Софи Хана
Ранима близост (36)

34

19 април 2006

Чарли седна на маса до прозореца в заведението на Марио — малко и шумно италианско кафене, недалеч от пазара в Спилинг, — за да може да наблюдава улицата. Щеше да види Прауст, преди да влезе, което щеше да й даде време да придаде подходящо изражение на лицето си. А кое ли щеше да е подходящо? Не беше наясно.

Не излизаше за първи път от дома, откакто се бе върнала от Шотландия — Оливия бе настояла да излизат на разходка около къщата и до близкия магазин на всеки няколко дни, като твърдеше, че било добре за нея. Но днес за първи път излизаше сама, показваше се на истински обществено място, за да се срещне с някого. Па макар и този някой да беше само Снежния човек.

Слънчевият часовник на Наоми стоеше подпрян на стената на кафенето и привличаше смаяните (някои бяха дори възхитени) погледи на сервитьорки и клиенти. Чарли съжали, че не го бе опаковала, но вече беше късно. Поне всички гледаха в часовника, а не в нея. Изпитваше ужас от мисълта, че един ден някой на улицата ще я посочи с пръсти и ще викне: „Хей, това е оная следователка, дето е спала с изнасилвача.“ Чарли бе решила да си пусне косата, за да не я разпознават. Като порасне по-дълга, може и да я изруси.

Прауст изникна пред нея — бе забравила да гледа за него. Повечето време, помисли си тя, реалният свят все едно не съществува. До слуха й едва-едва достигаше музиката от популярни оперни арии, които проглушаваха ушите на всеки друг в кафенето, почти не чуваше и силното фалшиво пеене на наперения собственик, застанал зад бара. Светът на Чарли се бе свил до няколкото мъчителни мисли, които се въртяха безспир в главата й: защо трябваше да срещна Греъм Анджили? Защо бях толкова глупава да го харесам? Защо трябваше да разтръбяват моето име по всички вестници и телевизионни новини, а неговото остана неизвестно? Защо животът е толкова несправедлив?

— Добро утро, Чарли — поздрави инспекторът неловко. Носеше голяма книга с меки корици — книгата за слънчевите часовници, която Саймън му бе купил. Досега никога не се бе обръщал към Чрли с малкото й име. — Какво е това?

— Слънчев часовник, сър.

— Няма нужда да се обръщаш към мен със „сър“ — каза Прауст. — В кафене сме — добави той, сякаш това обясняваше странното му изказване.

— Дават ви го безплатно. Дори началник Бароу не може да възрази.

Прауст направи кисела физиономия.

— Безплатно ли? Наоми Дженкинс ли го направи?

— Да.

— Не ми харесва мотото. Docet umbra: сянката говори. Много е банално.

— Това ли означава? — Разбира се. Как не се беше сетила, че думите са важни.

— Кога се връщаш? — попита Прауст.

— Не знам дали изобщо ще се връщам.

— Виж, трябва да забравиш случилото се. Колкото по-бързо му обърнеш гръб, толкова по-бързо ще го забравят и хората.

— Така ли? Ако някой от моите колеги бе спал с известен сериен изнасилвач, аз едва ли щях да забравя.

— Добре де, хората може и да не забравят — съгласи се нетърпеливо Прауст, сякаш ставаше дума за дребен детайл. — Но ти си добър полицай и не си направила нищо нередно.

Джайлс Прауст — решен да проявява оптимизъм? Е, това се казва събитие.

— Тогава защо ще правят официално разследване? — попита Чарли.

— Това решение не е мое. Виж, ще приключи, преди да разбереш. Между нас да си остане, въпрос на чиста формалност и… имаш пълната ми подкрепа.

— Благодаря, сър.

— И… всички други… също искат да… — Снежния човек очевидно не се сещаше как да вмъкне въпроса за Саймън в разговора. Поигра с ръкавелите си, после взе ламинираното меню и старателно се зачете.

— Какво ви каза Саймън да кажете? — попита Чарли.

— Ти защо не искаш да го видиш? Човекът не е на себе си.

— Не мога.

— Може да говориш с него по телефона.

— Не. — Щом се споменеше името на Саймън и Чарли започваше да губи присъствие на духа.

— С имейл? — Прауст въздъхна. — Върни се на работа, сержант. Първите няколко дни може да е неловко, но после…

— Неловко? Кошмарно е точната дума. А после, следващите дни също ще е кошмарно. Всеки ден ще е кошмарен, докато се пенсионирам. А дори и тогава… — Чарли млъкна, защото усети, че гласът й бе започнал да трепери.

— Не мога да се справя без теб — настоя Прауст.

— Може да ви се наложи.

— Е, да, ама не мога! — Беше го ядосала.

