Лайза Клейпас
Женени до сутринта (5)

Пета глава

— Лео — каза Амелия, когато го видя да влиза в стаята за закуска следващата сутрин, — трябва да се ожениш.

Той й хвърли предупредителен поглед. Сестра му би трябвало да знае по-добре как да подхване разговор с него толкова рано. Той предпочиташе да навлезе в деня спокойно, докато Амелия обичаше да се втурне в него с пълна сила. Нещо повече, беше спал лошо предната нощ, измъчван от еротични сънища, включващи Катрин Маркс.

— Знаеш, че никога няма да се оженя — каза той.

От ъгъла долетя гласът на Маркс. Тя беше кацнала на малък стол, един слънчев лъч се отразяваше от светлата й коса и караше прашинките да блестят около нея.

— Още по-добре, тъй като никоя жена с ума си не би ви взела.

Лео прие предизвикателството без колебание.

— Жена с ума си… — замислено повтори той. — Не съм сигурен, че познавам такава.

— Как ще разберете, дори да познавате? — попита тя. — Вие не бихте се интересували от характера й. Щяхте да сте прекалено зает да изучавате нейните… нейните…

— Нейните какво? — подтикна я той.

— Размерите на нейните рокли — най-после каза тя и той се засмя на предвзетостта й.

— Наистина ли ви е толкова трудно да назовавате обикновените части на тялото, Маркс? Гърди, бедра, крака… защо ви се струва толкова неприлично да говорите за човешката анатомия направо?

Очите й се присвиха.

— Защото това води до непристойни мисли.

Лео й се ухили.

— Моите вече са.

— Е, добре, моите не са — отсече тя. — И бих предпочела да си останат такива.

Веждите му се вдигнаха.

— Вие нямате непристойни мисли?

— Почти никога.

— А когато имате, какви са?

Тя го изгледа с негодувание.

— А случвало ли ви се е някога и вие да сте замесени в непристойните си мисли? — настоя Лео, карайки лицето й да пламне.

— Казах ви, че не съм имала непристойни мисли — възрази тя.

— Не, казахте „почти никога“. Което означава, че веднъж-дваж са ви минавали през ума.

Амелия се обади.

— Лео, престани да я тормозиш!

Лео едва ли я чу, вниманието му беше съсредоточено върху Катрин.

— Не бих ви упрекнал, дори да ви се е случвало — каза той. — Всъщност, щях да ви харесвам още повече.

— Не се и съмнявам — сопна му се Катрин. — По всяка вероятност предпочитате нецеломъдрени жени.

— Целомъдрието в една жена е като черен пипер в супата. Малкото количество я прави пикантна. Но прекали ли се с него, никой не я иска.

Като стисна уста, Катрин отмести поглед от него, слагайки край на набиращия скорост спор.

В тишината Лео осъзна, че цялото семейство е вперило смаяни очи в него.

— Направил ли съм нещо? — поиска да знае той. — Какво става? И какво, по дяволите, четете всички?

Амелия, Кам и Мерипен бяха разтворили вестници върху масата, докато Уин и Биатрикс явно търсеха думи в един дебел речник за юридически термини.

— Току-що се получи писмо от Лондон, от нашия адвокат, господин Гадуик — каза Мерипен. — Очевидно има някакви правни проблеми, които не са били изяснени, когато си наследил имението.

— Нищо чудно — каза Лео. Той отиде до масата, където беше сервирана закуската. — Имението и титлата бяха захвърлени към мен като използван амбалаж от риба. Заедно с „проклятието Рамзи“.

— Няма „проклятие Рамзи“ — каза Амелия.

— Нима? — усмихна се мрачно Лео. — Тогава защо последните шестима лордове Рамзи умряха в такава бърза последователност?

— Чисто съвпадение — отвърна тя. — Явно, че в определен клон от рода е имало кръвосмешение и не са били здрави. Това е доста срещано при аристократите.

— Е, ние определено нямаме този проблем. — Лео насочи вниманието си към Мерипен. — Кажи ми за юридическите ни проблеми. И използвай, моля те, обикновени думи. Не обичам да мисля в тези ранни сутрешни часове. Не ми се отразява добре.

Мерипен седна на масата с неособено щастлива физиономия.

