Лайза Клейпас
Женени до сутринта (28)

Двадесет и осма глава

Само жена от камък можеше да издържи кампанията, която Лео предприе през последната седмица. Това беше ухажване, твърдеше той, но сигурно имаше друга дума за това, начинът, по който изваждаше непрекъснато Катрин от равновесие със своя сладко подмолен чар.

В един момент я подстрекаваше към някакъв безсмислен и силно забавен спор, а в следващия се държеше утешаващо и мило. Шепнеше ексцентрични комплименти и цитати от стихове в ухото й, научи я на няколко неприлични френски думички, разсмиваше я в неподходящи моменти. Това, което не правеше, обаче, беше да се опита да я целуне или да я прелъсти. В началото Катрин се забавляваше от тази очевидна тактика, след това тайно се раздразни, а накрая се озадачи. Често се хващаше, че се взира в устата му, толкова безупречна и твърда… че не можеше да не си спомни за предишните им целувки и да не мечтае за тях.

Когато отидоха заедно на частно музикално събитие в една къща на Ъпър Бау стрийт, Лео дръпна Катрин настрана щом домакините поведоха групата гости на обиколка из къщата. Тя последва Лео до едно тайно ъгълче зад подредените в глинени кашпи високи папрати, и нетърпеливо се втурна в прегръдките му. Вместо да я целуне, обаче, той я притисна към топлото си силно тяло… и я задържа там. Просто я държеше, топла и близка, а ръцете му бавно се движеха по гърба й. Прошепна нещо тайно сред вдигнатите нагоре с фуркети къдрици на косата й, но думите бяха прекалено тихи за слуха й.

Онова, на което Катрин се наслаждаваше най-много, бяха разходките с Лео из градините на хотел „Рътлидж“, където слънчевата светлина проникваше неуверено между дърветата и живите плетове, а бризът носеше острия аромат на приближаваща есен. Те водеха дълги разговори, понякога засягаха чувствителни теми. Предпазливи въпроси, трудни отговори. И все пак изглеждаше, че и двамата напредват с мъка към една и съща цел, към връзка, която нито единият от двамата не бе познавал преди.

Понякога Лео се отдръпваше назад и я гледаше дълго, без да говори, по начина, по който човек гледа картина в музей, опитвайки се да я проумее. Това бе неустоимо, интересът, който показваше към нея. Съблазнителен. А той беше чудесен събеседник, разказваше й истории за злополучните си детски приключения, за това какво е да израснеш в семейство Хатауей, за времето, което е прекарал в Париж и Прованс. Катрин слушаше с внимание подробностите, събираше ги като парчета за пачуърк, за да разбере по-добре един от най-сложните и противоречиви мъже, които някога бе срещала.

Лео беше непрактичен пакостник, способен на силна чувствителност и състрадание. Той беше добре изразяващ се мъж, който можеше да използва думите както като меден балсам, така и като острие на хирургически нож. Когато му харесваше, играеше ролята на отегчен аристократ, умело прикривайки бързия си ум. Но понякога, в моменти на непредпазливост, Катрин улавяше образите на смелото момче, което някога е бил, преди изпитанията да го променят и ожесточат.

— В известен смисъл той прилича много на баща ни — каза й веднъж Попи насаме. — Татко обичаше разговорите. Той беше сериозен човек, интелектуалец, но имаше склонност към странни хрумвания. — Тя се засмя на спомените си. — Майка ми винаги казваше, че е можела да се омъжи за по-красив или по-богат мъж, но никога за човек, който да говори толкова хубаво като него. А тя беше от жените, които никога не биха могли да бъдат щастливи с някой глупак.

Катрин можеше да го разбере.

— Лорд Рамзи приличаше ли по нещо и на майка ви?

— О, да. Тя имаше артистично око и окуражаваше Лео в архитектурните му стремежи. — Попи направи пауза. — Не мисля, че щеше да е много доволна да разбере, че Лео е наследил титлата — тя нямаше много високо мнение за аристокрацията. И със сигурност не би одобрила поведението на Лео през изминалите няколко години, въпреки че щеше да се зарадва, че е решил да поеме по друг път и да се поправи.

