Лайза Клейпас
Женени до сутринта (1)

Първа глава

Хемпшир, Англия

Август, 1852 г.

Всеки, който е чел романи, знае, че гувернантките трябва да са кротки и потискани. Трябва също така да са хрисими, раболепни и покорни — да не споменаваме почтителни! — към господаря на къщата. Лео, лорд Рамзи, се питаше раздразнено защо не можеха и те да имат такава. Вместо това семейство Хатауей бе наело Катрин Маркс, която според него хвърляше неблагоприятна сянка върху цялата професия.

Не че намираше недостатъци в качествата й. Тя бе свършила отлична работа, запознавайки двете му по-малки сестри, Попи и Биатрикс, с най-изтънчените изисквания на социалния етикет. А те наистина се нуждаеха от сериозна помощ, тъй като никой от Хатауей не бе очаквал някога, че ще се движи във висшите кръгове на британското общество. Те произхождаха от средите на средната класа, от едно селце западно от Лондон. Баща им, Едуард Хатауей, учен, който се занимаваше със средновековна история, беше смятан за човек от добро потекло, но не и за аристократ.

След поредица неприятни събития, Лео бе наследил титлата лорд Рамзи. Въпреки че бе следвал архитектура, сега той бе виконт със земи и арендатори. Хатауей се бяха преместили в имението Рамзи в Хемпшир, където се опитваха да се адаптират към изискванията на новия си живот.

Едно от най-големите предизвикателства за сестрите Хатауей беше да научат абсурдно многото правила и салонни маниери, които се очакваха от привилегировани млади дами. Ако не бяха търпеливите инструкции на Катрин Маркс, Хатауей щяха да се развихрят из Лондон с цялото изящество на слон в стъкларски магазин.

Маркс бе направила чудеса с тях, особено с Биатрикс, която несъмнено бе най-ексцентричната сестра от и без това ексцентричното семейство. Макар да обичаше най-много да лудува по поляните и из горите като диваче, Маркс бе успяла да й внуши, че в балните зали се изисква друг тип поведение. Тя дори написа на момичетата цяла поредица стихотворения за етикета, същински литературни бисери:

Младите дами трябва да демонстрират сдържаност

Когато с непознат говорят

Флиртуването, кавгите или недоволството

Излагат репутацията ни на опасност.

Естествено, Лео не се сдържа да не подиграе поетичните способности на Маркс, но трябваше да признае пред себе си, че методите й дадоха резултат. Най-малкото, Попи и Биатрикс бяха преминали успешно един лондонски сезон. И Попи се бе омъжила наскоро за собственика на хотел „Рътлидж“, Хари Рътлидж.

Сега оставаше само Биатрикс. Маркс бе приела ролята на компаньонка и придружителка на прекалено дейната му осемнайсетгодишна сестра. Що се касае до останалите Хатауей, за тях Катрин Маркс практически беше член на семейството.

Лео от своя страна не можеше да я понася. Тя огласяваше мнението си без задръжки и си позволяваше да му заповядва. В редките случаи, когато той се опитваше да се държи дружелюбно, му се сопваше или му обръщаше гръб начумерена. Не го изчакваше да довърши изречението си, дори когато го бе обмислял дълго и рационално, а бързаше да изтъкне причините, поради които не е прав.

Сблъсквайки се с неизменната й неприязън към него, Лео не можеше да се сдържи да не й го върне. През цялата изминала година се бе опитвал да се самоубеди, че изобщо не му пука дали тя го харесва, или не. Имаше толкова много жени в Лондон, които бяха безкрайно по-красиви, очарователни и интересни от Катрин Маркс.

Ако само не го бе омаяла толкова.

Може би това бе заради тайната, която тя пазеше толкова ревниво. Маркс никога не говореше за детството или за семейството си, нито пък защо е приела позицията на гувернантка при Хатауей. Беше преподавала известно време в девическо училище, но отказа да обсъжда академичната си кариера, както и това защо е напуснала. Носеха се слухове, пуснати от бивши нейни ученички, че може да е била в лоши отношения с директорката, или че била паднала жена, чието изгубено реноме я е принудило да стане гувернантка.

Маркс беше толкова резервирана и неотстъпчива, че се случваше често да забравиш, че е млада жена на възраст малко над двайсет. Когато Лео за пръв път я бе видял, тя бе идеалното въплъщение на суха стара мома с нейните очила и неприветливост, и плътно стисната уста. Гърбът й беше изправен като ръжен, а косата й — с кафявия цвят на нощна пеперуда — беше винаги забодена стегнато на тила с фуркети. Неумолимата смърт, така я бе кръстил Лео въпреки възраженията на семейството.

