Лайза Клейпас
Любовни писма (27)

Двадесет и шеста глава

— Скарах се с Кристофър — каза Биатрикс на Амелия следобеда, когато двете тръгнаха хванати ръка за ръка по посипаните с чакъл пътеки зад къщата Рамзи. — И преди да ти разкажа, искам да изясня, че има само една приемлива позиция в този спор. Моята.

— О, по дяволите — каза съчувствено сестра й. — Съпрузите се карат от време на време. Кажи ми твоята позиция и аз ще се съглася напълно.

Биатрикс започна да обяснява за визитната картичка, оставена от полковник Фенуик и последвалото поведение на Кристофър.

Амелия я изгледа със слаба усмивка.

— Сигурна съм, че това са проблемите, за които Кристофър си направи труда да те предупреди.

— Вярно е — призна Биатрикс. — Но от това не ми става по-лесно да ги приема. Обичам го безумно. Но виждам как се бори срещу някакви мисли, които изскачат в главата му, или рефлекси, които се опитва да потисне. А не обсъжда нищо с мен. Спечелих сърцето му, но то е като да притежаваш къща, в която повечето врати са постоянно заключени. Той иска да ме предпази от всички неприятности. А това не е истински брак — не е като брака, който вие имате с Кам, освен ако другият човек не иска да сподели с теб не само най-хубавото от себе си, но и най-лошото.

— Мъжете не обичат да се излагат на риск по такъв начин — каза Амелия. — Трябва да си търпелива. — Тонът й стана леко сух, усмивката мрачна. — Но мога да те уверя, скъпа… няма човек, който да може вечно да споделя само най-хубавото от себе си.

Биатрикс я изгледа замислено.

— Несъмнено не след дълго ще го предизвикам да направи нещо отчаяно. Аз настоявам и любопитствам, той се съпротивлява и се боя, че тази матрица на брака ни ще си остане, докато съм жива.

Амелия й се усмихна нежно.

— Няма брак, който да остава в една и съща матрица вечно. Това му е както най-хубавото, така и най-лошото, че непрекъснато се променя. Дочакай шанса си, скъпа. Обещавам, че ще дойде.

* * *

След като Биатрикс отиде на гости у сестра си, Кристофър обмисли неохотно перспективата за посещение на полковник Уилям Фенуик. Не беше виждал негодника, откакто бяха изпратили Фенуик в Англия да се възстановява от раните, които бе получил в Инкерман. Казано накратко: не бяха в добри отношения.

Фенуик не криеше възмущението си от Кристофър, че е получил цялото внимание и уважение, които според него той е заслужавал. Но колкото и омразен да беше Фенуик, едно нещо бе сигурно: той беше роден за военна слава. Нямаше равен като ездач, извън всяко съмнение беше смел и агресивен в сражение. Амбицията му беше да се отличи на бойното поле и да заслужи място в британския пантеон на легендарни военни герои.

Фактът, че Кристофър е бил човекът, който го е спасил, беше особено дразнещ за Фенуик. Човек можеше да предположи, че Фенуик би предпочел по-скоро да загине на бойното поле, отколкото да види как Кристофър получава медал. Кристофър нямаше никаква представа какво би могъл да иска полковникът от него сега. Най-вероятно беше научил за церемонията по връчването на кръста „Виктория“ и бе дошъл да си каже болката. Много добре. Кристофър щеше да го остави да си каже репликите, а след това щеше да се увери, че Фенуик е напуснал Хемпшир. На гърба на визитната картичка, която Фенуик бе оставил, имаше написан адрес. Явно беше отседнал в местна странноприемница. Кристофър нямаше избор, освен да се срещне с него там. Проклет да е, ако пуснеше Фенуик да влезе в къщата му или някъде наблизо до Биатрикс.

Следобедното небе беше сиво и духаше вятър, горските пътеки бяха затрупани с изсъхнали кафяви листа и паднали клони. Облаци закриха слънцето, придавайки му мътен, син оттенък. С идването на зимата над Хемпшир се бе установило влажно, студено време. Кристофър пое по главния път покрай гората, чистокръвният му жребец бе въодушевен от времето и гореше от нетърпение да разтегне крачка. Вятърът духаше през клоните, изтръгваше движения и шумолене, сякаш между дърветата прелитаха неспокойни призраци.

Кристофър имаше чувството, че го преследват. Погледна през рамо, почти очаквайки да види смъртта или дявола. Това бе една от онези мрачни мисли, които го измъчваха безмилостно след войната. Но напоследък много по-малко.

И всичко, благодарение на Биатрикс.