— Откъде идват остроумието и заядливостта му? — попита Катрин. — От майка ви, или от баща ви?

— Това — каза с кисела усмивка Попи — си е само негово.

* * *

Почти всеки ден Лео носеше на Катрин някакво малко подаръче: книга, кутия с бонбони, якичка, направена от брюкселска дантела с изтънчен мотив от ажурени цветя.

— Това е най-прекрасната дантела, която някога съм виждала — каза му тя със съжаление, като сложи внимателно скъпия подарък на една близка масичка. — Но, лорде, боя се, че…

— Знам — каза Лео. — Един джентълмен не бива да подарява лични вещи на дама, която ухажва. — Той понижи гласа си, като не забравяше, че може да бъде дочут от Попи и прислужницата, които говореха на прага на апартамента на Рътлидж. — Но не мога да я върна — никоя друга жена не я заслужава. Освен това, Маркс, нямаш представа за въздържанието, което трябваше да проявя. Исках да ти купя чифт бродирани чорапи с малки цветчета догоре, чак до…

— Лорд Рамзи! — прошепна Катрин и лека червенина покри лицето й. — Самозабравяш се.

— Всъщност, ни най-малко. Не съм забравил нито една подробност от красивото ти тяло. Скоро отново мога да започна да те рисувам гола. Всеки път, когато допра молива до листа, ме завладява изкушение.

Тя се опита да изглежда строга.

— Обеща ми да не го правиш повече.

— Но моливът ми си има свои желания — каза той дрезгаво.

Червенината върху бузите й се сгъсти в момента, когато лека усмивка докосна устните й.

— Непоправим си.

Миглите му затрептяха.

— Целуни ме и ще се държа прилично.

Тя издаде отчаян звук.

— Искаш да ме целунеш сега, когато Попи и прислужницата са само на няколко крачки?

— Те няма да забележат. Заети са с разговор за хотелските хавлиени кърпи. — Гласът на Лео се снижи до шепот. — Целуни ме. Една малка целувчица. Точно тук. — Той посочи бузата си.

Може би заради факта, че я гледаше по-скоро по момчешки, отколкото да я дразни, сините му очи проблясваха пакостливо. Но когато Катрин го погледна, тя бе почти мигновено завладяна от странно, ново чувство, топла омая, която проникваше във всички части на тялото й. Тя се наведе напред и вместо да го целуне по бузата, залепи устни върху неговите.

Лео си пое изненадано дъх, оставяйки я да поеме водачеството. И отдавайки се на съблазънта, тя остана там много по-дълго, отколкото се канеше, езикът й срамежливо докосна устните му. Той отвърна с нисък звук, ръцете му се обвиха около нея. Тя усети горещината, която се надига в него, старателно потиснатите пориви, заплашващи да избухнат.

Завършвайки целувката, Катрин почти очакваше да види Попи и икономката, госпожа Пениуисъл, да се взират в тях със скандализирани изражения. Но когато надникна над Леовото рамо, видя, че икономката продължава да стои с гръб към тях.

Попи беше обхванала ситуацията с проницателен поглед.

— Госпожо Пениуисъл — каза тя бързо, избутвайки жената от прага, — да излезем в коридора, струва ми се, че забелязах петно на килима онзи ден и искам да ви го покажа… дали не беше тук? Не, може би ей там. О, по дяволите, къде е?

Останали насаме, Катрин погледна в сините очи на Лео.

— Защо го направи? — попита той с дрезгав глас.

Тя се опита да измисли отговор, който да го разсмее.

— Исках да те накарам да тестваш високите ми умствени способности.

Усмивка разтегна ъгълчетата на устните му. Като си пое дълбоко дъх, той бавно го изпусна.

— Ако имаш кибритена клечка, когато влизаш в тъмна стая — каза най-после той, — кое първо ще запалиш — газената лампа на масата или подпалките в камината?

Катрин присви очи, докато обмисляше отговора.

— Лампата.

— Кибритената клечка — каза той, като поклати глава. Тонът му беше тих и укорителен. — Маркс, дори не се опитвай.