Но изминалата година беше довела до забележителна промяна у Маркс. Беше се поналяла, тялото й бе тънко, но не приличаше вече на кибритена клечка, а страните й бяха придобили розов цвят. Преди седмица и половина, когато пристигна от Лондон, Лео се смая, когато я видя със златни къдрици. Явно беше боядисвала косата си години наред, но след една грешка на аптекаря, бе принудена да изостави маскировката. И докато тъмнокестенявите кичури изглеждаха прекалено строги и остри за деликатните й черти и бледа кожа, собствените й естествено руси бяха зашеметяващи.

Което го беше накарало да се бори с факта, че Катрин Маркс, неговият смъртен враг, е истинска красавица. Всъщност не промененият цвят на косата я правеше да изглежда толкова различна… а по-скоро това, че Маркс се чувстваше неудобно без него. Чувстваше се уязвима и това й личеше. В резултат на Лео му се искаше да свали от нея още слоеве, буквално и физически. Искаше да я познае.

Беше се опитал да се държи на разстояние, докато обмисли последиците от това откритие. Объркваше го реакцията на собственото му семейство към Маркс, която бе просто едно колективно вдигане на рамене. Защо никой от тях не проявяваше и наполовина колкото неговото любопитство към нея? Защо Маркс умишлено се бе правила на непривлекателна толкова дълго? От какво се криеше, по дяволите?

Един слънчев хемпширски следобед, когато Лео установи, че по-голямата част от семейството са заети с едно или друго, той отиде да потърси Маркс, разсъждавайки, че ако се изправи лице в лице с нея насаме, ще получи някакви отговори. Откри я навън, в една градина с жив плет и пълна с цветя, на една пейка до покритата с чакъл алея.

И не беше сама.

Лео спря на разстояние двайсетина метра, прикривайки се в гъстата сянка на едно тисово дърво.

Маркс седеше до съпруга на Попи, Хари Рътлидж. Двамата бяха погълнати от очевидно личен разговор.

Въпреки че ситуацията не бе напълно инкриминираща, тя не бе и особено уместна.

За какво, в името на Бога, можеха да си говорят? Дори от това отдалечено място беше ясно, че е за нещо важно. Хари Рътлидж бе наклонил тъмната си глава над нейната покровителствено. Като близък приятел. Като любовник.

Ченето на Лео увисна, когато видя Маркс да бръква под очилата си с ръка, сякаш да изтрие една сълза.

Маркс плачеше. В компанията на Хари Рътлидж!

След това Рътлидж я целуна по челото.

Дъхът на Лео спря. Без да помръдва, той премина през смесицата от емоции и ги отдели на слоеве… изумление, притеснение, подозрение, ярост.

Тези двамата криеха нещо. Крояха някакъв заговор.

Да не би навремето да е била метреса на Рътлидж? И сега той да я шантажираше или пък тя да се опитва да измъкне нещо от него? Не… нежността между двамата беше явна дори от такова разстояние.

Лео разтърка челюстта си, докато обмисляше какво да прави. Щастието на Попи беше по-важно от всички други съображения. Преди да се хвърли върху съпруга на сестра си и да го превърне на пихтия, щеше да разбере точно какво става. И чак след това, ако ситуацията позволяваше, щеше да го превърне на пихтия.

Като си пое бавно въздух, Лео продължи да наблюдава двойката. Рътлидж се изправи и тръгна към къщата, докато Маркс остана да седи на пейката.

Без да взема съзнателно решение, Лео се приближи бавно към нея. Не беше сигурен как ще се държи, нито пък какво ще каже. Зависеше от това кой импулс ще се окаже по-силен в момента, когато се изправеше пред нея. Бе напълно възможно да я удуши. Но също толкова възможно бе да я събори на затоплената от слънцето трева и да я изнасили. Той установи, че се пържи в неприятната горещина на внезапно нахлули чувства, непознати за него до този момент. Ревност ли беше? Исусе, май това се оказваше. Ревнуваше една хърбава кавгаджийка, която го обиждаше и се заяждаше с него при всяка възможност.

Да не би това да бе някакво ново равнище на извратеност? Да не би да развиваше култ към стари моми?

Може би тъкмо нейната сдържаност му се струваше еротична… представата за това какво ще е да разбие тази сдържаност винаги го беше очаровала. Катрин Маркс, малката му неприятелка… гола и стенеща под него. Не съществуваше нещо, което да иска повече. И в това всъщност имаше смисъл: когато една жена е прекалено лесна и благоразположена, няма никакво предизвикателство. Но да вземе Маркс в леглото и да остане с нея там дълго, да я изтезава, докато не започне да го умолява и да крещи… виж, това би било забавно.

