Лайза Клейпас
Женени до сутринта (23)

Двадесет и трета глава

На сутринта Катрин бе събудена от прислужница, която запали огън в камината и донесе закуска. Едно от удоволствията да отсяда в „Рътлидж“ беше вкусната храна, приготвена от талантливия готвач Брусар. Катрин въздъхна с наслада, когато видя съдържанието на подноса: чай, пресни яйца, залети със сметана, малки кифлички и чиния зрели ягоди.

— Госпожице, под вратата имаше бележка — каза прислужницата. — Сложих я отстрани на подноса.

— Благодаря. — Като взе малката запечатана картичка, Катрин усети тръпка на удоволствие, виждайки името си, изписано с Леовия неможещ да се сбърка стил, спретнатите, полусвързани букви от ръката на архитект.

— Звъннете, когато приключите с подноса, госпожице, и аз ще дойда да го взема. А ако се нуждаете от помощ за обличането или сресването на косата, аз съм достатъчно сръчна.

Катрин изчака прислужницата да излезе, преди да отвори бележката.

„Загадъчна разходка, планирана за тази сутрин. Бъди готова точно в десет. Обуй подходящи обувки.

Р.“

По лицето й се разля усмивка.

— Мистериозна разходка — каза тя, гледайки как Доджър се качва на леглото, а малкото му носле се раздвижи одобрително, когато подуши оставената наблизо храна. Какво ли беше планирал Лео? — Не, Доджър, дори не си помисляй да разваляш закуската ми. Ще трябва да почакаш, докато свърша. Аз определям какво ще ядеш.

Изглежда схванал сериозния й тон, Доджър се протегна и бавно се претърколи, завъртайки се три пъти по матрака.

— И не очаквай това да е винаги — добави Катрин и разбърка захарта в чая си. — Само се грижа за теб, докато се върнеш обратно при Биатрикс.

Тя беше толкова гладна, че изяде всички залъчета в чинията си, с изключение на малката порция, която бе отделила за порчето. Яйцата бяха перфектни, вдигащият пара жълтък идеален за топване в него на хрупкавите препечени филийки. Когато свърши закуската, гребна едно яйце и го сложи в сосиерата за Доджър, остави няколко ягодки настрана и отиде да ги сложи на пода за него. Доджър щастливо започна да се върти около нея, спря да бъде погален, след което отиде да изяде храната.

Катрин тъкмо бе свършила с миенето и разресването на косата си, когато на вратата се почука. Беше Попи, съпроводена от прислужницата, която тя бе видяла по-рано. Попи носеше поне три рокли, прехвърлени през ръката си, докато прислужницата държеше голяма кошница, пълна с дамско бельо, чорапи, ръкавици и други дреболии.

— Добро утро — весело поздрави Попи и сложи роклите върху леглото. Като погледна към порчето, което ядеше в ъгъла, тя поклати глава и се усмихна. — Здрасти, Доджър.

— Всички тези неща за мен ли са? — попита Катрин — Нямам нужда от толкова много, наистина…

— Смятам да те принудя — информира я Попи, — така че да не си посмяла да се опиташ да върнеш нещо. Добавила съм няколко нови долни дрехи от шивачката, и един „поправен“ корсет — спомняш ли си, когато ги видяхме изложени на щанда за дамска галантерия на Голямото изложение?

— Разбира се. — Катрин се усмихна. — Невъзможно е да се забрави колекция от лични дамски принадлежности да се показва така, че цял свят да я види.

— Е, това беше достатъчна причина мадам Каплин да спечели медал на изложбата. Корсетите й са много по-леки от обикновените, освен това не са чак толкова тесни, с толкова подсилени банели и прилягат към тялото, вместо да те сплескват. Хари каза на икономката на хотела, госпожа Пениуисъл, че всяка от прислужниците, която иска да носи такъв, може да си го поръча на „Рътлидж“.

Веждите на Катрин се вдигнаха.

— Сериозно ли?

— Да, защото кройката дава по-голяма свобода на движенията. И човек може да диша. — Попи вдигна една рокля с цвят на бледозелена морска пяна от леглото и й я показа. — Можеш да я облечеш днес. Сигурна съм, че ще ти стане — ти си същия ръст, само си по-слаба, а аз трябва да разпусна връзките, за да се вмъкна в нея.

— Прекалено щедра си, Попи.

— Глупости, ние сме сестри. — Тя погледна Катрин с обич. — Независимо дали се ожениш за Лео, или не, винаги ще сме сестри. Лео ми спомена за разходката ви в десет часа. Каза ли ти къде ще ходите?

— Не, а на теб?

— Да. — Попи се усмихна.

— Къде?

— Ще го оставя да те изненада. Ще кажа само, че експедицията има пълното одобрение на двама ни с Хари.

