на него; беше дал пари за възстановяването на магазина за пайове в Стоуни Крос, когато той изгоря почти до основи. И бе сторил всичко това с голяма дискретност, сякаш се смущаваше да не бъде хванат, че върши някакво добро дело. Защо трябваше да пострада човек като Джон?

— Това не е смъртна присъда — каза накрая Биатрикс. — Много хора се оправят.

— Един на пет души — съгласи се мрачно Одри.

— Съпругът ти е млад и силен. Освен това все някой трябва да бъде този един. И това ще е Джон.

Двете знаеха, че туберкулозата е опасна болест, че съсипва белите дробове, причинявайки драстична загуба на тегло и изтощение. А най-лошото от всичко беше туберкулозната кашлица, която ставаше все по-упорита и с храчене на кръв, докато накрая дробовете се напълнеха прекалено много, за да позволят да се диша.

— Зет ми Кам разбира много от билки и лекарства — каза Биатрикс. — Баба му е била лечителка на племето.

— Цигански лек? — попита с колеблив тон Одри.

— Трябва да опиташ абсолютно всичко — настоя Биатрикс. — Включително циганските церове. Ромите живеят сред природата и знаят много за лечебната й сила. Ще помоля Кам да приготви лекарство, което ще помогне на дробовете на господин Фелън и…

— Джон вероятно няма да го пие — каза Одри. — А и майка му ще се противопостави. Семейство Фелън са големи традиционалисти. Ако лекарството не идва от ампула от докторската чанта, или от аптеката, не биха го одобрили.

— Независимо от всичко ще донеса нещо от Кам.

Одри наклони глава и я отпусна на рамото на Биатрикс.

— Ти си добра приятелка. Ще се нуждая от теб през следващите месеци.

— На твое разположение съм — каза просто Биатрикс.

Изви се вятър, вдигна листата от земята и ги завъртя. Одри се отърси от мъката си и стана, връщайки пелерината.

— Да влезем в къщата, да намерим писмото за Пру.

Вътре беше приятно и уютно, стаите бяха широки, с ниски тавани с греди, с дебели стъкла на прозорците, които пропускаха бледата зимна светлина. Сякаш всяка печка в къщата беше запалена, отвсякъде прииждаше топлина на талази. Всичко в дома на Фелън беше ненатрапчиво и изискано, с великолепни мебели на внушаваща респект възраст.

Отнякъде се появи прислужница с покорен вид, която пое пелерината на гостенката.

— Къде е свекърва ти? — попита Биатрикс, когато последва Одри към стълбището.

— Отиде да си почива в стаята си. Новината е особено тежка за нея. — Деликатна пауза. — Джон винаги е бил нейният любимец.

Биатрикс го знаеше, както и повечето хора от Стоуни Крос. Госпожа Фелън обожаваше двамата си сина, единствените, които й бяха останали след смъртта на други двама сина, починали още в детска възраст, и една мъртвородена дъщеря. Но в Джон тя бе вложила цялата си гордост и амбиции. За съжаление, нямаше достойна за него жена в майчините й очи. Одри бе понесла голяма доза критики през трите години от брака си, особено заради неуспеха да зачене.

Биатрикс и Одри се изкачиха по стъпалата, минавайки покрай редицата семейни портрети в тежки златни рамки. Повечето бяха Бушампс, аристократичната линия на семейството. Човек не можеше да не забележи, гледайки различните представители на поколенията, колко подчертано красиви са Бушампс, с фини носове и блестящи очи, с гъсти, вълнисти коси.

Когато стигнаха до горната площадка, от стаята в дъното на коридора се разнесе глуха кашлица.

— Биа, би ли изчакала за момент? — попита разтревожено Одри. — Трябва да отида при Джон — време е за лекарството му.

— Да, разбира се.

— Стаята на Кристофър — онази, в която остава, когато дойде — е ето тук. Оставила съм писмото върху скрина.

Одри отиде при съпруга си, докато Биатрикс предпазливо влезе в стаята на Кристофър, оглеждайки се на прага.

Вътре беше полутъмно. Биатрикс отиде и дръпна една от тежките завеси, пропускайки дневната светлина, която очерта блестящи правоъгълници върху застлания с килим под. Писмото лежеше на скрина. Биатрикс го взе нетърпеливо, пръстите я сърбяха да счупи печата.

Но се въздържа, все пак бе адресирано до Прудънс.

Пъхна го в джоба на роклята си и се спря до скрина, плъзгайки поглед по предметите, подредени спретнато на един дървен поднос.

