Лайза Клейпас
Женени до сутринта (27)

Двадесет и седма глава

Да посети Ванеса Дарвин на следващия ден бе последното нещо, което Лео искаше да направи. Но беше любопитен защо тя иска да го види. Адресът, който Попи му даде, беше на резиденция в „Мейфеър“ на улица „Саут Одли“, недалеч от къщата, която той наемаше. Беше градска къща в джорджиански стил, с червени тухли и бели первази, с фасада с бели фронтони с четири тънки колони.

Лео харесваше „Мейфеър“ не толкова заради модната му репутация, колкото поради факта, че в началото на деветнайсети век е бил смятан за „развратно и непристойно“ място от Голямото жури на Уестминстър. Тогава „Мейфеър“ бил порицан заради хазарта, за нецензурните пиеси, заради боксовите състезания и хайките на животни, както и заради съпътстващите ги престъпления и проституция. През следващите сто години мястото постепенно се бе подобрявало, докато Джон Наш беше запечатал неговата твърдо спечелена порядъчност с Реджънт стрийт и Реджънтс парк. Лео, обаче, винаги щеше да гледа на „Мейфеър“ като на порядъчна жена с общоизвестно минало.

При пристигането си в резиденцията той бе поканен в приемна, която гледаше към градина с две тераси. Беше посрещнат сърдечно от Ванеса Дарвин и графиня Рамзи. Когато всички седнаха и проведоха задължителния светски разговор за здравето на тяхното и неговото семейство, за времето и други безопасни и любезни теми, Лео откри, че впечатлението му за двете жени от бала в Хемпшир не се е променило. Графинята беше една бъбрива, досадна жена, а Ванеса Дарвин изцяло заета със себе си красавица.

Мина четвърт час, после още половин час. Лео започна да се пита дали някога ще разбере защо бяха поискали да дойде.

— Скъпи мои — възкликна накрая графинята, — съвсем забравих, че трябва да се уговоря с готвача за вечерното меню. Пардон, трябва да отида веднага. — Тя стана и Лео автоматично се изправи.

— Може би аз също трябва да тръгвам — каза той, благодарен за възможността да се спаси.

— Не, останете, лорде — каза Ванеса скромно. Тя и майка й бързо размениха погледи, преди графинята да излезе от стаята.

Разпознавайки очевидния претекст да ги остави сами, Лео се отпусна в стола си и повдигна вежда, гледайки Ванеса.

— Значи поканата е с определена цел?

— Така е — потвърди Ванеса. Тя беше красива, блестящата й тъмна коса бе подредена във вдигнати нагоре къдрици, очите й бяха екзотични и удивителни на порцелановото лице. — Искам да обсъдя с вас нещо много лично. Надявам се, че мога да разчитам на дискретността ви.

— Можете. — В очите му проблесна интерес. Под провокативната й фасада се долавяше несигурност и настойчивост.

— Не знам как ще е най-добре да започна — каза тя.

— Бъдете откровена — предложи Лео. — Изтънченостите са губене на време за мен.

— Лорде, бих искала да направя едно предложение, което ще задоволи нашите общи нужди.

— Колко интригуващо. Не знаех, че имаме общи нужди.

— Очевидно на вас ви се налага да се ожените и бързо да имате син, преди да умрете.

Лео бе леко стреснат.

— Не планирам да се спомина толкова скоро.

— Какво ще кажете за проклятието, което тегне над Рамзи?

— Не вярвам в такива неща.

— И баща ми не вярваше — каза тя рязко.

— Добре, тогава — Лео беше едновременно раздразнен и развеселен, — предвид моята бързо приближаваща се кончина, не бива да губим време. Кажете ми какво искате, мис Дарвин.

— Трябва да си намеря съпруг колкото е възможно по-скоро, иначе ще се окажа в много неприятно положение.

Лео я погледна внимателно, без да отговори.

— Въпреки че не се познаваме много добре — продължи тя, — знам много неща за вас. Миналите ви подвизи едва ли са тайна за някого. Вярвам, че качествата, които биха ви направили неподходящ съпруг за всички други, биха били идеални за мен. Двамата много си приличаме, разбирате, нали. Вие сте циничен, аморален и егоистичен. — Преднамерена пауза. — Каквато съм и аз. Ето защо никога не бих се опитала да променя нищо в характера ви.