След съвместните усилия на Попи и прислужницата Катрин беше облечена в бледозелената рокля — нито синя, нито зелена, нещо средно между двете. Корсетът прилепваше плътно, изискано скроен без шев на талията, полата беше семпла, до коленете, където преминаваше във волани. Съответният жакет до кръста бе украсен с копринени ресни, с вплетено синьо, зелено и сребристосиво. Върху вдигнатата й нагоре коса, направена на кок, се кипреше малка закачлива шапчица.

За Катрин, която досега не бе носила нищо красиво или модно, ефектът беше смущаващ. Тя видя в огледалото една стилно облечена жена, несъмнено женствена и елегантна.

— О, госпожице, толкова сте красива, като момичетата, които рисуват върху кутиите с бонбони — възкликна прислужницата.

— Тя е права, Катрин — каза Попи, сияейки. — Почакай само брат ми да те види! Ще се разкае за всяка ужасна дума, която някога ти е казал.

— И аз съм му казвала ужасни неща — отвърна сериозно Катрин.

— Всички знаем, че имаше причина за враждебността между вас — каза Попи. — Но никога няма да сме на едно мнение каква е тя. Биатрикс беше права, разбира се.

— За кое?

— Че ти и Лео сте като двойка порчета, малко объркани в ухажването.

Катрин се усмихна неловко.

— Биатрикс има много силна интуиция.

Попи хвърли кос поглед към Доджър, който старателно облизваше последните остатъци от яйце върху сосиерата.

— Все си мислех, че Биатрикс ще надрасне манията си за животни. Сега осъзнавам, че просто мозъкът й работи по този начин. Тя не вижда никаква разлика между животинския свят и човешкия. Само се надявам да може да си намери мъж, който ще понася особеностите й.

— Колко тактичен начин да го кажеш — отбеляза Катрин и се засмя. — Имаш предвид мъж, който няма да се оплаква, когато открие зайци в обувките си или гущерче в кутията си за пури?

— Точно така.

— Ще намери — увери я Катрин. — Биатрикс е толкова любвеобилна и заслужава да бъде обичана, да се ожени.

— Както и ти — многозначително отбеляза Попи. Тя отиде да вдигне порчето, когато то прояви интерес към съдържанието на кошницата. — Ще взема Доджър за днес. Ще пиша писма до обяд, така че той може да спи на бюрото ми, докато работя.

Животинчето увисна в ръката й, усмихвайки се на Катрин, докато го изнасяха.

* * *

Лео не искаше да остави Катрин сама миналата нощ. Искаше да стои до нея, да бди над нея както грифон над екзотично съкровище. Въпреки че никога не се бе проявявал като ревнивец преди, изглежда се мъчеше бързо да навакса за изгубеното време. Очевидно се дразнеше, че Катрин е толкова несамостоятелна пред Хари. Но беше естествено, че ще иска да се уповава на брат си, особено при положение че Хари навремето я бе спасил от ужасна ситуация и бе единственото постоянно нещо в годините след това. Макар да бе проявявал малко обич и интерес към нея доскоро, той все пак бе всичко, което тя имаше.

Проблемът беше, че Лео изпитваше разяждащо желание да бъде всичко за Катрин. Искаше да е нейният единствен довереник, неин любовник и най-близък приятел, да се грижи за най-интимните й нужди. Да я топли с тялото си, когато й беше студено, да поднася чаша към устните й, когато е жадна, да разтрива краката й, когато е уморена. Да сподели живота си с нейния по всеки възможен начин.

Само че нямаше да я спечели с един жест, с един разговор, с една изпълнена със страст нощ. Той трябваше да я издяла, да свали стратегически тресчици оттук-оттам, докато възраженията й най-после се сринат. Това щеше да изисква търпение, внимание, време. Така беше. Тя заслужаваше всичко това, че и повече.

Идвайки до вратата на апартамента на Катрин, Лео почука дискретно и зачака. Тя се появи веднага, отвори вратата и му се усмихна.

— Добро утро — кимна му и го погледна очаквателно.

Всички думи за поздрав, които Лео се канеше да произнесе, изчезнаха внезапно. Погледът му мина по нея. Тя беше като някоя от изисканите жени, нарисувани върху кутиите за шапки, или показвани по вестниците. Съвършената й безукорност го накара да пожелае да я развие, както се развива бонбон от лъскавата му обвивка.

Мълчанието му продължи толкова дълго, че Катрин заговори отново:

— Готова съм за разходка. Къде отиваме?

— Не мога да си спомня — каза Лео, като не откъсваше очи от нея. Направи крачка напред, сякаш да я изблъска обратно в стаята.