Усети внезапно дръпване в гърдите, горящ от желание да отиде при нея, да я намери и да я притисне силно към себе си. Снощи му се виждаше невъзможно да говори с нея. Днес си помисли, че може да е по-лесно. Щеше да направи всичко, за да се опита да бъде съпругът, от който тя се нуждаеше. Да, нямаше да стане изведнъж. Но тя беше търпелива и прощаваща. Мисълта за неговата съпруга му помогна да обуздае нервите си, когато пристигна в странноприемницата. Селото беше тихо, вратите на магазина затворени срещу ноемврийския вятър и влагата.

Странноприемницата „Стоуни Крос“ беше уютна, миришеше на английска светла бира и на храна, измазаните стени с времето бяха придобили цвета на тъмен мед. Съдържателят, господин Палфрейман, познаваше Кристофър от момче. Посрещна го топло, попита го за медения месец и с готовност съобщи номера на стаята, в която бе отседнал Фенуик. Няколко минути по-късно Кристофър почука на вратата и зачака напрегнато.

Вратата се открехна и той видя полковник Уилям Фенуик, облечен с цивилни дрехи. Досега го беше виждал само в червено-златната кавалерийска униформа. Лицето му беше същото, с изключение на тена, станал блед от дългото стоене вътре, което изглеждаше съвсем неестествено за мъж, обсебен от конете и ездата.

Кристофър изпита инстинктивно нежелание да се доближи до него.

— Полковник Фенуик — започна той и се наложи да се възпре да отдаде чест. Вместо това се пресегна да се ръкуват. От влажната, студена ръка на Фенуик усети как по гърба му плъзват тръпки.

— Фелън. — Фенуик непохватно се дръпна настрана. — Ще влезете ли?

Кристофър се поколеба.

— Долу има два салона и едно общо помещение.

Фенуик се усмихна слабо.

— За съжаление ме мъчат стари рани. Трудно се движа по стълби. Умолявам ви да останем тук. — Той изглеждаше обезсърчен и мрачен.

Кристофър се отпусна и влезе в стаята.

Както останалите помещения в странноприемницата, и тук беше просторно, чисто и скромно мебелирано. Той забеляза, когато Фенуик седна на един от столовете, че полковникът не се движи добре, единият му крак беше забележимо скован.

— Заповядайте, седнете — покани го Фенуик. — Благодаря, че дойдохте в странноприемницата. Щях да дойда отново до дома ви, но съм благодарен, че това усилие ми бе спестено. — Той посочи крака си. — Болката напоследък се влоши. Казаха ми, че било цяло чудо, че кракът ми бил запазен, но се питам дали нямаше да е по-добре, ако го бяха ампутирали.

Кристофър изчака Фенуик да обясни защо е в Хемпшир. Когато стана ясно, че полковникът не бърза да дойде на темата, той произнесе рязко:

— Тук сте, защото искате нещо.

— Не сте и наполовина толкова търпелив, колкото бяхте — отбеляза полковникът развеселено. — Какво се е случило със стрелеца, прочут със способността си да чака?

— Войната свърши. И сега има по-хубави неща, с които да се занимавам.

— Несъмнено свързани с младата ви съпруга. Явно трябва да ви поздравя. Кажете ми, що за жена е тази, която успя да хване най-награждавания войник в Англия?

— Такава, която не се интересува от медали и слава.

Фенуик му хвърли невярващ поглед.

— Как е възможно да е истина? Разбира се, че се интересува от такива неща. Сега е съпруга на известен човек.

Кристофър го изгледа безизразно.

— Моля?

— Ще ви помнят десетилетия наред — каза Фенуик. — Може би дори столетия. Не ми казвайте, че това не означава нищо за вас.

Кристофър поклати леко глава, погледът му се закова върху лицето на другия мъж.

— В моето семейство има стара традиция за военни награди — каза Фенуик. — Знаех, че аз трябваше да постигна най-голямата слава и да бъда помнен най-дълго. Никой не мисли за предците, които са водили дребен животец, които са били познати като примерни съпрузи и бащи, щедри господари, лоялни приятели. Никой не го е грижа за тези безименни нищожества. Но воините са уважавани. Тях никога не ги забравят. — Горчивина премина по лицето му и кожата му се набръчка и стана грапава като кората на презрял портокал. — Един медал като кръста „Виктория“… това е всичко, което някога съм искал.

— Заради половин унция бронз? — вдигна вежди скептично Кристофър.