Очарователно. За двайсетгодишно момиче тя притежаваше необикновено самочувствие.

— Когато решите да кривнете от правия път — продължи Ванеса, — няма да се оплаквам. Вероятно дори не бих забелязала, защото също може да съм заета. Това ще е един изтънчен брак. Мога да ви дам деца, които да наследят титлата Рамзи и имението ще остане на вашите наследници. Нещо повече, мога…

— Мис Дарвин — произнесе внимателно Лео, — моля ви, не продължавайте. — Иронията на ситуацията не можеше да му убегне — тя предлагаше истински брак по споразумение, лишен от объркани желания и чувства. Диаметрално противоположното на брака, който той искаше с Катрин.

Не преди много време това можеше да му хареса.

Като се облегна назад в стола си, Лео я изгледа с незаинтересовано търпение.

— Не отричам историите за предишните ми грехове. Но въпреки това… или може би тъкмо поради това… идеята за брак по споразумение не ми харесва ни най-малко.

По замръзналото лице на Ванеса той видя, че я е изненадал. Отне й време да отговори.

— А може би трябва, лорде. Една по-добра жена би била разочарована, би се срамувала от вас и в резултат би ви намразила. Докато аз — тя докосна гърдите си с отработен жест, привличайки вниманието му към кръглото си, перфектно деколте, — никога не бих очаквала нищо от вас.

Споразумението, което предлагаше Ванеса Дарвин беше идеална рецепта за аристократична домашна атмосфера. Колко удивително безкръвно и цивилизовано.

— Само че аз се нуждая от някой, който очаква нещо от мен — чу се той да произнася.

Истината на тези думи го прониза като мълния. Наистина ли го бе изрекъл? И мислеше ли го наистина?

Да. Мили боже.

Кога и как се бе променил? Беше преживял ужасна битка, оставяйки се на безмерната си скръб и самосъжаление. Някъде по пътя бе спрял да иска да умре, което не означаваше, че иска да живее. Но то се оказа достатъчно за известно време.

Докато не си даде сметка за Катрин. Тя го бе събудила, сякаш бе плиснала студена вода в лицето му. Беше го накарала да иска да е по-добър човек не само заради нея, но също така и заради него самия. Трябваше да се досети, че Катрин ще го бутне от ръба. Добри ми боже, как само го бе блъснала! А на него това му хареса. Обичаше я. Обичаше своя малък, очилат боец.

Няма да ви позволя да паднете, беше му казала в деня, когато бе наранен сред руините. Няма да ви позволя да се превърнете в дегенерат. И наистина го мислеше, а той й повярва и точно това бе повратният момент.

Колко силно се бе съпротивлявал да обича някого по този начин… а бе толкова ободряващо. Имаше чувството, че душата му е сложена над огън, всяка негова част гореше от нетърпелива радост.

Съзнавайки, че се е изчервил, Лео си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Усмивка докосна устните му, когато си помисли за странното безпокойство, каращо го да осъзнае, че е влюбен в една жена, а в момента друга му правеше предложение.

— Госпожице Дарвин — каза той спокойно, — вашето предложение е чест за мен. Но вие искате мъжа, който бях. А не мъжа, който съм сега.

Тъмните очи заблестяха злобно.

— Твърдите, че сте се поправили? Смятате да отричате миналото си?

— Съвсем не. Но се надявам на по-добро бъдеще. — Той направи умишлена пауза. — Въпреки „Проклятието Рамзи“.

— Правите грешка. — Красивите черти на Ванеса се втвърдиха. — Знаех, че не сте джентълмен, но не мислех, че сте глупак. Тръгвайте си веднага. Явно не сте ми нужен.

Лео се изправи. Спря, преди да излезе, хвърляйки й проницателен поглед.

— Не мога да се сдържа да не попитам, мис Дарвин… защо просто не се омъжите за бащата на бебето?

Допускането му се оказа съвършено вярно.

Очите на Ванеса заблестяха, преди да успее да овладее изражението си.

— Той е далеч по-долу от мен — каза тя със стегнато гърло. — Аз не съм като сестрите ви, лорде.

— Жалко — промърмори Лео. — Те изглеждат много щастливи такива, каквито са. — Той се поклони любезно. — Сбогом, мис Дарвин. Желая ви късмет в търсенето на съпруг, който не е по-долу от вас.