Малка четка за бръснене със сребърна дръжка… бръснач със сгъваемо острие… празна сапуниерка… порцеланова кутия със сребърен капак. Неспособна да се удържи, Биатрикс повдигна капака и погледна вътре. Откри три комплекта ръкавели, двата сребърни, единият златен, ланец за часовник и месингово копче. Като върна капака на мястото му, тя взе четката за бръснене и докосна страната си с нея. Косъмчетата бяха копринени и меки. При движението им от четката се разнесе приятен аромат. Дъх на бръснарски сапун.

Биатрикс я приближи до носа си и вдъхна аромата… наситен мъжки мирис… на кедър, лавандула, на дафинови листа. Представи си как Кристофър разнася пяната по лицето си, разтягайки устата си на една страна, всички гримаси, които бе виждала баща си и брат си да правят, докато се бръснат.

— Биатрикс?

Тя виновно остави четката и излезе в коридора.

— Намерих писмото — произнесе тя. — Дръпнах завесите — ще ги върна на мястото им и…

— О, не се притеснявай за това, нека влиза светлина. Мразя тъмни стаи. — Одри й се усмихна насилено. — Джон изпи лекарството си. То го приспива. Докато си почива, ще сляза долу да поговоря с готвачката. Джон мисли, че може да хапне малко пудинг.

Тръгнаха по стълбището заедно.

— Благодаря ти, че взе писмото за Прудънс — каза Одри.

— Мило е от твоя страна, че подпомагаш кореспонденцията между тях.

— О, това не ме затруднява изобщо. Съгласих се заради Кристофър. Ще призная, че съм изненадана, че Прудънс отделя време, за да му пише.

— Защо?

— Не мисля, че се интересува от него. Всъщност, предупредих Кристофър за нея, преди да тръгне. Но той бе толкова запленен от външността й и високия й дух, че успя да се самоубеди, че има нещо истинско между тях.

— Мислех, че харесваш Прудънс.

— Харесвам я. Или поне… Опитвам се да я харесам. Заради теб. — Одри се усмихна слабо на изражението на Биатрикс. — Бих искала да приличаше повече на теб, Биа.

— На мен? О, не бива! Не си ли забелязала колко съм странна?

Усмивката на Одри се разшири и за миг тя заприлича отново на безгрижната млада жена, която беше преди болестта на Джон.

— Ти приемаш хората такива, каквито са. Мисля, че гледаш на тях като на домашните си любимци — търпелива си и наблюдаваш навиците и желанията им, без да ги съдиш.

— Осъдих строго зет ти — изтъкна Биатрикс, чувствайки вина.

— Повече хора трябва да го осъждат. Това може да подобри характера му.

* * *

Неотвореното писмо в джоба на Биатрикс беше истинско мъчение. Тя побърза да се върне, качи се на коня и се насочи към къщата на Мърсър, претенциозна постройка с кули, сложно извити стълбове на портала и прозорци с цветни стъкла.

Току-що станала след посещение на танци, което бе продължило до три след полунощ, Прудънс прие Биатрикс в кадифен халат, украсен с бяла дантела.

— О, Биа, трябваше да дойдеш снощи! Имаше толкова много красиви млади джентълмени, включително неангажирани кавалеристи, които отиват в Крим след два дена… изглеждат блестящи в униформата си…

— Току-що бях при Одри — каза Биатрикс, останала без дъх, като влезе в частния салон на втория етаж и затвори вратата. — Горкият господин Фелън, не е добре и… ами, ще ти разкажа след минутка, но… има писмо от капитан Фелън.

Прудънс се усмихна и взе писмото.

— Благодаря ти, Биа. Сред офицерите, с които се запознах снощи… имаше един тъмнокос лейтенант, който ме покани на танц и той…

— Няма ли да го отвориш? — Биатрикс гледаше невярващо как Прудънс оставя плика на една странична масичка.

Прудънс й хвърли учудена усмивка.

— Боже, много си нетърпелива днес. Искаш да го отворя веднага?

— Да. — Биатрикс седна в един стол, тапициран с дамаска на цветчета.

— Но аз искам да ти разкажа за лейтенанта.

— Не давам пет пари за лейтенанта, искам да чуя за капитан Фелън.

Прудънс се изсмя тихо.

— Не съм те виждала толкова възбудена, откакто открадна онази лисица, която лорд Кампдън внесе от Франция миналата година.

— Не съм я откраднала, спасих я. Да внасяш лисици, които да ловуваш… Наричам това много неспортсменско. — Биатрикс посочи писмото. — Отвори го!

Прудънс счупи печата, прегледа набързо страницата и поклати глава невярващо.

— А сега пише за мулета. — Тя завъртя очи и подаде листа на Биатрикс.

„До госпожица Прудънс Мърсър

Стоуни Крос

Хемпшир, Англия

7 ноември, 1854 г.

Скъпа Прудънс,

Въпреки репортажите, в които пише, че британският войник е безстрашен, аз ви уверявам, че когато сме под обстрел, определено залягаме и търсим прикритие. По ваш съвет добавих към репертоара си и отдръпване, както и отскачане, с отлични резултати. Според мен старата басня беше опровергана: има моменти в живота, когато човек определено иска да е заекът, а не костенурката.