— Тази къща — започна той — и парцелът, на който се намира — около четиринайсет акра общо — не са били част от първоначалното имение „Рамзи“. Добавени са по-късно. На юридически език: става въпрос за даден под аренда дял, който е отделна от главното имение собственост. И за разлика от останалото имение, този дял може да бъде ипотекиран, купуван или продаван по желание на лорда.

— Добре — каза Лео. — Тъй като аз съм лордът и не искам нищо да ипотекирам или продавам, всичко е наред, нали?

— Не.

— Не? — намръщи се той. — Според законите за наследяване лордът винаги запазва земята и имението с къщата. Те са неделими. И нищо не може да промени това.

— Точно така — каза Мерипен. — Ти си наследил старата къща в имението. Онази, в северозападния край на имота, където се срещат двата потока.

Лео остави полупълната си чиния и го погледна неразбиращо.

— Но онова там е купчина камъни, обрасла с треволяк. Била е построена по времето на Едуард мъченика, за бога!

— Да — каза Мерипен сухо. — Това е истинският ти дом.

Като се раздразваше все повече и повече, Лео каза:

— Не искам онази проклета развалина, искам тази къща. Защо това трябва да е проблем?

— Може ли аз да му обясня? — попита с готовност Биатрикс. — Намерих всички юридически термини и сега съм наясно със значението им повече от всеки друг. — Тя изправи гръб, а порчето Доджър се уви около раменете й. — Виждаш ли, Лео, първоначалната къща на имението е била оставена да се разруши преди няколко столетия. И един от някогашните лордове Рамзи се е сдобил с този парцел от четиринайсет акра и върху него е построил нова къща. Оттогава къщата „Рамзи“ е била предавана на всеки следващ виконт посредством специален обичай в имението. Но последният лорд Рамзи — този преди теб — е намерил начин да остави цялата тази делима собственост, включително даваната под аренда, на вдовицата и на дъщеря си. Нарича се присъждане на право, и е тяхна до живот. Така че къщата „Рамзи“ и парцелът, върху който е построена, са били оставени на графиня Рамзи и нейната дъщеря Ванеса Дарвин.

Лео поклати глава невярващо.

— Защо не сме научили това преди?

Амелия отговори мрачно:

— Изглежда вдовицата преди не се е интересувала от къщата, тъй като представляваше съборетина. Но сега, след като я възстановихме и ремонтирахме, графинята е информирала нашия адвокат, че възнамерява да се премести и да влезе във владение.

Лео се възмути.

— Проклет да съм, ако позволя на някого да отмъкне къщата от Хатауей. Ако трябва, ще отнеса това до Върховния съд в Уестминстър.

Мерипен присви очи.

— Върховният съд няма да го приеме.

— Откъде знаеш?

— Адвокатът ни е говорил със специалист по даването на земя под аренда. За съжаление, няма завещание, което да сочи право на унаследяване на къщата „Рамзи“, а само на първоначалния дом на имението.

— Ами ако купим този парцел от вдовицата?

— Вече е заявила, че никакви пари не биха я склонили да го направи.

— Жените често променят мнението си — каза Лео. — Ще й направим оферта.

— Много добре. Но ако тя откаже да преговаря, за нас има само един начин да задържим тази къща.

— Нямам търпение да го чуя — каза Лео.

— Последният лорд Рамзи е направил уговорката, че ти можеш да задържиш парцела, включително къщата, ако се ожениш и се сдобиеш със законен наследник от мъжки пол в рамките на пет години от наследяването на титлата.

— Защо пет години?

Уин отвърна предпазливо:

— Защото през последните три десетилетия нито един Рамзи не е успял да доживее пет години след получаването на титлата. Нито пък да стане баща на законен син.

— Но добрата новина, Лео, е — каза весело Биатрикс, — че са минали четири години, откакто стана лорд. Ако изкараш само още една година жив, ще бъде сложен край на семейното проклятие.

— Нещо повече — добави Амелия, — трябва да се ожениш и да се сдобиеш със син колкото е възможно по-скоро.

Лео ги изгледа безизразно, после изражението му стана невярващо. От устните му се откъсна смях.

— Вие всички сте полудели, ако си мислите, че ще вляза в брак без любов само и само семейството да може да продължи да живее в къщата „Рамзи“.

Като се усмихна умиротворяващо, Уин му подаде един лист.

— Разбира се, че не искаме да се жениш без любов, скъпи. Но направихме списък с перспективни булки, все хубави момичета. Няма ли да хвърлиш един поглед и да видиш дали някоя от тях не ти харесва?