— Не ми трябва късмет, лорде. Ще се омъжа, и то скоро. И не се съмнявам, че бъдещият ми съпруг и аз ще бъдем щастливи наистина, когато влезем във владение на къщата „Рамзи“.

* * *

Връщайки се в хотела с Попи от сутрешната среща с шивачката, Катрин потръпна от удоволствие, когато влязоха в апартамента. Валеше силно с едри, студени капки, които възвестяваха приближаването на есента. Въпреки пелерините и чадърите, тя и Попи не можаха да се спасят от измокряне. Те отидоха до камината в салона и застанаха пред буйния огън.

— Хари трябва да се върне скоро от Бау стрийт — каза Попи и отметна една влажна къдрица, която бе залепнала за бузата й. Той бе отишъл на среща със специалния управител на полицията и мирови съдия на Бау стрийт, за да обсъдят лорд Латимър. Досега Хари не продумваше и дума във връзка със ситуацията, обещавайки, че след като отиде до офиса на съдията, ще обясни подробностите. — Както и брат ми, който отиде на посещение при мис Дарвин.

Катрин свали очилата си и използва долната част на ръкава си, за да ги избърше от влагата. Тя чу, че Доджър издава гостоприемен звук, подобие на смях, и животинчето изтича към нея внезапно. Като върна очилата на носа си, Катрин се наведе да го вземе и той се сви в ръцете й.

— Ах ти, отвратителен плъх — промърмори тя, прегръщайки дългото му, лъскаво телце.

— Той те обича, Катрин — каза Попи, като поклати глава и се усмихна.

— Независимо от това ще го върна на Биатрикс при първа възможност. — Но тайно наведе едната си страна и позволи на Доджър да я целуне.

Откъм вратата се чу почукване, последвано от суетенето при нечие влизане, мъжки говор, една прислужница взе сакото и шапката му. Лео влезе в салона, донасяйки мирис на влажна вълна и дъжд. Косата му беше мокра по краищата, леко накъдрена на врата.

— Лео — възкликна Попи със смях, — колко си се намокрил! Не носеше ли чадър?

— Чадърите не вършат много работа, когато вали от всички страни — информира я той.

— Отивам да взема една кърпа. — Попи излезе от стаята.

Останала насаме с Лео, Катрин срещна погледа му. Усмивката му изчезна и той я загледа с плашеща напрегнатост. Защо я гледаше така? Сякаш нещо се бе отвързало от него, очите му бяха демонично сини и опасни.

— Как мина разговорът ти с мис Дарвин? — попита тя и се напрегна, когато той тръгна към нея.

— Изясняващо.

Тя се намръщи на краткия отговор, но се опита да се утеши с раздразнения му вид.

— Какво иска от теб?

— Предложи ми брак по споразумение.

Катрин примига. Точно това беше очаквала, но все пак, когато го чу, това я накара да изпита пристъп на ревност.

Лео спря до нея, светлината на пламъците играеше по лицето му. Малки дъждовни капчици блестяха като бижута върху загорялото му лице. Прииска й се да докосне тази лека мъгла, да я целуне, да вкуси кожата му.

— Какъв беше отговорът ти? — насили се да попита.

— Бях поласкан, разбира се — каза той спокойно.

— Човек винаги оценява, когато е желан.

Знаеше, че тя ревнува. Играеше си с нея. Катрин се опитваше да се сдържи да не избухне.

— Може би трябваше да приемеш? — каза тя хладно.

Погледът му не се отмести от нея.

— Може би съм го направил.

Катрин си пое рязко дъх.

— Заповядай — изникна Попи в този момент, очевидно разреждайки напрежението между тях, когато влезе с купчина прилежно сгънати хавлиени кърпи. Подаде една на Лео, който я взе и попи лицето си.

Катрин седна на канапето, позволявайки на Доджър да се свие в скута й.

— Какво искаше мис Дарвин? — чу тя да пита Попи.

Гласът на Лео прозвуча глухо в кърпата.

— Направи ми предложение за брак.

— О, небеса — вдигна вежди Попи. — Явно няма никаква представа какво означава човек да те търпи всеки ден.

— В нейната ситуация — отвърна той — никоя жена не може да си позволи да е придирчива.

— За каква ситуация става дума? — не се сдържа Катрин.