Лео тръгна към нея нехайно, непропускайки да отбележи как тя се вдърви, когато го видя. Лицето й стана измъчено и нещастно, устата й строга. Той си представи как взема главата й в ръце, как я целува страстно, докато тя се отпусне и започне да пъшка в ръцете му.

Вместо това обаче застана със свити юмруци в джобовете, оглеждайки я безизразно.

— Ще си дадете ли труда да ми обясните какво беше това?

Слънцето проблесна в очилата на Маркс, скривайки за миг очите й.

— Шпионирали сте ме, така ли, господарю?

— Не бих казал. Ни най-малко не ме интересува с какво се занимават старите моми в свободното си време, но е трудно да не забележа, когато зет ми целува гувернантката навън в градината.

Човек не можеше да не се възхити на хладнокръвието на Маркс. Тя не показа никаква реакция, само стисна ръце в скута си.

— Една целувка — произнесе тя. — По челото.

— Броят на целувките няма значение, нито пък къде са били. Искам да ми обясните защо той го направи. И защо вие му позволихте. И се постарайте да звучи правдоподобно, защото ми трябва ей толкова — Лео вдигна палец и показалец на разстояние един-два милиметра едни от друг — да ви завлека до пътя и да ви напъхам в следващата карета за Лондон.

— Вървете по дяволите — каза тя е нисък глас и скочи на крака. Направи само две стъпки, преди той да я хване отзад. — Не ме докосвайте!

Лео я завъртя към себе си с лекота. Ръцете му се стегнаха здраво около раменете й. Можеше да усети топлината на кожата й през тънкия муселин на ръкавите. Към ноздрите му се издигна невинният аромат на лавандулова вода. В основата на шията й се виждаше талк. Ароматът й напомни на Лео за току-що оправено легло с изгладени чаршафи. И боже, колко много му се искаше да се пъхне в тях с нея.

— Вие имате прекалено много тайни, Маркс. От повече от година сте ми трън в очите с острия си език и мистериозното си минало. Сега искам да знам отговорите. Какво обсъждахте с Хари Рътлидж?

Тънките й вежди, една идея по-тъмни от косата, се свъсиха.

— Защо не попитате него?

— Питам вас. — Срещайки упоритото й мълчание, Лео реши да я провокира. — Ако бяхте друг тип жена, бих ви заподозрял, че се опитвате да го хванете в мрежата си и да го съблазните. Но и двамата знаем, че няма с какво.

— И да имах, определено нямаше да го използвам върху вас!

— Хайде, Маркс, нека поговорим цивилизовано. Само този път.

— Не и докато не свалите ръцете си от мен.

— Не, току-виж сте хукнали. А е прекалено горещо да тичам да ви гоня.

Катрин се наежи и го блъсна с длани в гърдите. Тялото й бе старателно опаковано в корсети и дантели, и един бог знае колко метра муселин. Мисълта за онова, което е под него… розово-бяла кожа, меки извивки, интимни къдрици… го възбуди мигновено.

През нея премина тръпка, сякаш бе прочела мислите му. Лео я погледна напрегнато. Гласът му омекна:

— Страхувате ли се от мен, Маркс? Вие, която ме налагате и ме срязвате при всяка възможност?

— Разбира се, че не, арогантен задник такъв! Само бих искала да се държите като човек с вашето положение.

— Искате да кажете като благородник? — Той вдигна вежди насмешливо. — Благородниците се държат точно така. Изненадан съм, че не сте забелязали досега.

— О, забелязала съм. Мъж, извадил късмет да наследи титла, би трябвало да се опита да се покаже достоен за нея. Да бъдеш благородник е морален дълг — отговорност, но вместо това вие явно го разбирате като позволение за удовлетворяване на собствените страсти и възможно най-отвратително поведение. Нещо повече…

— Маркс — прекъсна я Лео с кадифен тон, — това е един прекрасен опит да отвлечете вниманието ми. Но няма да проработи. Няма да избягате от мен, докато не ми кажете това, което искам да знам.

Тя преглътна с усилие и отклони поглед от него, което не беше лесно, тъй като той стоеше право пред нея.

— Причината да говоря насаме с господин Рътлидж… сцената, която сте наблюдавали…

— Да?

— Това е защото… Хари Рътлидж е мой брат. Всъщност… полубрат.

Лео погледна сведената й глава и се опита да смели информацията. Чувството да бъде предаден възпламени в него пожар на ярост. По дяволите. Маркс и Хари Рътлидж бяха брат и сестра?

