Лайза Клейпас
Женени до сутринта (16)

Шестнадесета глава

— Спри! Спри веднага, ти казвам!

Катрин игнорира виковете, като държеше главата си наведена, докато бързаше по коридора към стълбището за слугите. Потъваше от срам и страх. Но беше също така бясна, докато си мислеше колко чудовищно нечестно е този мъж да продължава да съсипва живота й отново и отново. Винаги бе знаела, че един ден това ще се случи, че макар Латимър и Хатауей да се движеха в различни кръгове, те неминуемо ще се срещнат. Но си струваше риска да бъде с Хатауей, да почувства, макар и за малко, че е била част от семейство.

Латимър я стисна за ръката болезнено. Катрин се извъртя да го погледне, цялото й тяло трепереше.

Изненада я колко много е остарял, чертите му бяха съсухрени от разгулния живот. Беше натежал, закръглен около кръста, а червеникавата му коса беше оредяла. И най-поразителното, лицето му бе придобило вид на закоравял сладострастник.

— Не ви познавам — каза тя студено. — Вие сте натрапник.

Латимър не пусна ръката й. Лакомият му поглед я накара да се почувства омърсена и болна.

— Никога не ти простих. Години наред те търсих. Отиде при друг сводник, нали? — Той облиза с език устни и челюстта му се задвижи, сякаш се приготвяше да я разкопчае и да я глътне цяла. — Исках да съм ти първият. Платих цяло състояние за това.

Катрин си пое дъх трепереща.

— Пуснете ме веднага, иначе ще…

— Какво правиш тук, облечена като стара мома?

Тя се извърна от него, борейки се със сълзите.

— Работя в семейство Хатауей. Назначи ме лорд Рамзи.

— Това вече мога да повярвам. Кажи ми, какви услуги предлагаш на лорд Рамзи.

— Махнете се от мен. — Гласът й беше нисък и напрегнат.

— Не и докато си жива. — Латимър дръпна скованото й тяло към себе си, алкохолният му дъх обля лицето й. — Отмъщението — каза той тихо — е характерно за презрения и дребнав характер. Ето защо му се наслаждавам толкова много.

— За какво искате да си отмъщавате? — попита Катрин, презирайки го до дън душа. — Не сте загубили нищо заради мен. С изключение, може би, на малко гордост, нещо, което лесно можете да си позволите.

Латимър се усмихна.

— Точно тук грешиш. Гордостта е всичко, което имам. Всъщност, доста съм чувствителен на тази тема. И няма да се задоволя, докато не си я върна с лихвите. Осем години сложна лихва е немалка сума, какво ще кажеш?

Катрин го изгледа хладно. Последния път, когато го бе видяла, беше петнайсетгодишно момиче без средства и нямаше кой да я защитава. Но Латимър нямаше представа, че Хари Рътлидж й е брат. Нито му хрумваше, че може да има и други мъже, които ще посмеят да застанат между него и онова, което иска.

— Отвратителен развратник — каза тя. — Предполагам, че единственият начин, по който можете да имате някоя жена, е да я купите. Само че аз не се продавам.

— Но някога се продаваше, нали? — попита Латимър лениво. — Беше скъпо парче, но ме увериха, че си заслужаваш. Очевидно не си девствена, бидейки на служба при Рамзи, но все пак искам да изпробвам онова, за което платих.

— Нищо не ви дължа! Оставете ме.

Латимър я изненада като се усмихна, лицето му омекна.

— Хайде, стори ми зло. Не съм чак толкова лош тип. Мога да бъда щедър. Колко ти плаща Рамзи? Аз ще платя тройно. Няма да е трудно да споделяш леглото ми. Знам нещичко за това как да направя доволна една жена.

— Сигурна съм, че знаете страшно много неща за това как да направите себе си доволен — каза тя, като се гърчеше в хватката му. — Пуснете ме!

— Недей да се дърпаш, не ме карай да те нараня.

Двамата бяха толкова увлечени в спора, че никой не забеляза приближаването на трети човек.

— Латимър. — Гласът на Лео проряза въздуха като стоманено острие. — Ако някой ще задява слугините ми, Латимър, това ще съм аз. И определено нямам нужда от помощта ти.

За безкрайно облекчение на Катрин бруталната хватка около ръката й се разхлаби. Тя се дръпна назад с такава скорост, че едва не залитна. Но Лео отиде бързо при нея и сложи ръка на рамото й, за да я спре веднага. Нежната му хватка на човек, който се грижи да не нарани другия, бе в пълен контраст с тази на Латимър.