Катрин опря облечената си в ръкавица ръка в гърдите му:

— Боя се, че не мога да те пусна вътре. Не би било редно. И наистина се надявам, че за тази разходка си наел отворена карета, а не затворена.

— Можем да вземем карета, ако предпочиташ. Но дестинацията ни е близка и ходенето е приятно през Сейнт Джеймс парк. Искаш ли да отидем пеша?

Тя кимна с готовност.

Когато напуснаха хотела, Лео пое по тротоара. Хванала го под ръка, Катрин му разказваше какво са прочели тя и Биатрикс за парка, че крал Джеймс е държал там колекция от животни, включително камили, крокодили и един слон, както и редица птичарници по протежение на улицата, която по-късно станала известна под името „Алея Бърдкейдж“. Това накара Лео да й разкаже за архитекта Джон Наш, който бе проектирал централната алея в парка. С времето тя се бе превърнала в кралски церемониален маршрут от Бъкингамския дворец.

— Наш бил от хората, които тогава наричали франтове — каза Лео. — Арогантен и самомнителен, нещо характерно за архитект от неговия калибър.

— Нима? — Катрин изглеждаше заинтригувана. — Но защо?

— Зашеметяващото количество пари, похарчени за важни обекти и общественият характер на този труд… наистина е дързост да вярваш, че един проект в главата на някого има достатъчно качества, за да бъде строен в голям мащаб. Картините висят в музеи и хората трябва да отидат специално там, за да ги видят, ако искат, или да ги избягват, ако предпочитат. Но няма как човек да избегне една сграда и Господ да ни е на помощ, ако тя е някаква грозотия.

Тя го погледна изпитателно.

— Мечтал ли си си някога да проектираш голяма обществена сграда, дворец или монумент като господни Наш?

— Не, нямам амбиции да съм голям архитект. А само полезен. Обичам да правя по-малки проекти, такива като къщите за арендатори в имението. Те са не по-малко важни от дворец, според мен. — Той скъси крачката си, за да се изравни с нейната и я насочи внимателно по тротоара. — Когато се върнах във Франция за втори път, срещнах случайно един от професорите ми от Академията за изящни изкуства, докато се разхождах из Прованс. Приятен старец.

— Какво щастливо стечение на обстоятелствата.

— Съдба.

— Вярваш ли в съдбата?

Лео й изпрати крива усмивка.

— Невъзможно е да не вярвам, при положение че живея с Роан и Мерипен, не мислиш ли?

Катрин се усмихна и поклати глава.

— Аз съм скептична. Смятам, че съдбата е това, което сме ние и начинът, по който оползотворяваме шансовете си. Продължавай… разкажи ми за професора.

— Посещавах професор Жозеф често след тази среща, рисувах, чертах и се учих в неговото ателие. — Той произнесе думата „ателие“ по френски маниер. Спря и се усмихна на мрачните спомени. — Често говорехме на чаша шартрьоз.

— За какво говорехте? — попита тихо тя.

— Обикновено за архитектура. Професор Жозеф имаше непокварена представа за това… че една малка, перфектно проектирана къща е толкова ценна, колкото и голяма обществена сграда. И говореше за неща, които никога не бе споменавал в Академията, чувството му за връзка между физическото и духовното… за това, че едно перфектно човешко творение като картина или скулптура, или пък сграда, могат да ти осигурят миг трансценденталност. Яснота. Ключ към небесата.

Лео спря, когато зърна обезпокоеното й изражение.

— Досадих ти. Извинявай.

— Не, съвсем не. — Продължиха да вървят в мълчание известно време, преди Катрин да избухне: — Всъщност изобщо не те познавам. Ти опровергаваш толкова много от представите, които съм имала за теб. Това е много объркващо.

— Означава ли, че омекваш към идеята да се омъжиш за мен?

— Съвсем не — каза тя и той се усмихна.

— Ще омекнеш. Не можеш да се съпротивляваш непрекъснато на чара ми. — Отдалечиха се от парка и тръгнаха към процъфтяващата улица с магазини и кантори.

— Да не ме водиш в някоя галантерия? — Попита Катрин при вида на витрините и табелите. — В магазин за цветя? В книжарница?

— Пристигнахме — каза Лео и спря пред една витрина. — Какво според теб е това място?

Тя присви очи пред надписа, който висеше от вътрешната страна на стъклото и възкликна удивено:

— Телескопи?! Искаш да се занимавам с астрономия?

Лео я обърна отново към витрината.

— Продължи да четеш нататък.

— Оптични пособия за лагер, хиподрум, опера и далекогледи — прочете тя гласно — с патент от Нейно кралско величество. Очните изследвания се провеждат от д-р Хенри Шефър с модерна апаратура с цел научна корекция на остротата на виждане.

