Софи Хана
Ранима близост (28)

26

Събота, 8 април

Тъмнината, която ни обгражда, е възможно най-лошата — такава тъмнина, която те обгръща и те кара да си мислиш, че никога няма да се добереш отново до лъч светлина. Трае само секунда. Чувам тихо бръмчене и вътрешността на бунгалото отново изплува пред погледа ми. Но едва се вижда. Всичко изглежда сиво. Мъжки глас казва: „Мамка му.“ Виждам два силуета в мрака — единият на по-едър човек, другият е по-малък и по-слаб. Едрият би могъл да си ти, Робърт. За миг си представям, че си ти, и сърцето ми ще се пръсне от радост. Забравям за съвпадението на ДНК, забравям лъжите, които ми наговори, забравям истинското ти име и факта, че брат ти е изнасилвач. Не веднага, де. Мисля за целувките ти, представям си ги, усещам ги, мисля как се почувствах, когато ми каза да се махам и да те оставя на мира. Как се чувствам, като те няма в живота ми.

Постепенно в стаята става по-светло. Бръмченето е от реостата на ключа за осветлението. Виждам двамата мъже — не си нито ти, нито Греъм Анджили, а са младши следователите Селърс и Гибс. Напрежението се изцежда от тялото ми и раменете ми увисват.

— На какви игрички си играете? — крясва им Чарли. — За малко да ми докарате инфаркт.

Поглеждам Гибс и очаквам да реагира остро на упрека, но той не изглежда толкова свиреп, колкото ми се видя в сряда в моята работилница.

— Извинявай — казва той. — Сигурно съм се облегнал на ключа.

Селърс, дебелият, е ядосан.

— Ти на какви игрички играеш? Изчезваш, без да се обадиш на никого. Какво трябваше да кажем на Прауст?

Чарли не отговаря.

— Включи си проклетия телефон и се обади на Уотърхауз — продължава Селърс. — Човекът не е добре. Повече се притеснява за теб, отколкото, че трябва да лъже Снежния човек. Виждал съм мъже, чиито съпруги са изчезнали, които се справят по-добре от него. Ако не му се обадиш скоро, кой знае какво може да направи.

Чарли тихо ахва, сякаш думите му са я изненадали или разстроили.

— Къде е Анджили? — пита Гибс.

Чарли поглежда към мен, после към двамата си колеги.

— По-добре да говорим насаме. Наоми, почакай тук. Ние ще излезем. — Насред крачка се спира и пак ме поглежда. — Освен ако не предпочиташ да чакаш отвън.

Усещам трите чифта очи, вперени в мен. Не искам да стоя в тази стая, където съм била измъчвана, особено пък сама, но навън ще съм беззащитна, ако Греъм Анджили изведнъж се върне. Може да съм първия човек, който ще види. Но Стеф смяташе, че той е у Чарли…

— Какво прави Греъм Анджили в твоята къща? — питам я аз.

В мен се надига подозрение, като виждам, че и Гибс, и Селърс са също толкова смутени, колкото и Чарли. Знаят нещо.

— Какво става? — опитвам се гласът ми да не звучи така, сякаш се моля за информация, умолявам ги да ме допуснат в техния кръг. — Ти и Греъм… да не би да се виждате? Спиш ли с него?

Колкото и смахнато да ми звучи, друго обяснение не виждам.

— Как можа? — крещя срещу нея. — Как? Познавала си го, преди аз да се появя за първи път в участъка ли? Когато ти дадох онази визитка…

— Това ще трябва да почака — намесва се Селърс. — Налага се да поговорим, сержант.

Чарли прокарва пръсти през късата си коса.

— Дай ни пет минути, Наоми. Моля те. После ще поговорим, става ли?

Никой от следователите не се помръдва и аз разбирам, че ме пращат да чакам отвън. Тръгвам по най-бързия възможен за мен начин към вратата, която сякаш е на милион километри от мен. Затварям я зад себе си. Опитвам се да подслушвам, но се оказва напразно: стените са твърде дебели, сградата — твърде добре направена. Като запечатан контейнер е — нищо не може да излезе навън.