— Не използвайте този презрителен тон спрямо мен, арогантен задник такъв. — Странно, въпреки злъчните думи, Фенуик беше спокоен и овладян. — От началото знаех, че не сте нищо повече от едно празноглаво конте. Красив пълнеж за униформа. Но се оказа, че имате една полезна дарба — можете да стреляте. А после отидохте в Стрелковата бригада, където по някакъв начин станахте войник. Когато първо прочетох телеграмата, си помислих, че става дума за някой друг Фелън. Защото Фелън от рапортите беше воин, а аз знаех, че вие нямате качествата за такъв.

— Доказах ви, че грешите в Инкерман — каза тихо Кристофър.

Бодването предизвика усмивка върху лицето на Фенуик, усмивка на човек, който стои на разстояние от живота и вижда невъобразимата ирония.

— Да. Вие ме спасихте и сега ще получите най-високото национално отличие за това.

— Не го искам.

— Което прави нещата дори по-лоши. Аз бях изпратен вкъщи, докато вие станахте възхваляван герой и взехте всичко, което трябваше да бъде мое. Името ви ще се помни, а вас не ви е грижа. Да бях умрял на бойното поле, това поне щеше да е нещо. Но вие ми отнехте дори това. И предадохте най-близкия си приятел. Приятел, който ви вярваше. Оставихте лейтенант Бенет да умре сам. — Той гледаше Кристофър остро, дебнеше за признаци на емоция.

— Ако трябваше да избирам отново, щях да направя същия избор — произнесе Кристофър равно.

Върху лицето на Фенуик се появи невярващо изражение.

— Да не мислите, че съм ви изнесъл от бойното поле заради вас самия или заради себе си? — поиска да знае Кристофър. — Да не мислите, че давам пукната пара за вас или за някакъв проклет медал?

— Тогава защо го направихте?

— Защото Марк Бенет умираше — отвърна разярено Кристофър. — А във вас бе останал още живот. При цялата онази смърт нещо трябваше да оцелее. Щом е трябвало да сте вие, така да бъде.

Последва дълга тишина, докато Фенуик смели изречението. Той хвърли хитър поглед на Кристофър, от който косъмчетата на врата му настръхнаха.

— Раната на Бенет не е била толкова лоша, както тогава е изглеждало — каза той. — Не е била смъртоносна.

Кристофър го изгледа, без да разбира. Фенуик продължи:

— … двама руски хусари намерили Бенет и го взели в плен. Той бил опериран от един от техните хирурзи и изпратен във военен лагер в тила. Там бил подложен на големи изпитания, липса на истинска храна и покрив, а по-късно трябвало да работи. След няколко неуспешни опита за бягство лейтенант Бенет най-после успял да се измъкне. Стигнал до приятелска територия и бил върнат в Лондон преди около две седмици.

Кристофър се страхуваше да повярва на ушите си. Възможно ли беше да е истина? Успокой се… успокой се… нашепваше мозъкът му. Мускулите му се стегнаха пред заплахата да се разтрепери. Не можеше да позволи на тремора да започне, защото иначе нямаше да успее да го спре.

— Защо не е бил освободен при размяната на пленници в края на войната? — чу се той да пита.

— Явно онези, които са го хванали, са се опитали да преговарят за освобождението му срещу голяма сума пари, заедно с провизии и оръжие. Предполагам, че Бенет е признал при разпитите, че е наследник на огромното състояние на фамилията. Във всеки случай преговорите били проблематични и това останало в тайна за всички, с изключение на най-високите постове в Министерството на войната.

— По дяволите, тези негодници — каза Кристофър с гняв. — Щях да го спася, ако знаех…

— Несъмнено щяхте — сухо отбеляза Фенуик. — Колкото и трудно да е да се повярва, че въпросът е бил разрешен без вашите героични усилия.

— Къде е Бенет сега? Какво е състоянието му?

— Точно затова дойдох да се срещна с вас. Да ви предупредя. И след това няма да съм ви вече длъжник, разбирате ли?

Кристофър не помръдваше, юмруците му бяха стиснати.

— Да ме предупредите за какво?

— Лейтенант Бенет не е с всичкия си. Докторът, който го е придружавал на кораба към Англия, препоръчал да бъде вкаран в лудница. Ето защо завръщането на Бенет не беше широко отразено във вестниците. Семейството му желае да се пази абсолютна тайна. Бенет е бил изпратен при семейството си в Бъкингамшир, но впоследствие изчезнал, без да каже дума на никого. Местонахождението му е неизвестно. Причината да ви предупредя е, че според роднините му, Бенет обвинява вас за изпитанията си. Според тях той иска да ви убие. — Тънка студена усмивка разцепи лицето му, като пукнатина в парче лед. — Каква ирония, че ви наградиха с медал за спасяването на човек, който ви презира, и вероятно ще бъдете убит от онзи, когото е трябвало да спасите. По-добре го намерете, Фелън, преди той да ви намери.