Лео върна хавлиената кърпа на Попи.

— Очаква дете. Но не иска да се омъжи за бащата. Това не трябва да напуска тази стая, разбира се.

Двете жени мълчаха. Катрин се бореше с любопитна смесица от чувства… съчувствие, неприязън, ревност, страх. При тази новина предимствата на един брак между Лео и мис Дарвин бяха напълно ясни.

Попи изгледа мрачно брат си.

— Трябва да е доста отчаяна, за да стигне дотам, че да ти признае такова нещо.

Отговорът на Лео бе прекъснат, когато Хари влезе в апартамента. Дрехите му бяха прогизнали от вода.

— Добър ден — поздрави той и се усмихна. Прислужницата взе шапката и сакото му, а Попи му подаде чиста кърпа.

— Вървял си пеша? — Погледът й се плъзна от маншетите на панталона му към мокрото лице. Протегна ръце нагоре да попие влагата със съпружеска загриженост.

— По-скоро плувах — каза й Хари.

— Защо не взе файтон или не изпрати за карета?

— Всички файтони се заеха веднага щом започна да вали — отвърна Хари. — Пък и разстоянието е кратко. Само мамините синчета викат карета.

— По-добре мамино синче, отколкото простинал мъж — изсумтя Попи и го последва, когато той се приближи към камината.

Хари се усмихна и се наведе да си открадне целувка от нея, докато развързваше мокрия възел на вратовръзката си.

— Никога не съм се простудявал. — Като хвана мокрите краища, той хвърли вратовръзката настрана и се изправи пред огъня. Погледна към Лео очаквателно. — Как мина срещата ти с мис Дарвин?

Лео седна и се наведе напред, подпрял лакът на коляното си.

— Няма значение, кажи ни за посещението си на Бау стрийт.

— Специален полицай Хембри взе предвид информацията, която ти му предостави, и иска да предприеме разследване.

— Какво разследване? — Катрин премести поглед от Хари към Лео.

Лицето на Лео беше безстрастно, когато обясни:

— Преди няколко години лорд Латимър ме покани да се присъединя към един специален клуб. Нещо като общество на развратници, с тайни срещи, които се организираха в бившето абатство.

Очите на Катрин се разшириха.

— Каква е целта на това общество?

Хари и Лео замълчаха. Най-накрая Лео произнесе с равен тон, вперил поглед в някаква далечна точка извън обляния от дъжд прозорец.

— Откровен разврат. Осмиване на религиозни ритуали, физически насилия и чудовищни престъпления. Ще ви спестя подробностите, ще кажа само, че те бяха толкова отблъскващи, че дори при степента на моята поквара отхвърлих поканата на Латимър.

Катрин го гледаше внимателно. Лицето му беше неподвижно, само едно малко мускулче на челюстта му потрепваше.

— Латимър беше толкова сигурен, че ще искам да участвам — продължи Лео, — че навлезе в подробности, свързани с някои от престъпленията, в които е замесен. И по една щастлива случайност аз бях достатъчно трезвен, за да си спомня повечето от онова, което каза.

— Информацията достатъчна ли е за завеждане на дело? — попита Катрин. — И като благородник лорд Латимър не може ли да се измъкне от арест?

— Само в цивилни процеси — каза й Хари. — Не и в криминални.

— Значи мислите, че ще бъде изправен на съд?

— Не, няма да стане точно така — тихо отвърна Лео. — Обществото не може да позволи активистите му да бъдат изложени. Когато те осъзнаят, че Латимър е обект на разследване, вероятно ще го принудят да напусне Англия, преди да бъде обвинен. Или пък ще се погрижат да свърши носещ се по очи във водите на Темза.

— Специален полицай Хембри ще иска ли от мен да давам показания? — насили се Катрин да попита.

— Категорично не — успокои я Лео. — Съществуват достатъчно доказателства срещу него и без да се замесваш. И е ясно — добави Лео, — че Латимър ще бъде прекалено зает, за да те безпокои повече, Кат.

— Благодаря — каза му Катрин. Погледът й заблестя, когато обърна очи отново към Лео и продължи: — Това е огромно облекчение. — След неловка пауза тя повтори: — Наистина огромно облекчение.

— Не изглеждаш чак толкова облекчена — лениво отбеляза Лео. — Защо, Маркс?