— Д-р Шефър е най-добрият окулист в Лондон — каза Лео. — Някои твърдят, че и в света. Бил професор по астрономия в Гринити, когато работата му с лещи възбудила интерес у него към човешкото око. Бил хабилитиран като офталмолог и развил забележителен успех в тази област. Уредих ти да се срещнеш с него.

— Но аз не се нуждая от най-добрия офталмолог в Лондон — възрази тя, учудена, че Лео е стигнал чак дотам.

— Хайде, Маркс — дръпна я той към вратата. — Време е да имаш истински очила.

Вътрешността на магазина беше интригуваща, на всички стени имаше рафтове с телескопи, увеличителни стъкла, бинокли, стереоскопски инструменти и всякакви видове очила. Приятен млад служител ги поздрави и отиде да уведоми д-р Шефър. Докторът се появи бързо, разкривайки експанзивен и весел характер. Красивите бели бакенбарди, розови бузи и гъсти снежнобели мустаци се извиха нагоре, когато им се усмихна.

Шефър ги разведе из магазина си, спирайки се да демонстрира един стереоскоп и да обясни как е била създадена илюзията за дълбочина.

— Този инструмент обслужва две цели — каза докторът и очите му блеснаха зад стъклата на собствените му очила. — Първо, стереограмните карти понякога се използват за изясняване на заболявания, свързани с фокусирането у някои пациенти. И второ, те са полезни за занимания на много буйни деца.

Катрин беше предпазлива, но нетърпелива, когато двамата с Лео последваха д-р Шефър в помещението в дъното на магазина му. Когато си бе купувала очила преди, оптиците просто изваждаха един поднос с лещи, подаваха й различни и я караха да ги вдига към очите си, и когато тя усетеше, че вижда задоволително, оптикът отиваше да изработи очила за нея.

Д-р Шефър, обаче, настоя да прегледа очите й с една леща, която нарече „корнеална лупа“, след като сложи капки в очите й, за да разшири зениците. След като обяви, че няма признаци за заболяване или дегенерация, я накара да чете букви и цифри от три карти, закачени на стената. Беше принудена да прочете картите с различно силни лещи, докато най-накрая постигнаха почти чудодейна яснота.

Когато дойде време да обсъдят рамките, Лео изненада Катрин и д-р Шефър с активното си участие.

— Очилата, които мис Маркс носи в момента — каза Лео, — оставят белег в основата на носа й.

— Профилът на поддържащия свод трябва да бъде регулиран — обясни докторът.

— Несъмнено. — Лео извади няколко листа от джоба на сакото си и ги сложи на масата. — Само че аз имам няколко идеи. Какво ще стане, ако мостът се изработи така, че да държи стъклата малко по-далеч от лицето й?

— Предлагате дизайн, подобен на скобите на пенсне? — попита замислено Шефър.

— Да, те биха прилягали по-удобно, а също така няма да мърдат.

Шефър се вгледа внимателно в скицата, която Лео му подаде.

— Виждам, че сте нарисували извивки за ушите. Малко необичайно.

— Смисълът е да държат очилата по-стабилно върху лицето й.

— Има проблем да ги държи така, че да не падат, така ли?

— Определено — отвърна Лео. — Тя е много дейна жена. Преследва животни, пада през покриви, пренася камъни… това е обичайното й ежедневие.

— Господине — смъмри го Катрин.

Шефър се усмихна, когато погледна разкривената рамка на очилата й.

— От състоянието на тези рамки, мис Маркс, човек може да повярва на твърденията на господин Рамзи. — Мустаците му се извиха нагоре. — С ваше разрешение, ще инструктирам ювелира, с когото работя, да направи рамките, които току-що нарисувахте.

— Нека ги изработи от сребро — каза Лео. Той спря, поглеждайки Катрин с лека усмивка. — И да направи лек филигран на извивките за уши. Нищо претрупано… да си останат нежни.

Катрин поклати глава.

— Тази украса е скъпа и не е необходима.

— Все пак я направете — каза Лео на доктора и погледът му остана прикован към този на Катрин. — Лицето ти заслужава украшение. Не бих сложил шедьовър в обикновена рамка, нали?

Тя го изгледа укорително. Нито обичаше, нито вярваше на такова скандално ласкателство, още по-малко пък имаше намерение да се разтопи пред неговия чар. Но Лео отвърна на погледа й без никакво разкаяние. И докато седеше там и я наблюдаваше с порочните си сини очи, тя усети болезнено сладко свиване в сърцето, последвано от чувството, че губи равновесие. Че пада от много високо… и все пак не може да се отдръпне от опасността.

Едва успя да се задържи права, хваната в мрежата на копнежа и риска… неспособна да спаси себе си.