— Добре ли сте? — попита той.

Катрин кимна, след това вдигна очи към него с нещастен вид. Доколко беше близък с лорд Латимър? Мили боже, възможно ли беше да са приятели? И ако бяха… съществуваше ли вероятност Лео да й причини същото, което Латимър й бе причинил преди много години?

— Оставете ни — прошепна Лео и свали ръка от рамото й.

Катрин погледна Латимър, потръпвайки от погнуса и побягна, докато животът й се разпадаше.

* * *

Лео я изпрати с поглед, потискайки импулса да я последва. Щеше да отиде при нея по-късно и да се опита да успокои или излекува нанесените й рани. А те бяха значителни — беше го видял в очите й.

Той се обърна към Латимър, изпитваше непреодолимо желание да го заколи на място. Вместо това обаче го изгледа с непроницаемо лице.

— Нямах представа, че си поканен — каза той, — иначе щях да посъветвам слугите да се скрият. Наистина, Латимър, трябва ли да се нахвърляш на жени, които не те искат, при наличие на достатъчно други, които можеш да имаш?

— Откога е твоя?

— Ако питаш откога мис Маркс е назначена, тя е със семейството от непълни три години.

— Няма нужда да се преструваш, че е прислужница — каза Латимър. — Умно момче, да назначи метресата си в семейството за свое собствено удобство. Искам да отида при нея. Само за една нощ.

Лео едва се сдържаше.

— Откъде, за бога, ти хрумна идеята, че тя ми е метреса?

— Тя е момичето, Рамзи. Онази, за която ти разправях! Не си ли спомняш?

— Не — отвърна рязко Лео.

— Бяхме се напили тогава — призна Латимър. — Но си помислих, че си обърнал внимание.

— Дори когато си най-трезв, Латимър, говориш несвързано. Защо да обръщам внимание на нещо, което казваш, когато си пиян? И какво, по дяволите, имаш предвид с това „тя е момичето“?

— Купих я от моята стара мадам. Спечелих я в нещо като частен търг. Тя беше най-очарователното нещо, което някога съм виждал, на не повече от петнайсет, с такива златни къдрици и забележителни очи. Мадам ме увери, че момичето е абсолютно недокоснато, но са му обяснени всички начини, по които да задоволява един мъж. Платих цяло състояние да ме обслужва в продължение на година, с опцията да удължа споразумението, ако желая.

— Колко удобно — каза Лео и присви очи. — Предполагам, че така и не си си дал труда да попиташ момичето дали то желае споразумението?

— Нямаше нужда. Споразумението беше изцяло в нейна полза. Имала е късмет, че се е родила красива, така или иначе щеше да се научи как да се възползва от красотата си. Освен това, всички са проститутки, не е ли така? Всичко е въпрос на обстоятелства и цена. — Латимър направи пауза, усмихвайки се въпросително. — Нищо ли не ти е казала?

Лео игнорира въпроса.

— Какво се случи?

— Доставиха ми Катрин вкъщи, но преди да съм опитал стоката, някакъв мъж нахлу вътре и я взе. Буквално я отвлече. Един от слугите ми се опита да го спре и получи куршум в крака за наказание. По времето, когато осъзнах какво става, онзи вече я бе извел през външната врата. Мога само да предполагам, че е изгубил частния търг и е решил да вземе каквото е искал насила. След това Катрин изчезна. Търсих я осем години. — Латимър се изсмя. — И се оказа, че сега е твоя. Не знам дали да се изненадвам, всъщност. Ти винаги си бил хитър негодник. Как успя да се сдобиеш с нея?

Лео мълча известно време. Гърдите му се изпълниха с болка заради Катрин. Петнайсетгодишна. Предадена от тези, които би трябвало да я закрилят. Продадена на мъж без морал и милост. Мисълта за това какво Латимър би могъл да стори на Катрин направо го разболяваше. Извратеността на Латимър не би се спряла до физическото насилие — той би съсипал душата й. Нищо чудно, че Катрин не можеше да вярва на никого. Това бе единствената рационална реакция на непоносими обстоятелства.