Тази липса на състрадание заедно с по-раншните му подигравки по отношение на мис Дарвин бяха прекалено много за разбитите нерви на Катрин.

— И ти ако беше в моята позиция — каза тя сковано, — нямаше да се разтанцуваш от радост.

— Ти си в идеална позиция. — Очите на Лео бяха като син лед. — Латимър скоро ще се махне, Рътлидж те призна публично, заможна жена си, нямаш ангажименти, нито си обвързана с някого. Какво още можеш да искаш?

— Нищо — сопна се тя.

— Мисля, че съжаляваш, задето вече не се налага да бягаш и да се криеш. Защото сега трябва да се срещнеш очи в очи със скръбния факт, че вече няма нищо… и никого, от когото да бягаш.

— За мен е достатъчно да стоя спокойно — каза тя хладно.

Лео се усмихна с провокативно безгрижие.

— Което ми напомня стария парадокс.

— Какъв парадокс?

— За онова, което се случва, когато една невъзпрепятствана сила се сблъсква с неподвижен предмет.

Хари и Попи мълчаха и местеха погледи от единия към другия.

— Предполагам, че аз съм неподвижният предмет? — попита саркастично Катрин.

— Щом ти харесва.

— Ами, не ми харесва — каза тя и се намръщи, — защото винаги съм си мислила, че това е абсурден въпрос.

— Защо? — вдигна вежди Лео.

— Няма възможен отговор.

Очите им се срещнаха и се заковаха един в друг.

— О, има — каза Лео, очевидно наслаждавайки се на надигащия се у нея гняв.

Хари се включи в спора.

— Не и от научна гледна точка. Един неподвижен обект би изисквал огромна маса, а невъзпрепятстваната сила би изисквала безкрайна енергия, а в двата случая това е невъзможно.

— Ако обаче спорим с термините на семантиката — продължи Лео с влудяващо спокойствие, — има отговор.

— Естествено — съгласи се Хари сухо. — Един Хатауей може винаги да намери начин да спори. Би ли ни осветил, все пак, какъв е отговорът?

Лео отговори, вперил поглед в напрегнатото лице на Катрин.

— Невъзпрепятстваната сила поема по пътя на най-малкото съпротивление и заобикаля предмета… оставяйки го далеч отзад.

Предизвикваше я, осъзна Катрин. Арогантен, манипулативен мерзавец, който използваше хала на бедната Ванеса Дарвин, за да я провокира и да загатва какво може да се случи, ако Катрин не му отстъпи. Заобикаля предмета… оставя го далеч отзад… Наистина!

Тя скочи на крака, без да отмества очи от него.

— Защо не отидеш и не се ожениш за нея, тогава? — Като хвана чантичката си и отпуснатото телце на Доджър, тя излетя от апартамента.

Лео хукна мигновено след нея.

— Рамзи… — започна Хари.

— Не сега, Рътлидж — промърмори Лео, вървейки подир Катрин. Вратата беше захлопната с такава сила, че се разтресе.

В настъпилата тишина Хари погледна Попи удивено.

— Обикновено не загрявам бавно — каза той. — Но за какво, по дяволите, се карат в момента?

— За мис Дарвин, струва ми се. — Като отиде до него, Попи седна в скута му и обви ръце около врата му. — Тя носи дете и иска да се омъжи за Лео.

— О! — Хари облегна глава назад. Устните му се изкривиха. — Разбирам. Той го използва, опитвайки се да притисне Катрин да вземе решение.

— А ти не одобряваш. — Това бе по-скоро констатация, отколкото въпрос. Попи отмахна един влажен кичур от челото му.

Хари я погледна.

— Точно това, което аз бих направил на негово място. Разбира се, че не одобрявам.

* * *

— Спри да ме преследваш!

— Искам да говоря с теб. — Лео продължи да крачи с Катрин, докато тя бързаше по коридора, неговата широка крачка се равняваше на две нейни.

— Не ме интересува какво имаш да казваш.

— Ти ревнуваш. — Той прозвуча по-скоро доволен от факта.

— Теб и мис Дарвин? — Тя се изсмя насила. — Съжалявам и двама ви. Не мога да си представя по-малко подходяща двойка от вас.

— Не можеш да отречеш, че е много привлекателна.

— С изключение на врата й — не се сдържа да не отбележи Катрин.