— Хайде пак — предложи тя и той се подчини без колебание, навел глава над нейната. Целуна я с дълга целувка и тя се отпусна на него, пръстите й потънаха в неговата коса. Той завърши целувката с чувствен тласък.

— Време е да спрем.

— Не — възрази тя и се притисна към него.

— По-кротко, Маркс — прошепна той. — Единият от нас трябва да има някакъв самоконтрол и това би трябвало да си ти. — Той докосна с устни челото й. — Имам още един подарък за теб.

— Какъв?

— Погледни в джобовете ми. — Той трепна и се засмя, когато тя започна да го претърсва. — Не, малка похитителка, не в джобовете на панталона ми. — Като я хвана за китките, той разпери ръцете й встрани, сякаш се опитваше да усмири игриво коте. Той не можа да се въздържи, наведе се отново напред и пое устните й. Да бъде целувана, докато държи китките й, може би преди щеше да я уплаши, но сега събуди нещо дълбоко и вълнуващо вътре в нея.

Лео откъсна устата си и я пусна, като се засмя задъхано.

— Джобът на сакото. Мили боже, искам да… не, няма да го кажа. Да, там е подаръкът ти.

Катрин измъкна някакъв предмет, увит в мека обвивка. Тя внимателно разви нов чифт очила, изработени от сребро… блестящи и перфектни, овалните лещи блещукаха. Като се възхищаваше на изработката, тя прокара пръст по сложните филигранни извивки за ушите.

— Толкова са красиви.

— Ако ти харесват, ще направим още един чифт от злато. Чакай, позволи ми да ти помогна… — Лео внимателно издърпа старите очила от лицето й, наслаждавайки се на жеста.

Тя си сложи новия чифт. Очилата застанаха леко и сигурно върху извивката на носа й. Когато огледа стаята, всичко се виждаше отчетливо ясно и на фокус. Във вълнението си тя се втурна към огледалото, което висеше в антрето. След това инспектира собственото си блестящо отражение.

— Колко си красива! — Елегантният, висок силует на Лео се появи зад нея. — Наистина харесвам жена с очила.

Усмихнатият поглед на Катрин срещна неговия в огледалото.

— Наистина ли? Какво странно предпочитание.

— Съвсем не. — Ръцете му се спуснаха върху раменете й, помилваха леко шията й и се върнаха обратно. — Те подчертават красивите ти очи. Освен това те правят да изглеждаш способна на тайни и изненади — каквато, както знаем, си. — Гласът му стана по-нисък. — Но най-много от всичко обичам акта на махането им, когато те подготвям да те хвърля в леглото.

Тя потръпна при тази откровеност, очите й се притвориха, когато усети, че я придърпва към себе си. Устните му се приближиха отстрани на шията й.

— Хареса ли ги? — промърмори той, целувайки меката й кожа.

— Да. — Главата й се наклони настрани, езикът му мина по гърлото й. — Аз… не знам защо си си дал този труд. Беше много мило.

Тъмната глава на Лео се вдигна и той срещна сънливия й поглед в огледалото. Пръстите му я погалиха по шията.

— Не съм бил мил — прошепна той и лека усмивка докосна устните му. — Просто исках да виждаш ясно.

Започвам, понечи да му каже тя, но Попи се върна в апартамента, преди да е успяла.

* * *

Тази нощ Катрин спа лошо, сънува кошмари, които изглеждаха толкова реални, ако не и по-реални от безкрайно по-хубавия свят, който обитаваше в настоящия момент.

Това бе отчасти сън, отчасти припомняне, спомените как бяга през къщата на баба си, докато намери старата жена седнала на бюрото си да пише в един тефтер.

Катрин непредпазливо се хвърли в краката на баба си и зарови лице в широката й черна пола. Усети костеливите пръсти на старицата да се пъхат под брадичката й и да я повдигат.

Лицето на баба й беше покрито с бял прах, пепелявата бледност контрастираше с нейните изкуствено почернени вежди и коса. За разлика от Алтея, тя не носеше руж за устни, само безцветен мехлем.

— Алтея е говорила с теб — каза баба й с глас, който зловещо напомняше триене на изсъхнали листа едно в друго.