Сражавахме се на южното пристанище Балаклава на двайсет и четвърти октомври. На леката кавалерия беше заповядано да щурмува директно руските позиции по неразбираеми причини. Пет кавалерийски полка бяха покосени без поддръжката на артилерията. Двеста мъже и почти четиристотин коня бяха изгубени само за двайсет минути. Поредна битка на пети ноември в Инкерман.

Отидохме да спасяваме войници, изоставени на бойното поле, преди руснаците да са стигнали до тях. Албърт дойде заедно с мен под буря от снаряди и помогна при идентифицирането на ранените, така че успяхме да ги пренесем извън обсега на артилерията. Най-близкият ми приятел в полка беше убит.

Моля ви, благодарете на приятелката си Биатрикс за съвета й по отношение на Албърт. Той вече не хапе толкова често и не ми се хвърля, макар да нападна няколко посетители в палатката.

Май и октомври, най-хубаво миришещите месеци? Аз бих добавил и декември: борове, мраз, пушек на дърва, канела. Колкото до любимата ви песен… знаете ли, че «Далече отвъд планините» е официалната песен на стрелковата бригада?

Тук изглежда всички са покосени от някаква болест, с изключение на мен. Нямам симптоми на холера, нито пък на другите болести, които се ширят в двете дивизии. Имам чувството, че ще трябва да симулирам поне някакви храносмилателни проблеми от приличие.

Колкото до магарешката вражда: докато симпатизирам на Кеърд и неговата не дотам добродетелна кобила, не мога да се сдържа да не изтъкна, че раждането на едно муле съвсем не е лош изход. Мулетата са много по-устойчиви от конете, в по-голямата си част са по-здрави и най-вече имат много изразителни уши. Освен това не са прекомерно инатливи, стига към тях да се отнасят добре.

Ако се чудите на явната ми обич към мулетата, сигурно трябва да обясня, че като момче имах домашен любимец, муле на име Хектор, след като открих, че в «Илиада» се споменава за едно муле.

Не бих си позволил да ви моля да ме чакате, Пру, но ще ви помоля да ми пишете отново. Прочетох последното ви писмо повече пъти, отколкото мога да броя. По някакъв начин сега, когато сте на две хиляди мили разстояние, ви възприемам като по-реална, отколкото преди.

Винаги ваш,

Кристофър

П.С. Прилагам рисунка на Албърт.^[1]“

Докато четеше, Биатрикс беше обезпокоена, трогната и очарована.

— Нека да му отговоря и да се подпиша с твоето име — помоли тя. — Още едно писмо. Моля те, Пру. Ще ти го покажа, преди да го изпратя.

Прудънс избухна в смях.

— Честно ти казвам, това е най-глупавото нещо, което някога съм… О, много добре, напиши му, щом това те забавлява.

В следващия половин час Биатрикс участва в безсмислен разговор за танците и гостите, които са присъствали, както и последните слухове от Лондон. Тя пъхна писмото от Кристофър Фелън в джоба си… и замръзна, когато усети необикновен предмет вътре. Една метална дръжка… и меките косъмчета на четка за бръснене. Тя пребледня, осъзнавайки, че несъзнателно е взела бръснарската четка от скрина на Кристофър.

Проблемът й се беше върнал.

Тя успя някак си да продължи да се усмихва и да си бъбри спокойно с Прудънс, докато вътрешно бе изпълнена с вълнение.

Всеки път, когато беше нервна или притеснена, прибираше в джоба си някакъв малък предмет от магазин или нечие жилище. Беше започнала да го прави след като родителите й починаха. Понякога дори не съзнаваше, че е отмъкнала нещо, докато друг път импулсът бе толкова неустоим, че започваше да се поти и да трепери, докато най-накрая не се предадеше.

Не открадването беше проблем. А връщането на откраднатото. Биатрикс и семейството й винаги успяваха да оставят предметите на местата им. Но това понякога изискваше изключителни мерки — от визити в неподходящо време на деня или измисляне на безумни оправдания, до бродене из нечия къща — което само затвърждаваше репутацията на Хатауей като ексцентрични.

Слава богу, сега нямаше да бъде трудно да остави бръснарската четка. Можеше да го направи следващия път, когато посетеше Одри.

— Предполагам, че сега трябва да се облека — каза най-накрая Прудънс.

Биатрикс прие намека без колебание.

— Разбира се. Време е да се прибирам вкъщи и да се погрижа за някои неща. — Тя се усмихна и добави небрежно: — Включително да напиша още едно писмо.

— Не пиши странни работи в него — каза Прудънс — Както знаеш, имам добра репутация.