— Каква връзка има, по дяволите, вратът й?

— Неестествено дълъг е.

Лео се опита да потуши смеха си.

— Мога да го преглътна. Защото ако се оженя за нея, ще задържа къщата „Рамзи“, освен това бебето вече е на път. Не е ли удобно? Нещо повече, мис Дарвин обеща, че мога да флиртувам с когото си поискам, а тя ще се прави, че не вижда.

— Ами верността? — попита Катрин обидено.

— Верността е нещо толкова старомодно. Това е всъщност леност, да не си даваш труда да излизаш и да съблазняваш нови хора.

— Каза ми, че нямаш проблеми с верността!

— Да, но това беше, когато говорихме за нашия брак. Бракът с госпожица Дарвин ще е нещо съвсем различно.

Лео спря с нея, когато стигнаха вратата на нейния апартамент. Докато Катрин държеше спящото порче, Лео бръкна в чантичката й и извади ключа. Тя му хвърли поглед, когато й отвори вратата.

— Може ли да вляза? — попита той.

— Не.

Въпреки всичко той се вмъкна и затвори вратата зад тях.

— Моля те, не ме принуждавай да те държа тук — строго каза тя, докато отиваше да остави Доджър в малката му кошница. — Сигурна съм, че те чака много работа. Като се започне с промяната на името в специалното разрешително.

— Не, разрешителното е валидно само за теб. Ако се оженя за мис Дарвин, ще трябва да платя за ново.

— Надявам се, че е скъпо? — каза тя буйно.

— Така е. — Лео я приближи отзад и обви ръце около нея, притегляйки я към себе си. — Но има и друг проблем.

— Който е…? — попита тя, борейки се да се освободи от хватката му.

Той се усмихна до ушите.

— Желая теб — прошепна той. — Само теб. Винаги теб.

Катрин притихна. Очите й се затвориха под напора на внезапното парене.

— Прие ли предложението й?

Лео се сгуши във вдлъбнатината под ухото й.

— Разбира се, че не, гъсоче.

Тя не можа да спре стона на облекчение, който се откъсна от гърдите й.

— Тогава защо намекна, че си приел?

— Защото се нуждаеш от подтик. Иначе ще удължиш цялата тази афера, докато не прегракна напълно. — Като побутна Катрин към леглото, той я повдигна и я хвърли на матрака. Очилата й излетяха встрани.

— Какво правиш? — възмути се тя, докато се повдигаше на лакти. Беше се заплела в полите си с мокри подгъви и натежали от влагата волани. — Роклята ми е мокра.

— Ще ти помогна да я съблечеш. — Изпълненият му с желание тон контрастираше с порочния блясък в очите.

Тя се опита да стане сред воланите и тежките гънки, докато Лео я разкопча с удивителна сръчност. Човек би си помислил, че има повече от две ръце, когато я обръщаше насам-натам, ръцете му стигаха навсякъде. Игнорирайки протестите й, той свали полата й и вкоравеното муселинено бельо от подвижния корсаж, и ги хвърли на пода. Обувките й бяха събути и пуснати отстрани до леглото. Като я преметна по корем, той започна да разкопчава украсения с рюшове корсаж.

— Извинявам се, но не съм те молила да ме обелиш като царевичен кочан! — Тя се извъртя в опит да отблъсне нетърпеливите му ръце. От устните й излетя лек писък, когато той намери лентата на долните й гащи и я развърза.

С тих кикот Лео прикова с крака нейното гърчещо се тяло и целуна открилата се трапчинка над плешката й. Тя усети как се изпълва с топлина, нервите й сякаш се подпалиха от докосването на чувствителната му уста.

— Целуна ли я? — чу се тя да избъбря, но гласът й бе заглушен в чаршафите.

— Не, любов моя. Не съм бил изкушен от нея ни най-малко. — Лео захапа леко меката й шия, погали гладката кожа с език и тя се задъха. Ръката му се плъзна и обхвана дупето й. — Никоя друга жена на света не може да ме възбуди така, както ти. Но ти си дяволски инатлива и прекалено те бива в това да се браниш. Има неща, които искам да ти кажа… да ти направя… и фактът, че не си готова за никое от тях ни подлудява и двамата.