Кристофър залитна на излизане от стаята и мина по дългия коридор с бързи крачки. Истина ли беше? Възможно ли е да е просто гнусна манипулация от страна на Фенуик, или Марк Бенет наистина е полудял? И ако е така, какво ли е преживял? Той се опита да съпостави спомените си за енергичния, добродушен Бенет с онова, което Фенуик току-що му беше казал. Беше невъзможно.

По дяволите… ако Бенет го търсеше, беше лесна работа да намери къщата Фелън.

Налегнаха го какви ли не страхове, по-силни от всичко, което някога бе чувствал. Трябваше да се увери, че Биатрикс е в безопасност. Нищо на света нямаше такова значение пред това да я предпази. Той слезе надолу по стъпалата, сърцето му биеше до пръсване, а тропането на краката му сякаш повтаряше сричките на името й.

Господин Палфрейман стоеше до входа на странноприемницата.

— Една халба светло пиво, преди тръгване? — предложи той. — За героя за Англия винаги безплатно.

— Не. Прибирам се вкъщи.

Палфрейман се пресегна да го спре, изглеждаше разтревожен.

— Капитан Фелън, в общото помещение има една маса — елате да седнем за миг, има хубава компания. Виждате ми се малко мрачен. Ще изнеса добро бренди или ром. За тонус, какво ще кажете?

Кристофър поклати глава.

— Няма време. — Нямаше време за нищо. Той изтича навън. Беше по-тъмно и по-студено от преди. Късното следобедно небе беше оловносиво и сякаш се бе надвесило да погълне света.

Той пое с коня към къщата Фелън, в ушите му се разнасяха виковете на мъже на бойното поле, звуци на страдание и болка. Бенет, жив… как е възможно? Кристофър беше видял раната в гърдите му, беше виждал достатъчно подобни наранявания, за да знае, че смъртта е неизбежна. Ами ако по някакво чудо…

Когато наближи къщата, той видя Албърт да изскача от гората, следван от стройния силует на Биатрикс. Тя се връщаше от Рамзи. Силен порив на вятъра духна срещу виненочервената й пелерина и я развя, а шапката излетя от главата й. Тя се засмя, когато кучето се спусна да я гони. При вида на Кристофър Биатрикс му помаха с ръка.

Заля го облекчение. Паниката утихна, тъмнината започва да се разсейва. Благодаря ти, Боже. Биатрикс беше тук, невредима. Тя му принадлежеше, тя беше красива и пълна с живот, и той щеше да прекара целия си живот да се грижи за нея. Каквото и да поискаше от него, за каквито и думи или спомени да помолеше, той щеше да й ги даде. Сега изглеждаше почти лесно… силата на неговата любов щеше да направи нещата лесни.

Кристофър забави хода на коня.

— Биатрикс… — отнесе вятърът гласа му.

Тя продължаваше да се смее, с измъкната от фуркетите коса, и го чакаше да се приближи до нея.

Ослепителната като светкавица болка разцепи главата му. Секунда по-късно чу пропукване на пушка. Познат звук… неизличима татуировка, завинаги врязана в паметта му. Изстрели и свистене на патрони, експлозии, викове на мъже, рев на паникьосани коне…

Осъзна, че е изхвърлен от седлото. Прекатурваше се бавно, светът — смесица от гледки и звуци. Небето и земята смениха местата си. Нагоре ли излиташе, или падаше надолу? Блъсна се в твърда повърхност, дъхът излетя от дробовете му и той усети горещата струйка кръв да се плъзга по лицето му към ухото.

Пореден кошмар. Трябваше да се събуди, да се ориентира. Но странно, Биатрикс беше също в кошмара, викаше и тичаше към него. Албърт се приближи с яростен лай.

Дробовете му се опитваха да поемат въздух, сърцето му се мяташе като току-що извадена от водата риба. Биатрикс се свлече на колене до него с издута като синя вълна пола и придърпа главата му в скута си.

— Кристофър… позволи ми… о, Боже…

Албърт започна да вие и да се зъби, когато някой се приближи. Кратка пауза, след което неистовият лай на кучето премина във вой.

Кристофър се надигна до седнало положение, използвайки ръкава на сакото си, за да попие струйката кръв, която се стичаше от слепоочието му. Като мигаше бързо, той видя мършавата, разчорлена фигура на мъж, който стоеше на няколко ярда от тях. Мъжът държеше револвер.

Мозъкът на Кристофър мигновено определи оръжието — британско военно производство.

Преди да вдигне очи към изпитото лице на мъжа, Кристофър знаеше кой е той.

— Бенет.