Катрин се насили да произнесе думите между хлиповете.

— Да… и не раз… не разбирам…

Баба й отговори с дрезгаво, монотонно тананикане, притискайки главата на Катрин в скута си. Тя погали главата й, тънките й пръсти преминаха леко през спуснатите къдрици.

— Алтея не ти ли обясни по подходящия начин? Хайде, вярно е, че не си умна, но не си и глупава. Какво не разбра? Спри да плачеш, знаеш, че не обичам.

Катрин стисна очи, опитвайки се да спре сълзите. Гърлото й беше свито от мъка.

— Искам нещо друго, каквото и да е друго. Да имам избор.

— Не искаш да си като Алтея? — Въпросът беше изречен с разстройваща благост.

— Не.

— Не искаш и да си като мен?

Катрин се поколеба и поклати леко глава, страхувайки се да каже отново „не“. В миналото беше научила, че с баба й тази дума трябва да се употребява пестеливо. Това продължаваше да бъде все така дразнещо, независимо от обстоятелствата.

— Но ти вече си — каза й баба й. — Жена си. Всички жени имат живот на курви, дете.

Катрин замръзна, страхуваше се да помръдне. Пръстите на баба й станаха нокти на хищна птица, милването се превърна в бавно, ритмично драскане по главата й.

— Всички жени се продават на мъже — продължи старицата. — Самият брак е сделка, в която ценността на жената е свързана със съвкуплението и създаването на поколение. Ние поне, в нашата уважавана професия, сме честни за това. — Тонът й стана замислен. — Мъжете са глупави, скотски създания. Но те притежават света и винаги ще го притежават! И за да получаваш повече от тях, трябва да свикнеш да се подчиняваш. Ще си много добра в това, Катрин. Видях инстинкта в теб. Сякаш ти е казано какво да правиш. Ще ти хареса още повече, когато ти плащат за тази работа. — Ръката й се вдигна от главата на Катрин. — И знаеш ли какво, не ми създавай повече неприятности. Можеш да попиташ Алтея за всичко, което те интересува. Можеш ли да си представиш, навремето, когато тя започваше кариерата си, не беше по-щастлива от теб. Само че бързо съзря предимствата на ситуацията си. А всички ние трябва да си изкарваме прехраната, нали? Дори ти, скъпа. Това, че си ми внучка, не те освобождава от отговорности. За петнайсет минути по гръб ще спечелиш повече, отколкото други жени изкарват за два-три дни. Хайде, смири се, Катрин.

Зашеметена, сякаш току-що бе паднала от голяма височина, Катрин напусна кабинета на баба си. В първия миг си помисли, че трябва да залости входната врата. Но без място, където да отиде, без пари, едно беззащитно момиче можеше да издържи не повече от няколко часа в Лондон. Заглушените хлипове в гърдите й преминаха в тръпки.

Тя се качи по стъпалата в стаята си. Но след това сънят се промени, спомените се трансформираха в странни, мрачни фантазии… превръщайки се в кошмар. Стълбищата се увеличиха и изкачването стана трудно, тя вървеше нагоре и потъваше във все по-плътни и по-плътни сенки. Сама и трепереща от студ, най-после стигна до стаята си, осветена единствено от блясъка на луната.

До прозореца седеше мъж. Всъщност, беше възседнал перваза, подпрял единия си крак на пода, а другият се полюляваше небрежно от външната страна. Тя го позна по формата на главата му, по силните очертания на силуета. И по тъмния, кадифен глас, от който косъмчетата на врата й настръхнаха.

— Ето те и теб. Влез, Маркс.

Катрин се изпълни с облекчение и копнеж.

— Лорде, какво правиш тук? — извика тя и изтича към него.

— Чакам те. — Ръцете му се обвиха около нея. — Ще те отведа далеч оттук… искаш ли?

— О, да, да… но как?

— Ще излезем ей сега през прозореца. Имам стълба.

— Но не е ли опасно? Сигурен ли си…

Той нежно допря ръка до устата й, карайки я да замлъкне.

— Вярвай ми. — Ръката му натисна по-силно. — Няма да позволя да паднеш.