Той продължи с ръка между бедрата й, намери влагата и направи няколко леки кръга. Тя простена и се изви под него. Корсетът й още беше здраво завързан, натискът на кръста й сякаш отклоняваше усещането надолу между бедрата й. Въпреки че част от нея възнегодува от чувството, че е прикована към матрака, тялото й реагира с безпомощно удоволствие.

— Искам да те любя. — Лео проследи вътрешните извивки на ухото й с върха на езика си. — Искам да вляза толкова дълбоко, колкото можеш да ме поемеш и да те почувствам стегната около себе си, искам да свърша в теб. — Пръстът му се плъзна в нея, после и другият, и тя изскимтя тихо. — Знаеш колко ще ти бъде хубаво — прошепна той, като я галеше бавно. — Хайде, отстъпи ми и ще те любя без да спра, ще стоя в теб цяла нощ.

Катрин си пое бързо дъх, а сърцето й биеше лудо.

— Ще ме поставиш в същото положение като мис Дарвин — каза тя. — Бременна и молеща те да се ожениш за мен.

— Господи, да, да, това би ми харесало.

Тя се изсмя възмутено, докато дългите му пръсти влизаха и излизаха от нея. Тялото й започна да се свива в бавния, равномерен ритъм на желанието. Между телата им имаше огромно количество плат, слоеве дрехи и единственото, което усещаше, беше устата му на врата си и тази негова дяволски убедителна ръка.

— Никога не съм казвал това на някого. — Гласът на Лео беше като грапаво кадифе. — Но идеята за теб с дете е най-безумно възбуждащото нещо, което някога съм си представял. Ти, с огромен, кръгъл корем, с натежали гърди, смешния начин, по който вървиш… ще те обожавам. Ще удовлетворявам всяка твоя необходимост и прищявка. И всички ще знаят, че го правя, че ми принадлежиш.

— Ти… ти си толкова… — Тя не можа да измисли подходяща дума.

— Знам. Отчайващо примитивно е. — В гласа му се прокрадна смях. — Но трябва да бъда толериран, защото съм мъж и наистина не мога да направя нищо срещу това.

Той я погали леко, категорично движение, пръстите му бяха хлъзгави и неуморни. Тя усети нова тръпка на възбуда, течната топлина се разпространи до пръстите на ръцете и краката й. Като се премести зад нея, той смъкна гащите до коленете й и се зае с разкопчаването на панталона си. Остави натежалия си пенис да тупне възхитително върху нея. Рязък, влажен натиск се плъзна между бедрата й, но той не влезе напълно. Докато из вътрешностите й се носеше огън и цялото й тяло трепереше на границата на кулминацията… толкова близко…

— Имаш да вземаш решение, Кат. — Лео я целуна лакомо отстрани на шията, устата му беше силна и влажна. — Или ми кажи да спра веднага, или ми позволи да те имам напълно и докрай. Защото вече не мога да излизам от теб в последния момент. Толкова силно те желая. И може би след това ще бъдеш бременна, любов моя, защото се чувствам толкова потентен, колкото никога. Така че или всичко, или нищо. Кажи ми „да“ или „не“.

— Не мога. — Катрин изпадна в отчаяние, когато хълбоците му се отделиха от нея. Когато я извъртя така, че да го погледне, тя едва издържа погледа му. Неспособен да се спре, той сведе глава и я целуна ненаситно, поглъщайки звука на нужда, който се откъсна от гърлото й.

— Жалко — рече той и си пое тежко дъх. — Стигнах до нещо наистина възбуждащо. — Като се претърколи от нея, той се пресегна да вземе панталона си, мърморейки нещо за риска непрекъснато да си причинява травми, докато се опитва да са заедно.

Катрин го гледаше невярващо.

— Няма ли да свършиш?

Той изпусна въздишка.

— Както казах, или всичко, или нищо.

Тя обви ръце около себе си, трепереше от желание и зъбите й тракаха.

— Защо ме измъчваш?

— Стана ясно, че дори да проявявам търпение цял живот, пак няма да е достатъчно да сваля гарда ти. Явно трябва да опитам нещо друго. — Лео я целуна нежно и стана от леглото. След като прокара ръце през разрошената си коса и се облече, той й хвърли разтапящ поглед, последван от усмивка, която сякаш подиграваше едновременно и двамата. — Аз водя война, скъпа. И единственият начин да спечеля тази война е да те накарам да искаш да изгубиш.