— Не може да има причина — каза Лео — такава информация да бъде държана в тайна.

— Ситуацията е сложна.

— Защо никой от вас не каза нищо досега?

— Не беше нужно да знаете.

— Трябваше да ми го кажете, преди той да се ожени за Попи. Длъжни бяхте.

— Защо?

— От лоялност, мътните да ви вземат! Какво друго знаете, което може да засегне семейството ми? Какви други тайни криете?

— Не е ваша работа — озъби му се Катрин и се изви в хватката му. — Пуснете ме да си ида!

— Не и докато не разбера какво заговорничите. Впрочем, Катрин Маркс истинското ви име ли е? Коя, по дяволите, сте? — Той изруга, когато тя започна да се дърпа сериозно. — Стойте мирно, дяволица такава! Искам само да знам… ох! — извика той, когато тя заби острия си лакът в стомаха му.

Тактиката й се увенча с успех и тя се освободи, но очилата й полетяха към земята.

— Очилата ми! — Тя се отпусна с раздразнена въздишка на ръце и колене и започна да ги търси.

Яростта на Лео утихна за един миг, потушена от вина. От това, което виждаше, тя бе почти сляпа без очилата. И докато я гледаше как пълзи по земята, се почувства като звяр. Като негодник. Той коленичи и се зае да й помага.

— Не видяхте ли къде паднаха?

— Ако го бях направила — изфуча тя, — нямаше да имам нужда от тях, нали?

Кратко мълчание.

— Ще ви помогна да ги намерите.

— Колко мило от ваша страна — дойде язвителният отговор.

През следващите няколко минути двамата прекосиха градината на ръце и колене, търсейки между нарцисите.

— Значи вие наистина се нуждаете от очила — каза най-накрая Лео.

— Разбира се, че се нуждая — троснато му отвърна Маркс. — Защо ще нося очила, ако не ми трябват?

— Помислих си, че може да са част от вашата дегизировка.

— Моята дегизировка?

— Да, Маркс, дегизировка. Съществително, означаващо скриване на нечия идентичност. Често използвано от клоуни и шпиони. А сега, както се оказва, и от гувернантки. Боже мили, не може ли поне едно нещо да е нормално в моето семейство?

Маркс го изгледа и примига, погледът й не беше напълно фокусиран. В продължение на миг тя изглеждаше като разтревожено дете, на което са измъкнали любимото одеялце. И това предизвика странен, болезнен спазъм в Леовото сърце.

— Ще намеря очилата ви — каза той рязко. — Обещавам. Ако искате, можете да се приберете вкъщи, докато търся.

— Не, благодаря. Ако се опитам сама да намеря къщата, току-виж съм се озовала в хамбара.

Лео видя металически блясък в тревата, пресегна се и взе очилата.

— Ето ги. — Той изпълзя до Маркс и я погледна изотдолу. След като избърса стъклата с края на ръкава си, добави: — Не мърдайте.

— Дайте ми ги.

— Оставете ме аз да го направя, твърдоглавке. Май да спорите за вас е толкова естествено, както да дишате, така ли е?

— Не, не е — отвърна тя и се изчерви, когато той се засмя дрезгаво.

— Не е забавно да ви дразня, когато ме улеснявате толкова, Маркс. — Той сложи очилата на носа й с върховно внимание, прокара пръсти отстрани по рамката и огледа с преценяващ поглед. Докосна лекичко върховете на ушите й. — Не прилягат добре. — Лео прокара изучаващо пръст по горния ръб на едното й ухо. Тя бе забележително красива на слънчевата светлина, в сивите й очи проблясваха сини и зелени пламъчета. Като опали. — Такива малки уши — продължи той, спирайки се дълго върху скулите й. — Нищо чудно, че очилата ви падат толкова лесно. Почти няма на какво да се закачат.

Маркс го гледаше озадачено.

Колко беше крехка, помисли си той. Волята й бе толкова силна, нравът толкова раздразнителен, че му се случваше да забравя, че ръстът й е на половината на неговия. Очакваше да го перне през ръцете — тя мразеше да я докосват, особено той да я докосва. Но сега не помръдна. Той допря палец до шията й и я усети как преглъща. Имаше нещо нереално в този момент, напомняше на сън. И той не искаше да свършва.

— Истинското ви име Катрин ли е? Ще ми отговорите ли най-после?

Тя се поколеба, ужасена, че отстъпва някаква част от себе си, дори това късче информация. Но когато пръстите му се плъзнаха по тила й, леката ласка сякаш я обезоръжи. И тя задавено произнесе:

— Да. Катрин е.