Като насочи студен поглед в Латимър, Лео си помисли, че ако не беше толкова цивилизован, щеше да убие този мерзавец на място. Само че би трябвало да се погрижи да го държи далеч от Катрин и да прави каквото е нужно, за да й осигури безопасност.

— Тя не принадлежи на никого — с усилие произнесе Лео.

— Хубаво. Тогава ще…

— Обаче е под моята протекция.

Латимър развеселен повдигна вежда.

— И какви изводи трябва да си направя от това?

Лео изглеждаше дяволски сериозен.

— Че няма да се приближаваш до нея. Че тя не трябва да понася звука на гласа ти, нито обидата от присъствието ти.

— Боя се, че не мога да се съглася с теб.

— Боя се, че ще трябва.

Последва дрезгав смях.

— Сигурно не ме заплашваш.

Лео се усмихна студено.

— Макар винаги да съм се опитвал да игнорирам пиянското ти бръщолевене, Латимър, няколко неща са се запечатали в паметта ми. Някои от твоите признания за изневери биха направили повече от един-двама души нещастни. Знам достатъчно твои тайни, за да те вкарам в затвора „Мършълси“. И ако това не е достатъчно, с охота ще те цапардосам по главата с нещо тежко и тъпо. Всъщност, тази идея доста ме ентусиазира. — Виждайки удивлението в очите му, Лео се усмихна безрадостно. — Забелязвам, че схващаш, че съм искрен. Това е добре. Може да спести и на двама ни някои неудобства. — Той спря, за да придаде на следващото изречение по-голяма тежест. — А сега ще отида да инструктирам моите слуги да те придружат на излизане от къщата. Не си желан тук.

Лицето на Латимър се оживи.

— Ще съжаляваш, че ме превръщаш в свой враг, Рамзи.

— Не толкова, колкото съжалявам, че някога си ми бил приятел.

* * *

— Какво й стана на Катрин? — обърна се Амелия към Лео, когато той се върна в салона за танци. — Защо си тръгна така внезапно?

— Лорд Латимър я заговори — каза той кратко.

Амелия поклати глава объркано.

— Този отвратителен козел… как си позволява?

— Винаги го прави. Той е оскърбление за всяка изискана компания и всеки еталон за благоприличие. По-добрият въпрос би бил защо сме го поканили.

— Не сме го канили, поканихме родителите му. Явно е дошъл вместо тях. — Тя му хвърли обвинителен поглед. — Някога бяхте приятели.

— Нека приемем отсега нататък, че всеки мой стар познат е или развратник, или престъпник и трябва да бъде държан далеч от имението и семейството ми.

— Лорд Латимър нарани ли Катрин? — попита загрижено Амелия.

— Не физически. Но искам някоя от вас да отиде да я види. Предполагам, че е в стаята си. Ще се погрижиш, нали?

— Разбира се.

— Не задавай въпроси. Само се увери, че е добре.

Половин час по-късно Уин отиде при Лео с информация, че Катрин отказва да каже каквото и да било, освен това, че иска да си почива.

Това може би беше най-доброто, помисли си Лео. Макар да му се искаше да се качи при нея и да я успокои, по-добре щеше да я остави да поспи.

На сутринта щяха да разберат всичко.

* * *

Лео се събуди в девет часа и отиде до стаята на Катрин. Тя бе още затворена и отвътре не се чуваше нищо. Той едва се сдържа да не я отвори и да я събуди. Обаче тя се нуждаеше от почивка… особено като се имаше предвид онова, за което щеше да говори с нея по-късно.

Когато слезе по стъпалата на долния етаж, имаше чувството, че всички, включително прислугата, са сомнамбули. Балът беше свършил чак в четири след полунощ, но дори тогава някои от гостите нямаха желание да си тръгнат. Седнал в стаята за закуска, Лео пиеше силен чай и гледаше как Амелия, Уин и Мерипен влизат. Кам, който ставаше винаги късно, не беше с тях.

— Какво стана с Катрин снощи? — попита тихо Амелия. — И какво предизвика внезапното тръгване на лорд Латимър? Гостите започнаха да шушукат.

Лео бе разсъждавал дали да сподели тайните на Катрин с останалите от семейството. Трябваше да им се каже нещо. И въпреки че не се канеше да навлиза в подробности, той чувстваше, че ще бъде по-лесно за Катрин някой друг да обясни.

— Оказа се — започна той внимателно, — че когато Кат е била петнайсетгодишно момиче, тъй нареченото й семейство е сключило споразумение с Латимър.