Тя се опита да му каже, че би отишла навсякъде с него, би направила всичко, което той казва, но пръстите му притискаха устата й прекалено силно, за да може да говори. Хватката му стана болезнена, хващайки като в менгеме челюстта й. Не можеше да диша.

В този миг клепачите й потрепнаха и тя отвори очи. Кошмарът изчезна, разкривайки далеч по-лоша действителност. Тя се напрегна под съкрушаващата тежест и се опита да извика срещу грубата ръка, закрила устата й.

— Леля ви иска да ви види — долетя глас в тъмнината. — Тря’аше да го напра’я, мис. Няа’х избор.

* * *

В рамките на няколко минути всичко свърши.

Уилям натъпка стегнат парцал в устата й, големият възел натискаше силно езика й. След като върза ръцете и краката й, той отиде и запали една лампа. Дори без помощта на очилата си Катрин видя, че е облечен в тъмносиньото сако на служител от хотел „Рътлидж“.

Само ако можеше да произнесе няколко думи, да го помоли или да го убеди, но възелът правеше невъзможно издаването на какъвто и да е разбираем звук. Слюнката се събираше неприятно и придаваше остър парлив вкус на парцала. Имаше нещо в него, даде си сметка тя, и в същия момент съзнанието й се разсипа на парчета, разпиля се като незавършен пъзел. Сърцето й забави, изпомпвайки отровената кръв през немощните й крайници, а в главата си усети пулсиране, сякаш мозъкът й внезапно е станал прекалено голям за черепа.

Уилям се приближи до нея с хотелска торба за пране. Започна да я опъва върху нея, тръгвайки от краката. Не поглеждаше към лицето й, следеше само работата си. Тя наблюдаваше пасивно, осъзнавайки, че се старае да държи нощницата й спусната до глезените. Някаква отдалечена част от мозъка й се зачуди на тази дребна грижа за запазване на благоприличния й вид.

Чаршафите прошумоляха до краката й и Доджър се стрелна с ядосано цвърчене. Той нападна с бясна скорост ръката на Уилям, като го хапеше с малките си, остри зъби. Катрин никога не бе виждала малкото животинче да се държи по такъв начин. Уилям изпъшка изненадано и размаха ръка с ниска ругатня. Порчето излетя, удари се силно в стената и падна отпуснато на пода.

Катрин простена зад кърпата, очите й се напълниха с парещи сълзи.

Задъхан, Уилям огледа разкървавената си ръка, намери една кърпа на умивалника и я превърза, след което се върна при Катрин. Торбата за пране се вдигаше все по-високо и по-високо, докато накрая покри главата й.

Тя разбра, че Алтея всъщност не иска да я види. Алтея искаше да я унищожи. Може би Уилям не знаеше. А може би си мислеше, че е по-мило да излъже. Нямаше значение. Тя не усещаше нищо, нито страх, нито болка, въпреки че сълзите се стичаха непрекъснато от външните ъгълчета на очите й. Каква ужасна съдба — да си отиде от този свят без да усеща нищичко. Сега не бе нищо повече от безжизнено кълбо крайници в торба, безмозъчна кукла, всичките й спомени избледняваха, всички усещания изчезваха.

Няколко мисли си пробиха път през одеялото на небитието, проблясъци светлина в мрака.

Лео никога нямаше да разбере, че го е обичала.

Помисли си за очите му, за прекрасния им син цвят. Съзнанието й беше пълно с едно съзвездие от средата на лятото, звезди във формата на лъв. Най-ярката звезда маркира главата му.

Той щеше да тъгува. Само ако можеше да му го спести.

О, какви неща можеха само да имат! Съвместен живот, едно толкова просто нещо. Да гледа как това красиво лице остарява през годините. Трябваше да признае сега, че никога не е била по-щастлива от миговете, прекарани с него.

Сърцето й биеше едва-едва в клетката на ребрата й. То беше тежко, болеше я от сдържани чувства, един стегнат, вкочанен възел.

Не исках да си ми нужен, Лео, борих се толкова яростно да стоя настрана, на ръба на собствения си живот… а трябваше да имам смелостта да вляза в твоя.