Останаха коленичили, фустите й се издуваха и се стелеха навсякъде. Гънките на тънкия муселин на цветчета бяха затиснати под едното коляно на Лео. Тялото му реагира силно на нейната близост, под кожата му започна да се плъзга топлина и да се събира на необичайни места. Мускулите му се свиха и се стегнаха. Би трябвало да сложи край на това, иначе щеше да направи нещо, за което и двамата да съжаляват.

— Ще ви помогна да станете — каза Лео рязко и се изправи. — Ще влезем вътре. Предупреждавам ви, обаче, че още не съм приключил с вас. Има още много неща, които…

Той млъкна, защото когато Маркс се опита да се вдигне нагоре, тялото й докосна леко неговото. Те застинаха един срещу друг, дъхът им се смеси и се издигна в накъсани, неравни вълни.

Приказното чувство се усили. Двамата бяха коленичили в една лятна градина, въздухът натежал от аромата на гореща, отъпкана трева и алени макове… и Катрин Маркс в неговата прегръдка. Косата й блестеше на слънчевата светлина, кожата й бе мека като венчелистче на роза. Горната й устна бе почти толкова пълна, колкото долната, извивките толкова деликатни и гладки, като зряла слива. Вперил поглед в устата й, той усети как косъмчетата на тила му настръхват от възбуда.

На някои изкушения, реши Лео мъгляво, не бива да се противопоставяме. Тъй като са толкова настойчиви, че щяха да продължат да се връщат отново и отново. Тъкмо затова задължително трябва да им се предадем — това е единственият начин да се отървем от тях.

— По дяволите — произнесе той дрезгаво. — Ще го направя. Макар да знам, че ще бъда унищожен след това.

— Какво ще направите? — попита Маркс с разширени очи.

— Това.

И устата му се спусна към нейната.

Най-после, сякаш всеки мускул в тялото му въздъхна. Най-после. Усещането беше толкова приятно, че за момент Лео не можеше да се движи, само чувстваше нейната уста със своята. Потъвайки в това чувство, той му се остави да го поеме. Спря да мисли изобщо и направи всичко, което искаше… дръпна силно горната й устна, след това дръпна долната, запечата устата й, докосвайки с език нейния, като си играеше. Още не свършила едната целувка, започваше следващата, поредица еротични нападения и докосвания. Насладата от това го прониза целия, отеквайки във всяка вена и нерв.

И, Господ да му е на помощ, изпита болка за още. Умираше да пъхне ръце под дрехите й и да почувства всеки милиметър от тялото й. Искаше да прокара уста по нея в най-интимна ласка, да я целува и да вкуси всяка нейна частица. Маркс му отвърна безпомощно, обвивайки ръце около врата му. Тя се прилепи до него, сякаш чувството прииждаше от всички посоки. И в действителност беше точно така. Двамата се мъчеха да се притиснат колкото се може по-плътно, телата им търсеха нов и несигурен ритъм. Ако не ги разделяха толкова много слоеве дрехи, това щеше да е явно правене на любов.

Лео продължи да я целува дълго, след като би трябвало да спре, не само заради безграничното удоволствие от това, но и защото не му се щеше да види какво ще се случи след това. Заядливостта и нападките в отношенията им не можеха да продължат след подобно нещо. Трябваше да поемат по нов път към непозната дестинация и Лео беше сигурен, че на никой от тях няма да му хареса накъде води.

Установявайки, че не може да я пусне изведнъж, той го направи постепенно, остави устата си да се притисне до челюстта й, проследявайки после уязвимата ямка зад ухото й. Пулсът й беше толкова бърз и изпълнен с живот срещу устните му.

— Маркс — каза той като дишаше неравно. — Страхувах се точно от това. Някак си знаех… — Като млъкна, той вдигна глава и погледна към нея.

Тя примига през замъглените стъкла на очилата си.

— Очилата ми… пак ги изгубих.

— Не, не сте. Това е пара.

Когато се опита да избърше стъклата, Маркс залитна и се блъсна в него. Опита се да запази равновесие.

Погледнаха се. Беше трудно да се каже кой от тях е по-ужасен.

Но съдейки по изражението, това вероятно бе Маркс.

— Това никога не се е случвало — сопна се тя. — Ако имате нахалството да го споменете, ще отказвам до последния си дъх. — Тя изтупа силно фустите си, за да махне залепналите листа и треви и хвърли на Лео остър предупредителен поглед. — Сега отивам в къщата. Да не сте посмели да ме последвате!