Вече се е стъмнило, но има прожектор, закрепен за стената на едно от бунгалата. Имам чувството, че съм точно в центъра на лъча му и привличам всички погледи. Ако Греъм Анджили мине сега с колата си, веднага ще ме забележи. Клякам и обгръщам коленете си, чувствам се като преследвано животно.

Започвам да дишам плитко и на пресекулки. Прекалено много неща се оказват свързани, а не би трябвало да бъдат. Ти не би трябвало да си брат на мъжа, който ме изнасили. Ивон не би трябвало да разполага с негова визитка, нито да проектира сайт за него. Чарли не би трябвало да спи с него, но спи, сигурно спи.

Селърс и Гибс не знаеха, че тя е в Шотландия. Не знаеха, че ме е довела със себе си. Защо е избягала, без да се обади на никого? Защо ме доведе тук? За примамка ли? На лицето на Селърс се изписа едва ли не ужас, когато я видя в бунгалото. Сякаш никога не е предполагал, че е способна на това, което е направила, каквото и да е то.

Може да се случи пак.

И сега стоя на мястото, където някога ме изнасилиха, с жена, която лъже мен и колегите си, без да й мигне окото. Какво правя, по дяволите? Скачам на крака. Трябва да се движа, да заменя мисленето с действие, преди подозренията ми да се превърнат в непоносим ужас.

Чантата на Чарли е на шофьорската седалка в колата й. Вратата е затворена, но не е заключена. Отварям я, дръпвам ципа на чантата и търся ключовете. Ако имах смелост, щях да избягам пеша, но не мога много да тичам, а и това място е прекалено отдалечено.

Няма ключове в портмонето, няма и в отделението с ципа. Няма ги в чантата. По дяволите. Навеждам се отчаяна към стартера, защото знам, че не съм от хората с късмет. Примигвам няколко пъти, за да се уверя, че не си въобразявам под влияние на стреса: ключовете са там, цяла връзка. За вкъщи, за работата, за колата. Може даже да има и от къщата на съседите. Зяпам висящия метален грозд и се питам не дразни ли Чарли като шофира. Ако бях на нейно място, щях да сваля ключа от колата и да го нося отделно.

Хвърлям чантата на съседната седалка, качвам се в колата и я запалвам. Двигателят е тих. Връщам на заден по тревата и с друсване слизам от затревената площ върху чакъла. След секунди карам по тясна алея и се отдалечавам от „Силвър Брей“. Чувствам се добре. По-добре, отколкото когато стоях под прожектора на Греъм Анджили, на негова земя и чаках да дойде и да ме намери.

Което не се случи, защото той е в къщата на Чарли. Ключовете й са у мен. Мога да отида и да го намеря. Той не знае, че аз знам къде е или пък кой е.

Задъхвам се при мисълта, че най-после имам предимство пред него. Не искам да го загубя. Няма да го загубя, не мога. Вече достатъчно съм губила. Сега моментът е подходящ да си припомня, в най-големи подробности, всички фантазии за отмъщение, които всеки ден, по цял ден се въртяха в ума ми, преди да те срещна. Коя ми харесваше най-много: да го намушкам, да го застрелям, да го отровя? Да го завържа и да изтърпи всичко, което той стори с мен?

Трябва да се отърва от колата на Чарли при първа възможност — ще я оставя край пътя веднага щом стигна до някое по-оживено шосе и оттам ще продължа на стоп. Иначе няма да мине много време и ще ме спре някоя полицейска кола. Повярвай ми, Робърт, този път нищо не може да ме спре. Със или без Чарли, ще дойда в тази болница и ако отново ми кажеш да се махам и да те оставя на мира, няма да ми пука.

Защото сега разбирам. Знам защо го каза. Мислеше, че съм говорила с Джулиет, нали? Така си предположил. Или по-скоро предположил си, че тя е говорила с мен. Предала ми е нейната версия за събитията, изкривила е всичко, казала ми е всичко, което не би искал да знам, защото не би могъл да го понесеш. И затова си се предал.

Казах ти, че те обичам, когато бях в болницата. Сигурно си видял, че го казвам искрено, по очите ми, по гласа, и въпреки това се предаде. И очакваше и аз да направя същото, да си тръгна. Докато не дойда пак в болницата, ще си убеден, че никога повече няма да се върна.

Как можа да си го помислиш, Робърт? Толкова ли не ме познаваш?