Млада руса сервитьорка е татуирана на рамото пеперуда застана до масата.

— Да ви донеса ли нещо? — попита тя. — Чай, кафе, сандвич?

— Имате ли зелен чай? — попита Прауст. Като му отговориха с „не“, той извади едно пакетче от джоба на сакото си.

Чарли неволно се усмихна, като видя как сервитьорката се отдалечава, понесла пакетчето с протегната далеч от тялото си ръка, все едно носеше мъничка тиктакаща бомба.

— Носите си чай?

— Ти настоя да се срещнем тук и аз предположих най-лошото. Сега сигурно ще ми сложи мляко и захар. — Прауст отново съсредоточи вниманието си върху Чарли. — Защо ме накара да донеса това? — потупа той книгата, която бе оставил на масата.

— Искам да проверите една дата: девети август. Когато говорехме за сватбения подарък за Гибс, вие споменахте нещо за датната линия на слънчевия часовник: че всяка година отбелязва две дати, а не една. Вярно ли е това?

Очите на Прауст се стрелнаха към подпряната на стената голяма каменна плоча с метален триъгълник по средата. Погледът му се задържа там няколко секунди, после се върна обратно към Чарли.

— Да, оказва се, че всяка дата си има близнак по някое време през годината. В тези два дни деклинацията на слънцето е абсолютно една и съща.

— Ако едната дата е девети август, коя ще е другата? Кой е нейният близнак?

Прауст отвори книгата на съдържанието, намери необходимата страница и се загледа в таблицата.

— Четвърти май.

Сърцето на Чарли подскочи. Права беше. Оказа се, че налудничавото й предположение изобщо не е налудничаво.

— Денят, в който умря Робърт Хауърт — отбеляза Прауст делово. — А какво е станало на девети август?

— Рожденият ден на Робърт Хауърт — отвърна Чарли. Какво беше казала Наоми? Защото тогава е започнало всичко.

И какво друго каза тогава: Още не е свършило. Сега вече всичко свърши. Робърт Хауърт беше мъртъв. Рожденият му ден бе свързан завинаги с датата на смъртта му, чрез датната линия на слънчевия часовник, който стоеше пред Чарли.

Docet umbra: сянката говори.

— Наоми направи този часовник, преди Робърт да умре — промълви Чарли.

— От естествена смърт — дихателна недостатъчност — напомни й Прауст. — Това постанови следствието.

Зеленият му чай пристигна. Без мляко и без захар.

— Мисля, че ще изглежда много добре на стената на нашия участък. — Снежния човек помириса предпазливо чая и внимателно отпи. — А като се има предвид колко съм натоварен с работа, може да съм прекалено зает да забележа на четвърти май следващата година дали сянката на нодуса ще следва датната линия. А дори и да не съм толкова зает и случайно да си спомня да погледна, може да е облачен ден. А ако няма слънце, няма и сенки.

Това дали означава, запита се Чарли, че ако има прекалено много сенки, някъде трябва да съществува и източник на светлина?

— На света има твърде малко справедливост, въздавана от хората — каза Прауст. — На мен ми харесва да мисля за смъртта на Робърт като пример за справедливост, въздадена от природата. Тялото му просто се е отказало от борбата, сержант. Майката природа е поправила една от своите грешки, и толкова.

Чарли прехапа устни.

— С малко помощ — измърмори тя.

— Така е. Джулиет Хауърт почти сигурно е допринесла за крайния резултат.

— И ще влезе в затвора за това. Това честно ли е, сър?

— Нападнала е Хауърт в пристъп на силни емоции. Ще проявят снизходителност към нея. — Прауст въздъхна. — Върни се в екипа си, Чарли. Не можеш да промениш мнението ми за каквото и да е, свързано с работата, в някакво си претъпкано, шумно кафене. Не мога да мисля свястно, когато в ушите ми скърца „Травиата“.

— Ще си помисля.

Инспекторът кимна.

— И това върши работа засега. — Той се наведе и прокара пръсти по гладката каменна повърхност на слънчевия часовник. — Аз бях избрал мото за часовника, който исках. Преди началникът Бароу да ми отреже квитанциите. Depresso resurgo.

— Звучи ми много депресиращо — свъси вежди Чарли.

— А не е. Не знаеш какво означава.

Как да не попита, като го гледа как седи като ученик, който си е написал домашното и гори от желание да го вдигнат?

— Какво?

Прауст изгълта последния чай.

— Залязвам и пак изгрявам, сержант — каза той, без да сваля очи от Чарли. После извади мокрото пакетче чай от чашата с помощта на лъжичката. Вдигна го нависоко — жест на триумф, и повтори: — Залязвам и пак изгрявам.