Решавайки да отстъпи, Лео погледна списъка.

— Мариета Нюбъри?

— Да — каза Амелия. — Какво не й е наред?

— Не харесвам зъбите й.

— Ами Изабела Карингтън?

— Не понасям майка й.

— Лейди Блосъм Тримейн?

— Името й е ужасно.

— О, за бога, Лео, тя няма вина за това.

— Не ме интересува. Няма начин жена ми да се казва „Блосъм“. Всяка вечер ще имам чувството, че викам някоя от кравите. — Лео вдигна очи нагоре. — По-добре да се оженя за първата срещната на улицата. Защо да го правя, тогава по-добре да е за Маркс.

Всички млъкнаха.

Все още свряна в ъгъла на стаята, Катрин Маркс бавно вдигна поглед, когато осъзна, че върху нея са се фокусирали всички Хатауей. Очите й станаха огромни зад стъклата на очилата и по лицето й плъзна червенина.

— Не е забавно! — произнесе тя остро.

— Това е перфектното решение — каза Лео, изпитвайки перверзно удоволствие да я дразни. — Спорим през цялото време. Не можем да се понасяме. То си е като да сме вече женени.

Катрин скочи на крака и го изгледа с възмущение.

— Никога не бих се съгласила да се омъжа за теб!

— Чудесно. Защото не ти предлагам. Това беше просто една идея.

— Не ме използвайте за идеи! — Тя излетя от стаята, докато Лео я изпращаше с поглед.

— Знаете ли — обади се Уин замислено, — трябва да организираме бал.

— Бал? — погледна я неразбиращо Мерипен.

— Да, и да поканим всички приемливи млади жени, за които се сетим. Може пък някоя от тях да допадне на Лео и той да започне да я ухажва.

— Няма да ухажвам никого — заяви Лео.

Никой не му обърна внимание.

— Идеята ми харесва — каза Амелия. — Бал за лов на булка.

— Трябва да е по-точно — изтъкна Кам сухо, — да го наречем бал за лов на младоженец. Тъй като Лео ще е плячката.

— Нещо като бала на Пепеляшка — възкликна Биатрикс. — Само че без Очарователния принц.

Решавайки да прекрати набиращата скорост кавга, Кам вдигна ръка.

— Хей, успокоите се. Ако стане така, че изгубим къщата „Рамзи“ — да пази Бог — можем да построим друга, на свободната част от имението.

— Това ще отнеме цяла вечност, а разходите ще са огромни — възрази Амелия. — Освен това няма да е същата. Изразходихме толкова време да възстановим това място, вложихме сърцата си тук.

— Особено Мерипен — добави тихо Уин.

Мерипен леко поклати глава.

— Това е само една къща.

Но всички знаеха, че тя е повече от постройка от тухли и хоросан… тя беше техният дом. Синът на Кам и Амелия се беше родил тук. Уин и Мерипен се бяха оженили тук. С цялото си необяснимо, небрежно очарование къщата „Рамзи“ беше идеално отражение на самото семейство Хатауей.

И никой не разбираше това по-добре от Лео. Като архитект той знаеше отлично, че някои сгради имат присъщ само на тях характер, което бе далеч повече от сбора на частите, от които се състоят. Къщата „Рамзи“ беше рухнала и възстановена… беше се превърнала от една занемарена обвивка в процъфтяващ, щастлив дом и то само защото едно семейство бе проявило грижа и любов. Престъпление беше Хатауей да бъдат изселени от две жени, които не бяха инвестирали нищо в него, освен прилагането на една ловка юридическа измама.

Кам изруга под нос, Лео прокара ръка през косата си.

— Искам да хвърля един поглед на останките на старата къща — каза той. — Мерипен, как най-бързо да стигна до нея?

— Не съм съвсем сигурен — призна Мерипен. — Рядко излизам толкова далече.

— Аз знам — обади се с готовност Биатрикс. — Двете с госпожица Маркс сме яздили дотам, за да рисуваме руините. Те са много живописни.

— Искаш ли да ме придружиш? — попита Лео.

— С удоволствие.

Амелия се намръщи.

— Защо искаш да ходиш до руините, Лео?

Той се усмихна по начин, който знаеше, че я ядосва.

— Как защо, за да взема размери за завесите, разбира се.