— Какво споразумение? — попита Амелия. Очите й се разшириха, когато Лео я изгледа красноречиво. — Мили боже!

— Слава богу, Рътлидж се е намесил, преди тя да бъде принудена да… — Лео прекъсна, изненадан от яростта в гласа си. Той се опита да се съвземе, преди да продължи. — Не е необходимо да се впускам в детайли. Явно е обаче, че това не е част от миналото на Кат, с която тя се гордее. Криела се е през изминалите осем години. Латимър я позна снощи и я разстрои много. Сигурен съм, че тя ще се събуди тази сутрин с идеята да напусне Хемпшир.

Чертите на Мерипен останаха строги, но тъмните му очи бяха изпълнени със състрадание.

— Не е необходимо да ходи никъде. Тя е в безопасност с нас.

Лео кимна и разтърка ръба на чашата с палеца си.

— Ще й го обясня, когато говоря с нея.

— Лео — подзе Амелия внимателно, — сигурен ли си, че точно ти трябва да го направиш? Като се има предвид историята на кавгите ви…

Той я изгледа сериозно.

— Сигурен съм.

— Амелия? — долетя неуверен глас откъм вратата.

Беше Биатрикс, облечена в набрана синя рокля, тъмната й коса се спускаше на къдрици. Тревога бе набръчкала челото й.

— Добро утро, скъпа — каза Амелия сърдечно. — Не е нужно да ставаш толкова рано, ако не искаш.

Биатрикс заговори объркано:

— Исках да видя как се храни раненият бухал, който държа в хамбара. Потърсих също така Доджър, тъй като не го бях виждала от вчера следобед. Затова открехнах леко вратата на госпожица Маркс да видя дали той не е там. Знаете колко обича да спи в кутията й за чехли…

— Но Доджър не е бил там…? — предположи Амелия.

Биатрикс поклати глава.

— Както и мис Маркс. Леглото й беше оправено и пътната й чанта я нямаше. Ето какво намерих на тоалетната масичка. — Тя подаде сгънато парче хартия на Амелия, която го разгъна и хвърли поглед по изписаните редове.

— Какво пише? — Лео вече беше станал на крака.

Амелия му подаде листа без думи.

„Моля да ми простите, че заминавам, без да се сбогувам. Нямам друг избор. Никога няма да мога да изразя благодарността, която изпитвам заради вашата щедрост и добрина. Надявам се, че няма да сметнете за самонадеяно от моя страна, ако кажа, че макар да не сте наистина мое семейство, вие сте семейството на моето сърце.

Всички ще ми липсвате.

Завинаги ваша

Катрин Маркс“

— Боже мили — изпъшка Лео и хвърли сгънатата хартийка на масата, — драмата в това семейство е повече, отколкото човек може да понесе. Предполагах, че ще можем да проведем един разумен разговор, а вместо това тя е избягала в тъмнината на нощта и е оставила писмо, пълно със сантиментални дрънканици.

— Това не са дрънканици — отбранително рече Амелия.

Очите на Уин се напълниха със сълзи на състрадание, когато прочете бележката.

— Кев, трябва да я намерим.

Мерипен плъзна ръка върху сплетените й пръсти.

— Отишла е в Лондон — промърмори Лео. Доколкото знаеше, Хари Рътлидж беше единственият човек, към когото Кат може да се обърне. Въпреки че Хари и Попи бяха поканени на бала, хотелският бизнес ги беше задържал в Лондон.

Гняв и нетърпение изпълниха гърдите на Лео. Той се опита да не го показва, но откритието, че Кат е заминала… че го е оставила… го изпълни с такава ярост, каквато не бе изпитвал никога преди.

— Дилижансът с пощата обикновено напуска Стоуни Крос в пет и половина — обади се Мерипен. — Което означава, че имаш голям шанс да я настигнеш, преди да е стигнала Гилдфорд. Ще дойда с теб, ако искаш.

— Аз също — каза Уин.

— Всички трябва да отидем — обяви Амелия.

— Не — мрачно поклати глава Лео. — Отивам сам. Когато настигна Маркс, няма да искате да сте там.

— Лео — запита подозрително Амелия, — какво планираш да й направиш?

— Защо не спираш да задаваш въпроси, при положение че няма да харесаш отговорите?

— Защото, бидейки оптимистка — каза тя язвително, — винаги се надявам, че греша.